Виктор О’Райли
Правилата на лова (12)

11.

Районна болница в Конимара, 8 февруари

В слушалката се чу тежко дишане, а после кикот.

Обикновено Фицдуейн затваряше телефона последен, а Боти играеше така до втръсване, преди да си легне. Когато не спеше в болницата, двамата с Фицдуейн си говореха всяка вечер, преди да сложат Боти в леглото. Той все още имаше да учи много по отношение на телефонната техника, но затова пък го правеше с истинско удоволствие.

От неговото весело настроение сърцето на Фицдуейн запя. При това сега беше сигурен, че синът му е в безопасност. Уна се грижеше за него и Кристиан дьо Гевен беше долетял да погостува няколко седмици и да помогне, а освен това островът беше редовно охраняван от рейнджъри.

— Лека нощ и те прегръщам силно за пети път, малко чудовище — каза Фицдуейн през смях. — Отивай в леглото! Веднага!

Боти отново бе обхванат от пристъпи на смях, а Фицдуейн чу Уна на техния фон, а после и заглъхващото: „Лека… тате…“, докато тя го носеше към леглото. Независимо с какво го хранеха, Боти беше в дяволски добра форма.

— Хюго? — беше гласът на Дьо Гевен.

— Още съм на телефона — отвърна Фицдуейн.

— Всичко е наред тук, mon ami^[1] — развеселен каза Дьо Гевен. — Единствената заплаха идва от страна на Боти.

Фицдуейн се засмя.

— Чувам го — тонът му стана сериозен. — Истински оценявам това, че пазиш домашното огнище.

Дьо Гевен издаде някакъв неопределен звук, изразяващ несъгласие, а Фицдуейн се усмихна на себе си. Приятелят му имаше външност на филмова звезда, непринудено държане и маниери, които засрамваха повечето от другите парижани, които Фицдуейн познаваше. Бивш парашутист, а сега парижки търговски банкер, французинът беше срещнал за пръв път Фицдуейн в резултат на общите им интереси към средновековните оръжия и фехтовката. Двамата бяха експерти по боравене с меч. В края на двайсети век това беше едно доста непрактично умение, но и за двамата беше нещо като семейна традиция.

Приятелството им щеше неочаквано да приключи, когато Палача нападна замъка. Това беше жестока работа, която засегна всички оцелели, но изкова някаква специална връзка между двамата. Дьо Гевен беше дошъл незабавно, веднага щом чул от Килмара за нападението срещу Фицдуейн. Беше уверен, че банката, жената и любовницата му щяха да преживяват отлично в негово отсъствие. Всички те бяха зрели елементи от неговата добре подредена обществена структура. Също толкова уверен беше, и то напълно основателно, че щяха да го посрещнат с отворени обятия, когато се завърнеше. Кристиан дьо Гевен притежаваше такава магнетична обаятелност.

— Как си ти, Хюго? — продължи Дьо Гевен. — Аз съм на червено — лекото понижаване на качеството на гласа и промяната към по-безличен звук потвърдиха превключването на кодиран режим.

— Тези хора няма да се махнат — каза Фицдуейн мрачно, — но аз няма да седя и да чакам следващата им стъпка.

— Япония? Значи си решил?

— Япония — потвърди Фицдуейн. — Разпитът на Сасада доказа, че братята Намака са пряко замесени. Сасада бил инструктиран от шефа на службата им за сигурност, който е член на свещената им вътрешна група, а се говори, че Китано не върши нищо, ако то не е наредено от самите Намака.

— Има ли някакъв шанс да изправим братята в съда? — попита Дьо Гевен без реалната надежда за положителен отговор. — Да се използва Сасада за свидетел?

— Почти никакъв. Китано е давал заповеди, а и възникна допълнителен проблем, след като Сасада не се оправи след разпита. Килмара го пречупи, но плати висока цена.

— Merde!^[2] — каза съчувствено Дьо Гевен. На младини беше служил като лейтенант в парашутните войски в Алжир и беше участвал в една много мръсна война. Имаше ситуации, където Женевските конвенции не важаха. Това харесваше на малко хора, но в борбата с тероризма понякога ставаше въпрос за преценяване на неприятни възможности. — Хюго — продължи той, — ако отиваш в Япония, ще ти трябват приятели. Сам чужденец няма да стигне много далеч. Японците…

— … са си японци и са много различни от нас, западния тип хора — сухо довърши Фицдуейн. — Да, чувал съм го. Дори се говори, че имат свой собствен език и ядат с дървени клечки.

Дьо Гевен се засмя.

— Ясно е, че се възстановяваш, Хюго. Но ти знаеш какво имам предвид, а в Япония приятелите на високи постове са особено важни. Ако ще се опълчваш срещу могъщи като братята Намака хора, ще се нуждаеш… трябва да имаш играч с равностойно или по-голямо влияние. Повярвай ми, знам го. Имаме банка там.

— Разбирам какво имаш предвид. Килмара е на същото мнение. Той може да уреди връзка със службите за сигурност, но казва, че това не е достатъчно. Ще ми е нужна допълнителна тежест там. Някой, за когото сме сигурни, че не е свързан по никакъв начин с братята Намака.

Дьо Гевен разбираше проблема. Япония беше една пирамида. Основата й беше широка, но на върха на изключително йерархичното общество малък брой хора и организации представляваха главните движещи сили. Много от управляващите бяха свързани помежду си. Някои от връзките бяха известни, но голям брой не бяха. Япония не можеше да мине за отворено общество.

— Йошокава — каза Дьо Гевен. — Очевидно него си избрал.

— Само него мога да избера — мрачно отвърна Фицдуейн. — Имам още няколко връзки в Япония, но всички са експатрирани. Йошокава-сан е единствената ми възможност, но не знам дали е свързан с братята Намака.

— Разбирам, Хюго. След два дни се връщам в Париж, така че ще пусна някои връзки. Но смятам, че Йошокава ще ти свърши работа. Длъжник ти е. Ти спаси живота на сина му.

— Йошокава няма да ме предаде, но съществува въпросът за сблъсък между една лоялност и друга. Ако е вече в леглото на Намака, ще остане настрана, което може да е почтено, но няма да ми свърши работа.

Дьо Гевен се засмя.

— Ще проверя каквото мога и ще поговоря с някои приятели, но мисля, че Йошокава е човекът, който ти трябва.

Разговорът приключи и Фицдуейн сложи слушалката и се вгледа в червената лампичка за кодиране, която изгасна.

Той се облегна на възглавниците във високото си легло, затвори очи и се замисли за малкия си син и за дома си, за приятелството на хора като Килмара, Дьо Гевен и Мечката. Животът беше труден и изпълнен със случайности, но, общо взето, той се смяташе за късметлия. Да те застрелят, разбира се, не беше кой знае какъв късмет, но той обичаше да вярва, че нещата са балансирани.

Дьо Гевен беше телефонирал от Голямата зала в замъка на Фицдуейн и както си мислеше за дома, обзет от носталгия, смесена с нетърпение да излезе от проклетата болница, Фицдуейн си спомни как беше срещнал Йошокава-сан.

Появата на японския индустриалец беше доста впечатляваща.

В сърцето на замъка на Фицдуейн се издигаше каменната Централна кула, построена от първия сър Хюго Фицдуейн през тринайсети век. Впоследствие, наред с другите подобрения, Централната кула беше пристроена от едната страна, където мястото гледаше към морето.

За жалост цялата пристройка, известна като Голямата къща, беше унищожена от пожар по време на обсадата, направена от Палача. Отначало Фицдуейн смяташе да я възстанови в първоначалния й вид. Беше израснал в Дънклийв и неговият вид и традиции бяха от особено значение за него. Беше привързан към почернелите от времето дървени греди, дъбовите ламперии, гоблените, фамилните портрети, кръстосаните оръжия и закачените по стените ловджийски трофеи със стъклени очи, но беше благословен и с напредничав ум. Реши да запази традиционния външен вид на Голямата къща, така че да хармонира с Централната кула, но вътре да направи стаите светли и просторни.

Основната тенденция на неговата класа да живее в прашни, проядени от червеи пашкули, запазили архитектурната традиция, не беше някакво предимство, смяташе Фицдуейн. Нейните перове предпочитаха да се вкаменяват в хармония с атмосферата на техните напомнящи музеи домове.

Най-много от всичко Фицдуейн искаше да отвори Голямата зала — великолепната тераса на последния етаж, която беше център на обществена дейност през вековете — за да гледа към морето. Изгледът към него беше безкрайно примамлив, като се имаше предвид особената светлина в Западна Ирландия, но губеше много от очарованието си, тъй като погледът му стигаше само до тесните амбразури, предназначени за високите метър и половина нормандски стрелци, а Фицдуейн беше метър и осемдесет и пет. Не беше сигурен как да осъществи идеите си.

Седеше върху студения бронз на едно оръдие в двора и мислеше върху този проблем, когато Йошокава пристигна. Той председателстваше „Йошокава Илектрикъл“, японския конгломерат за електроника и консумативи, основан от дядо му.

По времето на епизода с Палача един от спасените от Фицдуейн беше синът на Хидео Йошокава, Аки, и макар баща му вече да беше изказал своята благодарност, сега пристигаше лично, за да засвидетелства уважение и да обиколи мястото на битката.

Четири седмици по-късно личният архитект на Йошокава-сан пристигна заедно със своя екип да огледа мястото. След два месеца пристигна самият Йошокава-сан с изработен макет.

След още десет месеца специално долетелият от Япония екип от работници завърши работата, напи се сериозно с ирландско уиски на специалната вечеря в новата Голяма зала и изчезна, а Фицдуейн остана доволен и доста впечатлен да съзерцава резултата от дейността му.

Щеше да изчака обаждането на Кристиан дьо Гевен, но инстинктите му подсказваха, че приятелят му е прав.

Можеше да се довери на Йошокава-сан.

 

 

Токио, Япония, 8 февруари

Седнал в кабинета си в Намака Тауър, Фумио разглеждаше документа, представен от Гото-сан, контрольора на групировката.

Докладът му беше майсторски изработен. Холдинговите компании на Намака имаха структурата на кейрецу — сложната корпоративна структура, предпочитана от най-големите японски групировки. Гото беше редуцирал цифрите, подадени от преплитащите се компании на Намака, така че под най-долната черта беше отразена печалбата в брой и нищо повече.

Цифрите отразяваха простата истина. Докато по документи отчиташе печалби, Намака кейрецу получаваше кръвоизливи от пари в брой. Една графика ясно показваше горчивата истина. Групировката щеше да се сгромоляса за по-малко от година, ако не й се инжектираше голяма сума в брой.

Гото беше първият професионално квалифициран човек, когото братята Намака бяха наели. Беше работил като контрольор при един от основните производители на коли, докато на бял свят не беше излязла една изкусна измама. За да си спести срама, той хитро беше подал оставка и се бе оттеглил да живее с новопридобитото си богатство, но тогава Фумио го беше изкушил да се откаже от преждевременното си пенсиониране. Гото му беше препоръчан от Ходама. Куромаку имаше нюх за таланта.

От известно време Фумио беше наясно със сериозността на положението, но докато Ходама беше жив, то не го тревожеше особено силно. Куромаку винаги можеше да използва някоя приятелски настроена банка. Влиянието му в Министерството на финансите беше легендарно. Една-две думи пред подходящ човек, малко административни насоки и забележки за националните интереси…

Бяха го правили преди. Така работеше системата. Ето защо човек плащаше на политици и такива влиятелни играчи като Ходама.

Неговата смърт беше променила играта. Само дни след погребението подкрепата, на която толкова дълго се беше радвала Намака кейрецу, се бе изпарила.

Нищо не бе казано. Не бяха забелязали да е направено нещо специално и все пак отвсякъде лъхаше хлад. Сякаш някой или някоя мощна и влиятелна групировка работеше активно против тях. Всички опити да се открие кой стои зад това бяха безуспешни.

В миналото щяха веднага да се обърнат към Ходама-сенсей. Усилията им да намерят заместник засега се проваляха. В основата на работата с някой куромаку обикновено лежеше продължително и близко приятелство. Вършеха се много сложни неща. Трябваше да се проявява гъвкавост спрямо закона. Доверието беше от съществено значение, ако не искаха да стигнат до съд. Не беше нещо, което можеше да се постигне за едно денонощие. Всички политици бяха заключени в своите фракции от задължения, зародили се с годините. Освен това малко от тях бяха, ако изобщо имаше такива, от калибъра на Ходама-сенсей.

Гото говореше със свободата, която произтичаше от дългото и близко приятелство с Фумио. Въпреки това и двамата се обръщаха един към друг официално.

— Има известна ирония в нашето положение, Намака-сан. Незаконните ни дейности остават все така доходни. Точно нашата законна експанзия ни създава тези трудности. Първо инвестирахме в долара, а той се продъни в земята; после се хвърлихме на златото, което винаги се е покачвало, а сега не върви наникъде; накрая купихме и разширихме „Намака Стийл“. Точно този стоманодобивен завод лежи в основата на нашите проблеми. По целия свят сега има свръхпроизводство на стомана. А инвестицията ни в предприятието за специални стомани беше последната капка, която преля чашата.

Фумио въздъхна. Той боготвореше големия си брат, а „Намака Стийл“ беше неговата страст. Караше го да се чувства като същински индустриалец. А инвестицията в новото предприятие за специални стомани беше резултат от едно стратегическо решение на ММТИ — непогрешимото по общо мнение Международно министерство на търговията и индустрията. ММТИ беше разработило план, според който щеше да поеме международната космическа индустрия през седемдесетте, а „Намака Спешъл Стийлс“ беше ключов елемент от този план. Проектът се радваше на масов престиж. Голям брой политици и министри бяха произнесли окуражителни речи.

Планът беше стигнал до задънена улица. Имаше известен скромен напредък, но практически американците продължаваха да притежават небесата, а европейците, които по общо мнение бяха в период на декадентски упадък, здраво държаха второто място. За ММТИ това беше сериозно разочарование, но за Намака беше истинска катастрофа. На първо време им помогнаха няколко договора с отбранителната промишленост, но нищо не можеше да послужи за голям пробив на пазара.

Този пробив вече не беше възможен чрез нормална законна търговия. Единственият шанс според Фумио и Гото беше да продадат някои от по-секретните продукти на „Намака Спешъл Стийлс“. Проектът „Цунами“ — производство на оборудване за завод за атомно оръжие в Северна Корея — беше незаконен, абсолютно в разрез със законите на Япония, но представляваше огромно количество пари в брой.

Сега, когато Ходама беше мъртъв, проектът „Цунами“ беше от решаващо значение за запазването на Намака кейрецу. Нещата бяха толкова прости.

— Не мисля, че трябва да тревожим президента с тези цифри. Той има да решава други проблеми — каза Фумио.

Гото кимна в знак на съгласие. Важно беше Кей Намака да не се тревожи. Като на президент, който се справя с главните институции, му бяха нужни енергичност и самоувереност. Нямаше да има полза да го безпокоят с неприятни детайли. Всъщност Кей се затрудняваше достатъчно при четенето шманга за бойните изкуства — комиксите за възрастни. Отчетите на баланса и предвижданията за печалбата бяха извън неговите възможности.

Гото не беше традиционен якудза, затова и нямаше татуировка по цялото тяло. В своята младост обаче той беше открил една проста истина, която беше татуирал с японски букви — канджи — на гърдите си. Скромният дизайн беше привлекателен, но беше предназначен предимно за Гото — можеше да се прочете само пред огледало.

Красиво татуираните букви гласяха: „ПАРИТЕ СА ГОСПОДАРИ“.

 

 

Западна Ирландия, 1 февруари

Килмара караше бавно лендроувъра по черния път, който отвеждаше към брега.

Стигнаха до една тревиста поляна и спряха. Между скалите пред тях се виеше малка и стръмна пътечка и слизаше долу до пясъка и водата. Плажната ивица следваше гънките и извивките на планината и се губеше в далечината.

Излязоха от колата. Предния ден духаха ветрове, достигащи сто и трийсет километра в час, но сега бризът откъм Атлантика беше десет пъти по-слаб и вълните бяха почти укротени.

Пясъкът близо до водата беше по-твърд и по него се ходеше лесно. От време на време се спираха да погледат плавея, изхвърлен на брега, или някои странни камъчета и миди. Над главите им се носеха леки облачета и слънцето ту се скриваше, ту отново се показваше. Въздухът, макар и студен, действаше много освежително.

Килмара спря и се обърна. Бяха изминали почти километър в приятелско мълчание. Отбелязаните върху пясъка стъпки отвеждаха обратно до скалите, където беше колата. Нямаше други стъпки, освен техните. Обърна се. Пясъчната ивица пред тях се простираше гладка и пуста.

— Бил съм в половината страни по света — каза той развълнуван — и съм виждал чудни гледки и омайни пейзажи, но като че ли няма нищо, което може да се сравни с Ирландия. Тази страна влиза в душата ти и остава там — ти си белязан за цял живот. Ако я напуснеш, винаги една част от теб копнее да се върне в Ирландия. Има нещо единствено по рода си в тази земя. А най-красивата й част е западната.

Катлийн го погледна малко изненадана. Не беше очаквала, че Килмара има такава романтична душа. В повечето и контакти с него го бе възприела като внушителна фигура, олицетворяваща властта, която дори я плашеше с униформата си и въоръжените рейнджъри в обкръжение.

Сега, когато беше насаме с нея и в цивилни дрехи, той изглеждаше като обикновен човек — по-достъпен и разговорлив. Генералът у него беше отстъпил място на мъжа. Вероятно можеше да й бъде дори приятел.

— Романтичният генерал — каза тя с усмивка. — Един друг романтик, когото и двамата познаваме, каза нещо подобно.

Килмара се засмя.

— Аз съм романтик само понякога. Наистина само понякога. В природата ми е да бъда практичен, да виждам света такъв, какъвто е, без да очаквам, че мога да го променя. Хюго напълно отговаря на определението за романтик. Дори още по-лошо — той е романтик и идеалист. Вярва, че нещата могат и ще се оправят, както и в такива идеали като дълг, чест и вярност. Ето това му създава толкова неприятности. Въпреки всичко му завиждам на природата. Може да бъде страшен мръсник, но в най-съкровената си същност е добър човек.

— А вие не сте ли?

Килмара не бързаше да отговори. Мислеше си за Сасада, за наркотиците и загубата на сетивата, за другите ужасни техники и онова, което бяха направили на човека, за да го накарат да говори. Той сега се лигавеше и сумтеше и не можеше да контролира червата си. Беше неизлечимо луд.

— Не — сериозно отговори той. — Моят свят изисква други качества и, изглежда, аз ги притежавам. Добротата обаче не е сред първите в списъка.

Катлийн имаше чувството, че той говори за нещо по-специфично и потръпна. Неговият свят беше ужасен, а той беше прекарал целия си живот в него. Насилието беше извращение на всички стойности на цивилизацията. Как можеше човек да е изложен на такава разрушителна култура и да остане незасегнат? Все пак беше несправедлива. Насилието беше действителност, а относителното спокойствие, на което се радваха повечето хора, зависеше от такива мъже като нейния придружител. Без хора като Мечката и Килмара, припомни си тя, сега щеше да бъде мъртва. Хвана приятелски ръката му.

— Вие сте мил човек — замислено каза тя — и добър приятел на Хюго.

Катлийн не беше виждала Фицдуейн от деня на клането в болницата. С оглед на разследването след инцидента тя бе изпратена в друга болница и изписана след една седмица. Раните й не бяха сериозни и почти бяха заздравели, а трябваше да погребе баща си и да се грижи за майка си. Шокът от преживяното насилие обаче не преминаваше толкова бързо. Може би щяха да й бъдат нужни години.

В действителност й беше трудно да определи ясно чувствата си към Фицдуейн. Той беше причината за тези ужасни събития. Не беше отговорен, но беше пряко свързан с тях. Ако не беше го срещнала, баща й щеше да си бъде жив, а майка й нямаше да е изпаднала в нервна криза.

— Как е той? — попита тя.

Изпитваше силно желание да бъде с него. Чувстваше се объркана. Ето един мъж със син от друга жена, чийто живот беше свързан с такава заплаха, че всеки здравомислещ, ако имаше избор, би го избягвал като чумав.

Но той беше също най-привлекателният и стимулиращ мъж, когото някога беше срещала, и не можеше да стои настрана от него. Страхуваше се да бъде с него заради емоционалната болка, която можеше да последва. Ужасяваше се от скритата физическа заплаха. Споменът за Макгонигъл и Сасада беше много свеж в паметта й. Беше й трудно да се концентрира и имаше проблеми със съня. Понякога без определена причина започваше да трепери от ужас и да се поти.

— Нацупен — весело отвърна Килмара, но после стана по-сериозен. — През последните две години Хюго се занимаваше с отглеждането на Боти и ремонта на Дънклийв, както и с малко работа за рейнджърите, но не беше съвсем зает. Изглежда, имаше нужда от малко почивка, преди да се захване с нещо ново. Беше зарязал войните и камерите си, но не беше намерил с какво да ги замени. Струва ми се, че му липсваше цел в живота.

— Нима гледането на дете и строенето на дом не е цел? — попита Катлийн, леко раздразнена.

Килмара се засмя.

— Touche!^[3] — каза той.

Катлийн спря и се загледа в няколко кафяви водорасли с дълги стъбла и малки мехурчета по листата, които можеш да пукнеш. Напомниха й за летата, прекарани на брега със семейството й, за спокойствието, което я изпълваше, когато държеше баща си за ръка. Обхвана я чувство на загуба и отчаяние. От очите й рукнаха сълзи.

Килмара погледна към нея и видя сълзите. Той я прегърна и двамата повървяха така известно време, преди отново да заговорят. Пясъчната ивица изглеждаше безкрайна, а издадената в далечината суша беше забулена в мъгла.

Катлийн си представи, че вървят сред облаците. Когато заговори, тя продължи започнатия разговор:

— А раняването? Да не искате да кажете, че то го е променило?

— Раняването, и то сериозното, обикновено изостря ума — мрачно каза Килмара. — Разбрали сте го по себе си. Някои хора се огъват и умират, а други използват всичките си резерви и сграбчват с нови сили живота, сякаш разбират колко малко време има и искат да го използват максимално.

— Е, Хюго е борец — каза Катлийн.

— И в това е иронията. Той се измъква със зъби и нокти от лапите на смъртта, доколкото му позволяват човешките възможности в такова състояние… — спря и се засмя.

— И? — нетърпеливо попита Катлийн.

— И когато се случва нещо, за което не би могъл да се вини — нападението на болницата, — го обхваща силен пристъп на отчаяние и не прави нищо в продължение на пет дни — Килмара погледна Катлийн. — Мисля, че му липсвате.

Отначало Катлийн не отговори. Страните я щипеха от морския бриз и пръските солена вода. Смяташе, че Килмара е малко жесток спрямо Фицдуейн и искаше да го защити.

— Чувства се отговорен — бавно каза тя. — Той беше набелязаната жертва, а умряха други. Не може да не го боли.

— Е, сега отново е във форма и се ядосва на себе си, задето губи толкова много време. Ето защо е нацупен.

Катлийн започна да се смее заразително. Скоро и двамата се смееха и вървяха, хванати за ръка, по безкрайните извивки на пясъка.

 

 

Най-неприятната последица от нараняванията му според Фицдуейн, а той най-добре можеше да го прецени, тъй като това си беше неговото тяло, беше външното фиксиране, което хирурзите бяха използвали да оправят строшената бедрена кост. За щастие то беше само временно.

Бяха мушнали четири щифта в костта му — два под фрактурата и два над нея, които стърчаха над кожата. След това ги бяха съединили с напречни планки отвън. Когато Фицдуейн погледнеше надолу, струваше му се, че кракът му е обвит със строително скеле. Сега беше отчасти робот, макар да предпочиташе да бъде изцяло човек.

Ортопедът беше много горд с извършената операция.

— Предимството на външното фиксиране пред вътрешното е, че няма опасност от замърсяване — каза той, като разглеждаше рентгеновата снимка на бедрото на Фицдуейн с почти същото въодушевление, с което един нормален мъж би могъл да разглежда снимката на гола девица от списанието „Плейбой“.

— Това е добре — каза Фицдуейн, — но сега приличам на Айфеловата кула. Какви са недостатъците?

— Само леко неудобство — усмихна се хирургът успокоително. — Нищо друго, което може да те обезпокои.

„Лекото неудобство“, както успя да усети върху себе Фицдуейн, беше само относително. Външното фиксиране при счупване на костите е изключително неудобна операция. Бедрото му беше пробито на четири места, през които влизаха щифтовете, и въпреки редовното им промиване и превързване, те бяха източник на непрекъснати болки. Ако случайно удареше фиксатора, кожата му се разкъсваше. През нощта поставяха крака му в помощна рамка, което му помагаше да спи спокойно.

— Човек може да проходи почти веднага при външно фиксиране — казваше ентусиазирано хирургът. — Движението при тези случаи е от изключително значение.

Фицдуейн ругаеше цветисто и мозъкът му, като си рисуваше съвсем ясно картината на счупената кост, отначало не можеше дори да си представи, че би могъл да ходи. Но в случая имаше съвсем ограничен избор.

На четвъртия ден след като бе прострелян, той вече правеше раздвижващи упражнения. На петия ден беше леко смъкнат от леглото, подпрян на помощна рама, и за негово учудване можа да измине двайсетина метра. Отначало беше ужасен, след това започна да се гледа с насмешка. На гърдите все още стояха дренажите му. Казаха му, че това, което прави, се нарича „имитация на ходене“. Имитация или не, все пак беше някакво начало.

На края на първата седмица махнаха дренажите от гърдите му. През втората седмица го преместиха от помощната рама и му дадоха патерици. През третата седмица вече можеше да мине около петдесет метра наведнъж. Издръжливостта му се увеличаваше с всеки изминат ден.

Скоро след нападението на болницата състоянието му бе отново преценено от хирурга. Рентгеновата му снимка, изглежда, предизвика някаква странна радост у лекаря.

— Направо си късметлия, Хюго — каза хирургът. — Нападателите ти са използвали куршуми с по-малка скорост. Фрактурите на бедрената кост са доста сериозни, но можеха да бъдат и много по-лоши. Кракът ти е доста добре, като имаме предвид какво ти се случи. Ама страшно хубава работа свършихме с крака ти!

— Отде мога да знам аз, дявол да го вземе! — отвърна Фицдуейн с чувство за хумор. — Не ме стрелят редовно. Нямам база за сравнение.

Хирургът беше свикнал сестрите и пациентите му да се отнасят към него като към някакво свръхсъщество по време на визитация, но към Фицдуейн изпитваше приятно чувство.

— Ирландия е остров до острова, а ти беше ранен на един още по-малък остров. Смятай се късметлия, защото можеше да бъдеш намазан с йод и да те оставят да се възстановяваш сам. Както и да е, да се върнем към хирургията. Кръвоснабдяването на крака ти е добро, а в областта на раната се вижда новата костна тъкан. Ще ти свалим скелето от крака.

След три дни Фицдуейн се върна в Дънклийв. Сега кракът беше стабилизиран с вътрешна фиксация. Всичките стърчащи метални пластини бяха махнати. На тяхно място беше сложена скоба да поддържа крака му и да му напомня, че трябва да бъде внимателен отначало при ходенето. Сега вече можеше да ходи само с една патерица. Скоро щеше и нея да изхвърли, а след това и скобата.

Фицдуейн се чувстваше все по-добре и ставаше все по-силен.

Катлийн дойде с него. Тя не беше физиотерапевт, но имаше доста опит като медицинска сестра и беше добре инструктирана от колегите си. Освен това пациентът й беше високо мотивиран и вече сам беше научил какво трябва да прави. Щеше да се упражнява всеки ден малко повече от предишния, като започнеше с едночасови тренировки два пъти дневно, после три пъти, докато стигнеше четири пъти на ден.

Той ставаше все по-издръжлив и лекото му накуцване почти изчезна.

Двамата с Катлийн станаха много близки. Хранеха се заедно, говореха до късно през нощта, доверяваха си тайни, ходеха, хванати за ръка, на разходка извън замъка. Въпреки това физическата им връзка не се осъществяваше. Катлийн все още преживяваше нападението на дома си и смъртта на баща си. Фицдуейн все още се възстановяваше и свикваше със загубата на Итън.

Междувременно имаше много работа за вършене. Правеха се промени в замъка и острова на Фицдуейн.

Въплътил в себе си усърдието и тактическия професионализъм на своите деди, Фицдуейн неуморно се подготвяше за ответен удар.

Телефонът иззвъня. Фицдуейн предпазливо вдигна слушалката. Боти обичаше да играе с телефона и го беше изцапал с овесена каша и мед. Но все пак това му напомняше, че си е отново у дома, в Дънклийв.

— Чувам те глухо, сякаш от много далеч — каза Дьо Гевен.

Обаждаше се от Париж. Тъй като той беше основният собственик на частната си банка, донякъде сам си беше господар. Освен това имаше и отличен генерален директор, но все пак смяташе, че трябва от време на време да се мярка лично там.

Фицдуейн държеше слушалката на достатъчно разстояние, за да не се изцапа с малиново сладко, с което, както се оказа, също беше наклепана. Явно Боти е бил доста гладен тази сутрин. Навсякъде се виждаха трохи. Фицдуейн търсеше книжните си салфетки, докато говореше.

— Аз съм си далеч — отвърна той. — Ти си във Франция, аз съм в Ирландия.

Намери салфетките, обърса, както можа, слушалката и я приближи до ухото си.

— Как са нещата при теб?

— Семейството е добре, а банката прави пари, обичайното положение. Водя еднообразен живот. Чух се с нашите приятели от чужбина.

— Линията е открита — тихо му напомни Фицдуейн.

— Знам, mon ami. Искам само да ти кажа, че имам пълното основание да вярвам, че можеш да разчиташ на строителя, за когото говорихме. Той не е свързан с конкуренцията. Приятелите ми са сигурни в това, а аз съм сигурен в приятелите си.

Приятелите на Дьо Гевен бяха от колежа, от полка и от банковите среди. Сред тях се отличаваха тези от чуждите разузнавателни служби. Освен че имаше аристократичен произход, Кристиан беше enarques, което означаваше, че беше посещавал един от групата колежи, от които се избираха ключовите фигури в управлението на Франция. Това беше един влиятелен клуб с отлични възможности. Той представляваше последната проверовъчна инстанция. На Йошокава-сан можеше да се гласува доверие.

— Пази се, приятелю — каза Фицдуейн. Изведнъж изпита внезапна загриженост. Беше някакво чувство, нищо повече. — Ти беше с мен, когато беше убит Палача. Вземи си охрана. Вземи някакви предпазни мерки.

Дьо Гевен се засмя.

— Аз съм в опасност само когато ти гостувам, Хюго. Да не знаеш нещо?

— Не. Нищо. Просто имам лошо предчувствие.

— Две покушения срещу теб. Имаш право на малко параноя — каза Дьо Гевен. Затвори телефона и се замисли.

Всичко беше наред, като изключим влизането с взлом в апартамента му преди две вечери. За щастие нищо не беше откраднато. В момента усъвършенстваха охранителната му система, но той реши да поговори с хората от службата за сигурност в банката.

 

 

Токио, Япония, 1 март

След два месеца работа по разследването на убийството на Ходама на Адачи му стана ясно, че му предстои проверка на издръжливостта.

Резултатите не идваха нито лесно, нито бързо. При разследване на убийство съществените улики обикновено се откриваха още в първите дни и водеха до бърз арест, иначе нещата се превръщаха във въпрос на издръжливост.

След първите две седмици Адачи разбра, че го очакват месеци, дори години работа по тази афера. Можеше да му отнемат случая и да пуснат някой новак да се пробва, но в очакване това да се случи той все още беше под изпитание. Ходама беше твърде голяма риба, за да бъде забутано и забравено делото му из архивите. Това беше убийство на един от най-властните членове на политическите институции. Ако някой с положението на Ходама можеше да бъде убит, а убийците му да останат неразкрити, тогава никой не можеше да се чувства в безопасност.

Непрекъснат поток от членове на правителството, старши държавни служители и политици изразяваха личната си загриженост във връзка с развитието на разследването. Най-редовно се обаждаха от кабинета на Премиера. Министърът на правосъдието вече два пъти беше искал да бъде специално осведомяван. Главният прокурор и заместник-главният инспектор обикновено поемаха тежестта на отговорността върху себе си и Адачи оставаше относително свободен да действа, но беше редовно осведомяван за проявяваната загриженост и за изказаните от тяхна страна уверения за неговите способности.

Адачи не беше наивен. Чувстваше се неловко, когато го подкрепяха по този начин. Знаеше, че го поставят на мястото на жертвеното агне, в случай че станеше нужда от такова. От опит знаеше, че похвалата пред обществото обикновено предшества завършека на нещо. Най-добрите възхвали се чуваха на сватби, при пенсиониране, уволнения и погребения. Беше потискащо наблюдение. Нима сватбите наистина принадлежаха към тази група на отрицателни в същността си преходи?

Инспектор Фудживара влезе в общата зала. Изглеждаше доволен от себе си. Зад гърба му се появиха двама изпотени детективи, които носеха огромен тежък предмет, старателно обвит с материал, използван от Съдебния отдел. Пакетът беше красиво надписан и запечатан. Който и да се беше занимавал с пакетирането, очевидно беше вдъхновен от високите естетически стандарти на универсалния магазин „Мицукоши“. Адачи не знаеше дали да се гордее с тази японска мания да се върши всичко както трябва — дори когато не беше нужно, или да гледа на своите сънародници като на леко смахнати. Беше ерес, но си струваше да се замисли човек.

Той погледна часовника на стената. Беше почти осем вечерта, а повечето хора бяха по бюрата си или вършеха някаква друга полицейска работа. Ние сме луди, реши той. Ние, японците, сме напълно откачена нация. Трябва да сме навън сега и да се забавляваме, вместо да работим до още по-пълно смахване. Трябва да съм в леглото с Чифуне сега, вместо да се въртя на стола пред бюрото си със зачервени и глождещи очи, в потни и намачкани дрехи, очаквайки инспектора да извади големия заек — или нещо още по-интересно — от своя пакет.

Пакетът беше правоъгълен и донякъде напомняше ковчег, макар и с по-голяма височина.

— Предполагам, инспектор-сан — каза Адачи, — че вътре има жена, която скоро ще разрежете на две части. Имате изражение на фокусник. Е, давайте, като се има предвид с какви темпове напредваме тук, всички страшно се нуждаем от забавление.

Инспектор Фудживара разбираше от дума. Той протегна напред ръце като магьосник пред публика, после се завъртя и махна обвивката от предмета. Пред тях се откри курама нагамочи от деветнайсети век. Тежкият дървен сандък, подсилен с железни ъгли, обикновено се използваше за съхраняване на спални чаршафи и кимона.

— Хубав екземпляр. Между другото има и колелца — Адачи погледна потящите се детективи. — Защо вие — най-добрите от Столичното управление на полицията — не бутахте проклетия сандък?

— От съдебната лаборатория бяха обвили и колелцата, шефе — каза Фудживара. — Те ги вършат такива. Смятали, че ще изглежда по-добре. Както и да е, искахме да бъде изненада. Напоследък ни изглеждате много мрачен.

— О! — Адачи не знаеше дали да се чувства поласкан или виновен. Всъщност изпитваше любопитство.

— Мивако Чиба — каза инспектор Фудживара. — Дяволски привлекателна жена на петдесет и няколко години. Стройна фигура, забележително лице, големи очи, много сексапил. Изглежда страхотно — сякаш е с двайсет години по-млада.

— Тя ли е в сандъка? Не че искам да надничам…

— Тя живее в Таканава. Хубава къща, две стаи, застлани с татами, а останалите — със съвременно обзавеждане. Вложени са много пари, не истински големи пари, но достатъчно, за да е комфортно. Нещата изглеждат уредени.

— Има ли господин Чиба? — Адачи беше започнал да разбира.

— Не — каза Фудживара.

— Малки Чиба?

— Не. Нито са отбелязани, нито забелязах такива.

— Аха — каза Адачи. — С какво се занимава тя?

— Има бар в Рипонджи, но го управлява друг човек, Чиба-сан е жена на живота.

— Чия любовница е или е била? — попита Адачи. Голяма част от полицейската работа се вършеше по установен образец.

— Тези дни е без работа — каза Фудживара, — независимо какви са били отношенията им.

— Ходама, старият козел. Бих искал да опитам поне част от удоволствията, които е имал през живота си. По думите на всички, не се е лишавал от секс чак до сваряването му на осемдесет и четири години. Той е чест за нашата раса.

— Ходама — съгласи се Фудживара.

Адачи си спомни колко беше уморен. Приведе се напред.

— Инспектор-сан — учтиво каза той. — Бихте ли били така добър да ми кажете какво има в този проклет сандък?

— Нещо, което бихте оставили само на верен човек, ако бяхте като Ходама. Бележки от преговори, тайни разговори и други подобни.

— Грр! — изграчи Адачи. — Твърде късно е. Твърде уморен съм. За какво, по дяволите, говорите?

— Ленти със записи — бързо отвърна Фудживара. — Също като президента Никсън. Ленти със записи.

— Банзай — извика Адачи. Една мисъл му дойде наум. Доказателствата на магнитна основа лесно можеха да изчезнат. Не бяха от физическо естество като хартията или петната от кръв. Едно бързо махване с мощен магнит и записите се превръщаха в история. — Проверихте ли ги? Има ли нещо записано върху лентите?

— Спокойно, шефе — отвърна Фудживара. — Това наистина е нещо сериозно.

Главният прокурор винаги се обличаше добре, но старомодно. Той предпочита невзрачния сив цвят, мислеше си Адачи: прикритието на сребърната лисица. Така вниманието се насочваше върху лицето му и по-специално върху очите. Всеки ден в продължение на десетилетия тези очи надничаха в душите на хората. Когато прокурорът гледаше втренчено, човек просто си знаеше, че е безсмислено да лъже. Съзнаваше, че не може да се скрие. Веднага разбираше, че прокурорът всъщност няма нужда от тези въпроси. Той не само четеше мислите; той знаеше.

Вятър и мъгла, мислеше си Адачи. Дали природата насочваше човек в определена посока, защото видът му отговаряше за дадена роля, или пък видът следваше професията? Така или иначе успехът в работата до голяма степен зависи от външния ни вид.

Тази вечер прокурорът беше облечен за прием. Изглеждаше различно, не като отдаден на работата си държавен служител, а като обществена фигура, вероятно министър или водещ бизнесмен. Тъмносиният копринен костюм беше италиански модел. Бялата риза блестеше като реклама за сапун на прах. Връзката беше с дискретен ръчно рисуван десен. Черните му обувки с връзки бяха лъснати до блясък, който издаваше старание, граничещо с маниакалност.

Облеклото на прокурора тази вечер се стори тревожно на Адачи. То не отразяваше човека, когото той си мислеше, че познава. Е, наистина се чувстваше изморен. Когато кръвната захар е ниска, какви ли не мисли идват в главата на човек.

Лентата се извъртя докрай.

— Имаше над двеста ленти със записи в огнеупорен сейф вътре в сандъка на Чиба-сан — каза Адачи. — Всички бяха грижливо надписани и маркирани с кръстче. В тях се споменават някои големи имена. Най-интересната е тази, която току-що бяхте пуснали. Качеството не е добро, но на съдържанието не може да се устои.

— Двамата, които говорят, са самият Ходама и Фумио Намака — каза прокурорът.

Адачи кимна.

— И двете имена се споменават в процеса на разговора, а освен това вече получихме и допълнително потвърждение. Пискливият глас на Ходама не може да бъде сбъркан, а и този на Намака е достатъчно ясен. Изглежда, друг не е присъствал.

— И тук се казва, че Ходама оттегля подкрепата си за братята Намака, изтъквайки като причина финансовата слабост на кейрецу Намака и връзките им с Яибо. Въпреки дългата им връзка, Ходама не е могъл да си позволи скандал и оттегляне с потъващ кораб.

— Така изглежда. Обсъждането трае трийсет и пет минути. Повтарят своите становища по няколко пъти, както се прави в такива разговори. Посланието е ясно. Братята Намака са отхвърлени от техния куромаку — с истинско съжаление и въпреки дългата им връзка.

— Тези ленти със записи истински ли са?

— Нашите техници казват, че не са подправени — бавно отвърна Адачи, — но това е преценка, не е доказано. Пуснали са двайсет от двестате ролки на съоръжение, което е последна дума на техниката, и резултатите показват, че записите са истински. Освен това изтъкнаха, че има прекалено много за фалшифициране. Би означавало огромен труд. Така че най-вярната преценка е, че записите са истински.

Въпреки думите си, Адачи се чувстваше несигурен. Имаше всякакъв вид електронни измами напоследък. Това, че някои ленти бяха истински, не доказваше, че всички са такива. Самият им брой подсказваше автентичност, но като си помислеше човек, какво по-добро място от това за скриване на няколко фалшификата? Реши да ги провери и с анализатор на речта, но това щеше да отнеме време, а междувременно трябваше да се задоволят с това, което имаха.

Прокурорът затвори очи и потъна в размисъл. Адачи забеляза, че носеше игла за ревер — две кръстосани миниатюрни метли от сребро, които символизираха изчистването от корупцията. Тя го свързваше с онези, които работеха за прочистване на японската политика. Засега това беше изключително малък и специално подбран кръг от хора. Средностатистическият гласоподавател знаеше, че системата има много недостатъци, но отчиташе и икономическите придобивки на Япония и постоянно нарастващото благоденствие на отделния индивид. Системата не беше идеална, но даваше резултати. Тогава защо да се променя? Властта винаги щеше да остане въпрос на пари. Такава беше човешката природа.

— Средства, възможности и мотив — каза прокурорът. — Трудно ми е да повярвам, че братята Намака ще се обърнат против техния куромаку…

— Но нали имаме доказателства — вметна Адачи.

— Така е. И при това са доста убедителни.

— Да ги внесем ли в съда? — попита Адачи.

Прокурорът поклати глава.

— Мисля, че скоро ще се наложи да поговорим с братята Намака, но все още моментът не е подходящ. Нека видим какво ще открием през следващите две седмици. Показателите са ясни, но за успешен изход ни трябват повече доказателства.

— Работим върху това — каза Адачи. — Въпреки известното безпокойство, което изпитваше, но се стараеше да потисне, той усещаше, че случаят започва да се пропуква. Обхвана го въодушевление, нещо като ловджийска страст. Щеше да изпита истинско удоволствие, ако сложеше братята Намака зад решетките.

— Напредъкът е окуражителен — каза прокурорът, приключвайки разговора.

Адачи се поклони почтително. Чувстваше се уморен, но доволен.

 

 

Три дни по-късно техническата лаборатория на Токийското столично управление на полицията разшифрова кода, който предпазваше охранителната видеоапаратура на Ходама. Технологията беше подобна на тази, която се използваше против незаконното включване в сателитни и кабелни телевизии без декодер. Принципът беше лесен за разбиране. Да се намери точният код, използван от Ходама, беше съвсем друга работа. Пермутациите изглеждаха безкрайни. Приличаше на задача за суперкомпютър — нещо, в което най-добра беше американската агенция за подслушване по целия свят NSA.

Накрая старото полицейско мислене свърши работа. Един подробен преглед на деловите връзки на Ходама разкри, че той е акционер в компания за производство на декодери. Оттам нататък оставаше само да се поговори по-убедително на президента на компанията. Отначало той не желаеше да сътрудничи. Разходката до полицейското управление и посещението на помещенията за временен арест свършиха чудеса.

От лабораторията изпратиха няколко разкодирани копия на лентата, които можеха да се пускат в обикновени видеоуредби. Адачи първо ги прегледа в общата зала, после взе едно копие, за да го разучи на спокойствие в апартамента си. Освен това искаше съдействието на Чифуне, както и самата нея.

За своя изненада успя да я открие. Обикновено беше неуловима. Казваше, че непредсказуемостта стимулира страстта. Адачи лично смяташе, че страстта му към Чифуне нямаше нужда от стимулиране. Трябваше само да си помисли за Танабу-сан и желанието му ставаше непоносимо. Другите жени повече не го интересуваха. Беше опитал няколко пъти, откак беше започнал да спи с Чифуне, но другите просто бледнееха. Беше направо досадно.

Беше свикнал на здравословен полов живот без усложнения, който възприемаше по същия физически начин като един рунд кендо. Беше прекрасно и страшно усещане, както и истинска досада. Ръководенето на което и да било разследване на убийство изискваше абсолютно съсредоточаване. А това на Ходама не беше само някаква парлама.

Охранителната видеоапаратура на Ходама беше свързана с камерите пред къщата и в главната приемна. Имаше камери навсякъде, но те бяха свързани само към монитори. В лабораторията бяха нарязали лентите от двете свързани със записващи устройства камери и се бяха опитали, без особен успех, да подредят отрязъците хронологически.

Видеозаписите имаха мрачните качества на документален филм. Нямаха звук и картината беше черно-бяла, но въпреки това не можеше да им се устои.

За жалост оказа се, че не им помогнаха с нищо.

— Тъмни делови костюми и маски за ски — бодро каза Адачи, — както и хирургически ръкавици. Тези хора не са ни от кой знае каква полза. Забележи, че номерата на колите са покрити с черен плат или нещо подобно. Много професионално и недружелюбно.

Той говореше спокойно. Чифуне едва беше влязла в апартамента и я беше свалил на покрития с татами под. А може би тя го беше свалила? Тези неща при нея трудно се разбираха. Сега седеше гола до него, с дистанционното управление в ръка. Пиеха изстудено бяло вино и се облягаха на детски торбички с боб.

Доста приятен начин да провеждаш разследване, помисли си Адачи. Той не беше съвсем гол. Макар да беше свалил всичко при срещата, все още носеше вратовръзка — при това униформена. Вдигна измачканото парче плат през глава и го захвърли като пръстен на вратата на бравата. Улучи още при първия опит.

— За начало имаме модела на колата, броя и телосложението на нападателите, както и марката на няколко от оръжията им. Не бъди мързелив. Да не очакваш да носят персонални значки с имената си.

— Върни назад — каза Адачи. Беше доволен от своя видеоапарат. „Мацушита“, помисли си той, ме кара да се чувствам горд. Беше последна дума на техниката. Ако имаше нещо за виждане, щеше да го види.

Чифуне върна лентата отново и отново, и отново. После забеляза възобновената възбуда на Адачи и реши, че може да му обърне малко внимание.

След това пуснаха записите още два пъти. Сега вече се съсредоточиха върху фигурата, която, изглежда, даваше заповедите. Лицето и шията му бяха напълно скрити. Костюмът му не им подсказваше нищо, освен че собственикът е висок и силен мъж.

Камерата беше хванала протегнатите му ръце, докато махаше на хората си да заобиколят сградата. Тук вече имаше интересна подробност. През тънката хирургическа ръкавица върху лявата ръка ясно се забелязваха очертанията на тежък пръстен.

— Кей Намака? — каза Адачи. — Фигурата отговаря, езикът на тялото също, а той носи и подобен пръстен. Ще накарам да направят фотоувеличение в лабораторията. Но, по дяволите, нима би участвал в подобно нападение лично? Би трябвало да е луд. Тези хора никога не вършат мръсната работа сами. Те стоят настрана.

— Ходама не умря по традиционния начин. Това беше нещо лично. А смятам, че може и да е политическо, което е интересно.

— Какво имаш предвид? — попита Адачи.

— Едно традиционно убийство става все по-трудно за разкриване с течение на времето — отвърна Чифуне. — Удар като при Ходама изважда на преден план онзи, който има изгода от него. Смятам, че не се спираме достатъчно върху това кой печели. Помисли си само. Властта ненавижда вакуума. Убий един куромаку и кой ще се появи на повърхността?

— Друг куромаку — бавно отвърна Адачи. — Кукловод и… неговите кукли.

— Убийството на Ходама може да е за отмъщение — продължи Чифуне, — но аз смятам, че е преди всичко за власт. Потърси причина в смяната на властта.

Адачи я гледаше втренчено.

— Какво знаеш?

— Повече от теб — каза Чифуне, — но никой от нас не знае достатъчно. Работя върху това.

— Политика! — каза Адачи с отвращение.

— Не само политика. Тук има и връзки — тя го погали по бузата и го целуна. — Мощни интереси, корупция, доста истории и тероризъм. Това е опасна, кървава работа, любов моя. Затова не забравяй да си слагаш предпазната жилетка.

— Любов моя? — каза Адачи с доволното изражение на ученик.

Чифуне разчорли косата му.

— Фигуративно казано. Не си въобразявай много.

Полека-лека на повърхността изплува значението на нейните думи.

— Тероризъм? Какво, по дяволите, става? Какво се е случило с доброто старомодно убийство? — той замълча за малко. — Знаеш ли, нашият убиец може просто да е имал чувство за хумор и да го е използвал, когато е намерил Ходама, готов за баня. Всъщност не мисля така. Това не ми прилича на хубаво и чисто политическо убийство. Смятам, че за Ходама е било предвидено да умре мъчително. Може да има политически елемент, като се знае кой беше Ходама, но първопричината според мен е отмъщение.

— Въпреки това — каза Чифуне — погледни и към политиката. Помисли за новото пренареждане на силите и новите съюзи. Потърси накъде водят конците и кой ги дърпа.

Адачи изсвирука няколко такта от една стара песен на Бийтълс. Те бяха голямо име в Япония и когато беше още дете, беше ходил да ги гледа веднъж в Ниппон Будокан. Паметна вечер. Не беше сигурен дали сегашното поколение от съвсем млади поп звезди може да отбележи някакъв напредък. Повечето японски певци имаха съвсем кратък живот на лавиците и докато навършат двайсет, вече ги считаха за престарели. Имаше чувството, че ги сглобяваха с роботи и просто ги изхвърляха, щом се износят. Гъвкаво производство: един ден коли; на следващия поп изпълнители, управлявани от компютър с мъглява логика. Всяка човешка потребност се задоволяваше от половин дузина огромни корпорации и държавата — а може би бизнесът и държавата бяха едно и също нещо? Мисълта беше страшна и не съвсем приятна. Японската хомогенност беше много хубаво нещо, но като храната се нуждаеше от сол. Много добре щеше да й дойде малко индивидуалност.

Като говореше за това, той се търколи върху Чифуне и опрян на лакти, проникна в нея. Тя вдигна колене, за да го приеме по-дълбоко, и отвърна на погледа му, без да се движи. После посегна и го погали по лицето, преди да го притегли към себе си.

 

 

Събранието се проведе в двайсететажната токийска сграда на кейрецуто за електроника. Главната канцелария на групировката официално се намираше в Осака, но президентът и пряк наследник на основателя ръководеше от Токио, затова там изобилстваше от удобства.

Първият етаж представляваше изложбена зала, в която бяха показани последните изделия на електрониката — като се започнеше от печките, управлявани с глас, и се стигнеше до телевизорите с висока разделителна способност. Непрекъснат поток от посетители идваше да зяпа в тази пещера на Аладин, пълна с жадувана техника. Само по себе си цялото здание беше като експонат, показващ мощта и обхвата на групировката.

На двайсетия етаж се намираха кабинетът на президента и други помещения за борда на директорите. За да се демонстрира вещият опит в производството на последна мода охранителни продукти, целият етаж беше оборудван с електронни охранителни системи.

Двайсет и един души седяха около масата за конференции, която имаше форма на буквата „Л“. В отворения край на „Л“-то се намираше стена от телевизионни екрани, на която при поискване се показваха различни данни. Екип от трима души от личния кабинет на президента действаше с компютъра според указанията и изпълняваше и други необходими дейности. Всяка минута се записваше кодирано. Не се пазеше никакъв друг запис от срещата и никой от присъстващите не можеше да си води бележки или да изнася каквито и да било записи от залата.

Тези мъже представляваха Управителния съвет на тайното Гама общество, което, макар доста концентрирано в столицата и разпръснато из провинцията, наброяваше пет хиляди души. Членовете му се събираха само сред високите постове в японското правителство, академичните и бизнес среди, и то само след лични препоръки и продължително проучване.

Всеки от тези двайсет и един мъже в охраняваната и запечатана конферентна зала носеше две значки за ревер — тази на работната му принадлежност и тази на самото Гама общество. Втората беше с формата на гръцката буква и в редките случаи, когато непредпазливо беше носена извън събранието, биваше свързвана с „Гея“ — движението за защита на околната среда. Значката на „Гама“ всъщност беше косвен начин да се намекне за гири, „задължение“. В този случай се отнасяше за техните задължения към благоденствието и здравето на японското общество и в частност на политическото тяло.

Гама обществото беше основано от малка, но влиятелна група, загрижена, от нарастващото могъщество на съюзените с организираната престъпност корумпирани политици в иначе успешно развиващото се в много отношения общество. Основателите отначало смятаха да се борят с опозицията публично, като образуват например нова и чиста политическа партия и създадат лоби в някои от структурите. Скоро им стана ясно, че силите, срещу които бяха се вдигнали, бяха много добре окопани. Необмислените атаки щяха да бъдат безплодни и дори можеха да имат обратен ефект. Затова решиха да работят изцяло задкулисно и в основни линии посредством други. Тази стратегия даваше добри резултати.

Някои от техните най-забележителни успехи бяха постигнати посредством прилагане на принципите на бойните изкуства — по-точно на този за използване на силата и инерцията на противника за неговото собствено унищожение. Тайната на тази техника се криеше в прилагането на лостова система на подходящо място и в подходящо време.

Фотографията на един точно такъв лост се появи на огромния екран. Беше чужденец, гайджин, висок и симпатичен мъж с късо подстригана стоманеносива коса, нежни очи и съразмерно лице. Изглеждаше на четирийсет и две-три години, може би и по-млад.

Фотографията беше надписана „Хюго Фицдуейн“.

Един от събралите се, който използваше лазерна показалка, откри съвещанието. Досието беше изключително подробно.