Виктор О’Райли
Правилата на лова (1)

Пролог

Извън пределите на острова на Фицдуейн, Ирландия, 1 януари

Наказателната група се нуждаеше от някаква приемлива причина за своето присъствие. Като японци в западно обкръжение беше много вероятно да бъдат забелязани и запомнени.

Решиха да се появят като снимачен екип. В тази част на Западна Ирландия беше открито злато на някои от най-живописните места и съществуваше спор дали трябва да се разработят мини. Това беше един класически въпрос, свързан с опазването на околната среда, който привличаше вниманието на международните средства за информация. Разни снимачни екипи идваха и си отиваха, като повечето наемаха въздушен транспорт. Ирландия изглежда великолепно от въздуха.

Групата извърши първоначалното си разузнаване в четириместен „Пайпър Ацтек“. Предпазливостта наложи да съкратят максимално времето на полета над острова, но той им беше достатъчен, за да се почувстват наясно с разположението на терена. На втория ден, за да отстранят всякакво подозрение, те телефонираха в замъка на Фицдуейн, обясниха измислената за прикритие история и помолиха за разрешение да снимат от земята, за да придадат местен колорит на филма си. Отказаха им най-учтиво.

Самият остров имаше формата на пръст, дълъг десет километра и около четири в най-широката си част, насочен на запад в Атлантика към Америка, от която го деляха три хиляди мили. Той се свързваше със сушата чрез мост, изграден в скалите над една злокобна клисура. Отвсякъде другаде достъпът изглеждаше невъзможен. Назъбената брегова линия включваше високи надвиснали канари, а на малкото места, където брегът се спускаше полегато, във водата дебнеха скрити скали и променливи подводни течения.

От въздуха видяха някакви тъмни сенки в морето, а на два пъти различиха и останките от древни кораби. Морето изглеждаше красиво, тъжно и опасно. Мястото нямаше особено гостоприемно излъчване.

На острова имаше два замъка. От западната страна извисяваше снага Дрейкър, викторианска постройка в готически стил, служила някога за специално училище, чиито прозорци и врати сега бяха заковани с дъски. Откъм близката до сушата страна беше замъкът на Фицдуейн, Дънклийв.

Точно той ги интересуваше. Издигаше се на скалист нос в края на един залив. Навътре в сушата имаше сладководно езеро, на чийто висок бряг беше кацнала малка бяла къщурка със сламен покрив.

Тяхното разузнаване включваше много неща: достъп, терен, население, охрана, прикритие, преценка за непредвидени опасности, метеорологични условия. Главната им грижа беше да потвърдят мястото на убийството.

Наеха хеликоптера и един по-бърз самолет за далечни разстояния за последните два дни. Обясниха, че изтича крайният им срок и трябва да отнесат някакъв експониран филм в Лондон. Документите им бяха щателно проверени от един особено предпазлив служител, но бяха обявени за задоволителни.

Щяха да летят с хеликоптера плътно по бреговата линия на петнайсет метра височина и дори по-ниско и да кацнат в северната част на острова на някакво сечище откъм морската страна на един от хълмовете. Нямаше нито да ги чуят, нито да ги видят. После щяха да продължат пеша до мястото, което бяха избрали. Фицдуейн често сменяше маршрута на всекидневната си езда, но имаше едно място, което непременно посещаваше или на отиване, или на връщане.

Детето и неговите желания бяха слабостта на този човек. Един наблюдател беше следил движенията му в продължение на няколко седмици преди идването на наказателната група.

Членовете на групата бяха опитни, добре обучени и напълно мотивирани. След покушението щяха да избягат до чакащия ги хеликоптер, да отлетят до самолета и да продължат с него към Франция. А там щяха да изчезнат.

Сега всичко зависеше от самото изпълнение на плана и от онова неосезаемо нещо — късмета.

Токио, Япония

Бодигардът настръхна, като видя портите на високата ограждаща стена да се отварят и по алеята да влиза черна лъскава лимузина.

Портите не трябваше да се отворят, преди да е проверил посетителя на телевизионния си монитор и най-вече — преди да е натиснал освобождаващия бутон на електронната ключалка. В определено време на деня при господаря се стичаше непрекъснат поток от посетители и хора с най-различни молби, тъй че черните лимузини бяха по-скоро правило, отколкото изключение. Но сега беше седем сутринта, а на всички беше добре известно, че господарят държи да не бъде обезпокояван, когато се къпе и приготвя за деня.

В кръговете на властта често се шегуваха, че докато се кисне в традиционната си медна вана, Ходама-сан издига или съсипва повече кариери, отколкото всички останали хора от правителството, взети заедно. Тази шега придобиваше особена острота, когато човек разбереше, че Ходама не заемаше никакъв официален пост.

Алеята през обичайните градини до едноетажната традиционна японска къща беше къса. Макар Казуо Ходама да беше един от най-богатите хора в Япония, обичаят диктуваше известна скромност в начина на живот. Откритите прояви на власт и богатство не се приемаха с добро око. Освен това обикновената къща с двор на Ходама се намираше в богаташкия токийски квартал „Акасака“. Притежаването на имот в този район беше достатъчно красноречив факт. Цените на имотите в Токио са най-високите в света. Жилището и земята на Ходама, които не бяха по-големи от типичното ранчерско бунгало с двор в Америка, се оценяваха минимално на десет милиона долара.

Бодигардът беше посивял ветеран, прехвърлил шейсетте, когото държаха не толкова заради физическите му умения, колкото заради паметта му и познаването на протокола. Заплахите вече не се приемаха сериозно. Онези дни отдавна бяха отминали. Властта и влиянието на Ходама бяха твърде големи. Затова бодигардът се занимаваше предимно с процедурните любезности при контролиране притока на посетители. Външността и подходящото поведение бяха от огромно значение. Неуместен поздрав или недостатъчно дълбок поклон от някой слуга на Ходама можеха да бъдат погрешно разбрани и да нарушат хармонията на отношенията между посетителя и самия Ходама. А Ходама придаваше огромно значение на тези отношения. Хората, които познаваше и на които влияеше, хората, които ласкаеше и глезеше, манипулираше и предаваше, бяха основата на неговата власт.

Обзет от такива мисли и загрижен да не разтревожи някоя височайша особа, бодигардът не предприе никакви действия в продължение на няколко секунди — достатъчно време за дългата черна кола с лъскави хромирани прозорци с тъмни стъкла да завие пред къщата, където секна тихото мъркане на двигателя й. Табелката с регистрационния номер и дискретният символ веднага успокоиха бодигарда. Той се отпусна с облекчение, доволен, че не беше предприел прибързани действия, които да причинят смут и накърнят нечий авторитет. Сега вече си обясни отварянето на външните порти. Лимузината принадлежеше на един от най-приближените приятели на Ходама.

Предната врата се отвори веднага щом колата спря и шофьорът, в безупречна морскосиня униформа и бели ръкавици, изскочи бързо навън, за да обслужи пътника си.

Бодигардът също се беше забързал да отвори задната врата в знак на уважение към изтъкнатия посетител. Пъргавината на шофьора обезсмисли първоначалните му намерения, затова той се смути и спря и докато вратата на лимузината се отваряше, направи дълбок поклон с почтително сведен поглед.

Появиха се чифт крака в скъпи панталони. Нещо не беше наред. Десетилетия покланяне бяха превърнали бодигарда в експерт по бързите преценки в приведено положение с глава на височината на кръста. Нещо не изглеждаше съвсем наред в тези панталони. Посетителят на господаря му беше много придирчив и последователен. Костюмите му без изключение бяха шити в Англия, а съдейки по плата и кройката, тези панталони определено бяха италиански.

Чу се звук като при плюене — три къси и ясни изстрела — и колебанията на бодигарда изведнъж секнаха с влизането на три деветмилиметрови куршума в черепа му, които се разшириха при преминаването през костта, а после нанесоха опустошителни поражения при рикошетите си.

Поклонът изведнъж стана още по-дълбок и почтителен, докато накрая под силата на тежестта трупът на бодигарда се строполи не много изискано на земята. Кръвта от раните в главата му се стичаше между грижливо заравнения чакъл на алеята.

Шофьорът произнесе една дума в миниатюрния си предавател и само след секунди още една черна лимузина се вмъкна в резиденцията на Ходама и портите се затвориха. От двете коли изскочиха общо десет нападатели. Сигурността на движенията им говореше за много тренировки и репетиции. Те бързо обградиха къщата и по дадена команда нахлуха едновременно.

Вътре в къщата Ходама очакваше простичкото удоволствие от дългото киснене в гореща вана. Макар американските бомбардировачи да бяха разрушили предишния имот и сградата да беше безупречно реконструирана, самата вана беше оригинална и беше специално вградена в новата къща, която иначе можеше да се похвали с най-съвременна водопроводна инсталация.

Изискваше се специален подход при строителството, защото ваната — един тежък, отворен отгоре меден цилиндър, чиято заоблена основа му придаваше по-скоро вид на казан, отколкото на западняшка вана — се загряваше от малък огън, разположен точно под нея. За удобство и по-голяма близост до струпаните отвън дърва за огъня пещта бе изградена във външна стена и до нея имаше достъп само отвън. Вътре в банята медната вана беше вградена на нивото на покрития с плочи под. Трябваше да се напълни ваната, да се поддържа огъня, докато водата достигне желаната температура, да се изгаси огънят и тогава, само след нова внимателна проверка на водата, човек можеше да пристъпи сред парата, да седне на вградената дървена седалка и да се отпусне с удоволствие в успокояващата горещина.

Ходама беше дълбоко привързан към медната си вана. Обичаше да казва, че в семейството му са я ползвали повече поколения, отколкото би могъл да преброи. Обикновено седеше с провесени крака, потопен до брадичката във водата, и мислеше по начин, който едва ли бе възможен в някоя плитка, изложена на течение вана в баните на Запада.

Тази сутрин неговият прислужник Амика, който отговаряше за запалването на огъня и останалата подготовка, току-що бе съобщил на Содама, че ваната е готова. Ходама бавно потътри крака към банята. Умствено беше бодър, но физически усещаше всяка една от своите осемдесет и четири години. Вече не можеше да спи дълго и беше поработил няколко часа. Успокояващата вода примамливо го зовеше.

Ходама беше облечен в лека памучна Юката, вид кимоно, чиято лява страна препокриваше дясната. Обратното загръщане се използваше само при трупове. Юкатата се придържаше от обикновено оби. Върху него носеше хаори, полусако, подобно на жилетка. На тази възраст беше чувствителен към студа, особено в хладните часове рано сутрин. Краката му бяха обути в сандали.

Банята беше доста голяма стая с преддверие за преобличане. Освен него и ваната, имаше и кушетка за масаж. Когато беше по-млад, върху нея се беше наслаждавал на много жени. Сега я използваше само по предназначение.

Амика помогна на Ходама да се съблече, закачи дрехите му и го последва към мястото за къпане. Напреко на плочите имаше поставени дървени дъски, които позволяваха водата да се оттича. Там Ходама седна на малко дървено столче и се насапуниса. Когато беше готов, Амика започна да го полива с вода, която гребеше от една дървена кофа и не спря, докато не изчезна и последната следа от сапуна. Ходама влизаше във ваната чист и изплакнат, според японския обичай. Представата да се кисне в собствената си мръсотия, както правеха на Запад, го отвращаваше.

Температурата на водата беше идеална. Ходама се усмихна, предвкусвайки удоволствието, и кимна одобрително на Амика, който му отвърна с почтителна усмивка и лек поклон — напълно подходящ, като се имаше предвид, че беше прислужник в този дом от дълги години. В следващия миг лицето му се пръсна и той падна с главата напред в медната вана, от която се издигаше пара.

Водата започна да се обагря в алено.

Ходама извика и политна назад ужасен. Усети, че го сграбчват и хвърлят по лице върху кушетката за масаж. Стиснаха китките и глезените му и ги овързаха с нещо тънко и твърдо, което се вряза в плътта му. После го издърпаха на крака.

Пред него стояха трима или четирима мъже в тъмни делови костюми. Лицата им бяха покрити с качулки от черен плат. Поне двама държаха оръжие със заглушител. Чу се звук от падане на нещо метално и тежко върху дървените летви и някой започна да връзва нещо към глезените му. Погледна надолу и видя чугунена тежест. Кръвта се дръпна от лицето му. Изведнъж разбра какво щеше да се случи и го обзе сковаващ страх.

— Кои сте вие? — успя да изграчи той. — Какво искате? Не знаете ли кой съм?

Една от фигурите кимна мрачно.

— О, да, Ходама-сан, съвсем точно знаем кой сте — той се поклони пресилено. — Точно в това е въпросът.

Две от фигурите отидоха и клекнаха до ръба на ваната, издърпаха тялото на Амика и го захвърлиха в единия ъгъл на стаята.

Ходама стоеше там вързан, гол, слаб и съсухрен, по-нисък с десетина сантиметра от мъжете около него, и се опитваше да запази някакво достойнство. В стаята стана по-горещо. Водата във ваната започна леко да завира. С увеличаването на мехурчетата Ходама губеше все повече присъствие на духа.

— Аз имам власт — изпищя той. — Не можете да сторите това и да се надявате да се измъкнете. Това е лудост…

Фигурата, която се беше поклонила, направи някакъв жест и един от другите удари силно Ходама в стомаха. Той се преви на две, падна на колене и повърна. В кошмара на болката вдигна глава. Имаше нещо познато във фигурата. И смехът, и гласът напомняха нещо.

— Кой сте вие? — тихо каза той. — Трябва да знам.

Фигурата поклати глава.

— Трябва да умреш — мрачно отвърна тя. — Това е всичко, което все още трябва да направиш. — И даде някакъв знак.

Двама с качулки вдигнаха Ходама, задържаха го над медната вана и бавно го потопиха в кървавата вряща вода.