Райнер Бютнер
АЛФ — Няма проблеми! (2)

2.

— Ей, Кейт, къде са ти тавичките?

АЛФ надничаше през кухненското прозорче в хола и размахваше тигана за палачинки. През кръста му бе вързана кухненска престилка на цветчета.

— За какво ти са?

— Котаракът не се побира в тостера.

— Ти…

— Шегувам се, само се шегувам… — успокои я АЛФ бързо. — Ще си направя сандвич с фъстъчено масло. Къде е миксерът?

— Опитай без миксер, ако обичаш — посъветва го Кейт. — И внимавай в чашата да не падне някой косъм.

— Нареждания, нареждания, нареждания. — АЛФ се оттегли нацупено. Кейт се обърна отново към Уили, тъй като двамата обсъждаха плановете си за ваканцията. Бяха стигнали до Сан Диего и неговите предимства, когато откъм кухнята нахлуха облаци дим. Последва гръмогласното, но ненужно обяснение на АЛФ:

— Пожар! Пожар!

Танерови пристигнаха на местопроизшествието навреме, за да изтръгнат от пламъците завесите и да угасят пожара.

— Оставете пердетата, гасете мен! — проплака АЛФ и изтупа една искра от козината си. Сетне се оттегли от полесражението в хола и щракна телевизора. В кухнята беше станало прекалено горещо за него.

Към обичайната си молитва на масата този ден: „Мили боже, благодарим ти за храната, която ни дари днес“, Уили искрено прибави: „… и за това, че спаси кухнята ни.“

— В рибата има косми — заяви АЛФ. — Много е вкусно.

— Защо в моята няма косми? — ядоса се Брайън.

— Свършиха. — Кейт вдигна очи към небето.

— Кейт и аз говорихме за ваканцията — започна Уили.

— Сан Диего предлага всекиму по нещо — намеси се АЛФ с невинен вид.

— И решихме да си останем вкъщи — продължи Кейт, без да обръща внимание на подпалвача.

— Да не сме разорени, татко? — усъмни се Брайън и в главата му се замяркаха кошмарни видения на измършавелите членове на семейството, събрали се през зимата пред оскъдния огън да си поделят с треперещи пръсти последната порция храна за котки.

— Не ти провървя на конните състезания ли? — предположи АЛФ.

Уили поклати глава.

— Щом искаш да знаеш истината, тя си причината, че не можем да отидем някъде.

— Moi? — каза АЛФ невинно.

— Oui, monsieur.

— Pourquoi?^[1]

— Да оставим френския — сопна му се Уили.

— Да го оставим. Няма проблеми.

— Защо не можем да вземем АЛФ с нас? — попита Брайън.

— Защото, щом влезем в някой хотел, ще извикат полицията — обясни Уили.

— Или репортерите — потръпна Кейт.

— А тук не можем да го оставим сам, както той днес добре доказа това — добави отново Уили.

— Намекваш за случката в кухнята ли? — попита АЛФ.

— Много си досетлив — удиви се Уили. — Първо подпалваш кухнята, после отиваш да гледаш телевизия, докато Кейт и аз гасим.

— Трима биха били много — защити се АЛФ. Работата не отиваше на добре. Време беше да смени тактиката. АЛФ наведе муцуна и веднага доби много жалък вид.

— Аз не съм годен за нищо. Аз съм един боклук. Помия. Последното…

— АЛФ! — Уили рязко се опита да го спре. Безуспешно.

— … затворете ме на двора. Завържете ме за някое дърво. Напъхайте ме в пандиза. — АЛФ ги изгледа един по един. Очите му биха могли да размекнат и камък.

Но не и Кейт.

— Идеята с пандиза не е лоша.

— А ако отидем в някоя гора, където никой няма да ни вижда? — Намерението на Кейт беше изплашило Брайън.

— Би могло — подкрепи го Лин. — Нали? Моля, татко.

Уили размишляваше.

— Бихме могли да наемем една каравана…

— Значи идеята за пандиза пропадна? — попита Кейт разочаровано.

— Мамо! — възмутено извикаха Брайън и Лин.

Кейт въздъхна.

— Е, добре, да отидем на къмпинг.

 

 

В уединена гориста местност не би могло да се случи нищо лошо дори с такъв дявол като АЛФ — мислеха си Танерови. Така Уили нае една каравана в се отправиха на път.

Пътешествието премина сравнително спокойно, като се изключи, че АЛФ на два пъти се опита да отнеме кормилото от Уили, защото непременно искаше сам да кара. Сигурно пътуването щеше да завърши в някоя канавка, ако Уили с последни сили не му бе попречил, макар че не виждаше нищо, тъй като АЛФ му затуляше очите с една от косматите си лапи. Не стига това, ами се впусна да пее мръсни песни и Кейт отново кипна, защото този тип бе на път да поквари Брайън — момчето го гледаше в устата.

Когато най-сетне стигнаха до самотно място, подходящо за къмпинг, което при стеклите се обстоятелства се стори на Уили като истински рай, заваля проливен дъжд. Валя и на следващия ден. Излетниците бавно, но сигурно се изнервяха. В тясната каравана атмосферата все повече се нажежаваше.

Лин написа отчаяно писмо до своя Леш да дойде и да я измъкне от този ад, нещо съвсем безсмислено, защото нямаше как да изпрати зова си за помощ. Междувременно АЛФ бе изял фигурките от игрите, които носеха, без каквито и да било признаци за болки в стомаха. Тогава се разрази драматичен спор между извънземния и Уили, който с всички сили се стараеше да повдигне малко настроението в тежката обстановка.

— И така, какво ще правим? — запита весело Уили.

— Ти ни домъкна тук. Аз бях за Сан Диего — каза АЛФ с присъщото му чувство за такт.

— Вие сте банда мърморковци — ядоса се Уили. — Всеки знае, че от киселия лимон става лимонада. Така че не се превземайте!

— Не разбирам как би могла да ни помогне тук някаква лимонада — заяви с неподкупната си логика АЛФ.

Уили трудно се овладя.

— Това означава, че има различни начини да се одере една котка.

— Тършувал си в готварската ми книга?

— Хайде да се облечем и да отидем на разходка. — Уили бе твърдо решен да се чувствува като във ваканция.

АЛФ пък беше решил да се мръщи.

— Не искам да си мокря козината.

— Ако продължаваш да злобееш, ще ти опадат космите — заплаши го Уили. — Аз само се опитвам да ви развеселя.

— Да наблюдаваме с усмивка как се давим.

Удар за удар!

— Тогава ще опъна навеса и ще сложим месото на скарата.

— Чудесно — каза АЛФ. — Мокри хамбургери, разрязани от мълнии. Аз гласувам да се връщаме.

— Този въпрос не подлежи на гласуване.

— Повикайте вестниците! Демокрацията току-що бе умъртвена. — АЛФ истински се разгневи.

Но и Уили се ядоса.

— Ако искаш да си вървиш, ето вратата. — Без съмнение положението ставаше критично.

— Татко! — извика Лин в желанието си да попречи на най-лошото.

— Уили! — провикна се и Кейт, за да възпре побеснелия си съпруг.

Напразно.

— Ето вратата! — ревна отново Уили. Веселата нотка в гласа му бе изчезнала.

— Отивам си — заплаши АЛФ обидено.

— Хайде! — окуражи го Уили. И той си имаше гордост.

— Моля те, АЛФ, не си отивай — замоли Брайън, готов да се разплаче.

АЛФ се озъби.

— Напускам ви. Аз съм минало. Отивам си и ще умра — предсказа той глухо и прекрачи тежко навън.

„Героите са самотни“ — мислеше си той и зъзнейки, се запромъква през горичката.

 

 

Настроението в караваната спадна под нулата.

— Не се опитвай да ми втълпяваш, че съвестта ще ме гризе — един час по-късно каза със слаб глас Уили, — само защото…

— … изпрати АЛФ на смърт — завърши горчиво Лин.

— … защото го помолих да се махне — обясни Уили. — Всеки на мое място би направил същото.

— Аз не — нанесе му Лин още един удар.

— И аз — добави Брайън.

— И аз — довърши „злодеят“ Кейт.

„Праведниците са самотни“ — помисли си огорчено Уили.

Няколко минути по-късно той енергично крачеше през храсталака и търсеше 90-сантиметровото космато същество, дянало се дявол знае къде… Възможно беше и да умира в някой капан за мечки, представа, с която Брайън бе нанесъл последния удар върху измъчената душа на баща си. Понякога децата са жестоки.

В това време АЛФ, който в никакъв случай нямаше намерение да умира, а само бе измокрен до кости, стигна до някакъв заслон, където незабавно се втурна да търси нещо за ядене. Непознати гласове отвън го подплашиха и той се скри зад един обърнат железен креват.

— Заекът ми беше на мушката, а ти, глупако, пак го подплаши. — Едър брадат мъж хвърли пушката си на масата.

АЛФ изхълца уплашено. Двамата мъже се ослушаха.

— Май беше някакво животно — каза брадатият.

— Точно така — потвърди другият, който също нямаше благонадежден вид. В следващия миг-два чифта очи се впериха директно в АЛФ и започнаха да го разглеждат.

— Куче е — каза оня с брадата. — Някакво луксозно куче. Някакъв противен паразит.

АЛФ се разтрепери.

— Не, това е някакво смешно животно, каквито ги има в Австралия — рече другият.

АЛФ се разтрепери още по-силно, защото усети в очите им глад. Това бе потвърдено незабавно от решението на брадатия.

— Ще го изнеса навън.

— Защо все ти?

Брадатият изчезна, без да отговори.

— Тоя тип постоянно ме командва — изръмжа другият.

АЛФ реши, че е крайно време да се намеси, преди козината му да пострада.

— Точно така. Винаги ще те лъжат. Скъсай с него. Предлагам убийство, нещастен случай или самоубийство…

— Господи, то говори!

— Да, да — кимна АЛФ нетърпеливо. — Давай сега бързо да приключим с другия приятел!

— Какво да приключим? — Брадатият се бе върнал.

— Нещото говори, Арти — бързо каза другият. — Както какадуто на братовчед ми.

— Ей, селяндур, аз не съм никакъв папагал, а магьосник. Ще ви изпълня три желания, ако ме пуснете на свобода.

— Глупости — изръмжа Арти. — Ти си обикновен говорещ мравояд.

— Извинете, моля… — дочу се трети мъжки глас. Той принадлежеше на капналия Уили, достигнал най-сетне до заслона. АЛФ бързо се измъкна иззад леглото и се вкопчи в крака на Уили.

— О, АЛФ, толкова се безпокояхме. Ела, момчето ми, да си вървим у дома. Извинете още веднъж, господа.

— Ей! — Според Арти въпросът не беше уреден. — Кой казва, че това нещо ви принадлежи?

— Вижте как се е вкопчил в крака ми.

— Моето куче прави същото с всеки срещнат.

— О, забравих да спомена за петдесетте долара награда — тържествено изрече Уили.

— За всеки от нас — тутакси вдигна мизата приятелят на Арти.

Тъкмо когато Уили искаше да протестира и да докаже, че не е идиот, Арт удари, с електрическия трион върху масата. Уили реши, че все пак е за предпочитане да се признае за такъв, а остави сто долара върху масата.

 

 

— Ти ми спаси живота — не преставаше да повтаря АЛФ с благодарност по обратния път.

— Вече го каза — задъхано рече Уили. Той трудно се придвижваше напред, тъй като АЛФ продължаваше да се държи здраво за крака му.

— Споменавал ли съм вече, че правиш чест на човешката раса? — Сърцето на АЛФ преливаше от нежност.

Кракът на Уили беше съвсем изтръпнал. Той изстена и седна на един дънер.

— Бихме се върнали значително по-бързо, ако пуснеш крака ми, АЛФ. Съвсем се е схванал.

— А и вървим по погрешен път — забеляза АЛФ. — Това не е пътят към караваната. Така отново ще попаднем в ръцете на ония типове.

— Ще те доставя там и ще си взема стоте долара обратно — обеща му Уили.

— Прав си, това е пътят за караваната.

— И така, ходом марш! — заповяда Уили.

— Тъй вярно, сър. Всички на борда!

 

 

Когато Уили и АЛФ пристигнаха благополучно, златната слънчева светлина най-после се бе върнала при Танерови. Двамата бяха посрещнати с възторжени възгласи. АЛФ целуна пода на караваната. Следващия ден над тях се разпростря безоблачна синева. И така, за семейство Танер ваканцията започна.

Тя трая точно два дни.

На третия АЛФ се опита да разпали огъня за скарата, докато другите разопаковаха продуктите. Да, денят беше прекрасен. Само че АЛФ не биваше да поставя скарата толкова близо до караваната и да излива върху дървените въглища цял литър спирт, преди да ги запали. Огромен пламък изтръгна семейство Танер от ваканционното блаженство и запрати ужасено квичащия АЛФ на десетина метра в един храсталак. От това разстояние той видя, че Уили, Кейт, Лин и Брайън, също от безопасно разстояние, безпомощно и смаяно наблюдават как взетата под наем каравана пламва и сетне със силен трясък експлодира.

Останалото може да се разкаже набързо. Избегнало по чудо смъртта, семейство Танер се върна с автобус. АЛФ обаче нямаше възможност да гледа пейзажа, тъй като бе скрит в добре завързания сак с бельо за пране. Мина известно време, преди Уили да изплати караваната, както и малко повече, докато семейството отново проговори на АЛФ. Само Брайън правеше изключение. Той смяташе, че никога не е прекарвал по-вълнуваща ваканция.

По това време АЛФ откри ненаситната си страст към телевизията. Особено обичаше предаванията, при които насърчаваха зрителите да споделят мнението си по телефона. Така АЛФ започна да участва в много предавания, което докарваше почти до отчаяние водещите. Любимият водещ на АЛФ бе Лари. В момента той казваше:

— Ето ни пак тук. Днес можете да дискутирате с нас по въпроса за ядреното разоръжаване. За тази дискусия сме поканили помощник-министрите Саймън Драйдън и Сами Дейвис младши. Позвънете ни.

— Ало, Лари — обади се почти незабавно АЛФ по телефона.

Лари въздъхна.

— Ало, АЛФ. Почти щял ден не сме се чували. Как си? — Скришом си пожела да го вземат дяволите тоя АЛФ.

— На боклука атомните бомби! — предложи АЛФ, след като се осведоми за възпаленото коляно на Лари. — Те са опасни.

Лари се засмя измъчено.

— Окей… Какво ще кажете по този въпрос, господин Драйдън?

— Пълното разоръжаване, ъъъ, сигурно е примамлива цел — произнесе Драйдън, политик, който не умееше да се справя с подобни предложения.

— Мамо, АЛФ пак окупира телефона — оплака се Лин. — Не мога да се обадя на Леш.

— Момент, мила… О, днес си идваш по-рано, Уили — каза Кейт изненадана, че мъжът и се връща по-рано.

— Исках да се обадя, но телефонът бе непрекъснато зает — отвърна Уили и хвърли поглед към АЛФ.

Реакцията на АЛФ бе неочаквана.

— Ей, спокойно, Уили. Аз съм тук, за да спася вашата планета от ядрено унищожение, ясно ли е? — АЛФ бе възвърнал старото си безсрамие.

— Не се безпокой за това. — Уили направи кисела физиономия.

— Татко! — възнегодува Лин.

— Добре, добре, ще получиш дуплекс. — Откакто АЛФ се бе появил, животът в семейството често се оказваше непосилен за Уили.

Но не бе така лесно да се отърве от Лин.

— Аз имам нужда от директна линия. Кати Макдермот си има собствен телефон, при това в семейството й няма извънземни.

— Може би трябва да им подарим един — предложи Уили с отпаднал глас.

— Да, а какво ще правите, ако сестра ви започне да свети в тъмното от радиоактивност? — АЛФ поставяше натясно помощник-министъра. — Съжалявам, Драйдън, но така няма да напреднем. Кой ви е началникът, върховният бос?… Аха, президентът, добре. Дайте ми номера… Какво, таен ли е? Нищо, ще го намеря. — Той затвори слушалката и погледна доволно.

— Чуй ме, АЛФ — подхвана с недотам добро настроение Уили, — ако не започнеш най-сетне да се съобразяваш с другите, ще ти бъде отнето разрешението да говориш по телефона. Ясно ли ти е?

АЛФ не реагира. Той се обърна към Брайън:

— Не мога да се съсредоточа при този шум. Когато Уили престане да те ругае, ела в гаража. Ще те чакам там.

Уили можа само да извика след него:

— АЛФ, на теб говоря!

Безсрамното космато махна с ръка небрежно.

— Не сега, в стрес съм. Повикайте ме, когато вечерята бъде готова.

— За вечеря има свинско печено — каза Уили по-късно примирително, внасяйки две чинии, от които се вдигаше пара. — Навярно ще можем да поговорим малко.

АЛФ хвърли бегъл поглед към яденето. Беше се навел над някаква кутия и бърникаше там в куп заплетени жици и транзистори.

— Ще ми подадеш ли отвертката?

— Но това е късовълновият ми апарат! — опита се да протестира Уили. — Работил съм над него десет години.

АЛФ взе отвертката и зачовърка в съкровището на Уили.

— Сега, моля те, подръж тук здраво, аз ще включа тока.

Чу се силен трясък и съскане.

— Ау! — изрева Уили, разтърсен от тока.

— Има напрежение — установи АЛФ със задоволство. — Не си прахосал напразно десет години.

— Това е краят на моя късовълнов предавател — тъжно каза Уили.

— Нищо не е вечно — утеши го АЛФ. — А сега трябва да установя връзка с „Еър Форс 1“.

— Самолетът на президента? Но номерът е секретен. Дори ако го откриеш, не е редно да телефонираш. Нямаш право. — Уили усети, че наближава нова катастрофа. А едва бе преглътнал последната.

— Ами — успокои го АЛФ. — А редно ли е да не си плащаш таксата за телевизията?

Това вече Уили не можеше да приеме.

— Те ни включиха за две седмици само за проба и после забравиха да ни изолират.

— Добре — кимна АЛФ. — А аз трябва да говоря президента по морални причини. Преживях вече една ядрена катастрофа. Това съвсем не беше весело приключение.

— Какво, от атомна експлозия ли бе унищожена планетата ти? — рече Уили съчувствено.

— Не, само бяхме включили сешоарите си едновременно — отвърна АЛФ сериозно.

Уили се предаде.

— Отивам си. Моля те, монтирай отново моя късовълнов предавател, ако успееш. Но преди това си изяж вечерята.

— Остави я. Току-виж, станала по-вкусна.

Когато Уили си отиде, АЛФ се залови отново с радиопредавателя. С успех. За съжаление телефонът в самолета на президента иззвъня.

— Хогарт слуша — обади се прилично облечен господин. Срещу него седеше друг, също така прилично облечен господин и редеше пасианс. Казваше се Дефо и реагира раздразнено, когато Хогарт го заговори.

— Сър!

— Не сега, Хогарт, тъкмо печеля.

— Трябва да се обадите, сър.

— Боже мой, какво иска пак тази жена?

— Не е жена ви, сър. А някой си АЛФ, който иска да говори с президента.

— Какво? Как се е добрал до кода? Проклятие!

— Може би чрез жена ви, сър… Извинете, пошегувах се.

— Не е смешно, Хогарт, никак не е смешно. — Мистър Дефо оправи възела на вратовръзката си. — И така, АЛФ, кой АЛФ?

— Не зная, сър. Само АЛФ.

— А-Л-Ф, мммм, вероятно някоя радикал на комунистическа група. Дайте ми го и наредете да локализират кой се обажда.

Дефо взе слушалката, а с това и инициативата.

— Ало, говори Дефо… Какво моля? Президентът на Съединените щати? Той не е тук.

— Далече ли е? — поиска да узнае АЛФ.

— Не. Той е в банята. За какво става дума?

— За бомбите — обясни АЛФ.

От вълнение Дефо се ококори. Трябваше да спечели време.

— Бомби ли, сър? Какви бомби?

— Онези, които смятаме да пуснем в действие. Слушайте, кажете на президента, че не се шегувам и че нямаме време. Бих искал да изясня това, преди някой да натисне копчето.

— Досега означавахме с А-Л-Ф само производството на газ, предизвикващ смях, както и Лигата на американското женско движение — прошепна Хогарт на своя партньор. — Току-що засякохме телефонното обаждане.

Дефо закима усилено и сетне каза в слушалката:

— Тези бомби, господине, представляват ли заплаха?

АЛФ се озъби на толкова много глупост.

— Разбира се, що за тъп въпрос.

— Благодаря, мистър АЛФ, само това исках да зная. — Хогарт му направи знак с ръка. — Дочуване, ще съобщя на президента. — Дефо затвори телефона.

— Леко е затъпял тоя Дефо — промърмори АЛФ с презрение. Сетне се запъти обратно към къщата.

— Добре, че идваш, АЛФ — поздрави го нищо неподозиращият Уили. — Разработих график кой кога може да телефонира, включително извънземни същества.

Кейт вече бе хвърлила поглед върху графика.

— Но Брайън не може да бодърства до единайсет часа през нощта!

— Грешка. Ще ги разменя с Лин.

— И Леш не може да стои до единайсет часа — отбеляза Лин.

— А аз на кого да телефонирам в четири часа сутринта? — тъкмо питаше Кейт, когато на вратата се позвъни. Уили отвори и видя насреща си двама мъже. Двама много прилично облечени мъже.

— Здравейте, вкъщи ли е Уили Танер?

— Да, аз съм.

— Чудесно — каза единият и изви ръцете на Уили зад гърба.

— ФБР — каза другият. — Имате право да откажете изявления.

— Какво, по дяволите? — извика Уили крайно разтревожен.

— Какво си позволявате? — кресна Кейт.

— Мамо, нека го пуснат — замоли се Брайън.

— Ще го отведем с нас — обясни едното ченге, — този план също.

— Това е само телефонният ми график — заоплаква се Уили, докато го измъкваха навън.

Тогава в стаята влезе АЛФ с кутия бира в ръка.

— Каква е тази суматоха?

— Арестуваха татко — каза Брайън не толкова уплашен, колкото смаян.

АЛФ загрижено мръдна уши.

— Казах му да си плати таксата за телевизора.

Тази нощ Уили Танер спа много неспокойно. След продължилите цели часове разпити го бяха завели в една килия, където можеше само да крачи напред-назад, а Кейт стоеше отвън пред решетките.

— Просто не мога да повярвам, че АЛФ се е обаждал на президента по твоя предавател.

— За бога, говори по-тихо — помоли Уили. — И без това искат да ме обесят. Смятат, че съм заплаха за нацията.

— Доколкото зная, днес вече не бесят никого — заяви Кейт, но не беше съвсем сигурна.

— Взеха отпечатъци от пръстите ми.

— Бързо се заличават — възрази тя като добра домакиня.

— Спомняш ли си филма „Среднощен експрес“? Героят беше принуден да яде дървеници в затвора.

— Това беше в „Пеперудата“. В „Среднощен експрес“ му счупиха краката.

— Звучи успокоително.

— Но пък затворът в „Прилепът“ беше много весел — опита се да даде по-положителен пример Кейт.

— „Прилепът“ е оперета. А това тук е суровата действителност.

— Трябва да им кажеш истината, Уили.

— Разбира се — въодушевено рече той. — Просто ще им кажа, че едно извънземно същество е използвало предавателя ми.

— Хм, да, така не може — каза Кейт. — Но, от друга страна, трябва да проявим разбиране, че АЛФ се застъпва за разоръжаване.

— Великолепно — злъчно отбеляза Уили. — Ще му целуна краката за това, че заради убежденията си ме прати в пандиза.

Единият от двамата агенти на ФБР, оня, който се казваше Адисън, се доближи до тях.

— Трябва да говоря с мъжа ви насаме, госпожо Танер.

— Разбира се. Ще се върна веднага, Уили. Ще се видя с адвоката ти. Чакай ме тук… о, боже, извинявай!

— Слушайте, АЛФ — обърна се Адисън към Уили. — Този план тук… Кои са тия хора и защо постоянно висят на телефона?

— О, боже! — простена Уили.

 

 

— Баща ми е арестуван заради тебе! Това нищо ли не ти говори? — Лин ругаеше АЛФ, който отново киснеше пред телевизора.

— Добър приятел е Уили — покровителствено рече АЛФ. — Ще го измъкнем.

— Как? — попита Брайън любопитно.

Малко след това звънът на телефона в „Еър Форс 1“ отново изтръгна господата Хогарт и Дефо от важните им занимания.

— Господин Дефо, той е… — рече Хогарт втрещен.

— Кой „той“, Хогарт?

— АЛФ, сър.

— Прекалено много спите и сънувате, Хогарт. АЛФ е в ръцете ни. Той е в… всъщност проверете по другия телефон дали действително е още в пандиза и ми дайте слушалката.

— Тук Дефо — обади се той.

— Ало, Дефо. Говори АЛФ. Спомняте си. Бихте ли могли да ме свържете сега с шефа си? Или той пак седи върху тоалетната чиния?

— Нашият АЛФ е още в пандиза — прошепна Хогарт.

Дефо отново отвори очи.

— Не, тоест, господин АЛФ, ще видя какво мога да направя. Чакайте така…

Дефо натисна едно копче.

— Ало, господин президент, сър. Съжалявам, че съм принуден да ви безпокоя в банята. Но имаме един проблем. — Докато обясняваше проблема, Дефо пулеше очи насам-натам. В слушалката се чуваше шум от течаща вода. Очите му се събраха. Президент с разстройство бе нещо във висша степен любопитно. Лично на него рядко му се беше случвало.

Най-после АЛФ бе свързан с президента.

— Ще бъда кратък. Както чувам, вие сте много зает човек. Уили Танер е арестуван. Виновен съм аз. Той не ви се е обаждал по телефона. Аз бях.

— Боже мой, звучи много комплицирано.

— Да, но аз исках да говоря с вас за бомбата.

Президентът се почувствува малко притеснен.

— Ах да, моля, тия филми. Бях подписал договор, нямах избор.

— Не, не, не, не говоря за филмовата ви роля. Имам предвид атомните бомби.

— Ъъъ, господин АЛФ, веднага ще изпратя някого да уреди тая работа, окей?

— Окей. — АЛФ затвори слушалката.

— Нищо не е окей. — Брайън пристъпваше от крак на крак. — Тия от ФБР положително пак ще дойдат и този път ще арестуват и нас.

— Знам ли, няма проблеми — кимна АЛФ. — Имам безумен план за спасение… О, здрасти, Кейт. Щом си тук, можеш да участваш в нашата акция „Спасете приятеля Уили“. Как е нашият стар пандизчия?

Вместо отговор Кейт му хвърли унищожителен поглед.

Но Брайън се оказа прав. Адисън и Стийл, двете ченгета от ФБР, щурмуваха гаража и намериха Брайън пред радиопредавателя.

— Лапи горе… ей, кой си ти?

— Алф Танер, защо?

— Извика ли, Брайън? — попита влязлата Кейт.

— Брайън, Алф? Какво значи това? — Адисън искаше обяснение. Той трудно схващаше.

Кейт се изкашля.

— Да… ъъъ, той се казва Брайън, но ние го наричаме Алф.

— И често ли използва предавателя? — попита Стийл.

— Ами не, аз нищо не знаех. — Кейт се бранеше храбро. — Но… сега някои неща ми стават ясни. Алф, не ти ли казах да не се опитваш да телефонираш на президента? Господа, надявам се, не смятате, че едно шестгодишно момче може да застрашава националната сигурност?

— Скоро ще стана на седем — протестира Брайън, тоест Алф.

Адисън дръпна Стийл настрана.

— Президентът няма да бъде доволен, ако арестуваме едно шестгодишно дете.

— Да почакаме да стане на седем — предложи Стийл.

— Първо ще поговорим с президента какво да направим — обърна се Адисън към Кейт. Този проблем надхвърляше компетентността му.

— Ще му се обадя по предавателя — предложи помощта си Брайън.

— Алф! — извика Кейт ужасена.

— Няма проблеми — каза Брайън. — Щом не трябва…

Двамата агенти от ФБР се убедиха, че всичко е било глупава момчешка лудория и с облекчение напуснаха гаража.

Спасителният план на истинския АЛФ се оказа успешен. Вечерта Уили си бе отново у дома, грохнал, но щастлив. Бяха му дали документ, подписан от президента.

Уили зачете:

„За Брайън Алф Танер, за това, че посочи празноти в концепцията за национална сигурност и за усилията му в полза на световния мир.“

— Знаменит беше, Брайън — похваля го Лин.

Само АЛФ мърмореше. Той пак седеше пред телевизора.

— Не може ли по-тихо? Предаването ми започва. Лари ще дискутира с Муамар Кадафи по кризата в Близкия изток.

— Не е нужно да си толкова начумерен — рече Кейт. — Какво ти е?

— Все едно. Нямам нищо общо с тази похвала.

— Оо! — извика Уили пресилено. — Не съм ти благодарил за това, че ме изложи на обществено унижение, че бях на път да загубя работата си, че трябваше да седя в пандиза…

— Добре де, Уили, добре — нетърпеливо махна с ръка АЛФ. — Предаването започна. — Той набра някакъв телефонен номер и се обади: — Ей, Муамар! Напоследък правиш големи глупости.

— Боже, помогни ни! — извикаха Уили и Кейт.