Лий Чайлд
61 часа (28)

28

Затворът се намираше на осем километра на север, в края на продължението на пътя, който свързваше магистралата с града. Прав като конец път, сякаш проектантът беше теглил една черта с линията си върху картата. Почистен от снега, с разхвърляна по платното сол. Оживен. Ден за свиждане. Автобусите от центъра на града и обратно сновяха неуморно.

Осемте километра изминаха за осем минути. През първите седем от тях Ричър виждаше само схлупено небе и микроскопични късчета лед във въздуха. После се появи затворът. Бледото сияние на хоризонта се превърна в стотици отблясъци синкавобяла светлина, които обливаха ограда от бодлива тел. Дълга ограда, висока около четири метра. И може би около четири метра широка, разделена на две части. Пространството между двете беше запълнено с метални спирали. Още спирали бяха монтирани отгоре. Те леко помръдваха от вятъра и мътно проблясваха на светлината на прожекторите. Самите прожектори бяха окачени на високи пилони, наподобяващи тези по стадионите, издигащи се на десетина метра един от друг. Огромни, обърнати надолу метални сфери, групирани по четири и оборудвани с мощни осветителни тела. На всеки трийсет метра се издигаха наблюдателни вишки — високи разкрачени конструкции с остъклени кабини и външни мостчета за достъп, оборудвани с подвижни прожектори. Светлината им се отразяваше от дебел пласт недокоснат сняг, който я правеше двойно по-ярка. Отвъд оградата се виждаше плац, заемащ триста метра, заобиколен от нови правоъгълни бетонни постройки. Заемаха площ колкото едно средно голямо село. Или на малък град. Сградите бяха осветени както отвън, така и отвътре. Дебелите им стени бяха осеяни с малки прозорчета, които приличаха на корабни илюминатори. Покривите им бяха покрити с дебел пласт сняг, еднакви като войнишки одеяла.

— Ето я дойната крава — промърмори Питърсън.

— Впечатляващо — рече Ричър.

И наистина беше. Огромен, простиращ се върху стотици декари терен. Ярко осветен, наподобяващ извънземен космически кораб на фона на тъмната пустош. Увиснал в пространството, сякаш се колебаеше дали да кацне, или да изчезне в мрака и да потърси друга, по-гостоприемна земя.

Пътят свършваше на нещо като широк площад пред главния портал. Периферията му се очертаваше от скамейките на автобусните спирки, маркирани от кошчета за боклук. Питърсън го пресече по средата. Порталът представляваше нещо като тунел, с покрив и стени, върху които имаше дебели спирали бодлива тел. Достатъчно висок, за да пропуска затворническите автобуси, и достатъчно широк за двете платна — едното навътре, другото навън. Всяко от платната свършваше пред тройни врати. Питърсън мина през първата от тях, която моментално се затвори след колата. Спряха пред втората, също затворена. Дебело облечен надзирател излезе от някаква странична врата, огледа ги и се върна обратно. Вратата се отвори и Питърсън измина още десетина метра. После процедурата се повтори. Когато се отвори и третата врата, колата се насочи към правоъгълните сгради. Плацът беше отъпкан от автомобилни гуми и човешки крака. Беше ясно, че градските автобуси свалят пътниците си отвън пред портала. Ричър си представи как жената с малкото дете, които беше видял в закусвалнята, газят снега към помещенията за свиждане и обратно.

Питърсън паркира максимално близо до вратата за посетители. Зад нея се простираше празно и мрачно преддверие. Подът беше покрит с мокър линолеум, стените бяха боядисани със зелена блажна боя, на тавана светеха луминесцентни тръби. В дъното имаше рентген и метален детектор, около които бездействаха трима униформени надзиратели. Питърсън ги познаваше. И те него. След минута ги пропуснаха в чакалнята през една от страничните врати. Новопостроено, но вече занемарено помещение. Топлият въздух миришеше на престояло кафе, прясна пот, влажни вълнени палта и евтини полиестерни униформи. Обзавеждането се изчерпваше с пет ниски стола, наредени пред бюро с компютър. Един униформен надзирател го включи, набра някаква парола и излезе.

— Федерален затвор, федерална база данни — каза Питърсън. Явно не беше много добре запознат с последната, тъй като му се наложи доста дълго да чука по клавиатурата. Процедура, придружена от стиснати устни и учестено дишане. Най-накрая стигна до нещо, тъй като отпусна ръце и се взря в екрана.

— Същата работа, поне в началото — промърмори той. — Южноамериканец, с неизвестен произход и неизвестна възраст, може би надхвърлил четирийсет години. Вероятно живее в Мексико, притежава заложни къщи в Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. Подозиран за разпространение на дрога в споменатите градове, плюс организирана проституция.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Имената на градовете. Те липсваха в предишната справка.

— А освен тях?

— Нищо доказано. Стандартно предупреждение за опасността, която представлява този човек. Стигнал е до най-високите етажи, където едва ли имат достъп невинни момченца от църковния хор. Предполага се, че е убил стотици хора. Изглежда, това е едно от предварителните изисквания за достъп. Де Мойн не впечатлява никого, за разлика от Чикаго. Със сигурност не е аматьор.

Питърсън отново зачука по клавиатурата. Отново стисна устни и задиша учестено.

— Притежава собствен самолет — обяви след секунди той.

— Много хора притежават самолети.

— Но този е Боинг седем три седем. Стандартен пътнически лайнер, преустроен за частно ползване. Предполага се, че го е купил от фалирала авиокомпания в Мексико.

Ричър не каза нищо.

Питърсън продължи да чука по клавиатурата.

— Много е нисък — добави той. — Малко над метър и петдесет.

— Наистина ли?

— А ти колко си висок?

— Метър и деветдесет и три.

— Значи си с четирийсет сантиметра по-висок от него.

— На практика той е джудже — рече Ричър.

— Някакъв тип го нарекъл джудже и се събудил в болницата с отрязани крака — мрачно обясни Питърсън.

 

 

Сюзан Търнър се добра до канцеларията си в Рок Крийк след дълго и бавно шофиране в натоварения трафик. Паркира на запазеното си място, влезе през входната врата и пое нагоре по стълбите. Парапетите все още бяха железни, коридорът на втория етаж все така тесен, застлан с линолеум. Зад вратите с матирани прозорчета все още имаше канцеларии. Нищо не се е променило от времето на Ричър, помисли си тя. Най-много да са пребоядисали канцелариите, които все още бяха обзаведени по служебния протокол. В нейната се намираше прословутото метално бюро с три телефона, които осигуряваха трийсет външни линии. Ергономичен офис стол на колелца, кантонерки и два стола за посетители на пружиниращи крачета. Стъкленият полилей представляваше обърната купа, която висеше от тавана на три железни вериги. В нея беше завинтена енергоспестяваща крушка. Настолният компютър разполагаше с бърза и сигурна връзка с държавните учреждения. Освен това тя имаше и лаптоп, който беше свързан безжично с отделна мрежа. На стената висеше осъвременена карта на света.

Сюзан седна зад бюрото. Съобщения нямаше. Никакви новини от Военновъздушните сили. Ричър не се беше обаждал. Тя вкара дигиталния диктофон в USB порта. Разговорът й с арестанта автоматично се прехвърли в аудиофайл. Системата за гласово разпознаване щеше да го превърне в писмен документ. Двата новосъздадени файла щяха да бъдат изпратени по местоназначението си. В резултат щяха да последват арести. В Тексас, Флорида и Ню Йорк. После щеше да последва официална похвала за добре свършена работа, плюс препоръка за награждаване с „Бронзова звезда“. Това беше ясно като бял ден.

Ричър също е бил награден с „Бронзова звезда“ далеч назад във времето. Тя знаеше това от личното му досие, което лежеше разтворено върху бюрото й. Дебело и старо, сякаш задъхано от теснотията на твърдия картон. Беше го прочела няколко пъти. Джак Ричър, без бащино име, роден на 29 октомври. В семейство на военни, но без наследствена кариера, тъй като баща му бе служил в Морската пехота. Майка му беше французойка. Завършил Уест Пойнт, служил в продължение на тринайсет години. Единствено във Военната полиция. От гледната точка на Сюзан това автоматично го превръщаше в ангел въпреки непрекъснатите неприятности, съпътстващи кариерата му. Беше казвал каквото мисли, без да му пука пред кого. Беше вършил каквото трябва, без да му пука за последствията. Беше пренебрегвал правилата, беше рязал глави. Разжалван в капитан, защото счупил крак на някакъв цивилен. А във всяко разжалване се крие кодирано послание. Време за преместване, приятел. Но той беше останал. И се беше борил със зъби и нокти, за да си върне майорските пагони. Нещо, което се случва изключително рядко. А после бе оглавил 110-а част. Първият й командир. Или по-скоро основател.

Такъв беше нейният предшественик. Което не означаваше, че е пример за нея.

Но в хода на тези тринайсет години служба той бе награждаван с редица медали — „Сребърна звезда“, Медал за изключителна служба на Министерството на отбраната, „Легион за заслуги“, „Пурпурно сърце“ и „Бронзова звезда“. Явно способен и всеотдаен мъж с голям талант. Което означаваше, че при повече дисциплина, баща в Сухопътните сили и майка американка днес би могъл да бъде дори началник-щаб на армията.

Една доста ексцентрична кариера.

„Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ бе получил в Бейрут, където бе служил като офицер за свръзка в Морската пехота по времето на големия бомбен атентат в американските казарми. Той бил тежко ранен, но въпреки това проявил героизъм. Заслугите му за останалите медали не бяха цитирани, което означаваше изпълнение на секретни мисии.

Бил хоспитализиран в Бейрут, а после го транспортирали по въздуха за лечение в Германия. Досието съдържаше и медицинският му картон. Бил с отлично здраве. Получената при бомбардировките рана зараснала бързо и напълно. След нея останало онова, което в армията наричат „обезобразяващ белег“. Тоест бог знае колко ужасяваща гледка. Бе висок метър и деветдесет и три, а според медицинските документи от Германия тежеше сто и осем килограма. И нямаше никакви недостатъци. Зрението му бе отлично.

Той имаше много способности. Беше високоценен експерт по малокалибрените огнестрелни оръжия. Бе спечелил с рекорден резултат вътрешното състезание по стрелба с пушка на хиляда метра. По някаква странна ирония физическите му качества се оценяваха като малко над средните в класната стая и отлични на бойното поле. Свободно владееше английски и френски и прилично испански. Безупречен бе с всички видове лично оръжие и изключителен в ръкопашния бой. Сюзан знаеше много добре какво означава последното. Все едно да се изправиш срещу включен на високи обороти електрически трион.

Твърд, но интелигентен човек.

Снимката му беше залепена от вътрешната страна на корицата. Бе цветна, леко избеляла от времето. Къса разрошена коса. Яркосини очи под полуспуснати клепачи. Прям и втренчен поглед. Два видими белега — единият в ъгълчето на лявото око, а другият на горната устна. Лицето му приличаше на издялано от камък от добър, но припрян скулптор. Имаше дебел врат, широки рамене, дълги ръце с големи длани.

Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, излъчваща търпение и лека досада. Сякаш бе знаел, че го снимат, и току-що бе предупредил фотографа, че разполага с три секунди, преди да натика апарата в гърлото му.

Джак Ричър, без бащино име.

Общото впечатление на Сюзан беше, че е интересен човек, вероятно добър като приятел, но изключително опасен като враг.

Вдигна слушалката и набра своя човек във Военновъздушните сили. Попита за нещо ново и получи отрицателен отговор. Позаинтересува се кога ще има новини и човекът отвърна скоро. А тя каза, че трябва да бъде много скоро.

— Май се опитваш да впечатлиш някого, а? — обади се нейният човек.

— Нищо подобно! — тросна се тя и прекъсна връзката.

Последният документ в досието на Ричър беше стандартен формуляр за обща справка, съдържащ обобщения на останалите документи. Седемдесет и три на брой, всичките засекретени. Нищо особено. В армията всички документи са засекретени. Първите седемдесет и две справки носеха различни дати в рамките на тринайсетте години служба. Степента на тяхната секретност беше такава, че всеки опит за проникване в тях щеше да я постави в неудобно положение. Явно ставаше въпрос за оперативни рапорти. Секретността на седемдесет и третата беше по-ниска, но за сметка на това тя беше много стара. Според датата й Джак Ричър без бащино име би трябвало да е бил едва шестгодишен. Съвсем малко момче. Това беше странно. По правило рапортът за семейното положение би трябвало да се намира в архивите на Морската пехота, а не в тези на Сухопътните войски. Заради баща му.

Но защо армията бе запазила документ за едно шестгодишно хлапе?

Сюзан изпрати имейл до отдел „Човешки ресурси“ с молба за еднократна парола. С нейна помощ щеше да получи временен достъп до въпросния документ.

 

 

Процедурата по напускането на затвора беше същата като при влизането, но в обратен ред. Плюс старателен обиск на превозното средство. Питърсън спря в първата изолирана клетка. Двама въоръжени с фенерчета надзиратели прегледаха багажника и задната седалка, после размениха местата си и повториха обиска. Централният портал се отвори и Питърсън вкара колата във втората клетка. Пазачът там провери само документите им за самоличност и им махна да минават.

— Какво ще кажеш? — подхвърли Питърсън.

— За кое?

— За мерките за сигурност.

— Адекватни са.

— Само толкова?

— Такива трябва да бъдат.

— Според мен са много добри.

— В крайна сметка човешката природа ще надделее. Все пак са нови, от година и нещо. Достатъчно е двама надзиратели да ги домързи по едно и също време. Рано или късно ще се случи. Винаги се случва.

— Песимист.

— Не, реалист.

Питърсън се усмихна, натисна педала и колата пое по заснежения път към града.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра на юг малък кортеж от три черни рейнджроувъра се движеше към имението на Платон. И трите бяха чисто нови, на не повече от месец, спортен модел със затъмнени стъкла. На практика представляваха модифицирана версия на „Лендроувър LR3“, оборудвани с форсирани двигатели на ягуар. Изключително подходящи за черните, но сравнително безопасни пътища, които водеха към имението на Платон в равнината Мичоакан. Във всяка кола имаше по двама души, общо шестима. Всички бяха местни хора, надхвърлили трийсет, с двайсетинагодишен опит, облечени в тъмни костюми и добре въоръжени.

Всички бяха работили за Платон и преди. Което означаваше, че малко се страхуваха.

Трите джипа изскочиха от последния завой и поеха по прашната права отсечка от километър и половина, която свършваше пред портала на имението. Мъжете зад волана знаеха, че вече ги следят с бинокъл и няма връщане назад. Придвижваха се плътно един зад друг и поддържаха стабилна скорост от осемдесет километра в час. После намалиха. Достатъчно далеч, за да не представляват заплаха. Говореше се, че охраната на портала е въоръжена с противотанкови ракети. Или най-малкото с гранати, изстрелвани с ракета. Плюс ракети земя-въздух срещу нападение от правителствени хеликоптери. Последното може и да не беше истина, но никой нямаше желание да провери.

Трите джипа спряха на почетно разстояние от портала. Шестимата мъже слязоха от купетата със затъмнени стъкла и останаха неподвижни в жегата на ранната вечер. Никой не се приближи към тях, но те знаеха, че са обект на разпознаване от разстояние. И това щеше да бъде всичко. Доброто им поведение се гарантираше не от мерки за сигурност, а от простия факт, че в близката околност живееха техните сестри, майки, баби и братовчедки. Никой от тях не искаше да гледа как дерат кожата на някоя от близките му. Може би защото съжителството с нея след това щеше да бъде доста трудно.

Забръмча бензинов двигател и порталът бавно се отвори. Минута след като трите автомобила минаха през него, системата автоматично го затвори след тях.

 

 

Питърсън свали Ричър пред дома на Джанет Солтър. Тук беше новото му временно убежище. Подметките му заскърцаха по снега нагоре по пътечката. Полицайката в антрето му отвори. Джанет Солтър седеше под кръга светлина на настолната лампа в библиотеката с книга в ръка. Другата полицайка дежуреше до прозореца, с гръб към вътрешността на стаята. Всичко беше спокойно.

— Чета Шерлок Холмс — вдигна книгата Джанет Солтър.

— За кучето, което не лае нощем? — попита Ричър.

— Точно нея.

— Вече мислих по този въпрос. Вятърът духа откъм къщата на съседите ти. Кучето не може да надуши евентуалното присъствие на външни хора.

— Искам да ти покажа една подобна книга в гостната.

Джанет Солтър остави своята книга на масичката и се надигна от стола. Ричър я последва в предната стая. Тя затвори след него, но не му показа никаква книга. Вместо това попита:

— Рокерите наистина ли си тръгнаха?

— Да.

— Ще се върнат ли?

— Не мисля.

— Значи съм в безопасност?

— Не съвсем.

— Защо началник Холанд ги е пуснал да си заминат?

— Такива са правилата в малкия град — отвърна Ричър.

— Което означава, че моите показания пред съда ще „заковат“ само един човек, както обичате да се изразявате.

— Така е.

— Но уговорката беше друга. Трябваше да заковем всички. А сега те ще се превърнат в проблем за някое друго градче.

— А после за второ, трето и така нататък.

— Това не е справедливо.

— Но така стават нещата.

— Исках да кажа, че не е честно да се излагам на толкова голям риск срещу толкова малка отплата.

— Искате да се оттеглите ли?

— Да.

Шест без пет вечерта.

Оставаха десет часа.