Лий Чайлд
61 часа (12)

12

Адвокатът спря колата на служебното място на паркинга и нахлузи ботушите си. С тяхна помощ се придвижи до фоайето на офис сградата, където отново ги събу, натика ги в найлонов плик и ги понесе към асансьора заедно с куфарчето си. Секретарката му го поздрави от остъклената зона пред вратата на кабинета. Той не отговори. Все още не знаеше дали утрото ще е добро. Просто протегна ръка и пое снопчето съобщения.

Днес те бяха осем на брой.

Три от тях засягаха тривиални служебни проблеми.

Четири се отнасяха до нормални юридически въпроси.

Последното беше молба за спешна среща с клиента му в затвора във връзка с дело № 517713.

* * *

За момент Ричър остана на мястото си, после се надигна и излезе в коридора. Откри Питърсън в един празен кабинет близо до входа на общата зала. Вътре бяха натикани четири бюра. На една от стените на височината на главата му бе окачено дълго табло за съобщения. Изправен пред него, Питърсън закрепваше с кабарчета вчерашните снимки от местопрестъплението. Заснежената земя. Голямата синина на слепоочието. Никаква кръв.

— Току-що получихме рапорта от аутопсията. Наистина е бил преместен.

— Други наранявания? — попита Ричър.

— Някои охлузвания преди смъртта.

— Има ли опасни квартали в този град?

— Някои са по-опасни от други.

— Проверихте ли заведенията?

— За какво?

— Прясно измити подове, подозрителни петна.

— Мислиш, че става въпрос за кръчмарска свада?

— Някъде из районите с ниски наеми.

— Защо?

— Кажи ми какво е мнението на патолога за оръжието.

— Закръглено, относително гладко, вероятно метален лост или дървена тояга. А може би градински кол или част от улук.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Градинските колове и улуците имат точно определен диаметър. Те са прекалено широки за удобен захват и широк замах. Моето предположение е бейзболна бухалка. Но през зимата те се намират сравнително трудно, защото са складирани в гардероби, гаражи, мазета и тавани. Изключение правят скритите под барплотовете, на една ръка разстояние. Разбира се, става въпрос за барове в по-опасните квартали. А някъде предпочитат заредени пушки.

Питърсън не каза нищо.

— Къде пият надзирателите от затвора? — попита Ричър.

— Мислиш, че е някой от тях?

— За тангото са нужни двама. Надзирателите са свикнали с насилието.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

Ричър поклати глава.

— Сега ще изляза, но няма да се бавя.

 

 

Снегът продължаваше да се сипе. На паркинга колата на Питърсън вече се беше превърнала в неидентифицирана бяла купчина. Ричър вдигна качулката на взетата назаем шуба, мина покрай нея и излезе на тротоара. Виелицата го нападна от всички страни. Снежинките се блъскаха в лицето му, влизаха под качулката и бързо покриваха косата и миглите му. Част от тях проникнаха дори във врата му и го накараха да потръпне. Насреща имаше нещо като площад или обществен парк, зад който светеха витрини. Снегът му пречеше да види какво е изложено, но над една от тях се извиваше широка ламаринена тръба, водеща към димящ комин на покрива. Или е химическо чистене, или е ресторант, рече си Ричър. Което означаваше, че шансът му да получи късна закуска бе петдесет на петдесет.

Тръгна натам, затъвайки и залитайки в снега. Ушите, носът и брадичката му бързо изтръпнаха. Ръцете му останаха в джобовете. Заведението с комина се оказа кафене. Той бутна вратата и с облекчение пое глътка топъл и влажен въздух. Тезгях и четири маси. На една от тях седеше Джей Нокс, шофьорът на автобуса. Пръснатите по масата чинии свидетелстваха, че съвсем наскоро беше хапнал, и то добре. Ричър се изправи срещу него и хвана облегалката на стола с две ръце, сякаш чакаше покана. Нокс го погледна равнодушно. Не беше нито доволен, нито недоволен от появата му. Но със сигурност беше разтревожен и малко мрачен.

Ричър не дочака покана и се настани насреща му.

— Оправяш ли се? — попита той.

— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.

— И?

— Държат се много добре с мен.

— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.

— Не обичам да се натрапвам.

— Не ти ли предложиха закуска?

— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.

Ричър не каза нищо.

— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.

— У ченгето, което дойде при автобуса.

— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?

Ричър не отговори.

— Нещо ново? — попита след известно време той.

— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.

— Звучи добре.

— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.

— Това вече не е добре.

— Трябва да направят нещо за проклетия мост!

— Виждал ли си някой от пътниците?

— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата й страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.

— Това не е зле — каза Ричър.

Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.

Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.

Плюс кафе.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и един часа.

 

 

Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.

Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.

 

 

Когато Питърсън се появи в кафенето, Ричър беше преполовил огромната чиния с храна пред себе си. Полицаят беше облечен в пълна зимна униформа и сякаш искаше да демонстрира лекотата, с която го беше намерил. Ричър би могъл и да не се впечатли, тъй като не знаеше дали това е първото заведение, в което го беше потърсил.

Питърсън докосна облегалката на стола, на който доскоро беше седял Нокс, а Ричър му даде разрешение с вилицата си.

— Извинявай, че не ти предложихме закуска у дома — рече Питърсън.

— Никакъв проблем — отвърна Ричър, след като преглътна залъка си. — И бездруго бяхте достатъчно любезни.

— Ким страда от самотата — поясни Питърсън. — Особено сутрин, когато аз и децата излизаме. Тогава предпочита да се затвори в стаята си.

Ричър замълча.

— Чувствал ли си се някога самотен? — попита Питърсън.

— От време на време.

— Ким би казала, че не си. Не и ако ден след ден си седял на верандата в Южна Дакота и не си виждал нищо, освен пустош наоколо.

— Тя не е ли тукашна?

— Тукашна е. Но да свикнеш с дадена обстановка не означава, че я харесваш.

— Предполагам, че е така.

— Извършихме проверка на баровете. Открихме един с много чист под.

— Къде?

— На север. Там пият надзирателите.

— Някакви очевидци?

— Не, но барманът е изчезнал. Вчера запалил пикапа си и поел в неизвестна посока.

— Ясно.

— Благодаря ти — добави Питърсън.

— Моля.

Ричър сложи кръгче жълтък върху парченце бекон и го лапна.

— Някакви други идеи? — подхвърли Питърсън.

— Мисля, че знам как контактува с хора навън онзи тип, когото сте тикнали в ареста.

— Как?

— Сближил се е с някого в килията. Или го е принудил. Диктува му каквото трябва, а онзи предава информацията на адвоката си. Верижна реакция. А вие не подслушвате когото трябва.

— В ареста всекидневно се появяват десетки адвокати.

— Значи трябва да започнете да ги проверявате.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Ричър. — Трябва ми магазин за готово облекло. Почти обещах на жена ти. Евтино облекло, нищо претенциозно. Да знаеш такъв наблизо?

 

 

Препоръчаният от Питърсън магазин се намираше на една пряка от централния площад. Там продаваха здрави дрехи за яки фермери. Имаше раздели за лятно и зимно облекло, без кой знае каква разлика между тях. Част от дрехите бяха от неизвестни марки и качество, други бяха на известни фирми, но с видими дефекти. Изборът от мрачни цветове беше доста ограничен. Цените бяха ниски, включително и на обувките. Ричър започна с чифт черни непромокаеми ботуши, а после се прехвърли на дрехите. Изборът му беше ограничен между синьо и масленозелено. Масленозеленото му напомняше за армията, а синьото за думите на едно момиче, което твърдеше, че му отива на очите. Спря се на зеленото, защото отиваше малко повече на взетата назаем шуба. Избра си подплатен с вата панталон, фланелена риза и дебел пуловер. Добави към тях бельо и чифт черни ръкавици, а за главата си добави шапка в защитен цвят. Общата сума беше сто и трийсет долара, но собственикът свали на сто и двайсет при плащане в брой. Означаваше средно по трийсет долара на ден при вероятен престой от четири дни. Или над десет бона на годишна база само за дрехи. Някой би казал, че това е безумие, но Ричър беше доволен. Той добре знаеше, че малко хора харчат по десет бона годишно за облекло. Те си имат известен брой здрави и хубави дрехи, които държат по гардеробите си и ги перат в мазето. Но гардеробите и мазетата се намират в къщи, а тези къщи струват много повече от десет бона годишно. Независимо дали са купени на изплащане, или взети под наем. Защото се нуждаят от ремонти, поддръжка и застраховки.

Кой всъщност е безумецът?

Той се преоблече в една от кабинките, а старите си дрехи изхвърли в големия кош за боклук зад тезгяха. Нахлупи шапката чак до ушите си, а над нея дръпна качулката на шубата си. Вдигна ципа, надяна ръкавиците и излезе на тротоара.

Навън беше все така студено.

Въздухът беше като във фризер. И проникваше навсякъде — в гърдите, под ребрата, краката, задника, очите, лицето, дробовете. Като някога в Корея. Но в Корея той беше значително по-млад, изпълняваше заповеди и му плащаха. Тук беше различно. Снежинките танцуваха около него, духаше леден вятър. Носът му протече, зрението му се замъгли. Дишаше на пресекулки. Разстоянието до участъка беше не повече от десет минути пеша, но той по неволя го превърна в 20-минутна зимна одисея.

В участъка завари пълна лудница.

Пет минути преди пладне.

Оставаха четирийсет часа.

 

 

Ричър имаше чувството, че половината телефони в участъка звънят едновременно. Старецът на рецепцията държеше по една слушалка във всяка ръка и говореше едновременно и в двете. Питърсън беше сам в общата зала, изправен зад някакво бюро със слушалка между ухото и рамото си. Кабелът се люшкаше от движенията на ръцете му — къси, отсечени и решителни движения на генерал, който дислоцира силите под свое командване. Сякаш на бюрото пред него лежеше подробна карта на град Болтън.

Ричър гледаше и слушаше. Ситуацията бързо му се изясни. Не ставаше въпрос за изстрелване на ракета, а за поредното тежко престъпление. Питърсън разпределяше хората си за спешното разследване, но без да забравя рутинните задължения на дежурните полицаи. По всичко личеше, че местопрестъплението е някъде в десния ъгъл на бюрото, което най-вероятно отговаряше на източните предградия на Болтън. Рутинните задължения се осъществяваха на югозапад от градския център. Някъде там живееше и Джанет Солтър. Беззащитната свидетелка. Питърсън дислоцираше повече сили там, отколкото на местопрестъплението. Което означаваше или проява на благоразумие, или че на жертвата вече не може да бъде оказана помощ.

А може би и двете.

Минута по-късно Питърсън спря да говори и остави слушалката. Изглеждаше разтревожен. Експерт по всичко, свързано с личния състав, но несигурен за останалото.

— Имаме убийство — съобщи той. — Един човек е застрелян в колата си.

— Кой? — попита Ричър.

— Колата е регистрирана на името на някакъв адвокат от съседната община. Провел е пет разговора със свой клиент в затвора. Всичките — след като арестувахме онзи рокер. Очевидно той е брънката от веригата, за която говореше преди малко. Сега просто си разчистват къщата и прекъсват веригата.

— По-лошо е — поклати глава Ричър.

— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.