Лий Чайлд
61 часа (38)

38

В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.

Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.

Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.

— Трябва да вървя — меко промълви той. — Алис ще дойде всеки момент.

Той отвори входната врата и спря. Воят на сирените стана оглушителен. Почистената от сняг пътека беше пред очите му. Петнайсет метра до разклонението, още петнайсет до улицата. После километър и половина до центъра и още толкова до къщата на Солтър.

Пеша.

Нямаше кола.

Той затвори след себе си и с подхлъзване тръгна напред. Стигна до завоя и пое към хамбара. Старият пикап си беше на мястото. С монтиран отпред снегорин.

Но без ключ на таблото.

Ричър се обърна и забърза обратно към къщата. Почука на вратата. Изчака няколко безкрайно дълги секунди и отново почука. Този път по-силно. Ким Питърсън най-сетне отвори. Шокът беше отминал. По лицето й се стичаха сълзи. Беше се смалила, изглеждаше безпомощна.

— Извинявай — промълви той. — Трябват ми ключовете от пикапа.

Тя не отговори.

— Ким! Искам ключовете от пикапа! — настоятелно повтори той.

— Те са на връзката на Андрю — отвърна най-сетне тя. — В джоба му.

— Няма ли резервни?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Пикапът е много стар.

— Но въпреки това трябва да има резервни ключове.

— Мисля, че са изгубени.

Жената отмести поглед, обърна се и тръгна по коридора. Спъна се и за миг се опря на стената. Ричър притвори входната врата и зачака появата на съседката Алис. В Южна Дакота разстоянията са големи, фермите са далеч една от друга. Алис почти сигурно щеше да дойде с кола, която може да поиска назаем.

Той стоеше на прага и чакаше.

Сирените продължаваха да вият.

Алис дойде пеша.

Видя я на трийсетина метра от себе си, осветена от луната. Високата жена бе навлякла дрехите, които й бяха попаднали пред очите. Крачеше бързо, пързаляйки се по леда. Ръцете й бяха разперени встрани като на въжеиграч, несресаната й коса се вееше под плетена шапка. Появи се отдясно на пътя. Бледото й лице беше извърнато към къщата на Питърсън, краката й се движеха несигурно по заледената пътека. Ричър се отдели от вратата и пое към улицата. Срещнаха се в началото на алеята.

— Нямате ли кола? — попита той.

— Не можа да запали — отвърна жената.

Той погледна наляво към града.

Тя погледна към къщата.

— Как е Ким?

— Зле.

— Какво се е случило?

— Застреляха Андрю. На някакъв паркинг.

— Ужас!

— По-добре вървете при нея. Нощта ще бъде дълга.

— Нещата няма да приключат за една нощ.

— Ще се справите ли?

— Трябва да се справя.

— Обадете се на баща й. Беше споменала, че ги посещава от време на време.

— Ще му се обадя.

— Успех.

Тя продължи нагоре по пътеката.

Той тръгна наляво по улицата.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.

 

 

Минута по-късно Ричър се намираше на трийсет метра от ъгъла на главната двупосочна улица, която пресичаше града от изток на запад. Центърът беше надясно, жилищният квартал оставаше вляво. Надяваше се, че там живее някое ченге. Максимум на десет минути път от участъка. Ченге, на което може да се довери. Но не Каплър, Лоуъл или Монтгомъри, а по-скоро някой от по-опитните. Човек, който си е бил у дома, свободен от дежурство. Който е чул сирените, облякъл се е и е скочил в служебната кола.

Ричър искаше да спре точно такъв човек, който да го закара в центъра.

И отчасти успя.

Зърна светлините от изток още на седемдесет метра преди ъгъла. Пулсираща синьо-червена светлина, която бързо се приближаваше. Усилена до гротескно сияние от отраженията в снега. Като приземяващо се НЛО. Огромна, напредваща хоризонтално, светла окръжност. Ричър ускори крачка, за да не я изпусне. Краката му се пързаляха, ръцете му се движеха тромаво в опит да запази равновесие. Лицето му вече беше замръзнало. Сякаш го бяха фраснали с бухалка, а после някой зъболекар му беше инжектирал солидна доза упойка. Оборудвана с вериги и зимни гуми, патрулката се движеше със сто километра в час, а Ричър с не повече от шест заради скованите си крака, които отказваха да се подчиняват. Непрекъснато се подхлъзваше и буксуваше. Ъгълът все още беше на петдесетина метра.

Нямаше да успее.

Но се оказа, че не е и нужно.

Ченгето го видя.

Колата забави ход, свърна в уличката на Питърсън и пое на север, срещу него. Ярки фарове, въртящи се сини и червени светлини на покрива, болезнени за очите. Той се закова на място и размаха ръце. Общоприетият сигнал за тревога. Широки кръгообразни движения.

Патрулката забави ход.

Той отскочи назад миг преди колата да спре с леко поднасяне. Шофьорското стъкло се плъзна надолу. Зад волана седеше жена. Бледо, подпухнало от съня лице. Разрошена коса, зачервени очи. Непозната на Ричър.

— Трябва да стигна до къщата на Солтър — изрече той почти нечленоразделно. Устните му бяха изтръпнали, а горната част на лицето му се беше превърнала в замръзнала маска. Долната не беше кой знае колко по-добре. Челюстните му стави помръдваха едва-едва.

— Какво? — попита полицайката.

— Трябва ми превоз.

— Докъде?

— До къщата на Джанет Солтър.

На осем километра от тях сирените продължаваха да вият. В купето се чуваше гласът на диспечера. Говореше тихо и бързо, опитвайки се да не звучи тревожно. Вероятно онзи възрастен мъж беше успял да се добере до работното си място на рецепцията. Жената миришеше на алкохол. Вероятно бърбън. Едно за лека нощ. А може би две или три.

— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.

— Работех с Холанд и Питърсън — отвърна Ричър.

— Питърсън е мъртъв.

— Знам.

— Да не си онова, военното ченге?

— Да. И се нуждая от превоз.

— Няма да стане — рече жената.

— Защо тогава зави срещу мен?

— Не съм. Пътувам към местоназначението си.

— Затворът не е в тази посока.

— Изграждаме външен периметър с радиус километър и половина. Моята позиция е в северната му част.

— Какво се е случило?

— Рокерът е избягал. Килията му е празна.

— Не — рече Ричър.

— Какво значи „не“?

— Не е възможно. Това е някаква маневра. За отвличане на вниманието.

— Или е в килията, или го няма, приятел. А те казват, че го няма.

— Скрил се е някъде. В склада за метлите. Всичко е нагласено.

— Глупости!

— Имам опит в тези неща. Бягството поражда два основни проблема. Да се измъкнеш навън и да се спасиш от преследвачите си. Умните не постъпват така. Първо се скриват някъде в затвора и изчакват хайката да приключи. После тръгват. Но този рокер няма да тръгне никъде. Той изпълнява само първата част на ролята. На примамка.

Жената не каза нищо.

— Помисли си — настоя Ричър. — Бягството е много по-трудно, отколкото изглежда. Бас държа, че е някъде там, в периметъра на затвора. Утре ще огладнее и ще се измъкне от скривалището си. С широка усмивка на лицето, защото вече ще бъде късно.

— Ти си луд!

— Там е, повярвай ми. Поеми този риск, моля те!

— Ти си абсолютно откачен!

— Добре, да допуснем, че е така. Човекът наистина е избягал. Преди повече от пет часа и ти го знаеш. Има ли смисъл да изграждате периметъра, за който спомена?

Полицайката не отговори.

Сирените продължаваха да вият.

— Пет минути — рече Ричър. — Моля те. Това е всичко, което искам от теб.

Вместо отговор полицайката натисна бутона на прозореца и стъпи на газта. Стъклото се затвори и колата потегли. Задницата й поднесе и здравата го фрасна в гърба. Останал без дъх, Ричър се просна в снега и безсилно гледаше как езерото от ярка светлина изчезва в далечината.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.

 

 

Ричър се надигна и бавно се повлече към ъгъла. Сирените млъкнаха. Толкова рязко, колкото когато се бяха задействали. Кънтящото ехо се задържа за част от секундата, после потъна в леда. Нощната тишина влезе в правата си. Не меката, подплатена от снеговалежа тишина, а нещо съвсем различно: странно пронизващо, пропукващо, скърцащо и съскащо присъствие на един измръзнал свят. Тътенът на стъпките му вървеше преди него, отразявайки се в леда и замръзналия сняг. Вятърът продължаваше да духа от запад и да забива хиляди ледени иглички в лицето му. Той се обърна назад. Беше изминал около сто и петдесет метра. Само толкова. Чакаха го още четири километра. Пътят беше пуст. Ричър беше абсолютно сам в нощта.

И му беше адски студено.

Започна да подтичва по коловозите. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, търсейки опора в цепнатините, оставени от автомобилните вериги. Дишаше тежко. Леденият вятър проникваше през гърлото му и прогаряше дробовете му, като го принуждаваше да кашля и плюе.

Още три километра. Минимум трийсет минути. Твърде много. Чисто безумие. Дано някой е проявил кураж да остане при нея, помисли си той. Някой от седемте. Някоя от жените. По дяволите правилата. По дяволите плановете. Питърсън е мъртъв. Беше още топъл. Достатъчно оправдание. Някой от тях със сигурност щеше да събере кураж и щеше да прати федералните по дяволите. Поне един. А може би повече. Двама или трима.

А може би всички.

Или никой.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.

Но дали знаеше?

Дали го беше направила?

 

 

Ричър продължи напред. Една крачка, после втора, трета. Вятърът го блъскаше безмилостно. Ледени късчета барабаняха по шубата му. Почти не чувстваше краката и ръцете си. Влагата под клепачите му замръзваше.

В далечината се появи силуетът на някаква сграда. Банка с малък паркинг отпред. Първата сграда в чертите на града. Пред нея се издигаше висок бетонен пилон с електронна табела на върха. Червени цифри, показващи времето и температурата. Един и двайсет след полунощ. Минус 34,4 градуса.

Ричър ускори крачка. Най-после го обзе чувството, че върви в правилната посока. Отляво и отдясно се появиха първите къщи. Хранителни стоки, аптека, дивидита под наем, магазин за авточасти, експресни куриерски услуги, склад за опаковки, химическо чистене. Всички с отделни паркинги за клиенти с коли. Ричър забърза нататък. Започна да се поти, но треперенето не преставаше. Сградите се приближаваха. Над тях се очертаха втори етажи. Наближаваше центъра на града. Централната улица с четири платна вече беше близо. На не повече от четиристотин метра. Надясно за затвора, наляво за магистралата. Той премина напряко по една странична уличка и пое на юг към полицейския участък. Вятърът свиреше сред гората антени по покривите.

Още километър и половина.

Той излезе в средата на улицата. Самотна и тромава фигура, която подтичваше с къси, насечени крачки. Краката му се вдигаха и спускаха почти вертикално. Това беше единственият начин да се задържи прав. Никакви гъвкави и дълги скокове. Ледът не позволяваше. Очите му се замъглиха, гърлото му гореше. Прозорците от двете му страни бяха тъмни. Той беше единственото живо същество, което се движеше в бялата пустош на нощта.

 

 

Мина покрай семейния ресторант. Беше затворен и тъмен. Обърнатите столове бяха качени върху масите. Приличаха на призрачни пленници с вдигнати ръце. Още четиристотин метра до къщата на Джанет Солтър. Не повече от четирийсет секунди за човек в добра физическа форма. Ричър ги измина за две минути. Патрулката не беше на пресечката. В снега все още личаха следите от гумите й. Ричър мина през тях и пое нагоре по уличката. Премина покрай една къща, после покрай втора. Вятърът свиреше в клоните на дърветата. Земята проскърцваше и стенеше под краката му.

Пред очите му бавно изплува алеята пред дома на Джанет Солтър.

В къщата светеше.

Никакво движение.

Никакви звуци.

Никакви признаци за нещо нередно.

Пълна тишина.

Спря да си почине за миг, опрял ръце на коленете си. Дишаше тежко.

После забърза към къщата.