Лий Чайлд
61 часа (29)

29

Джанет Солтър седна на един от столовете в гостната, а Ричър погледна през прозореца. Навън беше спокойно. Само ченгето в патрулката, което си гледаше работата както трябва. Той непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, очите му следяха огледалото за обратно виждане.

— Според мен е късно — каза Ричър. — И нищо няма да се промени.

— Защо? — погледна го Джанет Солтър.

— С Холанд можете да говорите още сега, но той не може да уведоми прокурора по-рано от утре. Прокурорът ще попълни документите най-рано вдругиден, а докато новината се разпространи, ще изтече още един ден. Но лошите бързат. Това място им печели пари и те не могат да си позволят отлагане.

— Значи съм в капан, от който няма измъкване?

— Дръжте се твърдо и всичко ще бъде наред.

— Ако снощи не бяхте вие, нямаше да бъде наред. А вие не можете да останете тук вечно.

— Няма да се наложи, защото лошите няма да чакат вечно — отвърна Ричър.

 

 

Джанет Солтър отиде да приготви вечерята. Каза, че готвенето я успокоява. Полицайките от нощната смяна се спуснаха по стълбите. Къщата изглеждаше спокойна и сигурна. Тъмна и студена отвън, топла и осветена вътре. Тенджерите и тиганите на печката замъглиха кухненския прозорец. Ричър постоянно сновеше между библиотеката, гостната и антрето. Навън не се виждаше нищо, освен сняг, лед и движещи се сенки. Вятърът не спираше. Условията не бяха блестящи за наблюдение, но ситуацията беше приемлива. Седем ченгета на пост, плюс резерва в негово лице. Това предполагаше достатъчно сигурност.

После иззвъня телефонът.

Той беше в антрето. Джанет Солтър му подвикна да вдигне слушалката. Беше Питърсън.

— Искам да видиш нещо — каза той.

— Къде?

— На компютъра в участъка.

— Защо не го донесеш?

— Не мога.

— Аз няма как да изляза от тук.

— Ти спомена, че едва ли отново ще чуем сирените. Че няма да има бягства или бунтове.

— Предположението винаги си остава предположение.

— Ще дойда да те взема, а после веднага ще те върна обратно.

— Не можеш да си сигурен. Какво ще стане, ако сирените завият, докато съм там?

— Пак ще те върна. Заклевам се в децата си.

— Ще си имаш неприятности.

— Ще се преборя с тях.

— Знаеш ли, че трябва да станеш началник на участъка? — подхвърли Ричър. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

Питърсън се появи след пет минути. Поговори с хората си, а после отиде да предупреди Джанет Солтър, че ще й отнеме Ричър за петнайсет минути. Погледна я право в очите и обеща, че никой от служителите му няма да напуска къщата преди завръщането на Ричър. Тя изглеждаше притеснена, но му повярва. Ричър навлече шубата и се качи в колата. Пет минути по-късно вече влизаше в общата зала.

Питърсън седна пред един от компютрите и зачука по клавиатурата. Пак дишаше учестено и хапеше устни. На екрана се появи сив квадрат, в средата на който потрепваше стреличката на курсора.

— Това е запис на камерата в една от стаите за свиждане на затвора — поясни той. — В дигитален формат. Изпратиха ни го по електронната поща.

— Ясно.

— Рокерът и адвокатът му. От днес следобед. Изобщо не сме прекъсвали наблюдението. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Неефективност — отвърна Питърсън и кликна с мишката върху стреличката. Сивият квадрат се превърна в цветен кадър, който показваше стаичката за свиждане в едър план, заснет отгоре. Вероятно камерата е била скрита в осветителното тяло на тавана откъм страната на адвоката. На кадъра се виждаше мъж в сив костюм, наведен напред в стола си и опрял лакти на каменния парапет. Лицето му беше на трийсетина сантиметра от разделителното стъкло. Срещу него зад стъклото седеше мъж с оранжев гащеризон. Висок и едър, с дълга черна коса и посивяла брада. Позата му беше като тази на адвоката — лакти на каменния парапет, лице на трийсетина сантиметра от стъклото.

Конспиративна поза.

— А сега слушай — рече Питърсън.

Адвокатът прошепна нещо, което Ричър не успя да долови.

— Къде е микрофонът? — попита той.

— При камерата, вътре в лампата.

Питърсън натисна един клавиш и усили звука до максимум. После кликна върху червената точица на екрана и записът започна отначало. Ричър се наведе напред. Качеството на звука беше лошо, но този път успя да разбере фразата, изречена от адвоката.

— Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

Питърсън натисна паузата.

— Каза „древните гърци“, нали? — възбудено рече той. — Като древногръцките философи? Ти спомена, че Платон е бил древногръцки философ. Това е код. Кодирано съобщение.

Ричър кимна.

— Кога е направен записът?

— Днес, в два следобед. Шестчасовото изчакване означава осем вечерта. Сега е шест, значи разполагат с още два часа. Две трети от времето е изтекло.

Ричър се обърна към екрана.

— Пусни го отначало, ако обичаш.

Питърсън изтегли червената точка обратно и кликна „Play“. Главата на адвоката се премести с три сантиметра напред, после прозвуча дрезгавият му шепот: Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

— Аз не го разбирам така — поклати глава Ричър. — Той не казва „разполагаме с шест часа, по време на които ще се решат всичките ни проблеми.“ Според мен посланието му е друго — шест часа след даден момент във времето ще се случи нещо, което ще им реши проблемите.

— Така ли мислиш?

— Това е мнението ми, нищо повече.

— А какво ще се случи?

— Ще завият сирените. Това е единственият начин да стигнат до мисис Солтър.

— Но как един адвокат може да включи сирените?

— Не може. Вероятно ще го направят заедно.

— Как?

— Какво се случва в осем вечерта в затвора? Вероятно сервират вечерята, нали? Най-подходящото време за бунт в зоологическата градина е времето за хранене.

— Те се хранят по-рано.

— Тогава времето за гледане на телевизия. Може би спор коя програма да гледат — Си Би Ес или Ен Би Си.

— Ти каза, че втори бунт няма да има.

— Но нещо трябва да се случи. Адвокатът има предвид някакво събитие в бъдещето, в което изглежда абсолютно сигурен.

Питърсън пребледня. Зачервеното му от студа лице стана бяло като платно.

— Мили Боже! — прошепна той. — В осем е вечерната проверка! Заключват ги по килиите и ги преброяват! Ами ако нашият човек е изчезнал следобед, но те все още не го знаят. Една бройка няма да им излезе. Сирените ще завият в осем и една минута!

 

 

Бързо се върнаха в къщата на Джанет Солтър. Вечерята беше почти готова. Още десетина минути, не повече. Спагети със сирене, плюс салата в голяма дървена купа. Домакинята предложи да сложи още едни прибори за Питърсън. Той прие поканата, а после хвана Ричър за лакътя и го побутна към гостната.

— Ще стоя тук и ще чакам сирените — обяви той.

— Добре — кимна Ричър.

— По-добре двама, отколкото един.

— Несъмнено.

— Въоръжен ли си?

— Да. Мисис Солтър също.

— Откъде ще се появи нашият човек?

— От улицата, с кола. Студът изключва други възможности.

— Можем ли да направим нещо преди това?

— Не.

— Предполагам, че бихме могли да предупредим управата на затвора. Ако включат сирените сега, човекът може да се окаже неподготвен.

— Не го искаме на нова позиция — възрази Ричър. — Трябва ни в осем и две минути на алеята. Когато ще бъдем готови да го посрещнем. Ти сам каза, че трябва да приключим с този въпрос.

* * *

На две хиляди и седемстотин километра на юг Платон излезе от къщата си и тръгна към трите черни рейнджроувъра, спрели плътно един зад друг с работещи двигатели. Шестимата мъже стояха до тях, разпределени по двойки. С вдигнати глави, с тъмни очила и сключени на гърба ръце. Платон внимателно ги огледа. Познаваше ги. Беше ги използвал и преди. Бяха добри изпълнители, но не бяха изключителни. Компетентни, но безстрастни. Не бяха най-добрите на света. Втора класа, но с достатъчно умения. Можеше да ги опише с още куп прилагателни.

Платон огледа автомобилите. Три на брой, напълно еднакви. Британско производство. Всеки на цената на едно висше образование. Може би в Харвард. Преброи ги отпред назад: един, два, три. После отзад напред. Три, два, един. Можеше да избира. Никога не заемаше една и съща позиция в кортежа. Беше твърде предвидимо. И твърде опасно. Искаше да има две трети шанс за оцеляване при първия изстрел срещу себе си дори когато е единствен. Беше изчислил, че вторият ще пропусне целта, защото допълнителната мощност на двигателите им придаваше невероятно ускорение. По-добро от турбодвигателите.

Избра кола номер три. Донякъде това беше двоен блъф. Антиинтуитивен. Ако първите две коли бъдеха взривени, третата може би щеше да попадне в капана на останките им. Разчиташе, че очакванията ще бъдат да е преценил това. Следователно би трябвало да е в първата кола. Нещо, което до известна степен ограничаваше шансовете му от две трети. При висока скорост кортежите се разкъсват. Окачването тип „Макферсън“ и бързината на реакциите дават възможност на третия шофьор да заобиколи препятствията.

Той кимна към третия джип. Единият от мъжете пред него бързо отвори вратичката. Платон се качи, използвайки стъпалото. Нормално за човек с неговия ръст. Той се настани на задната седалка, тапицирана с кремава кожа с черни ръбове. Облегалка за ръката на вратата вдясно от него, друга в средата на седалката. Климатикът бе включен. Двамата мъже седнаха отпред. Вратите се затръшнаха, водачът включи на скорост. Кортежът потегли. Порталът вече се отдръпваше встрани. Намалиха, плъзнаха се през него и рязко увеличиха скоростта. Така изминаха първите един-два километра, обвити в прах.

Платон огледа мъжете пред себе си.

Можеше да ги опише с най-различни прилагателни.

Заменими беше най-подходящото сред тях.

 

 

Кухненската маса на Джанет Солтър се оказа тясна за седем души. Питърсън и четирите полицайки имаха пистолети на хълбоците и това ги правеше по-широки. А Ричър беше достатъчно широк и без кобур на кръста. Но в замяна на това се получи задушевна атмосфера. В началото Джанет Солтър беше напрегната. Ричър и Питърсън също, но по други причини. Четирите жени в униформи бяха щастливи, че могат да разговарят. После Джанет Солтър започна да се отпуска, а Ричър и Питърсън постигнаха мълчаливо споразумение да отложат обявяването на тревога до последния момент. Всички имаха истории за разказване. Преди много години Джанет Солтър беше ходила на училище тук, в градчето. Момченцата обличали зимно бельо още през ноември и го събличали чак през март. През януари вонята трудно се издържала, а през февруари ставала направо непоносима.

Опитът на Питърсън се оказа по-различен. Два пъти по-млад от домакинята, той беше ходил на училище, което по нищо не се различавало от показваните по телевизията. Чувствал се част от Америка, докато не погледнал картата. Оказало се, че се намира на хиляда километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. И на още толкова от всичко останало. Нещо му подсказвало, че никога няма да напусне това място. И той открито си го призна.

Две от полицайките се оказаха от Северна Дакота. Тръгнали на юг да си търсят работа. И с надеждата за по-топло време, призна с усмивка едната от тях. Образованието им беше същото като на Питърсън. Ричър почти не вземаше участие в разговора, но имаше ясна представа за какво става въпрос. Съблекални, гимнастически салон, кабинет на директора. Беше учил в седем основни училища, всичките в чужбина, пръснати из американските военни бази. Но внесени от САЩ до последния детайл като комплект резервни части. Отвън можеха да бъдат в душния пек на Манила или Лейте, студената влага на Германия или Белгия, но отвътре по нищо не се различаваха от основните училища в Северна или Южна Дакота, в Мейн или Флорида. Понякога се беше озовавал на деветнайсет хиляди километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. Понякога нещо в главата му го бе предупреждавало, че никога няма да спре на едно място.

След десерта от плодове и кафе те заедно разчистиха масата и измиха съдовете. После жените от дневната смяна предадоха дежурството и се качиха горе. Нощната смяна зае обичайните си позиции в библиотеката и антрето. Джанет Солтър отново разтвори книгата си. Ричър и Питърсън влязоха в гостната и зачакаха.

Седем без пет вечерта.

Оставаха девет часа.