Виктор О’Райли
Правилата на лова (9)

8.

Районна болница в Конимара, 1 февруари

Килмара огледа болничната стая.

Фицдуейн седеше изправено до леглото си. Бинтованите му гърди бяха скрити под тениска и той за пръв път не изглеждаше като пациент. Беше бледен и отслабнал, но все пак имаше малко руменина по страните му, а очите му бяха живи и проницателни. Отпред върху тениската имаше картина на няколко скункса и беше отпечатана думата „Съоръжения-трепачи!“

Фицдуейн забеляза погледа му.

— Изпрати я Мечката — каза той.

Килмара се ухили.

— Като говорим за него, как е той?

Сержантът от полицията Хайни Рауфман, Мечката, беше огромен и тежичък полицай от Берн с мустаци като на морж, груби маниери и слабост към едрото оръжие, с което се справяше — като много швейцарци — изключително добре. Двамата с Фицдуейн бяха станали доста близки по време на преследването на Палача в Берн и се бяха били заедно, когато замъкът на Фицдуейн беше под обсада. Впоследствие Мечката, който беше вдовец, се ожени повторно. Фицдуейн му стана кум.

Фицдуейн се усмихна.

— Все още се води към Бернската криминална полиция, но има някаква любовна връзка с швейцарските федерални власти. Вече не се занимава с обичайната за ченге работа. Не му и плащат, както обичайно. Заел се е с антитерористична дейност и други подобни екзотични занимания.

Килмара не беше изненадан. Мечката беше от хората, които лесно би могъл да определиш като стабилен уличен полицай, стигнал върха в кариерата си. Но външният вид лъжеше, макар и в изгодна насока, както беше в неговия случай. Мечката имаше остър ум. Нищо чудно, че най-после беше влязъл в действие.

Но запомнете — понякога търпението му се изчерпваше. Когато Фицдуейн срещна за пръв път Мечката, детективът беше в немилост, защото беше натупал немски дипломат, попрекалил на някакъв прием. Като столица на Швейцария, Берн беше пълен с дипломати, които нямаха друга работа, освен да пият и прелюбодействат, както и да гледат мечките. Всички дипломатически операции се извършваха в Женева, а финансовите — в Цюрих.

Килмара се сети за усмивката на Фицдуейн. Той продължаваше да се усмихва — явно очакваше нещо.

— Да не забравям нещо? — учтиво попита Килмара.

— Трябва ми разрешително за носене на оръжие — каза Фицдуейн.

— Имаш го, макар че не знам липсата на такова да те е притеснявала някога.

Огромната оръжейна колекция в замъка на Фицдуейн не беше съобразена с ирландските закони.

— Едно доста голямо разрешително — продължи Фицдуейн — или по-добре да кажа разрешително за едно доста голямо оръжие.

Килмара вдигна вежди, когато му просветна какво има предвид Фицдуейн.

— За един доста голям човек.

— Днес умът ти е като бръснач — пошегува се Фицдуейн. — Швейцарците може би смятат, че ми трябва някаква охрана, затова ми заемат Мечката.

— По-скоро надушват кръв и предпочитат купчината трупове да са в тази юрисдикция, а не в тяхната. Не бих могъл да ги виня — Килмара се изправи и започна да разглежда барчето, което Фицдуейн беше поискал да донесат за жадните му посетители. Колекцията от бутилки беше скромна. В долната част бяха вградени малък хладилник и машина за лед. — Мисля, че това ми е познато. Искаш ли едно?

— Още не — каза Фицдуейн.

Той изчака, докато Килмара си приготви едно голямо ирландско уиски. Генералът отпи от него с нескрито задоволство и отново седна на мястото си.

— Казаха ми, че алкохолът не върви при раняване — продължи Фицдуейн. — Пия газирана вода, но не съм сигурен докога ще издържа.

Килмара изглеждаше потресен от това въздържателско изказване. Той си наля ново питие. Нямаше нищо по-добро от ирландското уиски, въпреки че основните ирландски спиртни фабрики вече бяха френска собственост.

Той погледна Фицдуейн, после махна към няколкосантиметровата купчина с папки върху нощното му шкафче.

— Прочете ли тези неща, Хюго?

— Най-после — каза той с гримаса на нетърпение. — Докторите доскоро не ми позволяваха нищо по-тревожно от Бъгс Бъни.

— Бих искал да имам твоето виждане по въпроса — на лично засегнат. Само раняването може най-добре да затегне нечий фокус.

Фицдуейн се усмихна леко в отговор.

— Много смешно — каза той и погледна в един жълт бележник. — Нека започна с едно резюме. Има доста неща тук.

— Прескочи резюмето — каза Килмара.

— Самото нападение е било извършено от трима членове на японска терористична група, наречена Яибо или „Острието“. Биха минали за някой обикновени екстремисти, ако не беше редовно проявяваното от тях ожесточение и ефективността им. Докато дейността на повечето терористични групи в деветдесет и пет процента е само на приказки, Яибо набляга на действието. Тайната на успеха им, изглежда, се крие във водача — една много умна дама на трийсет и пет-шест години на име Рейко Ошима. Мотивът на Яибо — продължи Фицдуейн — изглеждаше ясен отначало. Открита беше пряка връзка между Яибо и групата на Палача. И за да звучи по-интимно, изглежда, Рейко Ошима и Палача са били любовници за известно време, въпреки че едва ли са били верни един на друг.

— Дотук добре — каза Килмара. — И макар неколцина от нас да бяха замесени в смъртта на Палача, Яибо са избрали теб, защото ти беше крайният извършител. По дяволите, убил си любовника на водачката им със собствените си ръце. Това не е само бизнес. Тя наистина не те обича.

Фицдуейн отпи малко вода.

— Е, всичко изглеждаше много просто, докато не продължих да чета. Изведнъж ясното като написано за учебник терористично отмъщение стана много заплетена история. Оказва се, че Яибо може би не е свободната група от кръвожадни терористи, каквато биха искали да приемем, че е. Откриваме, че Яибо е била замесена в серия убийства, от които, изглежда, се е облагодетелствала една бързо издигаща се японска група, известна като „Намака Корпорейшън“. Твоите американски приятели в Токио свързват Палача с хората на Намака. Така че имаме някаква наглед почтена японска кейрецу, която използва група терористи за мръсната работа. По-нататък се намеква, че нападението е поръчано от братята Намака, а не е идея на Яибо. Било, би могло да се каже, корпоративно решение.

— Това е само предположение — каза Килмара. Фицдуейн вдигна рамене.

— Може връзката между Яибо и Намака да не се докаже в съда, но на мен това ми стига. Съгласен съм с теб по отношение поръчката за убийството. Може да са Намака, но също толкова възможно е да е инициатива от по-ниско ниво в Яибо.

— Имаш ли мнение? — попита Килмара.

— Още не — отвърна Фицдуейн. — Няма солидни доказателства нито за едното, нито за другото. Но онова, което ме озадачава, е ориентацията на повечето от тези неща срещу Намака. На пръв поглед Яибо е логическият кандидат, но въпреки това основната мисъл в тези доклади е, че братята Намака трябва да бъдат изобличени. По дяволите, Намака е почти толкова голяма, колкото Сони. Тежка задача.

Килмара разклати леда в чашата си.

— Основните обвинения срещу Намака идват от операцията на Лангли в Токио. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че тя временно се ръководи от неприятния Шванберг.

Фицдуейн изглеждаше объркан.

— Да се върнем почти двайсет години назад, когато ти препускаше из Южен Виетнам с камера и се опитваше да намериш смъртта си и да излезеш на първа страница в „Таим“.

— А Шванберг пресилваше отчетите по програмата „Феникс“. Не всички убити бяха виетнамски комунисти. Мислех, че ЦРУ го е изхвърлило. Беше неприятен човек.

— Той имаше връзки, а безскрупулни хора като Шванберг знаят как да се възползват. Работи в Гърция по време на режима на Полковниците^[1] и после малко в Чили, след това го изпратиха в Япония като стар азиатски кадър. Останалото е история. ЦРУ има много добри хора, но боклукът излиза на повърхността и невинаги бива изгребван.

Фицдуейн потърка брадичката си. Изведнъж доби много уморен вид. Приятелят му очевидно се оправяше, но имаше още много да се желае, мислено отбеляза Килмара.

— Значи Шванберг е взел на мушка братята Намака по някаква причина. А ние докъде стигаме тогава?

— До това, че ти трябва да си починеш, а аз да поразуча още нещо с момчетата. Помни, че Шванберг може да си има нещо наум за Намака, но това не означава, че не е прав.

— Наблюдавай Шванберг — каза Фицдуейн. — Не съм забравил как отряза езика на едно момиче, което заподозря като виетнамски комунист. То беше само на тринайсет години. Този човек е опасен.

Килмара се изправи и довърши уискито си.

— Поспи малко, Хюго. Не се пресилвай. Трябваш ни в добра форма.

Фицдуейн се усмихна. Влудяваше го мисълта колко малко жизнени сили имаше. Но поне се възвръщаха лека-полека. Той затвори очи и след няколко секунди заспа.

 

 

Западна Ирландия, 1 февруари

Като изключим някои специализирани разузнавателни подразделения, Националната полиция на Република Ирландия, Гарда Сиочана — буквално преведено: Пазачи на мира — е невъоръжена. На много хора, които не са добре запознати, полицаите правят впечатление на приятни, но някак традиционни и без да го изтъкваме чак толкова — бавни.

От друга страна, много от тях идват от селата и имат собствен подход при вършенето на работата. Първо в списъка е осведомяването кой кой е и кое какво е на тяхната територия.

Това невинаги е така лесно в градовете. В селска Ирландия, особено извън туристическия сезон, всеки чужденец е забелязан и наблюдаван от някого. И рано или късно — ако сержантът си върши добре работата и знае как да работи със, а не против местното население — тази информация стига до местната полицейска служба.

В случай на северноирландски акцент, който е доста отличителен за всеки жител на републиката, информацията си намира път до полицаите дори още по-бързо. Има, разбира се, някоя и друга групичка симпатизанти — по-малко от един процент от населението, ако може да се вярва на избирателните списъци — но в района на болницата в Конимара такива липсваха.

Рутинните радиовръзки бяха некодирани. Към докладите на разузнаването се отнасяха по-внимателно и ги получаваха със секретен факс в Щаба на полицията в Дъблин, а оттам ги препращаха до бюрото на генерал Шейн Килмара, командващ ирландските антитерористи — рейнджърите.

Случи се така, че Килмара не беше там, когато пристигна съобщение от разузнаването. Беше в Западна Ирландия.

Бащата на Катлийн, Ноел Флеминг, дълги години беше преуспяващ строител в Дъблин, преди да се оттегли в Западна Ирландия по време на една от честите икономически кризи. В свободното си време той имаше слабостта да рисува, а светлината и пейзажите в Западна Ирландия представляваха едно безкрайно предизвикателство. Жена му Мери беше от този край и обичаше конете, така че двамата живееха весело и приятно. Построиха си голямо бунгало на десетина километра от града и когато бракът на Катлийн се разпадна, беше съвсем естествено тя да поживее при тях за известно време. Беше единственото им дете. Районната болница беше наблизо и тя подаде молба за работа там и беше одобрена.

Катлийн се бе омъжила за адвокат в Дъблин. Той беше млад и амбициозен и не искаше деца. Тя бе продължила да работи, затова когато стана ясно, че бракът не върви, беше сравнително лесно да бъде разтрогнат.

Катлийн напусна Дъблин без съжаление. Градът имаше своите преимущества, но й се струваше, че постепенно изгубваше човешките стойности, които правеха Ирландия по-особена, без в замяна на това да печели достойни материални придобивки. Открила беше, че приятелите на мъжа й — предимно адвокати, счетоводители и банкери — бяха тесногръди кариеристи и материалисти. Липсваше им размах и широта на възгледите.

Тя не беше почитател на посоката, в която се развиваше съвременна Ирландия. Страната беше с най-малка обществена мобилност в Европа. Всеки ден в работата си наблюдаваше сблъсъци с несправедливите структури. Ако си роден без привилегии, шансовете ти са да си умреш такъв. Някакъв богат и властен елит пазеше статуквото. Мнозинството живееше на границата на мизерията. Една пета от населението беше без работа. Емиграцията беше нещо нормално за повечето млади. И това е плод на нашата независимост, мислеше си тя. За това се борихме. За това умряха толкова много хора.

За Катлийн най-хубавото на Ирландия обаче беше нейната земя. Нейната красота и качества не се срещаха другаде по света. А най-красива беше Западна Ирландия. Там беше като в магия. Въпросът не беше само в това как изглежда земята, а как я чувства човек. Там беше място на духа, романтиката, тъгата. Това беше земя на тайнственото, на герои от миналото, на велики дела и трагедии. Това беше земя, която се докосваше до душата ти.

След нощната смяна тя подкара малкия си форд фиеста по тясното провинциално шосе към бунгалото на родителите си, като си мислеше за Фицдуейн. Макар охраната да не допускаше по-голямата част от персонала при него, той беше тема на разговор в болницата. Понякога се случваше да лекуват охраняван престъпник или душевноболен, но за пръв път виждаха жертва на нападение да бъде пазена за нейно добро. Освен това охраната не се състоеше, както обикновено, от един отегчен и невъоръжен полицай, който прекарва времето си в безкрайно пиене на чай. В този случай имаше полицаи наоколо, но имаше и въоръжени рейнджъри, които носеха оръжие, каквото не беше виждала досега.

Беше доста страшно, но и вълнуващо. Би изглеждало направо нереално, ако не беше грозното доказателство, което представляваха раните на Фицдуейн. Ужасяващо беше колко много поражения могат да нанесат две малки парченца метал.

Тя взе завоя и натисна спирачки, като видя, че стадо говеда е блокирало пътя по-нататък, после спря напълно. Един фермер следваше стадото с кучето си. Караха кравите от ограденото с каменна стена пасище към двора, където ги дояха, на осемстотин метра нагоре по пътя. Докато не стигнеха там, шосето щеше да бъде затворено. Възможно беше да се мине изотзад, но кравите щяха да се разтревожат, а бяха натежали от мляко.

Въздухът беше много влажен, но слънцето бе проникнало през него и малки водни капчици блестяха по паяжините в живия плет. Отляво имаше езеро, а в далечината синееха очертанията на планината. Хълмовете отдясно бяха доста по-близо. Малките каменисти пасища постепенно отстъпваха пред мочурището и пирена, пред покритите с лишеи скали. По-нависоко пасяха овце. Над главата й кръжеше керкенез.

Трагедията на Ирландия, мислеше си Катлийн, се състои в това, че при всичката тази красота в скута ни не можем да намерим начин да си изкарваме прехраната тук. Ирландците се справяха добре в чужбина. Предполагаше се, че има около четирийсет милиона американци с ирландски произход. Във Великобритания имаше повече първо и второ поколение ирландци, отколкото в Ирландия. Междувременно у дома липсата на идеи, корупцията, завистта, несъответстващата образователна система, огромните данъци, лошите комуникации и направо казано — слабото правителство, объркваха напълно възможностите на поколение след поколение ирландски мъже и жени.

Спомни си цитата от Джеймс Джойс: „Ирландия е стара свиня, която изяжда собственото си прасило.“ Според нейния опит и наблюдения той важеше в пълна сила.

Мислите й се върнаха към Фицдуейн.

Той я привличаше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала досега. За разлика от повечето ирландци от тяхното поколение, родителите й бяха толерантни и просветени. В сексуално отношение тя имаше опит и беше спала с неколцина мъже, преди да се омъжи. Беше срещала и други мъже, които да я привличат физически.

Различното у Фицдуейн беше, че той съчетаваше силно физическо присъствие и сексапил с буден интелект и поглед върху живота, който й се струваше примамливо стимулиращ. Този човек не се побираше в рамките на обичая и опита, които изкривяваха толкова много неща в ирландското общество. Имаше открит и търсещ ум и не даваше пет пари за разни условности.

Въпреки своята репутация на разговорливи и приятелски настроени хора, ирландците обичайно говореха онова, което човек би искал да чуе, а не истината. В тази връзка тяхната любезност беше по-скоро повърхностна патина, отколкото проява на отношение, основаващо се на взаимно разбиране. Напротив, макар че избираше време и начин, които не предполагат обида, Фицдуейн обикновено беше прям и говореше по същество. Той не беше сладкодумен или духовит по онзи повърхностен начин, който, изглежда, имаше голям успех в ирландските кръчми. Беше мил и забавен и дяволски интересен.

Катлийн го желаеше, но съвсем не беше сигурна, че ще го има. Все пак съществуваше малък шанс, а това само по себе си беше забавно. Нощната смяна не беше такава преди.

Последната крава пред нея вдигна опашка и остави един от не съвсем атрактивните аспекти на селския живот на шосето. Да си миеш колата в провинцията беше безсмислено занимание.

Катлийн даде газ и се плъзна през няколко кравешки купчинки, а фермерът й махна с ръка, докато затваряше портите. Тя небрежно отвърна на поздрава. В тази част на света всеки поздравяваше всеки, което беше доста приятно, но не съвсем благоприятно за безопасността на движението по пътищата.

Някаква бяла кола, „Воксхол Кавълиър“, я беше застигнала, докато чакаше кравите. Забеляза случайно, че в нея имаше двама, не — трима мъже и не изглеждаше да е местна. Тя се движеше след нея останалите три километра до самотното бунгало на родителите й и когато Катлийн зави по сенчестата алея, колата отново я последва.

Катлийн паркира и излезе. Долови миризма на дим. Сигурно майка й приготвяше закуската вътре. Чувстваше се уморена, но беше много приятно да побъбри с родителите си на чаша чай, преди да отиде да поспи.

Тя тръгна към кавълиъра. Пътищата не бяха добре обозначени и вероятно това отново бяха изгубили се хора. Мрежата от второкласни пътища беше доста объркваща.

Като наближи колата, двете предни врати се отвориха и от нея излязоха двама мъже. Шофьорът имаше къдрава червеникава коса и приятно лице. Той се усмихваше. Пъхна ръка в джоба на палтото си, а когато отново я извади, държеше автоматичен пистолет.

Катлийн шокирана погледна оръжието и почувства, че я обзема ужасен страх. Тъкмо да изпищи, когато усмихнатият мъж я ритна много силно в корема. После грубо я принуди да се изправи и отново я удари през лицето.

— Да влезем вътре, Катлийн. Искам да си поговорим малко с родителите ти.

 

 

Килмара не гледаше с добро око на използването на такива редки и скъпо струващи ресурси като неговите елитни рейнджъри за нещо толкова земно като охранителни дежурства. Той обичаше да поеме сам инициативата. Смяташе, че тези статични дежурства изхабяват напразно неговите обучени момчета. Един рейнджър на пост представляваше само още една мишена и имаше ограничена възможност да използва уникалните си умения. Изчакването на събитията оставяше на терористите свободата да нападат когато и където си пожелаят и да имат местно огнево превъзходство дори когато в национални мащаби бяха многократно по-слаби.

Трябваше само да погледне през границата в Северна Ирландия, за да види доказателства за правотата си. Там няколкостотин активисти на ИРА разиграваха трийсет хиляди британски войници и въоръжена полиция, които се съсипваха от работа, и въпреки всичко убийствата продължаваха.

За да осигури безопасността на Фицдуейн, Килмара беше готов да направи изключение. Официалното оправдание беше, че Фицдуейн бе рейнджър от запаса — имаше чин полковник — и следователно се грижеха за един от своите хора. Всъщност нещата опираха до приятелство и дълги години, прекарани заедно. Килмара не обичаше да вижда приятелите си застреляни. През дългата му и бурна военна кариера това се беше случвало повече от няколко пъти, затова още повече ценеше близките, които му бяха останали.

Охраната на Фицдуейн беше поверена на шестима рейнджъри. За да има възможност за смени, двама бяха на пост, двама чакаха в готовност и двама почиваха. За безопасността на района се грижеха един цивилен и въоръжен детектив под прозореца на Фицдуейн и още един на приемното гише в болницата, който наблюдаваше на монитор предното стълбище и асансьора.

Вътрешната безопасност включваше една контролна зона в частното отделение, където беше настанен Фицдуейн. Два чифта специално инсталирани врати запечатваха коридора. Правилото беше да не се отварят едновременно и двете. Проверяваха посетителите първо пред едната врата, която се затваряше след тях, после отново в контролната зона, преди да ги пуснат през втората врата. В контролната зона имаше и метален детектор. Персоналът, който имаше право на достъп, беше със специални пропуски и знаеше ежедневно променяната парола. Снимките им се проверяваха от вътрешната охрана, но тя вече познаваше по физиономия всички редовни посетители.

В следващия след контролната зона коридор имаше шест частни стаи. Отначало бяха заети четири от тях, но след епична битка с болничните власти Килмара успя да ги освободи още след първата седмица. Сега една стая се заемаше от Фицдуейн, друга се използваше за спане от рейнджърите след смяна, а трета беше превърната в подвижна столова. Останалите три бяха свободни.

Всичко изглеждаше разумно организирано и полицията беше доволна, но цялата обстановка изнервяше Килмара. Може и да беше достатъчно, за да се държи един обикновен убиец настрана, но заплахата от терористи беше от съвсем друга величина. Те имаха достъп до войскови оръжия. Използваха гранати, експлозиви, реактивни гранатомети. Знаеше се, че работят с хеликоптери, микрохолограми, както и други машинарии за посветени. Често бяха тактически обучавани за нападения.

При една внезапна терористична атака, придружена от съответния стрелкови огън, на защитниците щеше да им бъде много трудно. Само една ракета в прозореца на Фицдуейн щеше да му е достатъчна. Естествено бяха поставили куршумоустойчиво стъкло, но един реактивен бронебоен снаряд с нарези за въртеливо движение щеше да мине през него като през масло. Тези снаряди бяха предназначени за стрелба по танкове, но за нещастие се намираха в Ирландия. Кадафи беше доставил няколко кораба с пушки, експлозиви, тежки картечници и реактивни гранатомети за ИРА. Дори им беше подхвърлил няколко ръчни противосамолетни ракети. Имаше скривалища на оръжие из цялата страна. Много от тях бяха открити, но и много не бяха.

Килмара се опитваше да се успокоява с мисълта, че през по-голямата част от времето нищо не се случваше. Отправят се много заплахи, но малко от тях се изпълняват. Повечето потенциални жертви умират в леглата си от старост и добър живот. Такива мисли изглеждаха съвсем логични, докато не ги приложеше за Фицдуейн. Тогава инстинктите му пищяха. Този човек беше истински магнит за неприятности.

През втората седмица от престоя на Фицдуейн в болницата, когато основните предохранителни мерки бяха взети, а самият той вече беше излязъл от интензивното отделение, Килмара беше докладвал за проблема в Щаба на рейнджърите в Дъблин. Там сценарият беше оценяван от два екипа. Единият работеше върху задачата как да се преодолее охраната и да се убие Фицдуейн, а вторият разглеждаше новите и старите терористки методологии и новите и старите антитерористични защитни техники.

Бяха направени съответните изводи и ситуацията беше разиграна няколко пъти. Крайните заключения бяха подтикнали Килмара към още няколко мерки за безопасност. Най-много от всичко му се искаше да премести Фицдуейн, но за това трябваше да почака още няколко седмици. Той се възстановяваше, но се нуждаеше — абсолютно задължително — от специализирани болнични грижи. На фона на това твърдение вероятността от нов опит за убийство беше минимален риск. Поне така казваше компютърът.

Килмара погледна екрана, когато на него се появиха изводите. Спомни си една игра, която играеше с приятелките си като младеж. Късаше листенцата на някоя маргаритка едно по едно. „Обича ме, не ме обича; обича ме, не ме обича.“ Последното решаваше проблема.

— Не вярвам на компютрите повече, отколкото на маргаритките едно време — каза той на екрана. Курсорът му намигна в отговор. — Нищо лично — добави Килмара.

Първият извод от разиграната атака на рейнджърите беше, че най-уязвимата точка в болницата не бяха взетите охранителни мерки, а хората.

— Между теб и мен и тези четири стени — каза Килмара на екрана — не ми беше нужен компютър, за да ми каже това — той потри сивата си брада. — Животът по навик ни учи на този урок.

Компютърът продължи да му намига. Той обичаше тези машини и те бяха дяволски полезни, но понякога му лазеха по нервите.

Натисна бутона за изключване и с известно задоволство погледа кратката смърт на монитора.

 

 

Те отвориха вратата с ключа на Катлийн и после я забутаха пред себе си по коридора.

Родителите й бяха в голямата кухня отзад. Майка й бъркаше овесена каша на печката, а баща й седеше на масата и четеше вчерашния брой на „Айриш Таймс“. По радиото течеше шоуто на Пат Кени.

Кухнята беше остъклена от двете страни и нямаше щори. Единият нападател веднага се запъти да дърпа пердетата, но водачът, дето се беше усмихнал, поклати глава:

— Не изглежда естествено. Вкарай ги в предната стая.

Той блъсна Катлийн и сграбчи майка й. Тя беше продължила да бърка кашата, сякаш не възприемаше това, което ставаше. Тенджерата падна с трясък на пода. Третият мъж влезе в стаята и издърпа стола изпод бащата на Катлийн, а после къде с бутане, къде с ритане го изкара навън.

В Ирландия животът в един селски дом се върти около кухнята. Предната стая се пази за посетители и специални случаи и затова обикновено отоплението там е изключено и помещението изглежда необитавано. Всекидневната на семейство Флеминг беше доста типична в това отношение. Стаята беше хладна, а венецианските щори — пуснати наполовина. На полицата над камината имаше фотографии, а огънят беше накладен, но не беше запален. На една ниска масичка имаше напитки за гости. Мебелировката се състоеше от един диван и две кресла, както и няколко обикновени стола, наредени до стената за всеки случай. Над камината висеше картина с маслени бои, изобразяваща Катлийн в сестринска униформа заедно с родителите й Ноел и Мери.

Двамата бяха блъснати на дивана, където се опитаха да възвърнат самообладанието си. Ноел прегърна Мери през раменете. Катлийн беше бутната в едно от креслата, а мъжът, който, изглежда, беше водачът, седна в другото. Като се облегна назад, той бръкна в един от вътрешните си джобове и извади някакъв цилиндричен предмет, който прикрепи към дулото на автоматичния си пистолет.

— По дяволите, тук направо замръзвам. Джим, би ли включил отоплението или каквото и да е там.

Джим, едър мъж, наближаващ трийсетте, с черна коса и набола брада в същия цвят, включи радиатора и после запали огъня. Треските пламнаха и след малко огънят започна да пращи. Това беше звук, който Катлийн свързваше с дома, сигурността и спокойствието.

От гледката на заглушителя, поставен на мястото му, започна да й се повдига. Никой от мъжете не носеше маска. Изглежда, не се притесняваха, че може да бъдат идентифицирани по-късно. Изводът беше повече от очевиден.

— Името ми е Пади — каза водачът и посочи останалите: — Това е Джим — Джим се беше облегнал на радиатора и не реагира. — А плешивият приятел зад мен — посочи с левия палец зад рамо — е Иймън.

Иймън кимна. Изглеждаше около двайсетгодишен, но плешивата му глава вече лъщеше от пот. Беше прегърнал автомата си, който Катлийн разпозна като АК-47. Бяха говорили много за тях по телевизията, когато един кораб, превозващ оръжие за терористите, беше арестуван край бреговете на Франция. Очевидно оръжието на борда идваше от Либия.

Пади се наведе напред и подпря лакти на коленете си. Държеше пистолета наведен между краката си. Той погледна Катлийн и заговори тихо, почти интимно. Ако случаят беше друг, можеше да се приеме, че говори на любовница:

— Катлийн, мила, нужна ми е твоята помощ.

Устата на Катлийн беше пресъхнала. Гадеше й се, стомахът я болеше там, където я беше ритнал. Беше я обхванал такъв ужас, че се чувстваше като парализирана. В същото време мозъкът й прегряваше.

Това трябва да е свързано с Фицдуейн. Значи такава беше действителността в неговия свят. Беше по-лошо от всичко, което можеше да си представи. Какво би могла да стори? Как да помогне? Какво искаха тези страшни мъже? Реши да се противопостави, доколкото беше способна. Ако всеки се старае да се бори с тези хора, те ще бъдат победени.

Пади Макгонигъл я погледна в очите. Те издаваха болката и предизвикателството й. Колко малко знаят тези хора, помисли си той. Колко крехък е животът им. Колко неуместен в общата схема на нещата. Мърдам си пръста и тя умира. От едно неизискващо усилие действие. И това е всичко. А те си мислят, че са много важни, че могат някак да се противопоставят. Глупашка заблуда. Той се ядоса. Защо не разбират колко маловажни са тези дребни хорица, тези пионки на съдбата?

— Трябва да науча нещо за болницата — каза той. — Там има един приятел на име Хюго Фицдуейн, когото искам да посетя. Искам да знам къде е. Искам да знам за неговата охрана. Искам рутинните процедури и паролите, както и всички малки подробности.

Катлийн беше свалила сестринската си касинка след смяната, но все още носеше униформата си под пелерината, която беше морскосиня, но с аленочервена подплата. Ефектът спрямо снежнобялата й дреха беше поразителен.

За пръв път Макгонигъл погледна на нея като на жена. Осъзна, че тя е много красива. Очите й бяха омайващи, гърдите й едри, а краката — дълги и стройни. Забеляза, че роклята й се закопчава отпред. Полите й се бяха вдигнали над коленете.

— Съжалявам — каза тя и поклати глава. — Опасявам се, че сте сбъркали човека. Не знам за кого говорите.

Макгонигъл посегна с пистолета и като пъхна заглушителя и дулото под полата й, я повдигна. Разкопча последното копче с лявата ръка и продължи със следващото. Усети шумолене на дантела.

Ноел Флеминг скочи на крака в същото време, когато ръката на Катлийн се стовари с всичка сила в лицето на Макгонигъл. Той усети вкуса на кръв. Джим, терористът, облегнат на радиатора, скочи напред и цапардоса с приклада баща й, който падна върху дивана.

Мери Флеминг изпищя и се вкопчи в съпруга си. На черепа му се беше отворила цепнатина и през сребристата му коса алената кръв напояваше блузата й. Той се отпусна в жена си, замаян от болка и слисан от случилото се.

Макгонигъл сложи ръка на устната си. Когато я погледна, на нея имаше кръв. Облиза устни и преглътна, но металният вкус остана в устата му. Лявата страна на лицето го болеше.

Това беше силна жена. Но уязвима.

— Катлийн — каза той, — ти си смела и красива, но си глупава. Какво ще спечелиш, като ме ядосваш? Отговори ми.

Катлийн поклати глава. Усещането, че е парализирана я беше напуснало, след като удари мъжа пред себе си. Вече не се чувстваше толкова безпомощна и уплашена. Спомни си, че не бе потвърдила пристигането си. Трябваше да печели време.

Макгонигъл се изправи. Той премести пистолета си в лявата ръка и извади от джоба нещо, което отначало изглеждаше като голям нож за книги. Чу се щракване и на светлината, процеждаща се през щорите, блесна дълго тънко острие. Взря се в портрета.

— Вие сте хубаво семейство — каза той, като погледна надолу към Катлийн. — Сплотено е фразата, така ми се струва — отново се загледа в портрета и бавно разряза на кръст образа й. Звукът от раздирането на платното под натиска на ножа беше тревожен. За Катлийн това беше мръсен, циничен жест.

— Мога да те нараня, Катлийн — каза той, — но какво ще постигна с това? От теб трябва да чуя нещо — той се обърна към портрета. — В живота винаги трябва да избираш. Просто не е възможно да имаш всичко.

Отново вдигна ножа и, изглежда, се поколеба. Обърна се и внимателно изгледа родителите й, после кимна като на себе си. Погледът му се върна към портрета. Вдигна острието.

— Не бих се учудил изобщо, ако си малко хлътнала по Хюго. Той е един ранен герой и така нататък. Любовта е разцъфнала край много легла — и е умряла в много легла — той се изсмя. — Но въпросът е, мила моя, че не можеш да я имаш докрай — острието разряза образа на баща й.

Катлийн извика. Ужасният страх се беше върнал. Майка й изпищя.

— Не! Не! Това е… Това е грешно. Не бива! Трябва да си вървите. Не можете да направите това.

Яростта избухна у Макгонигъл. Той се извърна и пъхна автоматичния си пистолет в ръката на плешивия терорист, после сграбчи бащата на Катлийн за окървавената бяла коса и издърпа възрастния мъж на крака.

— Мамка ви! — каза той. — Мамка ви на вас, дребни човечета. Вие нищо не знаете — сложи острието на ножа под ухото на стареца и разряза гърлото му от ухо до ухо.

Последва ужасяващо хъхрене, което беше щадящо кратко, и кръвта рукна като фонтан от прекъснатите артерии и опръска Макгонигъл и Катлийн. Когато спря да шурти на тласъци, Макгонигъл пусна косата на мъртвия мъж и тялото тупна на пода. Мери Флеминг беше припаднала. Катлийн го погледна, изпаднала в шок. Той я зашлеви по лицето.

— Имам малко време. Майка ти е следващата. Ти избираш.

Минаха няколко минути, преди Катлийн да успее да проговори. Макгонигъл ги използва, за да се измие и да постави плановете на болницата върху масата във всекидневната. Тогава Катлийн му каза почти всичко, което знаеше.

С изцапани от кръвта на баща й пръсти тя описа предохранителните мерки и отбеляза разположението на етажа и мястото на контролната зона. Разпитваха я отново и отново и най-сетне Макгонигъл остана доволен. Всичко съвпадаше с онова, което вече знаеше. Катлийн беше напълно смазана. Те винаги отстъпваха.

Когато всичко свърши, той опря пистолета си в главата на Мери Флеминг, но в последната секунда махна пръста си от спусъка. Заложниците бяха много полезни в такава ситуация. Можеха да се отърват от тях след приключването на операцията.

Катлийн беше съблякла пелерината и униформата си и се беше загърнала в някаква хавлия, в състояние на шок. Кожата й беше студена и лепкава. Погледът й — разфокусиран.

Макгонигъл я гледаше и мислено я разсъбличаше, когато телефонът иззвъня за пръв път, откакто бяха пристигнали.