Виктор О’Райли
Правилата на лова (11)

10.

Районна болница в Конимара, 1 февруари

Има едно основно правило сред военните професионалисти, че нападателят се нуждае от повече хора — препоръчва се от три до пет пъти — от защитника, за да си осигури успех.

Парадоксално или не, в терористичните и антитерористичните операции често се оказва, че важи точно обратното. Малка атакуваща сила с мощно огнево оръжие много пъти е нанасяла несравними с размера й поражения. Това не означава, че традиционното военно правило не е валидно, а само че в света на тероризма на нападателя рядко се налага да завзема и задържа територия. Вместо това той е заинтересуван предимно от логически по-простата задача да постигне максимално унищожение в строго ограничен период от време. Тактическата изненада работи в негова полза. Той може да избира кога, къде и как да удари. Може да си осигури превъзходство в момента на съприкосновението, макар да е с по-малко хора и оръжие.

Цялата военна кариера на Килмара беше преминала в света на специалните служби и антитероризма и той знаеше правилата на играта като всички останали. Ето защо не обичаше да се защитава. За него инициативата беше всичко. По темперамент беше такъв, че не вярваше в големите батальони, а по-скоро в планирането, правилното избиране на момента, дързостта и огневата мощ.

Но той беше също и прагматик. При обмисляне на операции рядко си позволяваше да бъде разсейвай от разни аспирации. Работеше в рамките на ситуацията и ако тя не му харесваше, просто ругаеше повече от обикновено и работеше още по-усърдно. Вярваше, че в тайния свят на специалните служби човек трябва да бъде етичен в работата си. Не разбираше защо всички военни не следват това кредо, тъй като алтернативата, нерядко и съвсем предсказуемо, беше смърт.

Твърдото ядро на бойната единица от ПИРА се състоеше от трима души, Килмара знаеше това, но то често се допълваше с препратени за по-специални операции хора. Докато преглеждаше анализите на минали акции на ПИРА на компютъра си, свързан с Щаба на рейнджърите в Дъблин, той отбеляза, че в някои от нападенията бяха включвани до двайсет терористи, а в някои от случаите, тежковъоръжени, те бяха отстоявали позиции и се бяха били с редовна войска.

Обикновено се смяташе, че терористите взривяват бомби или стрелят със снайпери и бързо изчезват след това, но невинаги беше така. Специално ПИРА обичаше твърда игра. Макгонигъл беше убиец и безспорен психопат, но не му липсваха нито смелост, нито дързост. Ако беше от страната на добрите, щеше да бъде провъзгласен за герой.

Килмара седеше на въртящ се стол в стая номер 4 в частното крило и наблюдаваше стена от телевизионни екрани, свързани с микроминиатюризираните камери, инсталирани на всички ключови места вътре и извън болницата. Като не се смяташе светлината от екраните, стаята тънеше в пълен мрак. На прозорците беше закачен и здраво закрепен дебел черен плат. Същото беше направено във всички стаи от частното отделение.

Фицдуейн спеше в ъгъла на стаята, уморен от разговора с Килмара.

 

 

Мери Флеминг очевидно обичаше сама да си пече хляб.

Иймън беше намерил прясно опечена содена пита в кухнята, заедно с буца бито масло и домашно малиново сладко. Той сложи автомата си върху миялната машина, порови в чекмеджетата за ножа за хляб и усърдно заработи с него. Беше на седмото небе. Френската кухня можеше да си гледа работата. Връхна точка в кулинарния живот на Иймън беше хлябът със сладко на масата на майка му и затова този малък пир извика в съзнанието му силни и приятни спомени.

Вън времето беше отвратително. Беше така тъмно, че без лампа в кухнята едва ли щеше да се вижда нещо. Дъждът плющеше силно в стъклата на прозорците и дори да примижаваше и да се взираше навън, човек трудно би се ориентирал какво става там. Но при тези условия кой ли щеше да излезе пеш, а той би чул всяка кола, която приближеше. Въпреки шума от дъжда, въпреки вятъра и далечните гръмотевици, металната решетка на двора, която се слагаше на входа да спира добитъка, беше паднала и дрънчеше шумно, щом по нея минеше кола.

Иймън си беше пуснал тихичко радиото в ъгъла. Беше много приятно в този топъл, светъл и уютен пашкул сред побеснелите природни стихии.

След като гладът му беше задоволен, на преден план изникнаха другите му нужди. Далеч от очите прелестите на сестрата станаха много по-привлекателни. Той бързо забрави обляното й в кръв тяло, белезите от ножа по шията и гърдите й. Затова пък си спомни стройните бедра и дългите крака. Тя беше само по пликчета под хавлията. Щеше да хапне още две филии хляб със сладко и после щеше да я обслужи. Защо не. Скоро щеше да бъде мъртва. Не му се нравеше мисълта да чука труп. Беше цинично.

Бе оставил дъската за хляб на перваза пред прозореца. Като взимаше ножа, проблесна внезапна светкавица и след шумно пукване лампата в кухнята угасна.

Той вдигна поглед към нея, но после забеляза, че и радиото беше замлъкнало. Или имаше някаква повреда в жиците навън, или беше изгорял някой предпазител. Е, това нямаше голямо значение. Онова, което смяташе да прави, по-често се вършеше на тъмно. А и Катлийн беше в такова състояние, че дори беше по-добре да стане така.

Обърна се да довърши рязането на хляба и изпищя. През обляното в дъжд стъкло видя някакво лице, което го наблюдаваше отвисоко. То беше като излязло от кошмар — едро, космато и свирепо. Облечен в сплъстена и окаляна дреха, самият човек приличаше на великан.

Прозорецът пред него избухна и се пръсна на хиляди парченца. Една огромна ръка се пресегна и като хвана Иймън за яката, дръпна го така, че той се олюля. Иймън отчаяно размаха ножа за хляб и като усети, че острието допря нещо, успя да се освободи.

В предната част на къщата се чу трясък и той почувства как вятърът нахлу в коридора. Някой беше влязъл с взлом, но това беше най-малката му грижа. Автоматът му беше върху миялната машина, само на няколко стъпки от него. Той се хвърли към него и без да иска, го бутна на пода.

Претърколи се, намери оръжието и се обърна. Огромен юмрук, стиснал най-големия пистолет, който беше виждал, се целеше точно в него. Нещо го парна й той почувства ужасен удар в дясното рамо. Автоматът се изплъзна от ръцете му и Иймън се строполи назад, полулегнал на пода и полуподпрян на кухненското шкафче. Видя как кръвта потече от тялото му, но не можеше да се движи и не чувстваше нищо. Чу ново трошене на стъкла и после една огромна фигура влезе през кухненската врата, ритна настрани автомата му и се изправи над него.

Иймън откри, че не може да вдигне глава. Забеляза, че окаляната фигура носеше кални, но скъпи обувки. Спомни си, че са швейцарски, но не си спомни марката.

Цивилният детектив влезе в кухнята. Дядо му беше членувал в старата ИРА по времето на борбата за свобода срещу британците, а той самият беше служил няколко години на границата в Дъндок. От това, което вършеха днешните терористи, направо му се повръщаше. А те непрекъснато убягваха на службите за сигурност чрез законови формалности или противопоставяне на едните срещу другите. Как би могъл да се бориш против някаква безмилостна терористична организация, като използваш правна система, предназначена за мирновременно гражданско общество?

Един от униформените полицаи беше разбил вратата, но тъй като детективът беше въоръжен и опитен в тези неща, пръв влезе в къщата. Предната стая беше от дясната му страна. Един от униформените го пазеше в гръб, а той ритна вратата, но се прилепи към стената, защото очакваше ответна стрелба. Не последва такава и слава богу. Това, че тънката преграда може да го защити, беше чиста илюзия.

Той влетя в стаята и се търколи за прикритие. Не виждаше почти нищо. Не светеше лампа, а и щорите бяха пуснати. Навън дъждът беше спрял така внезапно, както беше започнал, но небето все още беше задръстено от черни облаци. Носеше се тревожен сладникав мирис, който изопваше нервите му. Това беше миризмата на кръв и плът и страх — също като в кланица.

Очите му привикнаха с мрака. Той предпазливо се изправи, огледа се и вдигна щорите. Подът, мебелите и част от стените бяха напоени с кръв. На пода имаше нещо, отчасти покрито с вестник. Той дръпна вестника настрана и си запуши устата. Гърлото на мъжа зееше, а на лицето му беше замръзнало изражение на краен ужас.

Влезе един от униформените.

— Господи Божичко! — каза той и се прекръсти. После отиде до двете вързани фигури в ъгъла и като извади джобно ножче, сряза въжетата.

Едната от жените, по-младата, се опитваше да каже нещо. Лицето и тялото й до кръста бяха лепкави от кръв и тя миришеше на повръщано. Полицаят потисна гаденето си и се наведе близо до нея.

— Трябваше — каза тя, — трябваше да го направя.

Полицаят не разбра нищо. Опита се да каже нещо успокоително, но окървавената фигура протегна ръка и го хвана така силно за рамото, че го заболя.

— Принудиха ме да говоря — каза тя. — Убиха баща ми — тя започна да плаче.

— Убиха баща ми. Убиха моето татенце.

Полицаят беше сърдечен човек, свикнал да се занимава с фермери с нередовни документни за колите си или бракониери, силно влюбени в чуждата сьомга. Той усети как очите му се пълнят със сълзи и прегърна жената.

Тя го стисна още по-силно за ръката.

— Сега отиват за Хюго в болницата — замълча и полицаят видя как се мъчи да събере сили. Следващите й думи излязоха почти като крясък: — Те знаят всичко. Знаят за охраната, разположението, обичайните дейности — тя направи последно усилие: — Но аз им казах грешен номер. Казах им стая номер 4.

Полицаят внимателно се освободи и записа в бележника си това, което беше чул.

Вторият полицай беше позвънил за линейка и друга помощ и после се беше погрижил за майката на Катлийн. Линейката щеше да дойде от Конимара, но трябваше да се помисли къде би могла да отиде на по-безопасно място.

Детективът, баща на четири деца и опитен посивяващ сержант, прехвърлил четирийсетте, се отличаваше ако не с блестящ ум, то поне със своята благонадеждност. Той влезе в кухнята и видя Иймън, проснат на пода.

— Един от тях? — попита той Мечката.

Мечката посочи автомата „Калашников“ и кимна. Кръвта капеше от един дълъг разрез върху опакото на ръката му, но той, изглежда, не я забелязваше.

— Погледни оттатък — каза детективът навъсено. Неговият узи сега беше насочен към Иймън.

Мечката прибра оръжието си и се отправи към предната стая.

Детективът се приближи към Иймън. Терористът нервно му се усмихна. Човекът, който го гледаше отгоре, беше от позната категория. Един полицай винаги изглеждаше полицай. Щеше да пристигне линейка и медицинска помощ, а до леглото му щеше да има полицай, докато се възстановява. Щяха да последват разпити и процес, както и присъда в някой строго охраняван затвор. Щеше или да избяга, или да живее сред свои. Нямаше да е твърде лошо. Това беше неизбежно в работата.

Детективът натисна леко спусъка и погледна Иймън в очите и в този миг Иймън разбра, че ще умре.

Писъкът му беше заглушен от изстрела на детектива, който не престана да стреля, докато не изпразни пълнителя.

Мечката изнесе Катлийн от превърнатата в гробница предна стая и я положи върху голямото легло в спалнята. Тя беше припаднала за малко, но докато я завиваше, отново отвори очи. Той седна до нея и хвана ръката й.

В очите на Катлийн проблесна някаква искра. Никога не беше виждала този мъж, но разбра.

— Вие сте… — тя замълча, а той кимна окуражително. — Вие сте Мечката. Хюго ми разказа за вас.

Мечката знаеше своя прякор, но никога не му го бяха казвали в лицето. По този въпрос имаше споразумение. Всъщност доста харесваше името си Хайнрих — Хайни накратко — а „Сержант“ вършеше работа за онези, които не го познаваха толкова добре. Все пак това беше една смела жена и моментът не беше подходящ за придаване на важности.

— Аз съм Мечката — каза той, като кимна с голямата си рошава глава.

Катлийн започна да се смее и да плаче, а Мечката я прегърна и остана с нея, докато пристигна линейката.

 

 

Макгонигъл беше взел трима от своите хора — Джим Дейд, Тим Пат Майли и Джери Демпси — и Сасада.

Неговите хора бяха изпитани по време на операция, Сасада не беше. Уговориха се той да остане с колите, докато те нанесат удара. Най-убедителният аргумент беше, че в това обкръжение един японец би привлякъл вниманието.

Пристигнаха в болницата малко след дванайсет. Лекарските визитации тъкмо приключваха. Скоро щеше да започне обядът. Посетителите щяха да пристигнат чак към два. Мястото щеше да бъде съвсем спокойно. По-спокойно можеше да бъде само през нощта. Бяха преценили възможността за нощно нападение, но го бяха отхвърлили. Беше твърде очаквано. Паркингът щеше да е почти празен, а охраната — вероятно удвоена. Хората очакваха нощен щурм. А измъкването по чуждите пътища през нощта беше още един проблем.

Паркингът на болницата я обграждаше от три страни. Отзад бяха помощните помещения на склада за продоволствия, парното, моргата и други. Макгонигъл беше обмислил евентуално влизане през задния вход, но там имаше пазач, който наблюдаваше на монитори разтоварването на стоките и следеше да няма кражби. Втори фактор против този план беше по-дългият път през кухните.

Местата на паркинга точно пред болницата бяха запазени за старшия медицински персонал. Имаше и алея за линейките. Тъй като болницата беше малка и стара, през главния вход влизаха както посетителите, така и спешните случаи. Отделението за спешна медицинска помощ беше точно срещу регистратурата. Това не би било удачно в оживените болници в големите градове.

Паркираха от дясната страна на сградата, така че да не се виждат от предната й страна, но да са на няколко метра от пожарната стълба, която водеше нагоре към отделението срещу частното крило. Макгонигъл и хората му до един бяха облечени в сини работни гащеризони на работници по поддръжката. Те излязоха от колите и отвориха багажниците. Оръжията вътре бяха скрити под бояджийски мушами.

Нервите на Макгонигъл бяха опънати до скъсване. Всичките му сетива бяха нащрек за най-малкия признак на опасност, но не видя нищо нередно.

Грозната железобетонна постройка на болницата и паркингът с неравен черен асфалт изглеждаха потискащо нормални. Дъждът беше спрял, но навсякъде имаше локви. Тъмните облаци на небето не пропускаха нито лъч слънчева светлина. Студеният въздух допълваше мрачното време, което заедно със сивотата наоколо напомняше на Макгонигъл за Белфаст.

Той кимна на Джим Дейд.

Терористът влезе през главния вход и помоли да използва тоалетната. Дежурната на регистратурата не му обърна особено внимание. Дейд се огледа, но не видя никакъв полицай. Въпреки това една полицейска мушама висеше на закачалка зад гишето на регистратурата.

— Извинете — учтиво се обърна той към дежурната администраторка. Никаква реакция. Окашля се. — Извинете, търся брат си.

Дежурната на регистратурата беше жена на средна възраст, която природата беше пренебрегнала и оставила с подобно на буре тяло. Тя вдигна глава от книгата си, недоволна, че я безпокоят в най-спокойните за деня часове — тези за външни посетители. Героинята в книгата, на която тя естествено се оприличаваше, беше млада, привлекателна и току-що любена от също така привлекателен герой. Никак не й стана приятно, че я връщат в реалния живот, когато светът на фантазиите беше толкова по-приятен.

— Кого? — навъсено попита тя.

— Той е полицай — каза Дейд. — Смятах, че трябва да е дежурен тук — той кимна към закачената мушама.

Жената вдигна рамене.

— На обяд, в стаята за почивка, кой знае?

Дейд я погледна и реши, че е безсмислено да продължава разговора. Току-що беше дошъл от стаята за почивка, където нямаше никой. Ако полицаят беше отишъл да обядва, това означаваше, че може да се върне всеки момент, което не беше за предпочитане. Тогава си спомни, че униформените полицаи в Републиката не са въоръжени. Щеше да бъде по-добре да го очисти предварително, но дори и да се появеше по-късно голяма работа. Дейд се обърна и се върна при Макгонигъл.

Макгонигъл размисли върху чутото от Дейд. Отсъствието на полицая го безпокоеше, но вече беше късно да се отказва.

— Вървете — каза той на Тим Пат и Джери Демпси. Те незабавно извадиха от колите тежки брезентови чанти за инструменти и започнаха да изкачват пожарната стълба.

Металната стълба, предназначена за спасяване на болни и възрастни хора, някога бе имала по-привлекателен вид. Сега беше хлътнала и ръждива, жертва на оскъдните бюджети, немарливото управление и безмилостното ирландско време. Въпреки всичко беше напълно достатъчна за осигуряване на бърз достъп. Двамата терористи стигнаха пред вратата за третия етаж само за секунди.

Отвъд вратата за пожарната стълба се простираше коридорът на крилото за възрастни пациенти, които в този момент обядваха. Тези пациенти често се нуждаеха от помощ при хранене, затова основателно се предполагаше, че сестрите щяха да бъдат много заети. В другия край на коридора имаше втора врата, а отвъд нея — площадка и друго стълбище. В дъното на площадката имаше въоръжен рейнджър, зад когото се намираха двете врати на контролната зона за безопасност и частното крило.

Единият от терористите извади ръчна бормашина с акумулатор и направи малка дупка във вратата, после постави сонда и след секунди привърши с отварянето на вратата. Преди да влезе в коридора, вторият терорист се обърна към Макгонигъл и направи знак с вдигнат нагоре палец. После моментално изчезна.

— Шейсет секунди, Джим — каза Макгонигъл и натисна копчето на своя хронометър.

Двамата се отправиха към входа, измънкаха: „Очакват ни“ на безразличната администраторка и се отправиха нагоре по стълбището. На междинната площадка над първия етаж отвориха чантите за инструменти, без все още да вадят оръжията.

Макгонигъл отново провери хронометъра си. Специалните сили за борба с тероризма не бяха единствените, които разбираха от разчет на времето. Рейнджърът пред контролната зона на третия етаж щеше да ги чуе, но нямаше да заподозре двамата работници. Докато вниманието му беше отклонено от тях, момчетата, дошли по пожарната стълба, щяха да го застрелят.

Тогава оставаше само да влязат ударно с гранатометите. Ако беше нужно нещо по-тежичко, имаха и семтекс. Либийците им бяха осигурили сериозно оръжие.

Представата на повечето хора за охранителна телевизионна камера е като за напълно видима, макар и компактна кутия, сложена на стената, с леща отпред.

Такава охранителна камера изглежда зловещо. Тя бръмчи, когато се върти, за да ви следи. Нейната телефотолеща може да ви наблюдава от интимна близост, докато операторът остава скрит. Това не е приятелски настроена машинка. Но в нейната видимост има известна цел. Тя е там не за да наблюдава, а за да възпира.

Килмара използваше понякога обикновените охранителни камери, но по-голямата част от информацията получаваше от апарати, които дължаха повече на микрохирургията, отколкото на телевизионната индустрия.

Те бяха толкова малки, че можеха да се поставят в човешка артерия. Практически бяха невидими, а предаваната информация пътуваше със скоростта на светлината по оптичните фибри, които изглеждаха на непросветените — в редките случаи, когато не бяха скрити — като обикновени жици от домакинството.

Това, което виждаше на мониторите, не се хареса на Килмара.

От шестимата рейнджъри, които обикновено бяха или дежурни, или на повикване, сега имаше пет, защото единият беше в отпуск поради неотложни лични причини. Още един, когото беше поставил в ролята на снайперист върху силоз за зърно на около триста метра разстояние, за да покрива входа на болницата, се оказваше почти безполезен. Предполагаше, че терористите ще паркират отпред, за да се измъкнат после по възможно най-бърз начин. Спирането им отстрани беше доста неочаквано и ги спасяваше от обстрел. Докато Килмара успееше да вкара снайпериста в играта, главното събитие щеше да е приключило.

Второто, което го разтревожи, беше оръжието, показано от двамата терористи на пожарния изход на третия етаж. Образът от миниатюрната леща не бе достатъчно ясен, но, изглежда, нямаше съмнение, че двамата имаха реактивни гранатомети в допълнение към автоматите си. Специално инсталираните врати на контролната зона за сигурност нямаше да свършат много работа.

Килмара се успокояваше, че беше освободил невъоръжения полицай на регистратурата и беше преместил въоръжения рейнджър, който обикновено стоеше пред вратата на контролната зона за сигурност. Терористите биха заподозрели нещо, когато разберат, че и вторият човек не е на мястото си, но дотогава вече щяха да са въвлечени в боя.

Килмара съвсем тихо каза нещо в слушалките и получи три потвърждения от една дума. Четвъртият й петият рейнджър, сержантите Грейди и Молой, бяха скрити в шкафа за бельо на междинната площадка над третия етаж. От тази позиция, с помощта на електронния еквивалент на перископа, те можеха да наблюдават площадката между гериатричното отделение и обезопасената зона, а също и по-голямата част от последните стъпала, които излизаха на третия етаж.

Позицията беше добра, всъщност възможно най-добрата, но не беше идеална. За да стрелят, те трябваше да отворят вратите на шкафа, а и обсегът на обстрела им щеше да е леко ограничен от перилата. Допълнителен проблем беше и това, че ако онзи, който влизаше през пожарната врата на гериатричното отделение, не беше очистен още с първия откос, можеше да отскочи веднага назад и незабавно да намери прикритие. Площадката не беше достатъчно голяма, за да бъдат довършени терористите, а за тях прикритието беше съвсем подръка.

Но, от друга страна, едва ли всичко можеше да бъде идеално. Ето защо елитните антитерористични сили тренираха всекидневно при постоянно изменящи се условия.

Безжалостното трениране на рейнджърите, които влизаха в тези специални сили като най-добрите от най-добрите, имаше решаващо значение, когато ставаше въпрос за живот или смърт и отговорът се даваше за части от секундата. Способността да подбираш мишени според степента на заплаха, която представляват; да сменяш пълнител или да разглобиш оръжие, преди да ти мигне окото; да огледаш терен и да избереш най-доброто прикритие, без да се замисляш; да предвидиш действията на врага — тези и безброй други умения бяха основни за тяхното особено призвание.

Най-добрите войници от ССБТ — специални сили за борба с тероризма — бяха предимно на възраст между трийсет и две-три до четирийсет и пет години. Това беше призвание, където само тренировките и младежките рефлекси не бяха достатъчни. Бяха нужни преди всичко опит и правилна преценка, а за тези умения се изискваше повече време.

В идеалния случай всеки рейнджър, очакващ нападение, би имал достъп до съоръжение с монитор. На практика само Килмара получаваше пристигащата информация, а имаше и необхванати от камерите места. Той изгуби двамата терористи, нахлули през пожарната стълба, но за щастие външната камера на нея показваше, че от този квадрант не се очакват повече нападатели.

Последното нещо, което искаше, беше стрелба в нормално отделение. Използването на автоматично оръжие в такова ограничено пространство неминуемо щеше да доведе до цивилни жертви, да не говорим за потенциалната опасност от взимане на заложници. Задължително беше да не се започва операцията, докато двамата терористи не излязат от гериатричното отделение. На площадката на третия етаж или в частното отделение въпросът стоеше съвсем иначе. На тези места той беше разгърнал огневата си мощ и беше преценил какво е нужно да се направи.

По средата на коридора в гериатричното отделение имаше камера, насочена към вратата за вътрешното противопожарно стълбище и етажната площадка. Тя улови отминаването на двамата терористи.

На пътя им се изпречи количка за обяд, бутана от една санитарка. Без да намаля крачка, първият терорист бутна количката на една страна, а другарят му цапардоса жената през лицето и я просна на земята. И двамата бяха въоръжени с автомати и реактивни гранатомети. Този отпред беше готов за стрелба с автомата, а вторият го беше преметнал през рамо и беше насочил напред гранатомета си.

— Позиция едно — каза Килмара на Грейди и Молой. — От гериатричното вляво на вас идват двама — първият с автомат, вторият с реактивен гранатомет.

Килмара трябваше да избира между две неприятни възможности. Можеше или да открие огън в коридора и гериатричното отделение и да поеме риска за жертви сред цивилното население, или да изчака гранатометите да бъдат изстреляни през площадката във вратите на контролната зона — посоката, в която се предполагаше, че се намират неговите рейнджъри и мъжът, когото трябваше да охранява. Слава Богу, контролната зона и коридорът след нея бяха евакуирани.

Тим Пат стисна автомата си и погледна своя хронометър. На тежката дървена врата имаше термоустойчиво стъкло, но той не искаше да алармира рейнджъра отсреща, като погледне през него. Тук беше елементът на изненада. Вратата беше закачена на двустранна панта. Щеше да се втурне през нея и да стреля. Независимо колко добре беше обучен рейнджърът отсреща, едва ли би имал време да реагира.

Камерата на площадката улови двама мъже в гащеризони и маски за празника на Вси светии да изкачват последните стълби преди третия етаж.

Килмара ги наблюдаваше как измъкват автомати от тежките си чанти, които после преметнаха на гръб. По дяволите! Може би имаха гранати!

Тим Пат връхлетя през вратата, стреляйки. Вратата на контролната зона беше надупчена от куршумите.

Но там нямаше никакъв рейнджър.

Макгонигъл и Джим Дейд се втурнаха по последните стъпала, леко изненадани, че все още не са срещнали поста, но не и толкова загрижени, тъй като другата врата на контролната зона беше на десет метра по-навътре по коридора и не се виждаше, преди да изкачиш стълбите и да завиеш.

Нищо! Никакъв рейнджър, проснат на земята в локва от собствената си кръв. Макгонигъл моментално разбра, че нещо не е наред. Нещата се развиха светкавично.

Демпси пристъпи през вратата на вътрешното противопожарно стълбище и стреля с гранатомета, при което първата врата на охранителната зона се отметна настрани и металният детектор вътре се пръсна на парченца.

Макгонигъл беше залегнал на площадката и отчаяно се въртеше и търсеше евентуалната позиция за засада.

— Едно, давай! — каза Килмара секунда след като видя, че двамата терористи се бяха придвижили в зоната за стрелба.

Тим Пат беше свалил своя гранатомет и стреля във втората врата на контролната зона. Тя избухна с трясък и отметна стоманената конструкция настрани. Всичко наоколо се обви в дим.

Макгонигъл зърна шкафа за бельо точно в момента, когато Молой изскочи от него. Той изстреля една серия и улучи рейнджъра в гърдите и лицето. Убитият Молой отхвръкна назад върху Грейди.

В този миг Макгонигъл се надигна и се втурна, стреляйки, по коридора на частното отделение. Беше го обхванала бойната треска и беше решен, че каквото и да стане, щеше да свърши онова, за което беше дошъл, и да притури някое от тези прасета в сметката.

Ядосан, че Молой беше загинал, а той самият не се беше оказал достатъчно бърз, сержант Грейди бутна тялото на другаря си настрана и приготви оръжието си за действие. Използваше автомат с ротативен пълнител за двайсет стреловидни куршума. Известен като силов множител, той позволяваше на един човек да възпроизвежда стрелба като от няколко души в първите секунди, които обикновено определят изхода от боя. Всеки патрон съдържаше дванайсет дълги стоманени стрели.

Не беше от особена полза на повече от сто и петдесет метра, но от близко разстояние имаше страшна ефективност.

Коридорът се осветяваше от вградени тръбни флуоресцентни лампи и от дневната светлина, която обичайно проникваше през полукръглите прозорчета над всяка от шестте врати. Имаше и аварийно осветление, в случай че спреше токът.

Някои от флуоресцентните лампи бяха пръснати от избухналите ракети, но онези, които продължаваха да работят, осветяваха напълно задоволително коридора.

Макгонигъл клекна до смачкания метален детектор. Джим Дейд се приближи зад него и залегна в позиция за стрелба. Макгонигъл погледна през рамо. Тим Пат беше заел позиция зад изкорубената рамка на първата охранителна врата, а Демпси тъкмо преминаваше от другата страна. Всичките му хора бяха невредими, а човекът, който ги дебнеше в засада, беше премахнат.

Макгонигъл започна да се чувства по-уверено.

По коридора пред него имаше три стаи отдясно и три отляво. Обичайната процедура включваше чистка на всяка стая с гранати и няколко бързи откоса на автомата.

В този случай обаче нямаше да си прави този труд. Имаше си набелязана жертва и знаеше къде е тя. Двамата с Дейд щяха да се насочат направо към стая номер 4. Бърз ритник на вратата или изстрел в ключалката, след което следваше мощна стрелба.

Всичко щеше да свърши за секунди. Сигурно имаше и други рейнджъри, които чакаха в стаите, като предполагаха, че ще спази обичайната процедура, преди да се отправи за Фицдуейн. Е, можеха да си чакат колкото си искат. Ако отвореха вратите, беше сигурен, че прикриващият огън на Тим Пат и Демпси щеше да се справи с тях.

Той направи знак с ръка на Джим Дейд и се приготви да се втурне напред. Първо и двамата хвърлиха гранати. Коридорът изглеждаше празен, но не можеха да виждат всичко иззад прикритията си.

Разтърсващите взривове на гранатите разбиха вратите и от двете страни в дъното на коридора.

Стаите номер 3 и 4 бяха отворени за атака. Това беше допълнително преимущество според Макгонигъл. Но и двете врати зееха странно. Нещо не беше наред. Тогава му стана ясно.

Беше посред бял ден, а нямаше светлина.

Сержант Грейди излезе от шкафа за бельо и тръгна надолу по стълбите. Един от терористите забеляза движението и се обърна, но в този момент Грейди изстреля три куршума в залп.

Трийсет и шест стоманени стрели изсвистяха във въздуха и превърнаха стената зад терориста в гравюра от кръв, плът и кости.

Тим Пат се обърна и видя страховитата гледка, която тази градушка от метал беше пресъздала от кожата и плътта на Демпси. Беше ужасно за гледане и той се вцепени за миг, докато тялото на приятеля му се разпадаше, сякаш нарязано от невидими остриета.

Той се обърна към ъгъла на заплахата и започна да стреля. Видя фигура в черни бойни дрехи и нещо като шлем с микрофон и странни очила.

Грейди изстреля втори, по-дълъг залп.

Мъжът пред него се разпадна, сякаш дрехите и плътта му бяха ответи от някакъв страшен вятър. За части от секундата видя костната му структура и после получовекът-полускелет се превърна в купчина на пода.

Килмара изключи осветлението и активира един ключ.

Чу се стържене на метал и специално инсталираният параван се спусна от една кутия на тавана. Той беше подобен на онези, които използваха за предпазване на витрини, но като оставяха изложеното на показ. Този беше боядисан в черно. Принципът съществуваше, откак се водеха войни — в случай че загубиш външната си защита, винаги осигурявай стабилно прикритие, към което да се оттеглиш.

Дъното на коридора с последните четири стаи сега беше отделено. За Макгонигъл и Джим Дейд настъпи пълен мрак. Готови да се втурнат напред, те се разколебаха при това неочаквано развитие на нещата.

Макгонигъл пусна един залп. Просветванията на дулото бяха ослепителни в мрака, но му помогнаха да се ориентира. Той се опита да стреля отново, но пълнителят му беше празен. Зареждането в тъмното не представляваше никакво усилие, тъй като беше упражнявано стотици пъти досега.

Макгонигъл се обърна в очакване да види някаква минимална светлина откъм стълбището зад себе си. Нямаше почти нищо. Само слабо просветване от огнеупорния панел на противопожарната врата на гериатричното отделение.

Докато наблюдаваше, то също изчезна. Сега цареше абсолютен мрак. Твърде късно. Спомни си, че тежките завеси на прозорците по стълбището бяха спуснати, когато се изкачваха. Денят беше мрачен и лампите бяха запалени, затова не му беше направило впечатление.

Обзе го ярост. Това беше толкова прост и глупав начин да загубиш. Как би могъл да предвиди посред бял ден такава пълна тъмнина? Посегна към Джим Дейд, който подскочи, щом Макгонигъл хвана ръката му.

— Спокойно, човече. Ще се движим по стената. Плюй на номерата им. Ще си свършим работата и ще изчезнем моментално оттук.

Той се придвижи до стената отдясно и заедно с Джим Дейд започна бавно да напредва по нея. От тази страна бяха стаи номер 6, 5 и 4.

Напипа рамката на вратата на стая номер 6 и за миг размисли дали да не я вдигне във въздуха и да отвори прозорците за малко светлина. Вместо това реши, че тъмнината може да работи в негова полза.

Грейди и още двама рейнджъри наблюдаваха терористите през съоръженията си за нощно гледане. Всички бяха активирали лазерните си визьори. Фините лъчи бяха невидими, освен за носещите съответните очила. Рейнджърите следяха двамата терористи и ги държаха на прицел. Никой не стреля.

Килмара изучаваше ситуацията. Двамата терористи бяха махнали маските си, за да виждат по-добре в тъмното и той вече можеше да ги идентифицира. Трябваше му затворник, който да знае нещо. Това беше работа по договор, така че едва ли някой от тях щеше да знае много, но си струваше да опита.

— Сложете филтрите! — каза Килмара. Той щракна някакъв ключ и от края на коридора проблесна много ярка светлина и веднага изгасна отново.

Макгонигъл и Дейд премигнаха на светлината и отбелязаха наум мястото на източника й. Ако пак се появеше, щяха да стрелят в нея.

Изведнъж тя започна да просветва със смайваща скорост като побесняла стробо светлина в дискотека.

И двамата стреляха, но стробо ефектът беше дезориентиращ. Те се концентрираха и отправиха кратки залпове направо в лампата. Чуха воя и рикошета на куршумите и на Макгонигъл му мина през ум, че сигурно е покрита с куршумоустойчиво стъкло или прозрачна балистична пластмаса. Започна да му се гади и да губи ориентация, после целият се разтрепери. Оръжието се изплъзна от ръцете му и той се строполи на пода в нещо като пристъп.

Беше станал жертва на едно приспособление, първоначално разработено за контрол над тълпи от хора. То се основаваше на откритието, че някои хора губят ориентация от стробо светлини. Откривателите увеличили интензитета и честотата на проблясъците и резултатите надминали очакванията им. Оказало се, че продължителното излагане, дори за няколко минути, може да превърне потърпевшия в хроничен епилептик. Технологията беше евтина и резултатна и принадлежеше към категорията „оръжия, не причиняващи смърт“. След като беше видял резултатите от въздействието на тези играчки — звукови лъчи, причиняващи глухота, лазерни лъчи, причиняващи слепота — Килмара сметна, че тази категория не е наречена съвсем правилно. Все пак трябваше да признае, че Мегабийм беше по-състрадателна алтернатива пред разстрела, който те превръща в хроничен мъртвец.

За жалост Джим Дейд остана прикрит зад Макгонигъл и не беше поразен в същата степен. Макар и дезориентиран, той успя да се втурне отчаяно към вратата на Фицдуейн, без да престава да стреля с автомата си.

Куршумите направиха на трески вече избитата от гранатата врата. Болен и замаян, Дейд се препъна вътре, стреляйки. Последното, което видя през живота си, беше един плътен лъч светлина, започващ от другия край на стаята и завършващ в гърдите му. Плътта беше разкъсана, костите смачкани, а кръвта шуртеше от дузина дупки. Безжизненото тяло беше отхвърлено назад в коридора до издаващия нечленоразделни звуци Макгонигъл.

Забръмча електромотор и преградата се вдигна. Рейнджърите се придвижиха напред. Цялата операция — от момента, в който терористите бяха започнали да се катерят по пожарната стълба, за да влязат в болницата — беше отнела две минути и двайсет и три секунди.

Фицдуейн беше проспал всичко до избухването на гранатите. После се беше събудил и бе посегнал към своя автоматичен калико. Оръжието беше изключително лесно за боравене. Предпазителят можеше да се мести с коя да е ръка, дори само с докосване. Гилзите изскачаха надолу в найлонова торбичка, докато стреляше. Оръжието беше приятелски настроено към околната среда — никакъв боклук. Балансът беше идеален. Беше заредено с трасиращ куршум. Трябваше само да го насочи и да стреля.

Точно това и направи.

— Проклятие! Проклятие! — извика Килмара и отново включи осветлението в стаята. — Върви по дяволите, Хюго! Защо трябваше да го застрелваш? Защо просто не го рани? Трябва ни човек, когото да разпитаме. Трябва да разберем кой върши това. Нужен ни е затворник. Нужни са ни някои отговори.

Фицдуейн седеше в леглото си, а от автоматичното му оръжие излизаше дим. Изглеждаше толкова опасен, колкото би могъл да изглежда човек в пижама.

— Едно скромно основание — озъби се той. — Нужно ми е да остана жив. Освен това вече съм раняван и повярвай — никак не е забавно.

 

 

Сасада чу глухи експлозии и сърцето му подскочи. Готово, помисли си той, всичко е готово.

Погледна часовника си и си представи залпове от автоматично оръжие, с които Макгонигъл и хората му си разчистваха пътя надолу по стълбището. Запали мотора на колата, без да откъсва очи от ъгъла. Всеки момент щяха да се появят зад него.

Минаха няколко секунди и накрая се появи фигура в син гащеризон, която се затича към него. Той отвори предната врата. Фигурата все още носеше маската за празника Вси светии.

Вампирските зъби подсказаха на Сасада, че това беше Макгонигъл. Фигурата махна с ръка на останалите, макар Сасада да не ги виждаше. Почувства облекчение. За миг беше помислил, че нещо се е объркало и само Макгонигъл се е измъкнал.

Вампирът спря до отворената врата и насочи автомата си към Сасада. Японецът го гледаше слисано.

— Нови правила — каза Грейди. — Аз не влизам, ти излизаш.

Сасада посегна към дръжката на вратата и изведнъж изскочи от колата. За негова изненада Грейди не стреля. Клекнал зад предницата на колата, Сасада извади автомата си.

— О, миличък — спокойно каза Грейди, — предполагам, че ще е по-добре да преброя до десет.

Сасада се изправи рязко, за да стреля там, откъдето идваше гласът, но усети как някой отзад измъква автомата от ръката му. Само след секунди лежеше проснат на капака и ръцете му бяха оковани в белезници, прикрепени към здрав колан от същата материя, от която се правят бронираните жилетки. На глезените му също бяха поставени белезници, но далеч по-свободни, за да може да пристъпва, но не и да ходи нормално.

Заобиколиха го мъже в черни униформи с бронирани жилетки и каски с микрофони, които носеха невиждано от него футуристично оръжие.

Внушителен мъж с брада в същото облекло и каска се приближи до него. Автоматът му беше преметнат през рамо, а на кръста му лежеше пистолет в кобур. Не носеше никакви отличителни знаци, но рангът му си личеше и без тях.

Той мълчеше, докато двама от облечените в черно мъже завършиха изключително внимателното претърсване, после заговори:

— Ние двамата ще се опознаем много добре. Обикновено полицията и затворът се справят с хора като вас, но този път ще бъдете наш гост — гласът беше тих, почти приятелски. — И ще говорите.

Сасада прималя и много се уплаши. Тъй като му бяха сложили белезници, той си налагаше да вярва, че ще го предадат на полицията и цивилните власти. В този случай нямаше да каже нищо, нямаше да разкрие нищо, както повеляваше клетвата му. Сега категоричният тон на този мъж разклати неговата непоколебимост.

Очите на мъжа в черно гледаха безмилостни, въпреки че гласът му си остана спокоен:

— Според ирландската правна система имате право да мълчите, а съм сигурен, че и вашата малка група изисква същото — той поспря, а Сасада се почувства така, сякаш четат мислите му. — Но вие сте специален случай и участвате в много специална игра.

Сасада искаше да се възпротиви на този мъж по някакъв начин, но устата му беше пресъхнала и не можеше да се изплюе, а не искаше да му достави удоволствието да го чуе да говори.

— А вие знаете какво казват моите приятели в Обединеното кралство — сигурен съм, че сте чували за SAS — за нашите по-специални дейности?

Сасада усети как на челото му избива пот. Изведнъж нещо го бодна в горната част на ръката. Той рязко извърна глава и видя как изпразват в него една хипотермична спринцовка. Опита се да се бори, но беше изцяло парализиран от двамата рейнджъри, които го държаха. Вече не можеше да фокусира поглед и краката му започнаха да отмаляват.

Съзнанието сякаш се отдели от тялото му. Разбираше какво му се казва, но не можеше да отговори. Обхвана го отчаяние. Без да му казват, разбираше, че мисията му е пропаднала. Знаеше също и че този ужасен мъж е прав. Тези хора щяха да направят нужното, за да го пречупят и нямаше как да им се противопостави.

— Игри за големи, правила за големи — безжалостно каза гласът.

Очните ябълки на Сасада се обърнаха нагоре и той замръзна в последен опит да се бори с наркотика, после рухна.

Килмара се почувства отвратен от онова, което смяташе да направи на този човек и на другия заловен, но събитията бяха отишли твърде далеч и изискваха специални мерки, а и смъртта на Молой съвсем беше наклонила везните.

Тези хора щяха да говорят и тяхната индивидуална решимост да устоят нямаше да попречи на изхода, но мозъците им можеха да останат повредени завинаги. Беше много неприятна работа това бърникане в нечий мозък, но другите възможности бяха още по-лоши.

Тялото на рейнджър Молой беше вдигнато от болницата в найлоново покривало и Килмара го придружи до моргата в задната част на болницата. Спомни си, че Молой беше женен и имаше три деца. Най-малкото беше родено преди няколко месеца и Килмара беше присъствал на кръщаването му.

Игри за големи, правила за големи.

Нямам отговорите, помисли си той, но имам много работа за вършене.

 

 

Токио, Япония, 1 февруари

Хеликоптерът летеше над центъра на Токио в посока юг.

Нощта беше паднала и циментовата сивота на архитектурата вече не се забелязваше. Вместо това градът грееше в светлини и искреше от жизненост. От дясната страна наскоро издигнатите небостъргачи на Ниши Шинджуку се извисяваха в облаците.

Да получиш разрешение да летиш над столицата беше рядка привилегия, но Ходама-сенсей беше направил нужното преди пет години, когато сред японския търговски елит на мода дойдоха частните хеликоптери. Сега председателят на „Намака Индъстриз“ можеше да вземе разстоянието от Намака Тауър в Съншайн Сити до заводите Намака за четирийсет минути вместо за обичайните два-три часа. Освен това пътуването над морето беше истинска почивка за очите, контрастираща с гледката на населените места.

Нямаше как да ги заобиколи човек. Трафикът в Токио беше истинска проклетия, а да се използва по-бързата комбинация между метрото и влака беше неприемливо от гледна точка на безопасността, а също и на престижа. Хеликоптерът беше единственото решение. Като гледаше надолу, Кей все още си спомняше отчаянието на следвоенните години, глада, страха и преди всичко унижението, че нямаш нищо и си никой.

Прекосиха доковете, после минаха над тъмните замърсени води на Токийския залив — традиционното място за погребване на жертвите на якудза, което сега си съперничеше с по-научни методи за отърваване от трупа. Споменът за толкова много замръзнали от страх лица се стрелна през съзнанието му, когато погледна надолу. Изкачването към върха беше трудно и кърваво. Оставането там не беше по-лесно. Стандартите трябваше да си останат високи. Трябваше да се дава пример.

Пред тях се появиха светлините на Кавазаки, а след тях и охладителните кули и индустриалният лабиринт на „Намака Стийл“. Заводите бяха огромни и работеха денонощно. Тук се произвеждаха всички видове стомана. Гордостта на заводите беше добре охраняваната вътрешна част, в която се намираше дългата бежова и ултрамодерна сграда на „Намака Спешъл Стийлс“. Тук рафинираха сплавите за космическата промишленост и освен това произвеждаха редица неща за японската отбрана. Ето защо това съоръжение се смяташе за строго секретно и охраната му имаше законното право да носи оръжие. В него работеха само внимателно подбрани служители.

То беше идеално място за целите на Кей Намака. Различните производствени процеси го вдъхновяваха, а някои от съоръженията бяха за него истинско удобство. Любимото сред тях бяха гигантските ковачни преси — които моделираха четирийсеттонови отливки, сякаш бяха пластилин — както и закаляващите пещи. Някои от тях бяха по-големи от вагон. В тях се променяше молекулната структура на стоманата посредством топлина и затова можеха да достигнат хиляда и четиристотин градуса по Целзий. Когато бяха отворени и излъчваха невероятната разрушителна сила на топлината, изглеждаха като врати към ада.

Кей Намака имаше частно дожо — зала за трениране на бойни изкуства — построено високо горе сред машините на „Намака Спешъл Стийлс“. Едната стена беше от екрани шоджи. Когато се дръпнеха, през стъклото се виждаха огромните ковачни преси и пещите отдолу. Редица монитори и един голям екран предлагаха по-детайлно наблюдение на работата на етажа, както и на различните производствени процеси.

Интересът на Кей към бойните изкуства се беше зародил вследствие на борбата за оцеляване в обърканото и отчаяно обкръжение на токийския подземен свят през четирийсетте и петдесетте години. Повечето от опонентите му бяха неопитни гангстери, които лесно бе успял да преодолее със своята природна бързина, височина и сила. Но една среща със съсухрен якудза от старата школа, който си беше направил труда да усъвършенства оръжията си, го беше поучила, че само младостта и грубата сила не са достатъчни.

Посивелият гангстер беше разоръжил Кей и тъкмо щеше да го убие, когато Фумио го рани в бедрото. Пистолетите бяха рядкост тогава и не се използваха често, но Фумио винаги носеше в себе си, за да компенсира своята физическа слабост. Беше ужасен стрелец.

Кей беше довършил убийството на якудза с пробождане в стомаха и се беше заклел, докато наблюдаваше мъжа да се гърчи, че никога отново няма да бъде побеждаван. След нужното изчакване той беше обезглавил жертвата, а после беше отишъл да намери най-добрия сенсей. Разчистването беше оставено На Фумио, който беше добър в тези работи и рядко пропускаше да превърне несполуката в изгода. Тялото на якудза беше циментирано и потопено в Токийския залив. Главата му беше балсамирана в саке и върната на шефа му в лакирана кутия.

Такива бяха онези дни, мислеше си Кей, добри посвоему. Тази лакирана кутия беше типичен пример за начина, по който бяха преуспели братята в първите години. Здравата му дясна ръка и умът на Фумио се бяха допълвали взаимно, а после Ходама-сенсей ги беше взел под крилото си и издигането им се беше ускорило, но заедно с това техният свят бе станал много по-сложен.

Фумио беше в стихията си. Кей се объркваше от безкрайните сложнотии. Той остави куромаку и брат си да се оправят с тях, а посвети колкото можеше повече време на буджуцу — бойните изкуства — и преди всичко на яй-до, изкуството да се борави с меч. През по-голяма част от времето Кей Намака носеше делови костюм и се ползваше от всички съвременни удобства, но в сърцето и в мечтите си той беше самурай, воин и войник като баща си и неговите предшественици.

Хеликоптерът кацна на площадката на покрива на „Намака Спешъл Стийлс“ и Кей изскочи в ярко осветеното място. Въоръжените постове на компанията го поздравиха, а униформите им плющяха от вихрушката на роторите. Кей нетърпеливо закрачи към частния асансьор, свързан с кабинета му и дожото под него.

Той взе набързо душ и се преоблече в костюм за кендо. Това според Кей беше слаба имитация на боя с меч, но беше отличен спорт и добро физическо упражнение, а неговият шеф по безопасността, Китано-сенсей, беше истински учител и противник.

Те се биха с пълно кендо облекло: кейкоги, широката ватирана памучна риза, която предпазваше от насиняване и едновременно с това попиваше потта; ша, разцепената памучна пола; таре, многопластов памучен колан за талията и бедрата; до, нагръдникът от вертикални бамбукови ленти, покрити с дебела козина и лакирана щавена кожа хачимаки, подобната на хавлиена кърпа превръзка за главата, която пазеше очите от стичащата се пот и изпълняваше ролята на шлем; мен, шлемоподобната комбинация между маска и каска, направена от стоманени пръчки и дебели пластове памук; и накрая коте, дългите, подплатени с кожа ръкавици, които предпазваха предмишниците. Краката им бяха боси.

Биха се повече от деветдесет минути.

В дожото отекваха бързите стъпки на боси крака по твърдия полиран под, скърцането на защитните доспехи, контролираното тежко дишане и ударите при сблъсъците на шинай, рапирите от бамбук.

По средата на тренировката в залата влязоха четирима мъже. Двама от тях бяха служители на Намака и отговаряха пряко пред Китано. А другите двама, които ескортираха, бяха интери якудза, новите, така наречени интелектуални гангстери, които специализираха финансово рекетиране. Тяхната специалност беше имуществената измама, а областта им на действие — Хаваите. Напоследък, след обезценяването на долара, възвръщаемостта от тази област беше доста разочароваща.

Сервираха изстуден чай и посетителите, обути в предложените им чехли, наблюдаваха тренировката с интерес, викаха и одобрително ръкопляскаха при отбелязването на точки. Двамата служители на Намака стояха отзад със скръстени на гърдите ръце.

По-старият от посетителите смяташе, че Кей Намака изглежда направо великолепно. Неговата кендо броня беше алена, а на неговото до беше избродирана в златно емблемата на Намака. Той изглеждаше съвсем като традиционния самурай, какъвто се стремеше да бъде. В контраст с него облеченият в черно Китано изглеждаше незначителен, въпреки безспорните му технически качества.

Тренировката свърши със зрелищен удар в гърлото, нанесен от Кей, и смях от страна на Китано.

— Намака-сан, скоро ще бъдете сенсей.

Кей се поклони на учителя.

— Умението на ученика е доказателство за качеството на обучението.

Кей и Китано поздравиха посетителите и после отидоха да се изкъпят и преоблекат. Междувременно екранът беше дръпнат и двамата якудза се позабавляваха, като наблюдаваха дейността на етажа под тях. Те бяха впечатлени от онова, което видяха, и изпитаха дори известен страх. Желязото и стоманата се ковяха без никакво усилие. Впечатлението за сила беше направо зашеметяващо. В тези тежки производствени процеси имаше динамика, която ги привличаше и заставяше да гледат.

Кей и Китано се върнаха след двайсет минути. И двамата бяха облечени в обичайните домашни дрехи за самураи и всеки от тях носеше традиционните за ранга му два меча, поставени в гънките на кимоното. Правото да се носят два меча беше премахнато с императорски указ преди около сто години, но в домовете си някои традиционалисти продължаваха да спазват обичая.

Двамата мъже и техните посетители седнаха с кръстосани крака на килимчета татами около ниска масичка. Донесоха им саке и суши. Кей и Китано гледаха да пълнят редовно чашите на гостите. Атмосферата беше спокойна и отпускаща. Въпреки това имаше няколко въпроса, които трябваше да обсъдят, преди да се отдадат изцяло на развлечения. По-старият гангстер изпита облекчение. Съвестта му не беше съвсем чиста. От друга страна, рядко беше виждал президента на компанията в по-добро настроение.

— Признавам, че съм малко озадачен — каза му усмихнат Кей. — Инвестирахме няколко милиарда йени в тези красиви острови, а нямаме очакваната възвръщаемост. Вероятно ще може да ни обясните причините. Аз не съм финансов експерт като брат си, но ще се опитам да ви разбера. Честно казано, намирам повечето от тези машинации за много сложни. Предпочитам простотата на дожото.

Той се засмя, а двамата му гости послушно последваха примера му. По-възрастният беше благодарен за допълнителното време, което имаше за мислене. Той съчини внимателно отговора си. Китано не се смееше, а едва доловимо се усмихваше. Човекът не забеляза това. Вниманието му беше насочено към Намака. Кей отново напълни всички чаши и се усмихна окуражително.

— Курсът на долара спадна драстично и неочаквано — каза мъжът. — Това означава, че когато изчисляваме нашата възвръщаемост в йени — както се изисква да правим — излиза, че тя доста е намаляла. Всъщност, превърната в долари, тя отговаря на планираната. Само когато е в йени, излиза, че е под нивото на нашите цели.

Председателят на компанията кимна и замълча; сякаш мислеше върху казаното. Накрая проговори:

— Но сигурно щом продължаваме да инвестираме в йени с нови фондове, по-силната йена трябва да ни купи повече. Би трябвало да получаваме повече авоари за нашите пари.

Мъжът кимна в съгласие.

— Така е — каза той — или би било така, ако от Япония не идваха и други пари. За жалост много други организации имат същите идеи като нашите и вдигат цената на имуществото в Хаваите. Ето защо инвестициите ни струват повече, отколкото планирахме първоначално.

Беше започнал да се изпотява. Дожото имаше климатична инсталация, но горещината от стоманолеярния цех под тях започваше да се усеща. Или така си въобразяваше. Мъжът се опитваше да не мисли за банковата сметка на Каймановите острови. Всички прехвърлени суми бяха в брой. Нямаше документирани следи. Обирането на каймака беше много дискретно.

Намака заговори отново:

— Китано-сан — каза той и посочи с лявата си ръка завеждащия сигурността, който седеше до него — е разпитал шестима от продавачите, от които сме закупили имущество. Всички потвърждават казаното от вас. Търсенето е вдигнало цената на предлаганото.

Сърцето на гангстера биеше силно, но след успокоителните думи на Кей той почувства известно облекчение.

После заговори Китано.

— Намака-сан има предвид само първоначалните проучвания — каза той с лека усмивка, — но аз съм длъжен да бъда изряден. По-нататъшните разпити, пъргаво проведени от моите хора, разкриха интересна причина за високите цени.

Той извади сгънат лист хартия от ръкава си, разгъна го и го постави внимателно пред мъжа. На него бяха написани номерът на сметката на Каймановите острови и всяка една от тайните вноски. Сумите бяха точни до последната йена. Гангстерът беше настоявал да плаща в йени. Нямаше особено доверие в дълготрайната стабилност на долара. Как би могъл да вярваш на страна, която би продала каквото и да е, всичко наред за печалба? Американците вече бяха продали половината Хаваи и значителна част от Калифорния. Статуята на свободата беше наред. Бяха безпринципни хора.

Той се загледа в листа. Знаеше, че това беше смъртната му присъда, освен ако не действаше бързо. Сърцето му се скова от страх. Погледна другаря си. Другият якудза се тресеше от страх. Не можеше да очаква помощ от него. Погледна напред към Намака, който изглеждаше потънал в транс. Дали имаше възможност да грабне един от мечовете на кръста му и да се опита да избяга?

Последва светкавично движение и гангстерът изпита внезапна и ужасна слабост. Намака-сан продължаваше да седи, но сега държеше окървавен меч в лявата си ръка. Но той не беше левичар! Внимателно го беше наблюдавал, за да избегне неочакван удар, но беше измамен. Намака беше измъкнал майсторски меча с лявата ръка и беше нанесъл хоризонтален удар от седнало положение, разсичайки двамата през средата. Мъжът погледна стомаха си, който зееше отворен. Виждаше краищата на своя изуми, татуирания дракон, който покриваше голяма част от тялото му и беше символ на принадлежност към тази група. Сега беше разрязан на две и поруган. Другарят му се катурна бавно напред.

Болката го заля на талази, но макар да се олюляваше леко, той седеше изправено и докато кръвта се изцеждаше от тялото му, чакаше последния удар. Държеше брадичката си високо вдигната. Очакваше обичайното обезглавяване.

— Намака-сан — умоляващо каза той. Едва успя да произнесе думите. От устата му потече кръв.

Намака не се помръдна. Неговият катана — също. Ударът не идваше.

— Откраднали сте от клана. Не изпитвам удоволствие от вашата смърт, нито от начина, по който ще ви споходи, но трябва да се дават примери за назидание. Ще умрете в пещите.

Чак в този миг самообладанието напусна мъжа. Той се опита да изпищи, но кръвта изпълни гърлото му. Опита се да се бори, докато го завързваха за дървена носилка, на която го понесоха към производствения етаж.

Краят на двамата интери якудза беше наблюдаван отблизо на телевизионния монитор от президента на компанията и шефа по безопасността. Температурата в пещите беше толкова висока, че само за минути нямаше никаква следа от тях.

От бойните изкуства с меч Кей беше най-голям експерт в яй-до — изкуството да се изважда мечът. Ударът, който беше нанесъл с едно продължително движение, последвало изваждането на острието от ножницата, беше направо класически. Китано рядко беше виждал по-добро изпълнение.

Кей беше завършил чибури — отърсване кръвта от острието посредством полукръгово движение над главата и тръскане отстрани — и сега беше започнал да лъска повърхността с мек парцал и пудра от варовик. Работеше внимателно както за свое добро — оръжието беше остро като бръснач и смъртоносно, ако не се боравеше правилно с него, така и за доброто на меча.

Прекаленото полиране можеше да повреди повърхността. Четирийсет и пет поглаждания бяха оптималният брой, определен и проверен през вековете.

Той сгреши в консервативния смисъл и тръкна острието четирийсет и два пъти. Накрая съвсем леко намаза блестящата повърхност с карамфилово масло и върна меча в ножницата.