Лий Чайлд
61 часа (37)

37

Ричър не успя да реагира навреме и Ким Питърсън се строполи на пода. Той тромаво се наведе в тежката си шуба, прегърна я през раменете и я вдигна до седнало положение. Беше припаднала. В първия момент той не можеше да мисли за нищо друго, освен за отворената врата, през която нахлуваше студа. Пълен абсурд. Обърна се, затвори я с крак, а после пренесе жената във всекидневната и я положи на изтърбушеното канапе до печката.

И друг път беше виждал припаднали жени. Много пъти беше затръшвал с крак отворените посред нощ врати. Знаеше какво да прави. И за това си имаше подробни инструкции. Както за всичко друго, което се случваше в армията. Припадъкът след шок се дължеше на прост вазовагален рефлекс. Сърдечният пулс се забавя, кръвоносните съдове се свиват, намалява хидравличната сила, която изтласква кръвта към мозъка. Инструкцията за тези случаи съдържаше пет точки. Първо, подхващаш жертвата. Нещо, което той не успя да направи. Второ, слагаш я да легне, като краката трябва да бъдат по-високо от главата. Така гравитацията улеснява притока на кръв към мозъка. Той положи краката на Ким върху страничната облегалка на канапето, а главата й остана в ниското. Трето, проверка на пулса. Свали ръкавицата си и опря пръст във вътрешната страна на китката й. Така беше постъпил и със съпруга й. Но тук резултатът беше различен. Имаше пулс. Слаб, но равномерен.

Четвърто: връщане в съзнание на жертвата с помощта на силни викове или леки шамари. Това винаги му се беше струвало жестоко, особено по отношение на жени, току-що останали вдовици. Но въпреки това го направи. Прошепна няколко успокоителни думи в ухото й, после започна да я потупва по бузата.

Реакция нямаше.

Опита още веднъж. Този път по-решително. По-висок глас, по-силно пошляпване. Нищо. Освен лекото проскърцване на дъските над главата му. Едно от децата се обръщаше в съня си. Той млъкна и замръзна на място. Тишината се върна. Във всекидневната беше топло, но не горещо. Печката бумтеше. Свали шапката от главата си и дръпна ципа на шубата. После отново се наведе над припадналата жена. Говореше й тихо, докосваше бузата и ръката й.

Ким Питърсън отвори очи.

Пето: задържаш жертвата в легнало положение, неподвижна. Някъде между петнайсет и двайсет минути. В случая това беше лесно. Нямаше нужда да я убеждава. Ким Питърсън не помръдваше. Лежеше по гръб и гледаше в тавана. Любопитно и настоятелно. Очите й се движеха, сякаш четеше нещо, написано на дъските. Нещо сложно, което не можеше да разбере.

— Помниш ли ме? — попита той.

— Разбира се — отговори тя.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

— Андрю е мъртъв.

— За съжаление е така. Съжалявам.

— Кога?

— Преди по-малко от час.

— Как?

— Застрелян. Станало е мигновено.

— Кой го е застрелял?

— Според нас човекът, когото издирваме.

— Къде?

— В главата.

Очите й се свиха.

— Не. Питам къде се е случило.

— Извинявай. В центъра. На един паркинг.

— Какво е търсил там?

— Изпълнявал е дълга си. Проверявал е нещо.

— Той беше добър човек, знаеш ли? — рече тя.

— Знам.

— Имаме две момчета.

— Знам.

— Какво ще правя сега?

— Ще продължиш напред. Бавно, стъпка по стъпка. Ден след ден, час след час, минута след минута.

— Добре.

— Като започнеш веднага.

— Добре.

— Първата ни работа е да извикаме някой тук. Още сега. Някой, който да бъде с теб и да ти помага. Защото сега не бива да оставаш сама. Кажи на кого да се обадя.

— Защо не дойде началник Холанд?

— Искаше, но е зает с важно разследване.

— Не ти вярвам.

— Просто не може да се откъсне от разследването.

— Не е това. Не ти вярвам, че е искал да дойде.

— Чувства се отговорен. Добрият полицейски шеф винаги се чувства отговорен.

— Трябваше да дойде.

— Кого да повикам?

— Съседката.

— Как се казва?

— Алис.

— Телефонният й номер?

— Бутон три на телефона.

Ричър се огледа. Телефонът беше на стената в кухненската част на всекидневната. Безжична слушалка на черна конзола. Всякакви бутони, плюс една червена нула в отделно прозорче. Която означаваше липса на съобщения на телефонния секретар.

— Ще останеш да лежиш, нали? — подхвърли той.

Отдалечи се от нея, влезе в кухнята и вдигна телефона. Беше с нормална клавиатура за набиране на нормални номера. Плюс бутон за памет, най-вероятно за бързо набиране на запаметени номера. Едно и две със сигурност бяха за Андрю — служебен и мобилен. Ричър натисна паметта, а после цифрата три. Номерът се набра автоматично. В слушалката прозвуча сигналът „свободно“. Той изчака доста дълго. Най-накрая насреща вдигнаха. Женски глас, сънлив и неособено разтревожен. Може би и нейният съпруг патрулираше някъде по улиците. Може би децата й бяха отгледани другаде. Среднощните обаждания по телефона бяха толкова неприятни, колкото и почукването на вратата.

— Алис ли е? — попита Ричър.

— Да. Кой се обажда?

— Аз съм при съседката ви, Ким Питърсън. Тя има нужда от вас, веднага. Тази нощ убиха мъжа й.

Кратка пауза, после Алис заговори. Но Ричър не чу нищо, защото думите й потънаха в друг звук. Внезапен, силен, идващ отвън. Лаещ и виещ, пищящ и шепнещ. Звукът прекоси замръзналата земя като могъща приливна вълна, после се блъсна в стените на къщата. Стъклата задрънчаха.

Затворническите сирени.

Един без пет след полунощ.

Оставаха три часа.