Лий Чайлд
61 часа (26)

26

Потеглиха с колата на Холанд. В сравнение с патрулката на Питърсън тя беше по-удобна за трима пътници, тъй като нямаше предпазна решетка между седалките. Ричър се настани отзад, изпъна крака и се зае да наблюдава пътищата, по които беше пътувал сутринта. Условията бяха все така лоши. Вятърът виеше с неотслабваща сила. Замръзналият сняг беше твърд като камък, прорязан от дълбоки пукнатини. И ослепително бял под бледите лъчи на следобедното слънце. Сякаш се бяха върнали в ледниковия период.

Изминаха стария път, който вървеше успоредно с магистралата, и поеха по изпълненото с ненужни завои шосе към лагера. Първите дванайсет километра бяха точно толкова тежки, колкото и преди. Ледени бабуни и дупки, замръзнали коловози с обратен наклон. После обстановката се промени, както преди. Дълга ивица идеално почистен бетон със симетрични преспи сняг отстрани, над които виеше вятърът.

Холанд стъпи на бетона и спря. Кракът му остана на спирачния педал. Приличаше на пилот, който се готви за излитане.

— Виждате това, което искате да видите, нали? — подхвърли той. — Идвал съм тук поне десет пъти и винаги съм си мислил, че това е път. Малко странен наистина, но все пак са го правили военните, да ги вземат мътните.

— Преди не беше толкова широк — рече Питърсън. — Не се забелязваше толкова, може би защото не беше почистен. Използваше се само средната му част. Но тези типове са го почистили основно, за пръв път от петдесет години насам. Не само от снега, а и от дебелия пласт пръст и мръсотия.

— Поработили са здравата — отбеляза Холанд. — Това трябва да им се признае.

— И още как — добави Ричър. — Бетонната настилка е дебела поне метър. По разгъната площ със сигурност е най-голямото съоръжение в Южна Дакота, дело на човешка ръка.

Гледаха напред в продължение на цяла минута. После Холанд отмести крак от спирачката и колата затрака с веригите си по бетона. Цели три километра. Пред очите им бавно изплуваха двете редици кафяви постройки, зад които стърчеше плочестият покрив на каменната къща. Холанд спря горе-долу на същото място, на което Ричър беше спрял сутринта. Но гледката вече беше различна. Никакви хора. Никакви пикапи. Никакви покрити с брезент мотоциклети. Само едно огромно, равно и старателно почистено пространство, сред което се гушеха дървените къщички, мрачни и изоставени.

Слязоха от колата. Сложиха шапките си, дръпнаха циповете и надянаха ръкавиците. Температурата продължаваше да пада. Много под нулата, утежнена от силния вятър. Студът бързо проникна през подметките на Ричър. Лицето му стана безчувствено за броени секунди. Холанд и Питърсън демонстрираха храброст, но си личеше, че и те страдат от жестокия студ. На лицата им се появиха червени петна, клепачите им пърхаха, започнаха да кашлят.

Насочиха се директно към каменната постройка, която изглеждаше точно така, както и сутринта. Отчасти мрачна и заплашителна, отчасти просто странна. Питърсън побутна вратата, но тя не помръдна. Изтърка с палец прясната скреж от ключалката, точно както го беше направил Ричър.

— Няма драскотини — констатира той. — Не е използвана често.

— Не е било нужно — кимна Ричър. — Отключили са я преди година, а днес сутринта са я заключили.

— И къде е ключът?

— Добър въпрос.

— Взели са го със себе си — рече Холанд.

— Едва ли — поклати глава Ричър.

— А защо не?

— Защото това място се продава. Логично е да го оставят някъде за новия собственик.

— Къде?

— Може би под изтривалката.

— Не виждам изтривалка.

— Значи под някоя саксия.

— Каква саксия, по дяволите?

— Фигуративно казано — обясни Ричър. — Хората оставят ключовете си на обичайни места.

Направиха един бавен кръг около сградата, като се оглеждаха внимателно. Но нямаше какво да видят. Сняг, бетон, двете редици дървени къщички, каменната постройка.

— Как трябва да изглежда? — попита Питърсън. — Като обикновен ключ?

— Голям ключ — поправи го Ричър. — Вратата е блиндирана, а това предполага сложна ключалка. С куп подвижни части, които се превъртат трудно. Следователно и ключът трябва да е голям и солиден. С Т-образна форма, като ключовете за навиване на стенните часовници. Вероятно изработен от специална стомана. От онези, които струват от хилядарка нагоре, но това едва ли е представлявало проблем за Пентагона.

— Може би са го заровили в снега. В колата имам металотърсач.

— Предполагам, че руснакът от Бруклин едва ли разполага с такъв. А това означава, че не е закопан в снега. Освен това не е любезно да караш клиента си да копае из преспите в продължение на часове.

— Къде е тогава?

Стените на постройката бяха покрити с каменни корнизи и метални орнаменти. Всяко разстояние в рамките на човешкия ръст би било прекалено очевидно. Ричър направи още една обиколка, опипвайки вдлъбнатините на височина над два и четирийсет. Нищо. По-високо разположено скривалище беше малко вероятно, освен ако руснакът не си носи сгъваема стълба.

Ричър прекрати обиколката си и отново огледа сградата.

— Трябва да е на точно определено място — промърмори той. — Например под третото нещо отляво или четвъртото отдясно.

— Какво нещо? — попита Питърсън.

— Къща, легло и бог знае още какво.

— А не можем ли да разбием вратата с щанга?

— Тя е блиндирана. Което ще рече, че може да издържи на мощна ударна вълна.

— Но ние ще дърпаме навън, а не навътре.

— Ударната вълна се придружава от вакуум. Налягане, последвано от спад. Налягането натиска навътре, а спадът означава засмукване в обратна посока. Точно толкова силно, колкото и налягането. Което прави подобни врати изключително здрави.

— В такъв случай да започваме търсенето — предложи Питърсън.

— Кое е щастливото ти число?

— Три.

— Значи започваме с третата къщичка под третия дюшек.

— Откъде ще броим?

Ричър замълча за момент.

— Още един добър въпрос. Да речем, първият ред отляво надясно. Но всяка система на броене е субективна. Следователно объркваща. Обективно погледнато, ще бъде по-добре, ако изберем най-близкия или най-отдалечения маркер.

— Откъде?

— От тук. От тази заключена врата.

— Но от това не следва, че ключът изобщо се намира в някоя от къщичките.

— Не е в снега и не може да бъде в самата сграда. Какво друго ни остава?

Питърсън се обърна и тръгна към най-близката постройка. Първата на задния ред, разположена срещу втората на предния. Същата, която Ричър беше проверил сутринта. Вратата беше отключена. Питърсън я бутна и влезе. Ричър и Холанд го последваха. Грубите пердета си бяха на прозорците. Но всичко останало беше изнесено. Непокътнати бяха само дванайсетте легла с метални рамки и голи дюшеци на сини и бели черти. Помещението изглеждаше тъжно, изоставено и празно.

Но беше топло.

Горелката на нафтовата печка беше затворена, но тя продължаваше да излъчва акумулирана топлина. Чувството беше прекрасно. Ричър смъкна ръкавиците си и протегна ръце към нея. Елементарните физически закони сочеха, че печката трябва да изстива през цялото време след изключването си. Три часа след него тя би трябвало да е още топла, а след още три — студена като камък. Но в момента беше топла, дори гореща. Което си беше истинско чудо. Комбинацията от ковано желязо и скорошното органично горене беше наистина чудотворна.

— Вие търсете, където искате, но аз оставам тук — обяви той.

— С малко късмет и другите ще са топли — рече Питърсън.

И наистина бяха. Тримата се прехвърлиха в най-отдалечената къща, където завариха същата ситуация. Празно помещение, голи дюшеци и топла печка. Именно от там започнаха сериозното търсене. Топлината им помогна да действат търпеливо и внимателно. Провериха всеки дюшек, всяка рамка, всяка ниша и пролука. Не пропуснаха и тоалетното казанче в банята. Търсеха разхлабени дъски, ослушваха се за кухини в стените, развинтиха абажурите на всички лампи.

Не откриха нищо.

Три без пет следобед.

Оставаха тринайсет часа.

 

 

После претърсиха кухнята, която се помещаваше в съседната къща. Ричър беше на мнение, че тя е една от възможностите. Като пространство беше открита и проста. Единствена за целия лагер. По-лесна за претърсване от останалите хижи. Но ключът не беше там. Бурканите за брашно, захар и кафе бяха по местата си, но бяха прекалено празни, за да скрият някакъв метален предмет. Нямаше го и по лавиците. Не беше залепен с тиксо под масата, не беше скрит в останките от корнфлейкс, не беше пъхнат сред купчините чаши.

Напуснаха кухнята и тръгнаха обратно към каменната сграда, претърсвайки къщите една по една. Ставаха все по-бързи и по-ефективни, просто защото всички бяха еднакви. Накрая стигнаха дотам, че можеха да си вършат работата почти със затворени очи. Но резултат нямаше.

Накрая стигнаха там, откъдето бяха започнали — най-близката къща до каменната постройка. Не изпитваха особено желание да се захващат с нея, тъй като бяха сигурни, че и там ги очаква разочарование. И окончателният провал след прегледа на всичките петнайсет постройки. Все пак Ричър влезе вътре, последван от другите двама. Обиколи помещението, подмина печката и спря до последното легло вдясно.

— Сутринта тук седеше едно момиче — рече той.

— Какво момиче? — изправи се до него Холанд.

— Рокерка, най-много деветнайсет-двайсетгодишна. Само тя не беше навън. Всички останали почистваха снега.

— Болна ли беше?

— Не, изглеждаше напълно здрава.

— Заключена?

— Не, вратата беше отворена.

— Може би е пазела ключа. Такава е била задачата й.

— Може би. Но къде ли го е оставила?

— Как изглеждаше?

— Висока, слаба и руса, като повечето местни хора.

— Мислиш, че е била местна?

— Метамфетаминът се произвежда на местна почва — рече Ричър. Висока, слаба и руса, повтори мислено той, после се обърна към Холанд. — Тук мобилните телефони имат ли покритие?

— Разбира се — кимна полицейският шеф. — Земята е равна до хоризонта. За нас вятърът, прахта и микровълните са едно и също.

— Може ли да използвам телефона ти?

Холанд му го подаде и той набра номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бучене, после гласът.

— Къде се изгуби, по дяволите? — раздразнено попита Аманда.

— Ти какво? Да не си майка ми?

— От доста време се опитвам да те открия.

— Намирам се до постройката, която е собственост на Военновъздушните сили. Опитвам се да вляза, но не мога да открия ключа. Бързо ми изброй двайсетте най-вероятни места, на които може да се скрие малък предмет.

— Процепът на видеото, чайникът, обувката, зад капака на телевизора, мястото за батерии в транзистора, издълбана книга, процеп в пенопласта на автомобилна седалка, калъп сапун, тубичка с меко сирене.

— Дотук са само девет. Ти си безнадежден случай.

— Дай ми време.

— Тук не разполагам с тази стока.

— Казвай какво виждаш около себе си.

Ричър тръгна да обикаля и да описва всичко пред очите си.

— Тоалетното казанче — каза гласът.

— Проверих ги всичките.

— Някой скъсан дюшек?

— Няма такъв.

— Хлабава дъска на пода?

— Не.

— В такъв случай подпали къщата и прекарай пепелта през сито. Във Военновъздушните сили със сигурност правят ключовете от същия материал, който използват за бойните глави. Няма начин да не оцелее.

— Защо си се опитвала да ме откриеш?

— Защото знам какво представлява този обект.