Райнер Бютнер
АЛФ — Няма проблеми! (8)

8.

Макар че благодарение на козметичното приключение семейството си позволи един действително приятен уикенд в красива местност, Уили реши да забрани на АЛФ, заплашвайки го със страшни мъчения, да купува за негова сметка. Така АЛФ се намери в голямо затруднение във връзка с рождения ден на Уили. Той искаше да подари нещо на главата на семейството, но какво?

Накрая слезе в мазето и завря муцуната си в разни вехтории, откъдето измъкна няколко пожълтели снимки и прашно ресторантско меню, за да ги подари на Уили. По този начин предизвика нова драма.

Снимките бяха от колежа, в който Уили и Кейт се бяха запознали, и отначало Уили реши, че е много мило от страна на АЛФ, и радостно му благодари. АЛФ пък повече се радваше на вкусната торта и нетърпеливо отклони благодарностите.

Така безобидно започна всичко. След като се нахраниха, Лин беше тази, която първа предизвика „разплитането на чорапа“. Разглеждайки старите снимки, без да подозира нищо, тя попита майка си:

— Мамче, кой е този страшен младеж, който те е обгърнал с ръка?

— Това с лудата глава Хонерхайм — позна го Кейт и леко се изчерви.

Уили се приближи до нея и обясни бегло на останалите:

— Преди да се омъжи за мен, Кейт познаваше куп страшни момчета.

— О! — извика Лин, открила още един. — А кой е младежът, който толкова прилича на Харисън Форд?

— Нолан Уестууд — отвърна Кейт. Започна да й става неприятно.

АЛФ, който надничаше над рамото на Лин, насочи вниманието си към момък във футболен екип и запита по своя непринуден начин:

— Ами този тип в глупавите партакеши и чорапогащи?

— Този го познавам — възбудено каза Брайън. — Той стана много известен. Това е Джо Намът. О, мамо, ти си ходила с Джо Намът? — Кейт се издигна много в очите му.

Уили се смути. За да се измъкнат от нещастната тема, той насочи вниманието към листа с ресторантското меню.

— Вижте, то е от малкия ресторант, където за пръв път отидохме заедно с Кейт.

— Нека да си поръчаме нещо — настоя АЛФ и жадно проследи рубриката „Ястия от месо“.

Погледът на Кейт падна върху обратната страна на менюто, където разпозна своя и на Уили почерк. И внезапно си спомни.

— Гледай, Уили. Върху обратната страна на менюто записахме с теб списък на целите, които искахме да постигнем в живота си. Помниш ли?

— Ъхъ. — В главата на Уили се мярна смътно предчувствие, че находките на АЛФ от мазето заплашват да вземат неприятен ход. Лин и Брайън любопитно се наведоха над менюто. Беше им много интересно да научат какво са възнамерявали да постигнат в по-късния си живот техните родители.

— „На ски в Скуо Вали“ — прочете Лин сред желанията на Кейт и по-нататък: — „Да отпечатам някое стихотворение в голямо литературно списание, да присъствам на корида в Памплона…“

— Е, тя постигна всичко това — рече Уили.

АЛФ пъхна муцуна сред целите на Уили и откри, че желание номер едно е било да направи добър капан за мишки.

— Не е много възвишено — забеляза АЛФ пренебрежително. — Сигурно е било детинска игра.

— Ъхъ — каза Уили за трети път. — Не съвсем. Още работя над него.

— „Второ, да завърша скока с парашут“ — прочете АЛФ и поклати глава смаяно. — „Да завърша скока“? Значи все пак малко си скочил? Как става така да прекъснеш по средата?

АЛФ гледаше Уили с голямо любопитство. Искаше му се да разбере. Уили се почувства неудобно. Но знаеше, че този звяр няма да го остави на мира. Той се покашля.

— Е, АЛФ, ето как: готвиш се за скока. После премисляш, връщаш се и сядаш.

— Значи клинчиш — отсече АЛФ сухо. Той се втренчи безмилостно в Уили, докато по челото му избиха капки пот.

— Не, човече, просто решаваш да не скочиш — заекна Уили. Яката започна да го стяга.

— Просто се вразумяваш — помогна му Кейт.

— Започваш да размишляваш — с благодарност се улови за думите й Уили.

— Просто решаваш да не бъдеш толкова глупав — реши да сложи край на темата Кейт.

— Следователно изклинчваш. — АЛФ безпощадно искаше да продължи темата.

Кейт бързо му сложи в чинията огромно парче от сладкиша и така успя да му запуши устата.

 

 

Късно през нощта АЛФ бе привлечен отново от хладилника, за да си вземе нещо, което той наричаше малка закуска. За негова изненада в хола още светеше и когато любопитно надникна, видя там Уили, който бърникаше с отвертка някакъв неизвестен апарат.

— Хей, старче, какво правиш? — присъедини се АЛФ, без да се стеснява.

— Хей — рече Уили накратко. Не изглеждаше много зарадван. Но АЛФ никога не усещаше, че присъствието му е нежелано, така че пак се натресе. — Какво майсториш?

— Капана за мишки — обясни му кратко Уили. Тоя мелмаковец беше цяла напаст! — Защо не спиш?

— По това време винаги ставам, изяждам няколко картофа и чакам вестника — обясни АЛФ откровено. Той се наведе над капана за мишки и изрази известни съмнения: — Така никога няма да успееш. Искаш ли един студен картоф?

— Не… не — отказа Уили. Вече нямаше да може да се съсредоточи.

— По-добре веднага да ти кажа — продължи дружелюбно АЛФ. — Изядох остатъка от тортата за рождения ти ден.

— Много добре — въздъхна Уили, който си имаше други грижи.

— Заедно със свещите — издаде цялата истина АЛФ. — Защо всъщност се трепеш над това нещо?

Уили разбра, че е безсмислено. Нямаше спасение от този досадник, докато не отговори на всичките му въпроси, така че преглътна горчивия хап и обясни:

— Защото обичам да завършвам започнатото.

Това не беше вярно. АЛФ му го върна веднага с остър тон:

— Тогава трябва да завършиш и парашутния скок. Макар че всъщност няма нищо за довършване. Печелиш добри пари, имаш две прекрасни деца, мила жена и едно извънземно. Животът ти е невероятно разумен и благонадежден.

— Добре де, добре — измъкна се Уили от капана.

Проклетият скок с парашут! С каквото и да се захванеше, АЛФ умееше да поставя натясно всеки член от семейството, пък дори и чрез няколко стари снимки и менюта, измъкнати от мазето.

АЛФ не даваше и пет пари за това. Той чу, че нещо прошумоля откъм вратата.

— Вестникът ми пристигна. И тъй, Уили, остани си с добро. Чао.

По този начин Уили се отърва от АЛФ, но забитото жило заседна дълбоко у него. През това ранно утро той се почувствува истинско нищожество. Не бе в състояние да завърши дори един капан за мишки, да не говорим за скок от хиляда метра височина! Запита се защо Кейт се бе омъжила за него, след като имаше и други, по-привлекателни кандидати. „Трябва да поспя няколко часа — промърмори Уили, — после всичко ще изглежда другояче. Няма да се оставя АЛФ да ме побърка я!“

Малко след това Уили Танер неспокойно се обръщаше от една на друга страна на леглото си. Виждаше пред себе си ректора на своя университет, който го гледаше полусъчувствено, полупрезрително. „Отдръпнете се, Танер. Вие не сте сред отличниците“ — каза той.

После извика Нолан Уестууд, прочутия велосипедист, който междувременно бе станал крал на Нова Гвинея, за да му връчи дипломата. Нолан му благодари с няколко златни монети, върху които бе гравиран образът му.

„Поздравявам те, Нолан. — Уили плахо му подаде ръка. — Ти стана знаменитост.“

„Благодаря ти, малкия — заяви Нолан небрежно. Току-що нарекоха на мое име една птица. А какво правиш ти? Честно казано, нищо не съм чул за тебе.“

„За осем години Кейт и аз изплатихме ипотеката на нашата къща“ — чу се да казва Уили.

Тогава деканът извика лудата глава Хонерхайм, международен финансист и собственик на яхта, автомобилен състезател и многократен победител в Индианаполис, а след него футболната звезда Джо Намът. Накрая дойде кулминационната точка на празненството, мъжът на столетието, чиито невероятни постижения посрамваха всички останали, личност, която бе научила човечеството да гледа с други очи на света: Гордън АЛФ Шамуей!

Застанал последен в дългата редица, Уили бе щастлив, че можа да му стисне ръката.

„Хей, Уили — каза мъжът на столетието. — Не гледай така плахо. Следващото столетие може да бъдеш на моето място.“

„Не вярвам — заекна неудачникът Уили. — Аз съм едно нищо.“

Личността, научила света да гледа с други очи на себе си, покровителствено го потупа по гърба.

„Не гледай така негативно на всичко, Уили. Нужно е само да вземеш този парашут и да скочиш.“

„Скачай, скачай, скачай…“ — извика Уили и се събуди.

 

 

Следващата сутрин светът, или поне малкият свят в дома на Танерови, се запозна с един друг Уили, динамичен, железен човек, твърдо решил да осъществи най-после своя скок. На първо време започна да се упражнява от леглото си в спалнята, компетентно ръководен от АЛФ и Брайън.

— Скок… Кълбо…

Уили изпълняваше указанията, скачаше от леглото, премяташе се.

— Мисля, че кълбото идва веднага след скока — усъмни се в правилното ръководство Брайън.

— Как така, нима имаше пауза помежду им? — задъхано рече Уили, останал почти без сили.

— Колкото да хапнем по една пица — каза АЛФ. — Впрочем тази идея никак не е лоша.

— Първо ще продължим да тренираме. — Железният Уили не се остави да го обезсърчат така бързо. — Скок… Кълбо… Е, как беше този път?

— Не много зле — потвърди АЛФ. — При истински скок така би си изплюл далака.

Най-после големият ден дойде. Нищо не можа да задържи Уили Танер. Сега той седеше в пълна екипировка между други смелчаци в един самолет на три хиляди метра височина, а инструкторът обяви:

— Доближаваме зоната за скачане, момчета.

Всички около Уили изпаднаха във възторг. Но не и Уили. Не се чувствуваше съвсем във форма.

— Добре ли сте напомпани? — попита инструкторът.

— Отлично! — извикаха мъжете в хор.

— Напомпани сме като самолетни гуми! — присъедини се малко по-късно Уили.

— Драго ми е да го чуя, Танер — похвали го инструкторът и му подаде някакъв лист. — Трябва да подпишете застраховката за живот. Струва два долара. Плаща се предварително.

— Охо, хубав виц! — каза Уили. Наистина не му беше много добре. Всъщност беше му направо лошо. Би предпочел да си е сега при Кейт, Лин и Брайън, които на три хиляди метра под него очакваха своя герой.

Достигнаха зоната за скачане, люкът бе отворен и мъжете заеха изходно положение. Уили не се натискаше твърде. Инструкторът подаваше командата. Редицата пред Уили застрашително се скъсяваше.

— Танер! — извика инструкторът.

— Да, тук! — обади се Уили храбро. Междувременно той пак бе седнал. „О, вижте! Тъкмо реших да не го правя. Само това исках да ви кажа. Мисля си защо трябва да се хвърлям и да падам като куршум на земята. Защото признавам, изобщо не се чувствам като куршум. Така че ще продължавам да си седя. Ще ме намерите тук, ако има нещо важно, окей?“

— Какво? — попита инструкторът. — Какво става?

— О, само си мислех. Нищо… Какво има всъщност? — Уили се засили и се хвърли в празното пространство.

 

 

У дома отпразнуваха голямото събитие по подходящ начин. Уили бе скочил и се бе приземил благополучно.

— А ти каза, че от татко ще остане само едно червено петно, АЛФ — каза Брайън, горд с баща си.

АЛФ се поправи:

— Казах, че би могло да остане само едно червено петно.

— Ще го направиш ли пак, татко? — обърна се Брайън към самия герой.

— Не, докато ти си жив — отвърна Уили. Той се чувствуваше великолепно.

Лин каза замислено:

— Аз положително щях да скоча, ако Леш имаше свидетелство за пилотиране.

— В такъв случай — кимна Уили, — скоро всички ще започнем да скачаме.

Кейт целуна Уили.

— Съкровище мое, какво предвижда сега покорителят?

— По време на скока си мислех именно за това — реши да разясни Уили плановете си пред възбудените слушатели. — С удоволствие бих открил някоя нова галактика. Може би също така ще играя още няколко години футбол. Или ще се коронясам за крал в Нова Гвинея. Но най-напред ще продухам тръбите на радиатора.

— Много добре — коментира АЛФ доволно сред всеобщия смях. — Така ще съхраним главата на нашето семейство.

А това според АЛФ бе в края на краищата най-същественото.