Лий Чайлд
61 часа (32)

32

Ричър остана на телефона, за да чуе как Питърсън изброява задачите, които трябваше да изпълни. Сякаш мислеше на глас.

— Затворът е бил запечатан преди един час, нали така? Което означава, че сирените вече няма как да бъдат задействани. Допускам, че нашият човек може да се появи и без тях, но между него и свидетелката все пак има доста хора. Четирима в къщата, трима отвън. Всичките са добри, подбрани лично от мен. Следователно няма голямо значение дали ти си там, или те няма. Ти си излишен, разбира се, временно. Следователно можеш да излезеш. Съгласен ли си?

— Да.

— След десет минути ще мина да те взема.

 

 

Ричър се върна в гостната и срещна въпросителния поглед на Джанет Солтър. Обясни й, че трябва да излезе, къде отива и защо. После попита:

— Какво ще направите, в случай че полицаите си тръгнат?

— Ще се заключа в мазето.

— Със?

— С револвера.

— Кога?

— Предполагам, веднага.

— Правилно — кимна Ричър. — Веднага, незабавно, на секундата. Без никакво забавяне. Още преди ченгетата да са прекрачили през вратата. Заключвате се вътре и ме чакате да се върна.

— С паролата.

— Правилно — повтори Ричър. — Слизате долу, дори ако ченгетата все още са тук. В момента, в който усетите някакво раздвижване. Или притеснение, необичайна нервност, повишено чувство за тревога. Ясно ли е?

— Допускате ли, че онзи може да се появи въпреки присъствието на полицията?

— Надявай се на най-доброто, но планирай най-лошото. Ако ченгетата имат лоши предчувствия, те няма да ги споделят веднага. За да не изглеждат глупави, в случай че тревогата излезе фалшива. Трябва да се доверите на предчувствията си. И при най-малкото съмнение слизате долу и се заключвате. Бързо. Случайният куршум може да ви настигне толкова лесно, колкото и другият, предназначен специално за вас.

— Колко време ще отсъствате?

— Около два часа.

— Ще се оправя.

— Само ако изпълните онова, което ви казвам.

— Ще го изпълня. Обещавам. Ще се заключа долу и ще чакам паролата.

Ричър само кимна.

Това беше достатъчно.

 

 

Той излезе в антрето и навлече огромната шуба. Провери в джобовете за шапката, ръкавиците и револвера. Всичко беше на мястото си. Телефонът иззвъня. Жената, чийто пост бе на долното стъпало, вдигна слушалката и мълчаливо му я подаде.

— Да? — рече Ричър, очаквайки да чуе гласа на Питърсън.

— Намерихме една товарителница — рече гласът от Вирджиния. — Частична.

— И?

— Явно цял живот ще ти връщам услугата. Знаеш ли колко е трудно да се открие такова нещо? Някакво ненужно листче хартия отпреди петдесет години?

— И те си имат чиновници също като нас. Това им е работата.

— Но вдигат пара до Бога.

— Не им вярвай. Какво пише в товарителницата?

— Четирийсет тона излишъци с военно предназначение, пренесени по въздуха от Осма военновъздушна база в Обединеното кралство. Намира се някъде в Източна Англия, а по време на Втората световна война е била база на бомбардировачи. В средата на петдесетте години на миналия век са закрили няколко такива. Пистите им били къси.

— Уточнява ли се какво представляват излишъците?

— И да, и не. Описани са като вещи от първа необходимост за самолетните екипажи. С името на производителя, което никой не си спомня, плюс някакъв код, който никой не е в състояние да разбере.

— Дори момчетата от „Лакланд“?

— Дори и те. Става въпрос за наистина древна история.

— Доколкото познавам древната история, ние никога не сме пренасяли през океана излишъци от Втората световна. Или сме ги изхвърляли на място, или сме ги продавали на някого. Парите от продажбите са оставали в местна валута, а после са били използвани за стипендии „Фулбрайт“. С един куршум два заека. Отърваваме се от ненужни вещи и същевременно популяризираме идеята за мир, братство и взаимно разбирателство. С помощта на образованието.

— Такова е било времето.

— Какъв е кодът?

— N06BA03.

— Нищо не ми говори.

— На никого нищо не говори. Може би обозначава бельо. Или шапки.

— Едва ли бихме пренесли четирийсет тона гащи и шапки чак от Европа, при това по въздуха. Няма смисъл. По-евтино би било да ги подарим или дори да ги изгорим.

— Може би е било нещо специално, което не може да бъде подарено. Нито пък продадено или изгорено. В името на сигурността. Може би става въпрос за лично оръжие. Доколкото си спомням, пилотите по време на Втората световна са носели оръжие. В случай че бъдат свалени над вражеска територия.

— Името на производителя?

— Някаква фирма на име „Лаборатории Краун“.

— Я повтори?

— „Лаборатории Краун“.

— Мамка му! — изпъшка Ричър.

— Моля?

— Четирийсет тона?! Това трябва да е някаква шега!

— Ричър! Какво говориш, за Бога?

— Трябва да тръгвам!

 

 

Ричър отвори вратата, стъпи на замръзналата алея и зърна сиянието от фаровете на Питърсън нагоре по уличката. Студът го блъсна като чук. Гумите на колата скърцаха по замръзналия сняг. Ричър се качи в мига, в който колата спря пред него. Отоплението беше включено, но вътре все още не беше достатъчно топло. Това го накара да остане с шубата и ръкавиците. Питърсън направи обратна маневра. Колелата подскочиха напряко на замръзналите коловози и поеха надолу. Завиха надясно по главната улица и се насочиха на юг. Движеха се по-бавно в сравнение с лятото, но по-бързо, отколкото в оживен трафик. Улиците бяха пусти. Беше едва девет вечерта, но хората предпочитаха да си стоят у дома. Колата на полицая беше единственото нещо, което се движеше.

След шестнайсет километра стигнаха до завоя и поеха по пътя, успореден с магистралата. По небето почти нямаше облаци, светеше ярка луна. Във въздуха все още имаше миниатюрни парченца лед, носени от силния западен вятър. Те се лепяха по челното стъкло и образуваха тънък пласт, пред който чистачките бяха безсилни. Като диамантен прах. Питърсън превключи отоплението на размразяване и сгуши глава между раменете си, за да вижда през кръгчетата чисто стъкло, които с всеки изминат километър ставаха все по-малки.

Не след дълго отново завиха надясно по виещия се черен път. Вятърът остана вляво и челното стъкло бързо се размрази. Пред очите им бавно изплува старата сива писта. Все още беше почистена от снега. Изскочиха на бетона, веригите на задните колела затракаха.

Бързо изминаха трите километра.

После отпред се появиха червени стоп-светлини.

Колата беше спряла. Включените й фарове образуваха езеро от бяла светлина пред нея. Вятърът бързо разнасяше облачетата пара, които излитаха от ауспуха.

Питърсън намали и включи дългите светлини. Колата пред тях беше празна. Форд „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Черна или тъмносиня.

— Колата на Холанд — прошепна Питърсън.

Спряха до нея и излязоха навън в хапещия студ. Откриха Холанд пред вратата на първата къща. С кожена шапка, закопчана догоре шуба, дебели ръкавици и тежки ботуши. Движенията му в тези доспехи бяха тромави, от устата му излитаха облачета пара.

Не беше доволен от появата им.

— Какво търсите тук, по дяволите? — мрачно попита той.

— Ричър се е досетил къде е оставен ключът — обясни Питърсън.

— Не ми пука кой за какво се е досетил. Не трябваше да сте тук. Нито единият, нито другият. Това е проява на безотговорност. Ами ако сега се включат сирените?

— Няма да се включат.

— Откъде знаеш?

— Няма как да стане, нали? Килиите са заключени, преброяването е приключило.

— Вярваш на техните процедури ли?

— Разбира се.

— Ти си идиот, Андрю! Крайно време е да престанеш да бъдеш такъв наивник! На онова място цари пълен хаос. Най-вече в общинския арест, който ни интересува в момента. Ако си мислите, че там някой си прави труда да брои затворниците всяка вечер, значи аз съм брокер на недвижими имоти на морето.

— Но арестът е чисто нов.

— Чисто нови са бетонът и желязото. Но не и хората, които работят там.

— Искаш да кажеш, че проверката може би е фиктивна, така ли?

— Залагам заплатата си, че там изобщо не правят никаква проверка. Искам да кажа, че в осем без пет надуват някаква сирена, очакват хората да се приберат по килиите си, а после ги затварят по електронен път.

— Дори да е така, пак няма опасност. Поне до сутринта.

— Те имат и нощни патрули, синко. Десет на брой, на всеки кръгъл час. Предполагам, че пропускат девет от тях. В даден момент все пак тръгват на обиколка. Осветяват леглата с фенерчета и проверяват бройката на хората. Това, което би трябвало да направят още в осем вечерта.

— Сериозно ли говориш?

— Такава е човешката природа, Андрю. Трябва да свикнеш с нея.

— Трябва ли да се върнем?

— Не — отвърна след кратък размисъл Холанд. — След малко и бездруго ще го направим. В най-лошия случай мисис Солтър ще остане сама за пет-шест минути. Може би за десет. Риск, който ще поемем. Но аз продължавам да твърдя, че изобщо не биваше да идвате.

— А ти защо си тук? — попита Ричър.

Холанд бавно спря поглед върху него.

— Защото и аз се досетих къде може да бъде ключът.

— Браво. Добра работа.

— Не съвсем. В нощ като тази всеки с малко ум в главата би се досетил.

— Къде е? — нетърпеливо попита Питърсън.

 

 

Ключът беше в нафтовата печка на първата къща. Отлично скривалище, с вградено ограничение на достъпа. Твърде горещо, за да бъде претърсено при предишното им посещение, хладно на пипане в момента. Също като печката на дърва в дома на Питърсън. Изгори цялото място, а после разрови пепелта. Ключът на Военновъздушните сили може би е направен от същия метал, който използват за бойните глави. Лесно ще оцелее в огъня. Гласът от Вирджиния се оказа прав. Ключът беше оцелял. Нищо му нямаше. Просто го бяха пуснали близо до горелката, където се беше нагрял и изстинал без никакви поражения. Тежък и масивен, с Т-образна форма, дълъг около осем сантиметра. Сложна резба на зъбците, изработени от някакъв рядък метал, излъчващ матов блясък. Може би титан. Останка от отдавна отминали времена на обща параноя, когато никой не бе задавал скептични въпроси относно цената.

Ричър го измъкна от печката и го подаде на Холанд. Началникът го понесе към металната врата на каменната сграда. Вкара го в процепа и го завъртя. Ключалката звучно изщрака.