Лий Чайлд
61 часа (27)

27

Доловили някаква част от думите през слушалката, Питърсън и Холанд бързо се приближиха. Ричър седна на леглото, на което беше седяло момичето.

— Това място е било предназначено за сиропиталище — рече гласът.

— Под земята? — вдигна вежди Ричър.

— Било е преди петдесет години. В разгара на Студената война. Всички били подлудели. Моят човек ми изпрати документите по факса. Ужасни прогнози за броя на жертвите. Руснаците разполагали с огромно количество бойни глави. Дори при тотален конфликт пак щели да им останат достатъчно, за да търсят допълнителни цели. Проиграли сме всевъзможни сценарии, стигайки до конкретен ден в конкретна седмица от годината. Събота или неделя, или по време на училищните ваканции, всички щели да бъдат еднакво уязвими. Но не и през работните дни и по време на семестъра. За тях прогнозата сочи, че е имало значително разделение между възрастното население и децата в смисъл на физическо местоположение. Родителите щели да бъдат на едно място, децата — на друго. Може би в скривалища под училищата.

— Или под чиновете — подхвърли Ричър.

— Добре де, както и да е — съгласи се гласът. — Работата е там, че две седмици след ракетната атака бройката на оцелелите щяла да се различава значително. Децата щели да бъдат повече от възрастните. Това направило впечатление на някакъв шеф на комисия към Конгреса и той стигнал до заключението, че децата трябва да има къде да отидат. Допуснал, че могат да стигнат до някое оцеляло летище, откъдето да бъдат превозени до рядко населени места. Така му хрумнала идеята за строителство на жилищни сгради, защитени от радиацията. Свързал се с командването на Военновъздушните сили и ги убедил. Бил роден в Южна Дакота и по тази причина започнали от там.

— Според местните клюки ставало въпрос за скандал — каза Ричър. — А строителството на сиропиталище едва ли е било скандално.

— Не ме разбираш. Прогнозите сочели, че възрастни просто нямало да останат. С изключение на няколко болни или ранени и умиращи пилоти. Въпросният шеф си го бивало. Идеята била да превозят децата по въздуха, да ги натикат под земята и да ги оставят да се оправят сами. Сами, разбираш ли? Като диви животни. Очертавала се доста грозна картина. В специално изготвените доклади на психолозите се споменавало за племенни вражди, кръвопролитни боеве, убийства и дори канибализъм. Изчисленията сочели, че средната възраст на оцелелите ще е около седем години. После психолозите направили анкета сред възрастните. Оказало се, че те най-много се страхуват, че ще умрат, а децата им ще останат сами. Искали да получат уверения, че всичко с децата ще бъде наред и ще има лекари, сестри, чисти чаршафи. Отказвали дори да слушат какво ще бъде истинското състояние на нещата. Така се вдигнал голям шум, довел до окончателно изоставяне на проекта. Надделял гражданският морал.

— Значи тази сграда просто си стои тук вече петдесет години?

— Някакви особености в конструкцията му я направили неизползваема за каквото и да било друго.

— Знаем ли какви са тези особености?

— Не. Архитектурните планове са изгубени преди десетилетия.

— Значи обектът е празен, така ли?

— Напълнили го с ненужни боклуци, а после просто го забравили.

— Още ли са тук тези боклуци?

— Вероятно.

— Какви по-точно са те?

— Още не знам. Те са в друга папка. Но едва ли са нещо особено. Да не забравяме, че още преди петдесет години са станали излишни.

— Ще разбереш ли за какво става въпрос?

— Моят човек вече е изискал папката.

— Нещо да ми кажеш за метеорологичната прогноза в района?

— Подай си главата навън и ще разбереш.

— Имах предвид онова, което се движи насам.

Кратка пауза.

— Утре отново ще вали сняг. Дотогава ще бъде ясно и студено.

— Къде може да бъде скришното място на една банда рокери?

— Не знам. Не мога да ти помогна.

Четири без пет следобед.

Оставаха дванайсет часа.

* * *

Ричър върна телефона на Холанд. Светлината от прозореца намаляваше. Слънцето се спускаше към хоризонта на запад, сянката на каменната сграда се удължаваше. Заеха се с претърсването на последната къща. Друг шанс нямаше да имат. Дюшеците, железните рамки на леглата, тоалетното казанче, дъските на пода, стените и лампите. Работеха бавно и внимателно.

Но въпреки старанието си не откриха нищо.

— Да отскочим до град Пиер и да доведем ключар — предложи Питърсън.

— Касоразбивач ще ни свърши по-добра работа — рече Ричър. — В затвора сигурно имат някой.

— Още не мога да повярвам, че никога не са използвали това място. Струвало е цяло състояние.

— По онова време не е имало ограничения в бюджета за отбраната.

— Все пак би трябвало да му намерят някакво приложение.

— Имало е някаква грешка в строителството.

— Въпреки това. Все някой би могъл да го използва.

— За флота е твърде навътре в сушата. Тук сме горе-долу в географския център на Щатите. Така поне обясниха в автобуса.

— Биха могли да го използват за тренировъчна база на Морската пехота.

— Не и с думичката „южна“ в името на щата. Звучи зле. Морската пехота би предпочела Северна Дакота. Или Северния полюс.

— Може би не са искали да спят под земята.

— Тези спят, където им кажат. И когато им кажат.

— Чувал съм, че провеждат зимната си подготовка в Сан Диего.

— Доста време съм служил в армията, но така и не разбрах смисъла на обучението в Морската пехота — заяви Ричър.

* * *

Излязоха на студа и огледаха за последен път каменната сграда с непревземаемата врата. После се качиха в колата и потеглиха. Три километра по пистата, предназначена за самолетите със спасените деца. После още дванайсет по стария двупосочен път, осигуряващ достъп на възрастните. Студената война. Лош период от историята на човечеството. Може би не чак толкова опасен, колкото са го мислили тогава. Една част от съветските ракети са били измислица, друга са се оказали просто боядисани дървета, а трета — с конструктивни дефекти. Но и руснаците са имали свои психолози, които са писали рапорти на кирилица за собствените си седемгодишни деца, за племенни междуособици, убийства и канибализъм. В онези години е било напълно реално. По време на Кубинската криза Ричър бе едва на две години. В някоя тихоокеанска база. Без никаква представа за каквото и да било. По-късно майка му разказваше как двамата с баща му са изчислявали пътя на отровния вятър в южна посока. Мислели, че ще продължи да духа две седмици, не повече. В къщата си имали оръжие. А повечето обитатели на базата се били снабдили с хапчета.

— Точни ли са метеорологичните прогнози в района? — попита Ричър.

— Обикновено да — отвърна Питърсън.

— За утре отново предвиждат да вали сняг.

— Това ми звучи нормално.

— Значи скоро ще се появи някой. Иначе едва ли биха почистили пистата.

 

 

На дълга писта на югоизток от изоставената база един самолет се насочваше за кацане. Пистата беше част от военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд. Самолетът не беше голям. Корпоративна машина, наета от военната полиция за превоз на арестанти. В нея имаше шест души. Командир, втори пилот, трима конвоиращи и един затворник. Затворникът беше капитанът от Четвърта пехотна дивизия, дислоцирана във Форт Худ. Беше облечен с цивилни дрехи, окован в стандартните, свързани помежду си вериги на китките, кръста и глезените. Самолетът спря в края на пистата, стълбичката се спусна. Затворникът беше свален и натикан в колата, която чакаше долу. На задната седалка. Посрещна го жена с униформата на майор от военната полиция. Малко над среден ръст, стройна, с прибрана на тила дълга тъмна коса. Загоряло лице, дълбоко разположени кафяви очи. Излъчваше интелигентност, авторитет, младост и мъничко дяволитост. Всичко това едновременно. На ревера й имаше лентички за медали. Една „Сребърна звезда“ и две „Пурпурно сърце“.

Зад волана нямаше шофьор.

— Добър ден, капитане — рече жената.

Капитанът не отговори.

— Казвам се Сюзан Търнър — представи се жената. — Имам чин майор и съм командир на Сто и десета част на Военната полиция. Случаят ви е възложен на мен. Ще поговорим тук, на място, а после вие ще се качите обратно в самолета. Ще отпътувате или за Тексас, или директно за Форт Левънуърт. Ясно ли е?

Гласът й беше топъл. Малко дрезгав, леко задъхан, едва доловимо интимен. Глас, в който се долавяше покана за откровеност.

Капитанът от пехотата го усети.

— Искам адвокат — рече той.

— Ще го имате — кимна Сюзан Търнър. — Не един, а колкото пожелаете. Ще бъдете заобиколен от адвокати, повярвайте ми. Все едно че сте на конгрес на Асоциацията на адвокатите със стодоларова банкнота, окачена на шията ви.

— Не можете да разговаряте с мен без адвокат.

— Не е точно така. Вие не можете да разговаряте с мен без адвокат, но аз мога да говоря каквото си искам. Схващате ли разликата?

Мъжът не отговори.

— Имам лоши новини — добави Сюзън Търнър. — Вие ще умрете. Знаете го, нали? Издънката ви е тотална. Няма жив човек, който да се е издънил повече от вас. Никой не може да ви спаси. Това ще ви го кажат и адвокатите, независимо колко ще си наемете. Всички ще ви кажат едно и също. Ще бъдете екзекутиран, вероятно много скоро. Няма да ви давам напразни надежди. Вие сте жив мъртвец.

Мъжът не каза нищо.

— Мъртвец, който в момента седи в една кола и слуша думите ми — добави Търнър. — Нещо, което сте длъжен да направите, защото сте изправен пред важен избор. Единият е каква да бъде последната ви вечеря. Най-често си поръчват пържола и сладолед. Не знам защо. Нямам отношение към здравословното хранене. Интересува ме другият ви избор. Можете ли да отгатнете за какво става въпрос?

Мъжът мълчеше.

— Изборът как да умрете. Или Тексас ще ви екзекутира за убийството на съпругата ви, или Левънуърт ще ви ликвидира за държавна измяна. Ще бъда откровена с вас. Според мен и двата избора не ви правят чест. Но в случая с Тексас може би ще получите известно разбиране. Стрес от бойната служба, постоянни опасни мисии, ей такива неща. Посттравматична реакция. Някои дори биха казали, че сте жертва.

Мъжът мълчеше.

— Но въпросът с измяната е по-различен — продължи Търнър. — За нея няма оправдание. Родителите ви ще трябва да продадат къщата си и да заминат. Може би ще се наложи да сменят имената си. А може би няма да продават нищо, а просто ще се обесят в мазето.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Но мазето не е достатъчно високо. Ще стане бавно и мъчително. Ще бъде по-скоро задушаване. Може би ще се държат за ръце.

Мълчание.

Търнър се раздвижи на седалката. Дълги крака, обути в тъмен чорапогащник.

— Помислете и за по-малкия си брат. Дълги години сте били пример за него. Но дотук. Ще му се наложи да напусне флота. Кой би му се доверил? Брат на предател. Това означава доживотна присъда и за него. Ще му се наложи да работи по строежите. Ще се пропие. Всеки ден ще ви проклина. Може би също ще се самоубие. Най-вероятно с пистолет. В устата или зад ухото.

Мъжът мълчеше.

— Ето какво ще ви предложа — смени тона Търнър. — Можем да потулим въпроса с измяната. Дълбоко и завинаги. Но само ако решите да говорите с мен. Пълни признания, с всички подробности.

Мъжът мълчеше.

— В противен случай следствието ще бъде публично — добави Търнър. — При открити врати. Си Ен Ен ще научи адреса на родителите ви, а ние ще уведомим флота, където служи брат ви. Но не офицерите, а директно колегите му.

Още една дълга пауза.

— Добре — прошепна най-сетне мъжът.

— Какво добре?

— Ще говоря с вас.

— Моля?

— Ще говоря с вас, госпожо.

Търнър свали страничното стъкло.

— Кажете на пилота, че има достатъчно време за вечеря — подвикна тя.

 

 

Платон прекъсна връзката с пилота си. Той беше позвънил да предупреди, че времето се влошава и през следващите двайсет и четири часа на север отново ще вали сняг. Нещо, което Платон вече знаеше от сателитната телевизия. На специална бетонна площадка до къщата беше монтирана огромна сателитна чиния. Тя беше свързана с приемник, а приемникът — с огромен телевизор с течни кристали, марка „Сони“, който заемаше цяла стена във всекидневната и който в момента беше включен на метеорологичния канал.

Но телевизорът не беше единствената вещ на стената. Под него, над него и отстрани бяха сбутани осемнайсет маслени картини. Други четирийсет и три заемаха съседните стени, плюс още двайсет на последната. Общо осемдесет и едно произведения на изкуството. В голямата си част второразредни картини на четвърторазредни художници. Треторазредни произведения на треторазредни художници. Или четвърторазредни произведения на второразредни майстори. Едно от тях приличаше на Моне, но Платон си даваше сметка, че най-вероятно е фалшификат. Моне бе рисувал много. Купуван много, но и много копиран. Някой беше казал, че през живота си той е нарисувал около две хиляди картини, шест хиляди от които в момента се намират в САЩ. Платон не беше глупак. Съзнаваше отлично какво притежава. И защо го притежава. Не беше кой знае какъв любител на изкуството. Не му беше по сърце. Но всяко платно в това помещение беше сувенир от нечий разбит живот.

Между картините стърчаха малки закачалки във формата на подкови. Десетки, може би стотици. Отдавна не ги беше броил. На всяка от тях бяха окачени гривни и колиета. Толкова, колкото можеха да поберат. Диаманти, изумруди, рубини и сапфири. Златни, сребърни и платинени верижки. Обеци и пръстени на отделни куки. Венчални халки, годежни пръстени, пръстени с печати, класически пръстени, големи диаманти в обков.

Бяха стотици.

Може би дори хиляди.

Всичко бе въпрос на време.

Това го интересуваше. Това беше класа. Колко дълго можеха да оцелеят хората, когато парите им свършеха и започнеха да продават телата си? Колко пласта ги деляха от поражението и капитулацията, каква бе разликата между проблемите и разрухата? Бедните нямаха време. Не притежаваха защитни пластове. Те имаха нужда от неговата стока. И когато жалките им средства се изчерпеха, а това обикновено ставаше в деня на заплащането, те започваха да лъжат и крадат и излизаха на улицата, готови на всичко. От тях той получаваше само пари и нищо друго.

Но богатите бяха различни. Те имаха по-дебели портфейли и издържаха много по-дълго, но не и вечно. Започваха бавно да източват банковите си сметки, после продаваха акциите и облигациите си, прехвърляха инвестициите си. Накрая стигаха до чекмеджетата и кутиите за бижута. Най-напред се разделяха със забравени и неособено харесвани вещи, обикновено получени по наследство. Стигаха до него по дълъг и бавен път, започващ от скъпите предградия на Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. След тях по него поемаха свалени от стените картини, пръстени и колиета. Втората вълна идваше след серия обири на родителите, а третата — след посещения при дядо и баба. Когато не им останеше нищо, богатите също рухваха. Отначало се прехвърляха да живеят в хотели, като се самозалъгваха, че така им харесва. Но в крайна сметка и те стигаха до улицата, ровеха в боклуците и мръзнеха, готови на всичко.

Всичко бе въпрос на време.

 

 

Холанд паркира и тръгна към кабинета си. Питърсън и Ричър се насочиха към общата зала. Тя беше празна, както обикновено. На бюрото в ъгъла нямаше съобщения, гласовата поща беше празна. Ричър вдигна слушалката, после я върна на мястото й. Показалецът му почука по спейс клавиша и компютърът оживя. На екрана се появи щит с кръстосани мечове, върху който беше изписано „Полицейско управление Болтън“. Голяма и малко несъразмерна графика. На метър от него бръмчеше и потракваше компютърът. Твърдият диск набираше скорост.

— Тук имате ли някаква база данни? — попита Ричър.

— Защо питаш? — отвърна Питърсън.

— Можем да проверим тоя Платон, който и да е той. По всичко личи, че е един от основните играчи.

Питърсън се настани на съседното бюро и затрака по клавиатурата. Кликна на едно-две места, вкара някаква парола. Вероятно се беше отворил диалогов прозорец, защото Ричър видя левия му показалец да натиска „Shift“, а десния да изписва буквите една по една: П-Л-А-Т-О-Н.

Платон.

— Нищо — обяви в следващата секунда полицаят. — Само отпратка към „Гугъл“, където пише, че бил гръцки философ.

— Някакъв списък с прякори?

Питърсън набра още няколко символа. Девет почуквания по клавиатурата.

— Южноамериканец с неизвестно гражданство — обяви той. — Липсват сведения за истинското му име и възраст. По всяка вероятност живее в Мексико. Предполагаем собственик на заложни къщи в пет американски града, подозиран в трафик на наркотици и проституция.

— Добър човек.

— Няма полицейско досие. Нито тук, нито в Мексико.

— Това ли е всичко?

— Във федералната база данни сигурно има повече, но аз нямам достъп до нея.

Ричър отново вдигна слушалката, а после я върна на мястото й. В Рок Крийк имаха по-важна работа от неговите проучвания. Запита се дали не е започнал да им писва. Или да ги отегчава. Като някой от бившите военни, които продължаваха да живеят около някогашните си гарнизони, наливаха се до зори в евтините кръчми наоколо и дрънкаха какви ли не глупости за славното минало. Или като пенсионираните градски ченгета, които не бяха спестили достатъчно, за да се преселят на юг, и продължаваха да посещават старите кръчми, които преди бяха контролирали, и се намесваха във всеки разговор.

— Можем да отскочим до затвора — подхвърли Питърсън. — Те са включени към федералната база данни, а аз познавам хора, които могат да ни свършат работа.

Пет без пет следобед.

Оставаха единайсет часа.