Райнер Бютнер
АЛФ — Няма проблеми! (1)

1.

Над къщите на семейство Танер и съседите им, госпожа и господин Ачмонек, бавно се спускаше нощта.

Госпожа Ачмонек седеше пред телевизора — едно от любимите й занимания. Втората й страст, бе да гледа през прозореца и да докладва какво става у Танерови. Понякога това беше по-вълнуващо дори и от телевизионната програма, но в момента се здрачаваше, а тогава Танерови се отдаваха на любимите си занимания в гаража.

— К 726 Х АА, Лос Анжелос вика Белград…

Седнал пред един от многобройните радиоприемници в гаража, Уили Танер свиваше вежди над очилата.

— К 726 Х АА, Лос Анжелос…

По-малкото му дете, шестгодишният Брайън, напрегнато се взираше в телескопа. Отново влюбена — нещо обичайно за девойка на нейната възраст, дъщерята Лин блажено витаеше в облаците.

— Може ли да говоря с Натали, когато свършиш, татко? — попита тя. Лин контактуваше в ефира с Натали.

— Да, разбира се.

— Искам да й разкажа за новия си приятел.

— А как му е името? — попита разсеяно таткото.

— Леш — отвърна замечтано Лин и зачака отговора на баща си.

— Леш ли? Смешно име. Наистина ли се казва така? — Уили отново сбърчи чело и се заловя с разните копчета.

Готова да се възмути, Лин преглътна въпроса: „Значи не ти харесва?“ Всъщност баща й изобщо не я слушаше, защото все не успяваше да се свърже с Белград. Лин се нацупи. Естествено, за нея в момента нямаше нищо по-важно от голямата й любов — Леш.

Таткото добре познаваше шестнайсетгодишната си дъщеря. За него тоя Леш, когото дори не бе виждал, вече беше отписан, както бе станало с предишните големи увлечения на Лин — Джордж и Берти. По-важното беше, че просто не може да се свърже с Белград. В ефира се чуваше само бръмчене.

Преди Лин, останала неразбрана, да продължи любимата си тема, в „светая светих“ влезе госпожа Танер с домашния котарак Лъки в ръце. Кейт Танер беше стройна, червенокоса и имаше дарбата да схваща бързо. Достатъчно й бе да погледне дъщеря си, за да усети, че нещо я измъчва.

— Мамо, татко не харесва Леш — възмутено се обърна Лин към майка си. Това обърка Кейт, защото и тя нямаше понятие кой е тоя Леш, но предпочете засега да не се разпростира на тази тема и обеща да поговори с баща и за Леш, докато Лин храни котарака.

В това време на Брайън му се стори, че е открил нещо забележително с телескопа. Той търсеше Венера, но попадна в хола на Ачмонекови и въодушевено заяви:

— Ей, Ачмонекови гледат някакъв уестърн!

— Престани да шпионираш — смъмри го майка му. — Време е да си вървиш с Лин у дома и веднага в леглото.

— Но това е само контраразузнаване — каза Брайън обидено. — Госпожа Ачмонек постоянно наднича у нас.

Кейт можеше да бъде много строга и синчето й знаеше кога да се оттегли. Той си тръгна, надявайки се, че поне ще успее да пробута картофеното си пюре на Лъки. Брайън мразеше картофено пюре.

Преди Кейт да запита мъжа си, който все не успяваше да се свърже с Белград, кой е Леш и защо не го обича, до Уили Танер достигнаха един след друг бързи сигнали: сякаш идваха от спътник. Дълбоко развълнуван, той извика:

— Ало, ало, тук е К 726 Х АА. Чувате ли ме?

Секунди по-късно Уили и Кейт се убедиха, че първата им мисъл се потвърждава: от Космоса ясно се чуваше дрезгав глас, Уили се извърна безпомощно към жена си.

— Отговарят, но аз не разбирам езика им.

— Боже мой, да не са руснаците? — каза уплашено Кейт и се наведе над Уили. — Да не сме полудели?

Преди някой от двамата да отговори, върху покрива на гаража с трясък се стовари нещо тежко. През облака от прах и мазилка, които се посипаха отгоре, се спусна някакъв светлинен лъч. После настъпи мъртва тишина.

Скрили се зад радиоприемниците, Кейт и Уили предпазливо погледнаха нагоре. През разрушения покрив висеше едно не особено голямо нещо, прилично на чиния с похлупак, само че обърнат надолу. През стъклото Танерови ясно видяха някаква глава, в която се загледаха и притичалите при шума Лин и Брайън.

— Прасе! — извика Брайън, защото действително онова от пръв поглед приличаше тъкмо на прасе; на диво прасе, по чиято муцуна имаше странни гънки. То висеше над тях и, изглежда, беше в безсъзнание.

Уили преглътна няколко пъти, за да се съвземе. После рече с пресипнал глас:

— Каквото и да е това нещо, трябва да го извадим и да видим дали е живо.

Баща и син сложиха съществото от Космоса върху вълнено одеяло и го отнесоха в хола, следвани от Кейт, Лин и смутения Лъки, който се гушеше в краката на Кейт и плахо съскаше. В действителност котаракът имаше повече основание за страх, отколкото котешкият му мозък в този момент можеше да предположи. Но това излезе наяве по-късно. Сега въпросът бе какво да правят със странния гост.

— За бога, не слагайте това космато нещо върху дивана — каза тревожно Кейт. Тя не понасяше косми по дивана.

Уили рече задъхано:

— Лин, разчисти малката маса… то е ужасно тежко.

— Космато и тежко — обобщи Брайън.

— Какво е то изобщо? — пожела да узнае Лин.

— Да, Уили, какво е? — запита нетърпеливо и Кейт.

Отговорът на Уили я изненада.

— Едно чудо, една мечта, това е АЛФ^[1] — рече Уили с необичаен за него възторг.

— Трябва да се отървем от него — заключи Кейт хладно. Тя мислено виждаше червеникави косми из цялата къща. Поне едно беше ясно — този АЛФ имаше червеникави косми.

— Трябва да съобщим на властите — отвърна неохотно Уили. — Може да е враждебно или заразно — Уили бе много предпазлив човек.

Но повече и от картофеното пюре Брайън ненавиждаше властите, към които отнасяше и училището.

— Те вероятно ще забият в него някакви игли — рече той мрачно.

— Ужас! — потресе се Лин.

— О, не, няма да го сторят, нали, Уили? — запита несигурно Кейт.

Опитът на Уили с властите го беше научил, че ако поискат, те могат всичко, тъй като и бездруго вършеха каквото си искат.

— Може би ще го сторят — измърмори той.

Брайън погледна доволно. Беше забил жилото на съмнението в останалите членове от семейството.

Танерови стояха безпомощно и мълчаливо около своя гост. Без съмнение АЛФ си заслужаваше да го разгледат по-отблизо: висок не повече от метър, той бе изцяло покрит с червеникави косми. Бе доста дебел, направо можеше да се каже тлъст. Муцуната му много напомняше на великолепна глиганска зурла, ушите изглеждаха изключително подвижни. Стърчащите над челото му кичури косми обаче застрашително напомняха на Танерови рога на козел. А знайно е, че тази твар винаги е готова за всякакви лудории.

— Какво ще правим? — поиска да узнае Кейт. Тя обичаше ясни отношения толкова, колкото мразеше косми по дивана.

— Имам едно предложение — чу се дрезгав глас.

— Моля? — рече Уили.

— Боже мой, той говори! — Кейт първа разбра, че дрезгавият глас идваше от малката маса.

— Той е космат, тежък и говори — обобщи веднага съществените белези Брайън.

АЛФ отправи черните си като въглени очи към него. Момчето му се стори най-интелигентното измежду тези земни хора.

— Добре. Ако трябва да махна косматото си, тежко, говорещо тяло оттук, някой трябва да поправи космическия ми кораб — каза той и добави: — А до тогава не е зле да хапна нещо.

Кейт си спомни добрите традиции на американското гостоприемство, все едно дали гостът е извънземен и космат. Той бе корабокрушенец в нужда.

— Какво обичаш да ядеш? — попита тя учтиво.

— Имате ли някоя хубава тлъста котка? — АЛФ се озъби. — Можем да я хвърлим в тостера.

— Ядеш котки? — ужаси се Лин.

— Но не и Лъки! — извика Брайън.

— Тук не се ядат котки. Никога! — Уили бе твърдо решен да брани Лъки с цената на собствения си живот.

АЛФ се размърда на големите си колкото понички задни лапи. Май на първо време трябваше да се откаже от котката и тостера. Изглежда, тези неща тук не спадаха към обичайното меню.

— От мен да мине, тогава може и порция храна за котки. Имам нужда от солидно хапване — отстъпи той.

— Невероятно — каза Уили и погледна угрижено след котарака, който се стрелна през стаята, зорко проследен от АЛФ.

— Много е бърз, трябва да му се признае — отбеляза АЛФ и си помисли: „Няма да е лесна плячка, пък и малко е мършав.“

Все пак той получи порция храна за котки. Устроиха му легло в коша за пране.

АЛФ беше твърде изтощен, за да отговаря на други въпроси, с които през цялото време го засипваха. Все пак изумените Танерови научиха, че техният гост е вече на двеста деветдесет и осем години.

АЛФ се сгуши в коша за пране и веднага заспа, а другите дълго будуваха и се питаха какво точно се беше случило в техния дом. Това щеше да се изясни по-рано, отколкото предполагаха. Но преди всичко те скриха малкия космически кораб, приличен повече на играчка, и покриха дупката в покрива на гаража с брезент. По този начин се барикадираха срещу любопитството на госпожа Ачмонек.

 

 

На следващата сутрин Уили стана много рано и веднага влезе в банята. Налагаше се да обмисли какво ще правят по-нататък, а най-сполучливите мисли го спохождаха, докато се бръсне. „Другите още спят“ — мислеше си Уили. Но някой беше на крак и бродеше из къщата: АЛФ.

След като набързо беше обходил всички помещения, на АЛФ отново му се доспа и той си затърси топло местенце. Намери нещо по вкуса си и се сгуши там. Но едва затворил очи, чу до себе си сънен глас.

— Добро утро — рече Кейт, преди да отвори очи.

— Добро утро — отвърна АЛФ учтиво.

Кейт отвори очи, надигна се и изкрещя:

— Ауууу!

АЛФ бе решил да се нагоди към навиците на своите домакини. У Танерови му харесваше я той се надяваше да направи добро впечатление.

— Уили! — изкрещя Кейт и скочи от леглото.

— Уили! — извика и АЛФ и също скочи.

„Тия земни твари доста рано се сгорещяват“ — помисли си той.

Разсънен, но объркан, Уили долетя от банята.

— Боже мой, какво става? — тревожно попита главата на семейството.

— Нищо, само си покрещяхме — обясни АЛФ, изпреварил задъханата Кейт.

— Махай се! — каза строго Уили.

— Няма проблеми. — АЛФ се заклати на плоските си стъпала, мина покрай него и влезе в банята. „Ако всички американци се държат така още от изгрев-слънце, значи наистина са много особен народ. Но леглата им са меки и удобни.“

Мина доста време, докато Уили успокои своята разстроена Кейт. Той се върна в банята със сериозно лице. Там АЛФ изпробваше тубата с пяна за бръснене.

— Трябва да поговорим — рече Уили.

— Добре — зарадва се АЛФ. — По-добре да говорим, отколкото да крещим.

— Трябва да разбереш, че така нервираш Кейт. — Уили се опитваше с добро.

— Кой е Кейт? — не се досети АЛФ.

— Жена ми.

— Тя хърка — спомни си АЛФ.

Уили се ядоса. Имаше чувството, че той и АЛФ говорят на различни езици.

— Тя не хърка.

— Искаш да кажеш, че аз съм лъжец? — заключи АЛФ.

— Във всеки случай не си много тактичен. Трябва да си по-внимателен.

— Няма проблеми. — АЛФ натисна спрея и пяната бликна върху Уили. Докато той се бореше с белите потоци, които заливаха пижамата му, АЛФ го гледаше с интерес. Уили дишаше тежко.

— О, защо ли се нервирам! Дай ми това нещо! — Уили Танер си насапуниса лицето и се огледа в огледалото. После включи самобръсначката.

— Ама ти си сляп като прилеп, приятел — забеляза АЛФ, погледнал през очилата на Уили.

Уили не можа да измисли подходящ отговор и изчезна зад завеската на душа. Едва тогава се досети, че съществува още една опасност.

— Стой далече от прозореца! — заповяда той. — Нашата съседка госпожа Ачмонек е много любопитна.

— Страхотно име! Трябва да е особен екземпляр! — извика възторжено АЛФ.

— Тя ще ги накара да те затворят — каза отчаяно Уили.

— Недей да харчиш всичката топла вода — помоли АЛФ и се разшета пред прозореца. Възрастната дама, която се взираше в него от отсрещната къща, сигурно беше госпожа Ачмонек. АЛФ се изпъчи. Никой не можеше да му излезе насреща по правене на гримаси.

— Тревор! — извика госпожа Ачмонек. — Има ли кръстоска между кенгуру и мравояд?

— Не се прави на по-глупава, отколкото си — извика господин Ачмонек, но все пак се запъти към госпожа Ачмонек, за да провери дали съпругата му е в ред. Онова, което видя, го успокои. Тя изглеждаше както винаги. Ако бе видял кръстоска от кенгуру и мравояд, щеше да избяга.

Госпожа Ачмонек беше твърде възбудена, за да се обиди и да отвърне остро на Тревор, в което именно бе силата й.

— Говоря за онова смешно нещо, което ме гледа отсреща — рече тя.

Тревор се увери, че от банята на Танерови към тях не гледа никой. АЛФ се бе махнал от прозореца, защото Уили го бе помолил да му даде нещо за избърсване.

— Ще ти стигне ли? — попита АЛФ и му бутна шепа смачкана тоалетна хартия.

Уили въздъхна примирено и започна да се бърше.

— Колкото по-скоро поправим твоя космически кораб, толкова по-добре за всички нас.

 

 

Късно следобед се заловиха за работа. Уили окачи космическия кораб на тавана и го отвори отдолу, както го бе посъветвал АЛФ. Сега стоеше пред куп преплетени жици и електрически ключове. Всичко му се струваше изключително сложно. А самият пасажер на този кораб не изглеждаше особено заинтересован да му обясни. Напротив. На моменти това космато джудже се държеше така, сякаш с него изобщо не беше разумно да се говори. Уили все повече подозираше, че АЛФ е побъркан.

— Гаечният ключ! — покачил се на стълбата, Уили съсредоточено, но безпомощно се суетеше около малкия космически кораб.

АЛФ не чуваше. Нахлузил слушалките върху огромните си уши, той слушаше радио. Пред него трополеше електрическата железница на Брайън.

— „Карай славно, Мери…“ — ревеше АЛФ в такт с рока.

— Ключът! — извика Уили с пресипнал глас. Стълбата опасно се заклати.

Влезе Лин и му подаде гаечния ключ.

АЛФ свали слушалките.

— Ей, Лин, как се казва тая песен? Петнайсетият по ред слушател, обадил се в радиото, ще получи едно порше.

— „Роден в САЩ“ — като послуша малко, рече Лин. Тя побърза към телефона и набра някакъв номер.

— Не мога да се оправя с това нещо — посърнало каза Уили.

— И аз — заяви равнодушно АЛФ. — Само завъртам ключа и то полита.

— Голяма помощ си ми ти — въздъхна Уили. — Да вървим да вечеряме.

В хола АЛФ поздрави котарака:

— Здрасти, Лъки. — Сетне се обърна към Брайън: — Да бяхме пийнали нещо, а?

Винаги нащрек с АЛФ, за да може да избегне някоя катастрофа още в зародиш, Кейт предупреди от кухнята:

— Никаква лимонада преди ядене!

Малко след това тя дочу просташко оригване.

— Казах, никаква лимонада! — изруга Кейт, задъхвайки се от гняв.

— Ама всички пием само бира — оригна се АЛФ блажено.

Като видя, че до АЛФ с кутия бира в ръка стои и Брайън, Кейт съвсем загуби самообладание. Алтернативната форма на живот изслуша едно първокласно земно конско евангелие. Кейт беше бясна.

— Слушай, космато чудовище, това момче е само на шест години и е твърде малко, за да пие бира. Не зная какви са обичаите на планетата, от която идваш, но…

— Мелмак — бързо рече АЛФ, защото положението ставаше доста напечено.

Кейт загуби нишката.

— Какво?

— Моята планета се казва Мелмак — обясни разпалено АЛФ. — Тоест казваше се Мелмак. Тя експлодира. Това е от дома ми. — Той измъкна парче камък изпод козината си и го подаде на Кейт. Гневът й премина в съчувствие.

АЛФ забеляза това с облекчение и отново поздрави Лъки, този път без да му се озъби. Време беше да покаже добрата си воля.

— Здрасти, Лъки, как си? — попита той приятелски.

Малко след като Уили влезе в хола, на вратата се позвъни.

— Господи, госпожа Ачмонек… — предположи Кейт.

— Тя носи ли униформа? — запита АЛФ, който се беше надигнал на пръсти пред вратата, за да погледне през шпионката. — Войник ли е станала? — Когато Кейт отвори вратата, той се скри за по-сигурно зад нея.

Мъжът в униформа веднага пристъпи към въпроса.

— Дарнъл Валънтайн от Корпуса за извънземно реагиране. Мога ли да вляза?

— Разбира се… а, не… — Кейт му препречи пътя отначало колебливо, после енергично.

— Вие сте подслонили някакво космическо същество. — Валънтайн не бе от хората, които допускат да ги излъжат. — Космато, високо около 90 сантиметра.

— И кой ви каза това? — Кейт печелеше време.

— Сведението е от Ачмонек… ъъъ, анонимно е.

— А опасно ли е това същество? — Кейт надуши възможност да научи повече за АЛФ.

Валънтайн поклати непохватно глава.

— Трудно може да се каже, без да бъде изследвано в лаборатория, без обичайните тестове: реакция на горещина, студ, високо напрежение, отрова, лишаване от сън и накрая, разбира се, сециране…

Разтреперан, АЛФ се притисна по-плътно до Кейт.

— Може би преди това ще му изтръгнете и ноктите от краката? — извика Кейт възмутено.

— Всъщност забравих да спомена и това — извини се Валънтайн учтиво.

АЛФ се разтрепери още по-силно.

— Не сме виждали никакво космическо същество — каза Кейт.

— Тогава ви желая приятен ден — сбогува се Валънтайн.

— Благодаря, мамче — прошепна Брайън.

— Да, благодаря, мамче — каза и Лин.

— Благодаря ти, мамче — нежно рече АЛФ. Той се притисна до Кейт и убедено потвърди: — Обичам тази жена… Здравей, Лъки, приятелю, не искаш ли да празнуваш с нас?

— АЛФ! — извикаха в хор Уили, Кейт, Брайън и Лин.

 

 

След вечеря АЛФ се промъкна в радио-светилището на Уили в гаража. Той започна да натиска копчетата и да говори по микрофона:

— Ало, има ли някой? Викам приятели от Мелмак. Скип, Лари, Мъфи… Тук е Гордън. Не зная чувате ли ме…

Не забеляза, че Танерови бяха влезли тихичко зад него.

— Ей, исках само да ви кажа, че съм добре. Живея тук в нещо, което те наричат семейство. Нещо като стадо, но по-малко. Има едно момче, което се казва Уили. С добро сърце е и доста хитър за същество без козина. Жена му Кейт се държи така, сякаш не може да ме понася, но положението с всеки ден се подобрява. И представете си само, на цвят косата й е като моята. Да, ала нейната е истинска, ха-ха-ха.

АЛФ се изсмя гръмогласно.

— А, да, има още две деца. Те ме обожават, по което ще разберете, че са окей. Но искам да ви кажа още… — АЛФ въздъхна. — Всички страшно ми липсвате. Мисълта, че никога вече няма да ви видя, ми къса сърцето. Ако по някакъв начин можете да влезете във връзка с мен… Още по-хубаво би било, естествено, ако можехте да минете насам. Тогава бих ви запознал с тези очарователни хора…

Танерови тайно напуснаха гаража, засрамени, че бяха подслушвали. Дори Кейт бе трогната.

В гаража АЛФ гърмеше в ефира:

— … и тогава бихме могли да излапаме котарака им.