Лий Чайлд
61 часа (40)

40

След три часа полет Платон започна да усеща напрежението. Това не го изненада. Животът му приличаше на видеоигра. Насреща му постоянно изскачаха разни неща. И той трябваше да се справя с тях по най-ефективния начин. От най-незначителните до най-важните. Не че незначителните бяха маловажни. Изразходваше по хиляда и петстотин долара на месец само за гумени ластици. С тях стягаше пачките, които носеше в банката. Нямаше маловажни проблеми. А за поведението му се съдеше не само по съдържанието, но и по стила. Драмата беше слабост. Особено за него.

По ирония на съдбата беше израснал като много едро дете. До седемгодишната си възраст беше по-едър от връстниците си. На осем все още можеше да се сравнява с тях. На девет беше в границите на нормалното. Но после изведнъж спря да расте. Никой не можеше да каже защо. Никой нямаше представа дали става въпрос за генетичен фактор, болест или нещо, свързано с екологията. Живак, олово или други тежки метали. Със сигурност не се дължеше на липсата на добра храна и грижи. Родителите му бяха грижовни и отговорни хора. Отначало не обръщаха внимание на проблема, надявайки се да отшуми с времето. Но той не отшумя. Баща му му обърна гръб пръв, по-късно това направи и майка му.

Днес вече никой не му обръщаше гръб.

Мобилният му телефон не беше изключен. Общите правила не се отнасяха за него. Телефонът иззвъня и той отвори капачето. Обаждаше се неговият човек. Някакво местно ченге беше проявило нездрав интерес и беше отстранено. Платон прие новината равнодушно. Беше нещо нормално за всяка голяма операция. Някакъв друг тип душел наоколо и също трябвало да бъде отстранен. Бивш военен полицай. Това също не развълнува Платон. Маловажен проблем, който не беше негов.

После дойде голямата новина. Най-сетне. Свидетелят бе мъртъв.

Платон се усмихна.

— Току-що спаси един човешки живот — каза той.

После прекъсна връзката и набра друг номер. В Бруклин, Ню Йорк. Съобщи новината. Последното препятствие бе отстранено. В момента Южна Дакота бе абсолютно сигурно място. Безпроблемна зона. Неуязвима за заплахи. Абсолютно сигурна. Руснакът се бе съгласил да преведе парите веднага. Платон напрегнато слушаше. Стори му се, че чува кликването на мишката.

На лицето му отново изплува усмивка.

Сделката беше сключена.

Затвори телефона и погледна през илюминатора. Място 1А, най-хубавото в целия самолет. Неговият самолет. Насочи поглед към Америка, която се простираше под краката му. Тъмна и внушителна. Прорязана от мигащи светлини. Погледна часовника си. Още петдесет и седем минути. После време за шоу, както винаги. Поредното предизвикателство. Поредният триумф.

 

 

Ричър се качи на втория етаж и се насочи към спалнята на Джанет Солтър. Тя се намираше в задната част на къщата, точно над библиотеката. Светла и приятна стая, в която се носеше аромат на лавандулов талк. Банята беше разположена над част от кухнята. Над мивката имаше шкафче за лекарства. Сред тоалетните принадлежности той откри кутия с патрони 38-и калибър. Осемдесет и осем броя от оригиналните сто.

Ричър я пъхна в джоба си и затвори огледалната вратичка. Спусна се по стълбите, влезе в библиотеката и се изправи над тялото на Джанет Солтър. Измъкна книгата от омекналите й пръсти и бръкна в джоба на жилетката й за револвера. Той си беше зареден с всичките шест патрона. Никой не беше стрелял с него. Прибра го в джоба си при патроните, намести книгата в ръката й и излезе.

 

 

Полицаят, който беше убил адвоката, заместник-шефа на полицията и мисис Солтър, седеше в колата си и гледаше през предното стъкло. Намираше се на предварително определеното място в периметъра и бе лично отговорен за един километър сняг вляво от себе си и още толкова вдясно. Дори през лятото никой не би тръгнал да бяга по равната до хоризонта земя вместо по пътя. Във всеки сезон тя си оставаше прекалено гола, без никакво укритие. Кучетата щяха да го настигнат за броени минути. Бягството в дивата природа и укриването в долчинки и трапове беше останало в черно-белите гангстерски филми от далечното минало, които днес се излъчваха само през нощта от най-евтините кабеларки. В днешно време всеки беглец с малко ум в главата би използвал пътя, най-вероятно скрит под каросерията на някой камион за доставки.

Но в случая нямаше беглец. Платон беше пределно ясен по този въпрос. Затворът беше построен така, че конструкцията му предлагаше многобройни ниши и кухини. Най-вече в подпокривните пространства, където минаваха тръбите на инсталацията, а също така и под пода. Многобройни тунели за проверка и ремонт на съоръженията. Абсолютно безопасни, защото не водеха доникъде. Но напълно използваеми за различни цели, с изключение на бягството. Един сандвич и празна бутилка за пикаене бяха достатъчни, за да се скриеш за минимум дванайсет часа.

Които бяха предостатъчни.

Полицаят провери оръжието си. Направи го инстинктивно, по навик. Първо служебния пистолет в кобура, а после и другия в джоба си. И двата бяха заредени. Един патрон в цевта, плюс още четиринайсет в пълнителя.

Беше сигурен, че тези в пълнителя няма да му потрябват.

 

 

Ричър предприе последна обиколка на къщата на Джанет Солтър. Знаеше, че едва ли някога щеше да се върне тук и затова искаше да запечата обстановката максимално дълбоко в съзнанието си. Огледа внимателно всичко — входната врата, задната врата, вратата към сутерена. Кухнята, антрето, библиотеката, положението на тялото й, книгата в скута й. Заключението му беше, че са й били необходими някъде между пет и осем минути, за да се настани удобно на мястото, на което я беше застигнал куршумът. При положение че е била в състояние на паника. Това време може би й е било нужно, за да се отпусне и успокои дори в присъствието на доверено лице, каквото би трябвало да бъде въоръженото общинско ченге.

Още минута толеранс за оттеглянето на охраната й от къщата. Това означаваше, че някой се е явил под тревога в затвора със закъснение между шест и девет минути.

Което би трябвало да направи впечатление на някой друг.

Може би.

Ако изобщо е имало проверка.

И ако този човек изобщо се бе появил там.

Ричър вдигна ципа на шубата, нахлупи шапката над ушите си и дръпна качулката върху нея. После сложи ръкавиците си, отвори вратата и излезе навън. Студът яростно го връхлетя. Но той не му обърна внимание. Прояви воля. Затвори вратата след себе си, прекоси алеята и тръгна към полицейския участък. През цялото време беше нащрек, като постепенно изпадна в особеното състояние на хипертревога, което му даваше увереността, че може да извади оръжието си и да стреля хиляда пъти по-бързо от всеки противник. Състоянието, в което можеше да изкопае рудата, да я превърне в метал и да отлее ново оръжие още преди противникът да посегне към своето.

Аз не се страхувам от смъртта.

Смъртта се страхува от мен.

Страхът се превръща в агресия.

Чувството за вина — също.

 

 

В участъка нямаше никой, с изключение на цивилния служител на рецепцията. Висок и кльощав индивид на видима възраст около седемдесет години, който седеше на стола си с мрачно изражение на лицето. Ричър попита дали има нещо ново, а мъжът отвърна, че няма. Ричър попита колко време ще продължи блокадата, а той каза, че не знае. Полицията нямала опит в подобни ситуации. Никой никога не беше бягал от затвора.

— И все още е така — увери го Ричър. — Човекът се е скрил някъде в периметъра.

— Така ли мислите?

— Да.

— На какво основание?

— На здравия разум — отвърна Ричър.

— Ако сте прав, блокадата едва ли ще продължи повече от час-два. Периметърът е някъде около километър и половина. Два часа са достатъчно време, за да решат, че човекът или е успял да се промъкне през блокадата, или изобщо няма подобни намерения.

— Кажете ми как се осъществява проверката на личния състав. Там, в района на затвора.

— Аз я правя — отвърна старецът. — От тук, по радиостанцията. Карам по списъка, а те ми отговарят от колите си. Викам ги по име.

— Какви са резултатите тази вечер?

— Всички са налице и по местата си.

— Отсъстващи?

— Няма.

— Засечки? Колебания?

— Не.

— Кога направихте проверката?

— Започнах със сирените. Отне ми около пет минути. От началото до края.

— Значи се самоидентифицират, така ли?

— Не ви разбрах.

— На практика вие не знаете къде се намират и какво правят — поясни Ричър. — Знаете само дали отговарят или не.

— Питам ги къде се намират и те ми казват. Или на позиция, или близо до нея. Директорът на затвора има пълномощия да ги провери.

— Как?

— Качва се на някоя от вишките и ги наблюдава. Земята е равна, вижда се надалеч. Или се включва на нашата вълна и им прави проверка по радиостанциите.

— Тази вечер направил ли го е?

— Не знам.

— Кой зае позиция последен?

— Не мога да кажа. В началото на проверката всички бяха в движение. В края вече бяха на позиция.

— Според тях.

— Защо трябва да се съмнявам?

— Трябва да се свържете с началник Холанд — въздъхна Ричър. — Мисис Солтър е мъртва.

 

 

Ричър тръгна да обикаля безлюдния участък. Общата зала, кабинета на Холанд, тоалетните, стаята със снимките от местопрестъплението, забодени на стената. Рокерът, адвокатът. Седна с гръб към рокера и погледна адвоката. Не му знаеше името, не знаеше нищо за него. Но въпреки това беше сигурен, че е бил в положението на Джанет Солтър. С тази разлика, че бе мъж, а не жена. На заледен междуселски път, а не в приятно отоплена библиотека. Но и двамата бяха обикновени хора, приспани от фалшиво чувство за сигурност, подмамени да се отпуснат. Скоростният лост на неутрална позиция и сваленото странично стъкло в колата на адвоката бяха като удобното кресло и книгата в скута на Джанет Солтър.

Вникни в мотивите им. Опитай да разбереш какви са целите и стремежите им, страховете и нуждите им. Мисли като тях. Гледай като тях. Бъди като тях.

Така бе станало и с двамата. Не частично, не половинчато. Изпитвали са пълно доверие. Отворени докрай в буквалния смисъл на думата. Врати, прозорци, сърца, ум. Не полуразтревожени, не полуофициални, не полуподозрителни.

Бяха изпитвали пълно доверие.

Не всяко ченге можеше да им причини това.

Бил е ченге, когото и двамата са познавали. Срещали са се с него, били са близки с него.

Какво би направила твоята елитна част сега, беше попитал Питърсън.

Отговор: Ричър, Сюзан и всички останали членове на Специална елитна част 110 биха качили краката си на повреденото бюро, а после биха изпратили двама млади и жадни за действие лейтенанти да изготвят подробна карта на живота на жертвите, да направят списък на всичките им познати в болтънския полицейски участък, като ги подредят по степен на близост. После той, тя или който и да било друг от останалите щяха да изработят общ индекс въз основа на този списък и от него щеше да изскочи името, което най-често се повтаряше.

Ричър не разполагаше с двама жадни за действие лейтенанти.

Но в замяна на това разполагаше с алтернативен подход.

 

 

Минута по-късно в коридора се разнесоха стъпки. Неритмични. Пошляпване на едната подметка, следвана от влачене на другата. Старецът от рецепцията, който леко накуцваше. Главата му надникна през процепа на вратата.

— Началник Холанд пътува насам — съобщи той. — Напуснал е мястото си в кордона, въпреки че не би трябвало да го прави.

Ричър само кимна.

— Случилото се с мисис Солтър е ужасно — рече старецът.

— Знам.

— А знаете ли кой го е извършил?

— Още не. Никой ли не се е обаждал да докладва?

— Кой да се обади?

— Може би съсед. Имало е изстрел.

— Вътре в къщата?

— Да, в библиотеката.

— Къщите са отдалечени една от друга — сви рамене старецът. — Повечето имат специални стъкла на прозорците срещу бурите. Трипластови. А в нощ като тази всички са били плътно затворени.

Ричър не каза нищо.

— Това е дело на наш човек, нали? — попита възрастният мъж.

— От къде на къде?

— Началник Холанд свика общо събрание малко преди да се включат сирените. Не виждам друга причина за това. Имам предвид адвоката, мистър Питърсън, а накрая и мисис Солтър. Премахнати с лекота, просто ей така. Трябва да е някой от нашите. А после вие попитахте кой се е явил последен на позиция.

— Били ли сте полицай? — вдигна глава Ричър.

— Трийсет години съм работил в този участък.

— Моля за извинение.

— Много бих искал да докопам този тип.

— Тази вечер сте разговаряли с него. Или преди, или след операцията.

— Всички ми звучаха нормално.

— Добре ли ги познавате?

— Не и новите.

— Някой бил ли е особено близък с мисис Солтър?

— Повечето. Тя си е част от нас. Беше част от нас.

 

 

На шестстотин километра на юг и на единайсет хиляди метра височина отново иззвъня телефонът на Платон. Парите, които той беше взел от руснака, вече пътуваха по света. От една държава в друга, невидими и непроследими. Едно автоматизирано нощно пътуване, което щеше да продължи седем часа. Някъде по света винаги имаше отворени банки. Депозитът се мярна на някакъв екран в Хонконг и се препъна в парола. Това означаваше, че собственикът на сметката трябва да бъде уведомен. Банковият чиновник реагира незабавно и избра един номер. Обаждането се раздроби на пет отделни контакта, всеки от който автоматично се прехвърляше на следващия. И в крайна сметка стигна до кабината на един боинг, който летеше високо в небето над Небраска. Платон отговори на обаждането и го изслуша без никакъв коментар. Вече се беше превърнал в най-богатия човек, когото познаваше. И винаги щеше да бъде такъв. Защото той беше Платон, а другите не бяха. Нито родителите му, нито руснакът, нито някогашният му сътрудник Мартинес. Никой.

 

 

Банковият чиновник в Хонконг приключи разговора с Платон и набра още един номер. В Бруклин, Ню Йорк. Там беше три часа сутринта, но насреща веднага вдигнаха. Беше руснакът, който му плащаше много повече от Платон.

— Казах му, че парите вече са в сметката му — съобщи чиновникът.

— Сега ги върни обратно — нареди руснакът.

Чиновникът кликна с мишката и започна да скролва.

— Готово — съобщи той.

— Благодаря — каза руснакът.

 

 

От Бруклин руснакът се обади в Мексико Сити. На номер на местна правоохранителна агенция, чието име беше твърде дълго, за да си го преведе. Вдигна някакъв полковник. Руснакът докладва, че всичко върви по план.

— Платон вече е във въздуха — каза полковникът. — Излетя преди повече от три часа.

— Знам — рече руснакът.

— Искам петнайсет процента — заяви полковникът.

Руснакът замълча, преструвайки се на ядосан. Беше обещал десет процента. През цялото време бяха говорили да делят деветдесет на десет. Но самият той се беше подготвил за осемдесет на двайсет. Искаше осемдесет процента от бизнеса на Платон. Осемдесет и пет означаваше неочаквана премия. Щедър подарък. Полковникът не беше амбициозен човек. Ограничен във всяко отношение. Затова беше полковник, а не генерал.

— Здравата ме притискаш — рече с въздишка руснакът.

— Приемаш или се отказваш — отвърна полковникът.

— Говориш така, сякаш нямам никакъв шанс.

— Наистина нямаш.

— Добре — отново въздъхна руснакът. — Имаш петнайсет процента.

— Благодаря — каза полковникът.

Руснакът затвори и веднага набра друг номер. На кодиран и невъзможен за проследяване мобилен телефон, който лежеше на нощното шкафче в една спалня във Вирджиния. И там минаваше три през нощта, също като в Бруклин. Една и съща часова зона. Кодираният джиесем принадлежеше на таен агент на АБН, който беше човек на приятел на зетя на братовчед на руснака. Агентът във Вирджиния вдигна и руснакът го увери, че всичко се развива по план.

— Имам ли думата ти? — попита агентът.

Руснакът се усмихна. Правилата на бюрокрацията в действие. Човекът на приятеля на зетя на братовчеда на руснака от АБН беше надделял над агента на Платон в АБН и се беше съгласил руснакът да поеме американския бизнес на Платон, но при условие да не пипа държавния метамфетамин, складиран в бункера в Южна Дакота. На практика всички щяха да бъдат доволни, ако метамфетаминът изчезнеше. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Беше досадно, че още бе там, че е бил забравен, че изобщо го е имало. Дори корумпираните ченгета притежават лоялност към службата си.

— Имаш думата ми — отвърна руснакът.

— Благодаря — отвърна човекът от Вирджиния.

Руснакът отново се усмихна. Всичко това беше пълен абсурд, но той щеше да му се подчини. И защо не? Несъмнено ставаше въпрос за огромно съкровище, но той имаше и други, по-дългосрочни цели. Освен това нямаше как да му липсва нещо, което никога не беше притежавал. Нещо, за което само се беше преструвал, че плаща.

Прекъсна линията, набра един есемес на клавиатурата и натисна бутона за изпращане.

 

 

На десет километра над Небраска, три реда зад креслото на Платон, започна да вибрира един джиесем. Мястото беше 4А, заето от петия от шестимата мексиканци, които придружаваха Платон. Той беше шофирал рейнджроувъра, който отведе господаря му до самолета. Сега измъкна телефона от джоба си и го показа на мъжа, който седеше до него. Последният от шестимата мексиканци, който беше пътувал заедно с него в джипа, а в момента заемаше място 4Б. Кимнаха си леко, без да се усмихват. Бяха твърде напрегнати за такива волности.

Текстът гласеше: Действайте.

 

 

Минута по-късно се появи колата на Холанд. Замръзналият сняг хрущеше под колелата й. Ричър долови тихото бръмчене на двигателя и мекото пропукване на леда под гумите. После двигателят утихна. Проскърца врата, която меко се захлопна. Снегът под ботушите на Холанд също скърцаше. Външната врата се отвори, лъхна студ. Стъпките на Холанд прозвучаха по коридора. Миг по-късно фигурата му изпълни рамката на вратата. Беше прегърбен, съкрушен. Сякаш беше стигнал до ръба.

— Сигурен ли си? — дрезгаво попита той.

— Няма никакво съмнение — кимна Ричър.

— Защото понякога все още са живи.

— Този път не е така.

— Не трябва ли да проверим все пак?

— Няма смисъл.

— Причината?

— Деветмилиметров, между очите.

— Някакви следи?

— Не.

— Значи нямаме напредък. Все още не знаем кой е извършителят.

Ричър кимна.

— Но аз знам как ще го открия.