Виктор О’Райли
Правилата на лова (3)

2.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 2 януари

Боти направо побъркваше икономката Уна в кухнята.

Беше смайващо, разнежен си мислеше Фицдуейн, колко много време, усилия и емоционална енергия изискваше едно толкова малко същество. Представи си, че има близнаци или — направо пребледня при мисълта — три близнака. Всъщност в този момент не можеше да си представи отглеждането на повече от едно дете.

Как успяваха жените, както често се случваше вече, да съчетават грижите за семейството и изграждането на кариера? Той наистина съчувстваше на Итън, майката на Боти. Донякъде именно силният й характер му се беше сторил толкова привлекателен в началото. Затова сега не се учудваше, че тя искаше да остави своя следа на този свят.

Тук вече си казваше думата и възрастовата разлика. Фицдуейн имаше известно богатство и след военната служба беше достигнал и върха на избраната от него професия на военен фотограф, колкото и странна да беше тя. Беше улегнал и готов за спокоен семеен живот.

Итън все още смяташе, че трябва да постигне някаква лична цел, за да се почувства доволна от себе си. Не бяха престанали да се обичат. Просто бяха нарушили синхрона помежду си. Колко връзки се проваляха заради нечия кариера или лошо избрано време? Но Итън беше тръгнала по своя път и нищо не можеше да се направи.

Фицдуейн се опитваше да си внуши, че някой близък ден тя ще се върне и най-после ще се оженят и ще станат семейство, но вътрешно беше престанал вече да вярва в това. Изведнъж се почувства ужасно самотен и очите му се напълниха със сълзи.

Беше се замислил, загледан през стъклената стена в развълнуваното тъмнозелено море, когато Боти се втурна вътре с качулка на глава, облечен за разходка и обут в червените си ботушки.

— Тате! Тате! Да вървим! Да вървим! — той спря изведнъж. — Тате, защо плачеш?

Фицдуейн се усмихна. Децата бяха смущаващо наблюдателни понякога.

— Настинал съм — отвърна той и показно започна да подсмърча, докато изтриваше очи.

Боти бръкна в джоба на анорака си. Като порови малко, ръчичката му излезе оттам, стиснала салфетка, която беше залепнала за полуизяден бонбон и едва ли би могла да се използва повече. Детето предложи комбинацията на баща си.

— Да обичаш значи да споделяш — каза то, повтаряйки внимателно набиваната му от Уна пропаганда. — Може ли да изям един бонбон?

Фицдуейн се засмя.

— На три години, а знае как да постигне своето — каза той.

Беше изчел всички книги, свързани с правилното хранене на децата и отказването им от лоши навици, но щом станеше въпрос за бонбони, губеше битката с Боти. Подхвърли му една ябълка от фруктиерата на бюфета.

Боти направи физиономия, но хвана ябълката с една ръка и задърпа Фицдуейн с другата:

— Тате! Да вървим! Да вървим! Да вървим!

 

 

Снайперистът си мислеше, че голяма част от неговите сънародници не бяха хващали оръжие в ръка, да не говорим за заредено.

Япония беше отхвърлила войната. Армията като такава беше изрично забранена от конституцията. Нямаше военна повинност. Войските за самозащита се набираха изключително от доброволци. Полицията носеше оръжие, но избягваше да го изважда, камо ли да го използва. Улиците бяха спокойни. Престъпниците се заплашваха само помежду си и го правеха предимно с мечове.

Снайперистът се изплю. Страната му деградираше, подчинена на материализъм и фалшиви ценности. Политиците бяха корумпирани. Управниците бяха загубили посоката. Класата на воините беше заразена от търговия и беше негодна. Истинските желания на императора — възгледи, които той никога не споделяше и не изразяваше, но които сигурно изповядваше вътрешно — биваха пренебрегвани.

Нужна беше нова посока. Както винаги в историята, няколко души със силна воля и ясни идеи можеха да променят съдбата.

Снайперистът изпразни пълнителя на пушката си и я зареди отново с патрони за ръчно зареждане, като провери всеки един поотделно. Съгледвачът до него беше оставил автомата си наблизо и оглеждаше с бинокъл мястото пред тях, където трябваше да се извърши убийството.

Наблюдателят беше заел позиция на петдесет метра нагоре и вляво от тях. И тримата видяха как се вдига решетката на крепостната врата и от нея излиза кон с двама ездачи.

Наказателната група се подготви за търпеливо изчакване. Щеше да мине около час.

До тях достигаше шумът от малкия водопад. Той се вливаше в потока под тях, който се разширяваше и ставаше по-плитък. На такова място хората обикновено започваха да пресичат водата и даваха име на форд. Не беше отбелязано на картата, но семейство Фицдуейн го знаеше като Батълфорд.

Преди векове на същото място прадедите на Хюго се бяха били, бяха удържали позиции и бяха умрели.

 

 

За специалните сили важеше баналната истина, че нищо не вървеше изцяло по план.

В този случай целта беше да се провери въздушното разгръщане на три гънтрека и девет души персонал на земята посред нощ посредством СПИНВ, после да се проведе лъжливо нападение на изоставения замък Дрейкър, който се намираше на противоположния на Дънклийв край на острова. Килмара не искаше Фицдуейн да се оплаква, че са нарушили спокойствието на съня му. Той имаше дългосрочни планове за острова, които зависеха от благоразположението на приятеля му. И без това трудно се намираха добри терени за учения.

Първите два гънтрека се бяха приземили безпрепятствено за стандартите на тази наистина ужасяваща техника. Третият гънтрек, качен върху специалния си противоударен палет, кацна върху допълнителен омекотител, за какъвто послужи стадо паникьосани овце. Седем от тях не даваха признаци, че ще се събудят отново. Килмара премигна смутено. Познаваше Фицдуейн и си представяше кошмара на една огромна и отрупана с трофейно месо маса в щаба на рейнджърите. Никога нямаше да превъзмогне последиците от скандала.

Втората грешка беше, че бяха спуснали не на място трима рейнджъри — всъщност това бяха войници от Делта, откомандировани от Форт Браг. Ирландците бяха добре обучени да скачат при необичайните ветрове и вихрушки на Западна Ирландия. Хората от група Делта бяха в началото на кривата си на обучение и щеше да се наложи да пресекат терена пеш през нощта, за да ги настигнат.

Поне не бяха изчезнали в Атлантика, както се опасяваше Килмара отначало. Благодареше на Великия бог на Специалните сили, че не пазеха действително радиомълчание, както би било при истинска акция. След повече от трийсет години военна служба той все още не можеше да свикне да губи хора. Провлаченият тексаски говор в слушалката го беше поуспокоил. Прие обаждането набързо и с хаплив тон, след което можеше да размишлява далеч по-хладнокръвно по въпроса за мъртвите овце.

Слънцето беше доста високо, когато Килмара преустанови учението и започнаха да си приготвят храна. Чак тогава един от хората на Делта спомена, че забелязал от северната страна на острова да каца цивилен хеликоптер. Приемайки, че е свързан с някой от местните жители и е далеч от официално разрешения им учебен терен, той отвори дума за него просто между другото.

Килмара познаваше топографията и структурата на района.

— Принудително кацане? — с надежда попита той, стиснал канче чай в ръка.

— Може би — каза Лонсдейл, тексасецът, който по навик беше огледал набързо хеликоптера с бинокъла си за нощно виждане.

Не прозвуча убедително. Нямаше дим или хаотично маневриране. Полетът беше безпогрешен, с цел.

— Летеше ниско и бързо — обясни той на глас. — Беше цивилна птичка, но, изглежда, бързаше да кацне принудително. Вероятно някоя голяма клечка от армията преживява отново миналото си.

Килмара сръбна от чая, без да усети вкуса му.

— И после? — попита той.

— Изскочиха трима души. Бяха облечени спортно, с онези шапки с шлиц и с якета без ръкави и безброй джобове. Носеха и въдици. Изглежда, знаеха къде отиват. Отправиха се към Дънклийв, дома на приятеля ви. Допускам, че са оплескали навигацията и се кацнали доста по-рано. Но и не биха могли да видят замъка от такава височина при наличието на хълмовете, които ги делят от него.

— Въдици? — попита Килмара.

— Май тук им викаха рибарски пръти — каза Лонсдейл. — Бяха в онзи дълги кутии, които се използват при пътуване, нали се сещате, като на пуш… — изведнъж се сети. — По дяволите!

Килмара захвърли канчето настрани и недовършеният чай просветна на слънцето.

— Сега не е риболовен сезон — изръмжа той. Командата му отекна из сечището: — Рейнджъри, по местата! Това не е учебно упражнение!

Намираха се точно там, където не трябваше — на другия край на острова.

 

 

За Фицдуейн разходката на кон обикновено включваше прекосяване на острова по дължина покрай скалите на южната брегова ивица и покрай замъка Дрейкър, чак до носа.

Този приятен маршрут беше изгубил доста от очарованието си от онази сутрин, когато откри младия Руди фон Графенлауб да виси на едно дърво с въже около шията. Именно това обесване го въведе в света на антитероризма. Това беше свят, от който нямаше излизане. Онзи инцидент беше приключил с унищожаването на терориста, известен като Палача, но мъртвият терорист се бе оказал чивията в оста на една световна мрежа и беше доста вероятно да последва отмъщение от някоя оцеляла терористична група.

Спомените за онзи инцидент и последствията се помнеха от всички достатъчно ясно и без гледката на въпросното дърво-бесилка. Освен това вниманието на Боти беше като на всяко тригодишно дете. Той обичаше по-къси и по-разнообразни разходки, които да свършват при водопада.

Падащата вода при Батълфорд го забавляваше и отвличаше вниманието му дотолкова, че Фицдуейн можеше да се наслади на гледката наоколо, без да отговаря през половин минута на разни въпроси. Боти обичаше да хвърля пръчки и камъчета във водата. Там потокът беше плитък и сравнително безопасен.

През този ден Фицдуейн, прегърнал пред себе си безопасно настанения върху специална седалка Боти, се отправи първо на запад към Дрейкър по стария си маршрут, но после обърна към вътрешността на острова, мина покрай едно особено опасно блато и зави на север, пресече пътя за замъка Дрейкър и продължи към хълмовете, които ограждаха северната брегова ивица.

Фицдуейн обичаше да чувства малкото телце до себе си. Любопитството и желанието на Боти за развлечения бяха заразителни. Вълнението и ентусиазмът му бяха всепоглъщащи. От време на време Фицдуейн несъзнателно го притискаше към себе си и нежно докосваше с устни главичката му или го милваше по бузката. Знаеше, че това е особена възраст с особена близост и че това време ще отмине твърде скоро.

Средата на острова беше с относително равен терен, а тук, на север от пътя, Фицдуейн и Боти откриха наредени една до друга мъртви овце. Прикрепена с тел към една пръчка, някаква написана върху милиметрова хартия бележка пърполеше от вятъра.

Тя гласеше:

„Хюго, ако намериш тези овце, преди да съм имал възможността да ги скрия, мога да ти обясня всичко! Ще се видим на вечеря.“

Беше подписана: „Шейн (полковник и в най-близко бъдеще генерал) Килмара“.

Фицдуейн се усмихна. Килмара беше непоправим. Истинско чудо беше, че щеше да става генерал, като се имаше предвид броят на враговете, които си беше създал. Понякога талантът, изглежда, наистина пробиваше.

Беше любопитен как щеше да приключи учението на Килмара. Хранеше големи надежди във връзка с Гънтрек — малки, но бързи гъсенични транспортьори с оръжие, способни да надминат и унищожат дори танк, а струващи съвсем малка част от цената му.

Наоколо имаше следи от няколко гъсенични транспортьора. Те сякаш изникваха от нищото и после се отправяха на север. Проследи ги и зад група скали откри палетите за спускане и каишите за овързване, скрити под камуфлажна мрежа. След това машините се отправяха в различни посоки. Е, щеше да научи подробностите още тази вечер.

Боти се забавляваше, като си играеше с камуфлажната мрежа и скачаше от палет на палет. Фицдуейн слезе от Пука, техния кон, и го остави да попасе. Боти скоро измисли игра, според която той щеше да се хвърля от някой палет, а Фицдуейн трябваше да го улавя. Момченцето скачаше безстрашно, напълно уверено, че баща му ще го опази от нараняване.

Неочаквано Боти направи гримаса и Фицдуейн побърза да смъкне панталоните му и да го изчишка по посока на вятъра. Този път имаше успех. После се качиха на коня и се отправиха на изток към Батълфорд, почти успоредно на хълмовете.

 

 

Наблюдателят ги забеляза пръв, но не предприе никакви действия. Основната му грижа беше да пази тила им и пътя им за бягство. Всичко беше чисто.

Под него съгледвачът ги пое веднага щом се появиха иззад един хълм и се отправиха към водопада. Той каза нещо на снайпериста.

Стрелецът насочи оръжие в отговор на подадената информация.

Само след секунди ездачът и синът му влязоха в ограниченото поле на неговия телескопичен мерник.

 

 

Килмара често беше забелязвал, че съществува естествена склонност да се отчита движението само по себе си за положителен резултат. По негово мнение тази тенденция беше объркала понятията за маневрена война, откак Каин беше сложил началото на този процес, като беше убил Авел.

Но Килмара беше стара пушка. Той отиде на една височинна — една изпъкналост в подножието на хълмовете — и зае позиции на обратната страна на склона. После заговори в микрофона, закрепен на главата му, и една телескопична мачта започна да се разгъва от задната страна на гънтрека. Тя спря да се издига точно на височината на ръба на хълма. Ако зад тях имаше висок склон, силуетът на мачтата нямаше да се очертава на фона на небето.

Сега Килмара можеше да огледа по-голямата част от терена в ниското чак до Дънклийв и отвъд него. Оставаше и малко скрита площ, което се дължеше на естествената неравност на терена. Хълмовете в северната част на острова оставаха от лявата му страна, но това беше най-доброто, което можеше да направи в рамките на ограниченото време, а Килмара рядко обръщаше внимание на теоретичния оптимум. Не беше идеалист, а прагматик. Знаеше, благодарение на трийсетгодишния си опит, че военната професия се усвоява само с практика.

Върху извадената мачта имаше ИЧЕН — инфрачервена единица за наблюдение. Тя действаше като подвижен телескоп с много голямо увеличение, но имаше допълнително преимущество — много по-широк ъгъл на наблюдение и възможност да вижда през мъгла, дъжд, дим и тъмнина. Образът се приемаше на телевизионен екран с висока разделителна способност, вграден в конзолата пред него.

Той методично започна да претърсва площта, като управляваше ИЧЕН-а с малък лост. Едновременно с това беше наредил и другите два гънтрека да се придвижат напред. Единият напредваше в подножието на предпланините. Другият бързаше с пълна скорост към Дънклийв по пътя, който пресичаше острова по дължина.

Зад Килмара, на мястото на мерача, един рейнджър се опитваше да се свърже с Дънклийв по радиото. Неговият модул за сателитна връзка можеше да предаде сигнал на сателит, който, следвайки орбитата си в космоса, да го предаде на всяка една точка по Земята, но сега не можеше да се свърже с Дънклийв, който отстоеше на по-малко от пет километра. Сигналът беше приет от щаба на рейнджърите в Дъблин и препратен в ирландската телефонна система.

Тази връзка беше прекалено далечна. Телефонната мрежа на острова беше стара и изхабена и доста надолу в списъка за модернизация. През някои дни, изглежда, се нуждаеше от почивка. Днес беше един от тези дни.

Старши сержант Лонсдейл седеше на шофьорското място, ядосан, че не беше докладвал за хеликоптера по-рано, въпреки успокоенията на полковника, че едва ли би могъл да отгатне неговото значение. Полковникът беше прав, но от това не му ставаше по-добре. Той много държеше на военната чест и елитните американски войски Делта бяха неговият свят. Чувстваше се посрамен пред ирландците и беше решен да поправи грешката си.

Ирландците бяха добри — дори дяволски добри — но никой не можеше да засегне най-добрите от най-доброто, а според Лонсдейл това беше определението за Делта. До него лежеше тежко оръжие от зелен метал с телескопичен мерник. Поставено до обикновен снайпер, ужасното оръжие изглеждаше свръхголямо и грубо. Това беше новата подобрена полуавтоматична „Берета 50“. Всеки куршум имаше размерите на свръхголяма пура и можеше да бъде изстрелян на пет километра. Това беше теоретичният обсег. На практика, при ограниченията на телескопичния мерник и човешкото зрение, максимумът в ръцете на абсолютен майстор беше около една трета от това или две хиляди метра. Най-дългият изстрел, за който Лонсдейл беше чувал, беше хиляда и осемстотин метра.

За точни попадения на повече от хиляда метра дори при най-добрите снайпери можеше да се говори само като за легенди, докато на сцената не се появи новата берета. Но за нея се изискваха изключителни умения.

— Намерих Фицдуейн — каза Килмара и затегна фокуса на ИЧЕН-а. После проследи другите два гънтрека. Единият продължаваше към замъка. Другият беше в една странична долинка и не се виждаше от позициите на Фицдуейн.

Килмара се постави на мястото на неприятелска наказателна група и продължи да претърсва методично. Такава група би искала да наблюдава отгоре целта си и да има добро прикритие. Трябва да има и път за бягство към хеликоптера. Не биха искали да стрелят срещу слънцето — което не беше особен риск в тази част на Ирландия.

Само с бинокъл едва ли би видял нещо — наказателната група беше заела отлични позиции с добро прикритие. ИЧЕН-ът промени земните правила. Той можеше да открива телесна топлина.

— Двама неприятели — каза Килмара и посочи екрана. Беше активирал и лазерната система. Сега целта беше осветена от лазерен лъч, видим само ако се носеха специални очила. Определен беше и обсегът. На екрана беше изписано 1853 метра — доста повече от една миля. — Твой е — каза той на Лонсдейл. Предполагаше се, че са на учение. Затова трите гънтрека не бяха оборудвани с далекобойно оръжие, което да остава извън противниковия обсег на действие.

Лонсдейл вече беше тръгнал, преди Килмара да му нареди. Той зае позиция на ръба на склона и разположи беретата на двуножник пред себе си. Вътрешно беше убеден, че изстрелът беше почти невъзможен, а освен това вече бяха твърде закъснели.

Но знаеше също, по онзи странен начин, по който човек предусеща, когато всичко се струпа изведнъж, че това беше специален момент и днес той щеше да стреля по-добре, отколкото когато и да било през живота си.

През специалните си очила той виждаше как лазерният лъч посочва целта. Телескопичният мерник беше калибриран според балистиката на амунициите. Покри целта. Тялото на снайпериста беше изцяло скрито в някаква гънка на терена. Виждаше само обвитата в зебло цев на пушката и неясно петно, което очевидно беше главата на снайпериста.

Зад гърба му Килмара изстреля две червени ракети в отчаян опит да отвлече вниманието на похитителите и да предупреди Фицдуейн. Светлинните ракети с този цвят бяха сигналът за неуспех преди двайсет години, когато двамата се бяха били заедно в Конго. Жестът не беше особено подходящ, но беше единственото, което можеше да измисли.

 

 

Като наближиха форда, Боти се оживи. За да стигнат до мястото, на което много обичаше да играе, трябваше да прекосят потока. Той предчувстваше тръпката, която го завладяваше, докато седеше в безопасност върху гърба на Пука и гледаше водата отвисоко.

Оттам можеше понякога да види как дребните, а дори и по-едрите рибки се стрелкат из водата. Имаше и интересни камъни, и тъмни странни форми. Загатването за скрита опасност, което отчасти беше причина за тръпката, контрастираше приятно с вдъхващото спокойствие присъствие на баща му.

Нагазиха, без да бързат, в торфено кафявата вода, която бълбукаше около копитата на Пука. По средата на потока Боти извика: „Спри! Спри!“ Държеше къси пръчки и искаше да ги пусне в потока, за да проследи как ще подскачат в буйната вода.

В небето разцъфтя нещо червено. Фицдуейн погледна нагоре и се наклони леко назад, за да вижда по-удобно. В този момент избухна и втората сигнална ракета. По тялото му премина усещане за надвиснала опасност, а Пука се размърда неспокойно.

Снайперистът стреля.

Пушката имаше вграден заглушител, а той използваше беззвучни боеприпаси.

Фицдуейн не чу нищо. Просто видя как тилът на Боти се обагри в червено и усети как синът му се отпусна. Зашеметен отначало, той изкрещя от болка и отчаяние, когато ужасът на случилото се проникна в съзнанието му.

Пука се изправи на задните си крака.

С отвлечено внимание, снайперистът стреля отново, преди да покрие пак целта си. От главата на коня рукна кръв и той се строполи, отхвърляйки Боти на два метра встрани в плитката вода.

Третият изстрел на снайпериста улучи Фицдуейн в бедрото и строши феморалната кост. Фицдуейн беше отчасти затиснат под мъртвия кон. С отчаяни усилия се опита да се претърколи и да се освободи, но не му достигнаха сили.

— Боти! — крещеше Фицдуейн, забравил болката си, с ръце протегнати към момчето, което лежеше по гръб във водата, малко извън обсега му.

Конят закриваше целта му, затова снайперистът трябваше да се изправи за решителния изстрел. Можеше да си позволи да не бърза. Жертвата му беше повалена и беззащитна.

Съгледвачът реши да помогне за довършване на работата. Той изстреля откос със заглушения си автомат към момчето, което лежеше във водата. Куршумите вдигнаха пръски около главата на детето и накараха Фицдуейн да положи свръхчовешки усилия, за да се освободи и да се притече на помощ на сина си. Той успя и се опита да стане, с което изложи на прицел горната част на тялото си.

Още два изстрела, за да е по-сигурна смъртта, помисли си снайперистът — един в сърцето и един в главата. Не вярваше в убийството с един куршум. Беззвучните боеприпаси може и да не причиняваха масивна травма като напълно заредените куршуми, но пък имаха предимство при безшумни убийства и осигуряваха допълнително време, за да се увери човек, че работата е свършена както трябва.

Той стреля едновременно с главен сержант Лонсдейл. Куршумът на снайпериста направи малка дупка при влизането си в тялото на Фицдуейн на три сантиметра над дясното зърно на гърдата му и на пет вляво от него в четвъртото междуребрено пространство.

Продължавайки унищожителния си път, той проникна през стената на гръдния кош, смачка предната част на четвъртото ребро и после, заедно с частици от него, раздели четвъртата интеркостална артерия, вена и невроваскуларен сноп. Частици от реброто се забиха в десния лоб на белия дроб, а куршумът го разора като рало и повреди по-дребни белодробни артерии и вени.

Той пропусна трахеята, мина малко встрани на езофагуса, не уцели вагусния нерв и гръдния лимфен канал, ожули леко сърцето, мина отдясно на аортата и проби задната стена на гръдния кош. Като се придвижи леко надолу, куршумът строши задната част на петото ребро, мина отдясно на гръбначния стълб и излезе горе вляво на гърба, оставяйки голяма рана.

Фицдуейн издаде слаб шум, когато ударът на куршума изкара въздуха от тялото му, после се присви и падна бавно с протегнати към Боти ръце.

Куршумът на Лонсдейл имаше по-дълга траектория. Той беше приблизително пет пъти колкото този на съвременно автоматично оръжие и развиваше скорост от деветдесет метра в секунда. Голяма част от него беше пълна с експлозиви.

Съгледвачът видя как тялото на снайпериста избухна и трупът бе отхвърлен назад. Не виждаше никакви признаци за заплаха пред тях. Тъкмо се обръщаше, когато вторият куршум на Лонсдейл се заби странично през лявото му рамо и избухна в гърдите му.

Килмара наблюдаваше приятеля си и малкия му син през ИЧЕН-а.

Картината на раняването на Боти, а след това и на Фицдуейн и падането им във водата се смени с трагичната гледка на бащата, който напразно се опитваше да помогне на детето си и накрая затихна неподвижен.

Полковникът на рейнджърите продължи да наблюдава развитието на нещата и да издава заповеди с безизразно лице. Гънтрекът, който първоначално се беше запътил към замъка, беше най-близко до мястото на събитията и с пълна скорост пристигна там след по-малко от две минути.

От него изскочиха трима рейнджъри — Нюмън, Ханигън и Андрюс. Всички рейнджъри бяха обучени във ВОЖМП — военновременно оказване на животоспасяваща медицинска помощ. ВОЖМП беше военният вариант на ОЖМП, създадена за пръв път в САЩ. Обикновено се приемаше — и съвсем основателно — че рейнджърите са под обстрел. Ударението се поставяше върху скоростта на действие.

Нюмън и Ханигън изтичаха до Фицдуейн. Личеше, че той е по-сериозно раненият от двамата. Подгизнал в кръв, той умираше пред очите им. Имаше синкав цвят, тежка дихателна недостатъчност и беше изпаднал в силен шок. Раненият му крак изглеждаше пречупен и видимо по-къс. Ясно беше, че е раздробена бедрената кост.

— Гърдите и кракът — каза Нюмън в монтирания в каската му микрофон. — Перфориран дроб, кракът изглежда зле, май е засегната феморалната артерия.

Андрюс отиде до Питър. Раната на момчето изглеждаше като драскотина. Имаше леко сътресение и кървеше откъм тила, но, общо взето, беше в доста добро състояние. След няколко минути се върна в съзнание.

— Момчето е одраскано, но е окей — каза Андрюс. Обаче Фицдуейн беше в критично състояние.

— Хюго — каза Нюмън, — чуваш ли ме? — отговорът би означавал, че Фицдуейн е в съзнание и дихателните му пътища са чисти.

Не последва отговор.

— По дяволите! — прокле Нюмън. Пациентът им умираше. Даваше му най-много пет минути. Провери дихателния му тракт. Доволен от резултата, той му постави една куха тръбичка на Гидел, която щеше да поддържа проходимостта. Цялата процедура отне двайсет секунди. — Дишането окей — каза Нюмън.

В това време Ханигън вече разрязваше дрехите на Фицдуейн, за да получи достъп до двете рани. Всичко беше изцапано с кръв, която направо шуртеше от раната в бедрото. Прецени, че човекът беше загубил около литър кръв в първата минута и макар налягането да беше спаднало леко с намаляването на притока на кръв, раната продължаваше да кърви значително. Феморалната артерия беше като силен душ.

Дрехите на Фицдуейн бяха подгизнали, а земята лепнеше от кръв. Ханигън светкавично стегна с бинт бедрото над раната. Притокът намаля, но не спря напълно.

Нюмън подозираше клапен пневмоторакс. Белият дроб беше перфориран. Имаше голяма вероятност въздухът да се просмуква в гръдната кухина и да не може да излезе. Налягането се покачваше и блокираше притока на кръв към и от сърцето. Освен това налягането в гръдния му кош поддържаше ребрата и диафрагмата му раздути, така че не можеше да вдишва и издишва правилно. Фицдуейн се задъхваше. Изпитваше недостиг на кислород.

Ханигън бързо провери трахеята му, после преслуша дроба му с почукване. Първият глух звук потвърди просмукване на кръв в плевралното пространство. Вторият звук, който отекна силно, потвърди наличието на по-голямо количество въздух от обичайното.

— По дяволите! — каза той. — Имаме клапен пневмоторакс.

Без да се колебае, заби една канула отпред в гръдния кош. Тя изглеждаше като тънък пълнител за химикал и представляваше куха игла, леко стърчаща от куха пластмасова тръбичка.

Щом иглата проникна вътре, се чу шумно изпускане на задържания въздух. Дишането на Фицдуейн веднага се подобри. Все още имаше кръв и въздух в плевралното пространство, но без да се създава налягане. Процедурата беше отнела една минута.

Фицдуейн отчасти се върна в съзнание.

— Н-н-е… мога… ди… — задъха се той. — Синът ми… погрижете…

— На вашите услуги — каза Ханигън и постави на устата му маска, свързана с цилиндър със сгъстен кислород. При скорост десет-дванайсет литра в минута кислородът щеше да стигне за около петнайсет минути. Времето все още беше от решаващо значение. Докато Ханигън надяваше шийните яки, Нюмън закрепи маската с лейкопласт. Мина още една минута.

— Ще включим система — каза Нюмън.

Той щеше да се опита да спре кървенето, докато Ханигън се мъчи да влезе във вената. Нямаше смисъл да се включва система, щом течността веднага изтичаше навън, но въпреки всичко Фицдуейн се нуждаеше спешно от допълнително течност. Беше в шок. Нормалният обем на кръвта му беше между пет и половина и шест литра, а той, изглежда, беше загубил почти половината от него.

Мозъкът му не получаваше достатъчно кислород. Фицдуейн беше съвсем отмалял, пулсът му беше ускорен, очите му блестяха. Организмът му се предаваше. Губеше физически сили за живот.

Раната в гърдите ще трябва да почака, помисли си Нюмън. Заради кървенето си тази в бедрото все още представляваше основният проблем. Той приложи пряк натиск върху крака, над мястото на раната. Знаеше, че трябва да поддържа този натиск поне пет минути, вероятно и по-дълго.

Вече бяха влезли във вената.

— Можеш да го пълниш — каза Нюмън.

Ханигън беше вкарал канула във вени и на двете ръце. Разтворът щеше да помогне на останалата кръв да циркулира и да доставя на жизненоважните органи достатъчни количества кръв, следователно и кислород. Липсата на кислород в мозъка в продължение на повече от три минути означаваше, че части от него ще започнат да умират: безвъзвратно мозъчно увреждане.

Включването на венозни системи и от двете страни беше отнело по-малко от четири минути.

Систоличното кръвно налягане на Фицдуейн започна да се подобрява от шейсет към седемдесет. Беше критично. Нормалното беше около сто и двайсет.

Нюмън продължаваше все още да оказва натиск върху бедрената рана.

Като наблюдаваше внимателно тръбичката на Гидел, която не биваше да бъде изплюта навън, Ханигън сложи превръзки на входната и изходната рана. Всяка превръзка беше залепена с лейкопласт от три страни, докато четвъртата оставаше отворена, за да може въздухът да излиза. Ако запечаташе раните напълно, можеше отново да причини покачване на вътрешното налягане.

Нюмън погледна часовника си. Бяха работили върху Фицдуейн малко повече от единайсет минути. Положението му се стабилизира, доколкото позволяваха техните възможности, но все още оставаше в смъртна опасност.

Докато Ханигън започна да вкарва постепенно съвсем малки дози морфин във венозната система на Фицдуейн, Нюмън овърза с бинтове краката му заедно като за шина и после двамата с общи усилия го плъзнаха върху носилка и го закопчаха с каиши.

Старши сержант Лонсдейл, с готово за стрелба оръжие, като съвременно въплъщение на ангел-мъстител, наблюдаваше рейнджърите на форда.

Когато те привършиха и хеликоптерът отлетя, той стана и се върна няколко крачки назад до командващия гънтрек. Полковникът вдигна поглед от конзолата с неразгадаемо изражение. Изглежда, щеше да каже нещо, но се въздържа.

Радистът в задната част на гънтрека беше издигнал миниатюрната сателитна чиния. Той преустанови за миг тайнствената си дейност и като вдигна очи, поклати глава:

— Не изглежда на добро.

Лонсдейл знаеше, че през този ден беше произвел най-добрите изстрели в живота си, но въпреки всичко това не беше достатъчно. Дали би могъл да избърза поне с няколко секунди?

Наблюдателят, който беше по-нагоре по хълма, имаше по-добра позиция за оглед на терена и беше по-труден за фокусиране. Отначало се беше разтревожил от появата на някакво превозно средство, което пътуваше с бясна скорост към замъка.

Не беше предупредил хората си по-надолу не само защото бяха съвсем близо до постигане на целта, а и защото превозното средство, изглежда, не представляваше някаква заплаха и не се движеше към тях. Освен голямата скорост, нямаше нищо необичайно, което да забележи отдалеч. Но после то се обърна към тях.

Бяха ги предупредили, че може да срещнат лендроувър или една-две коли. Но от по-близо онова не приличаше на нищо познато. Отначало си помисли, че може да е някаква гъсенична селскостопанска машина.

 

 

Наблюдаваше я през бинокъла си. Когато се приближи, сърцето му заби като чук и някаква паника го сграбчи за гърлото. Забеляза картечницата на една изпъкналост до предния пътник и разбра, че пред себе си имаше нещо, измислено единствено с цел да убива.

Двете сигнални ракети блеснаха в небето. Той погледна нагоре, после към двамата убийци долу и изведнъж го обзе ужасен страх. Започна да тича. Беше избрал добре пътя си за спасение. Беше открил лека вдлъбнатинка между два хълма, която беше под такъв ъгъл, че не можеше да бъде забелязан отдолу. Освен това имаше и прикритието на скалните треви и пирена. Не преставаше да тича. Цялото му същество долавяше, че която и да беше мистериозната сила, унищожила неговите другари, сега търсеше него със същата цел.

От време на време спираше за миг и се ослушваше да разбере дали го следят. Постепенно доби увереност и започна да изчаква по-дълго. Стана му ясно, че се е измъкнал, без да го забележат. Започна да се успокоява. Скоро щеше да стигне до падинката между хълмовете, където беше кацнал хеликоптерът.

Беше изминал половината път през откритата падинка, когато чу глас зад себе си. Стискаше в ръка заредения автомат с вдигнат предпазител. Много пъти беше тренирал такава ситуация и можеше да се обърне и улучи цел на петдесет крачки само за части от секундата.

Почти получи отплата за тренировките. Може и да беше малко по-бърз от рейнджъра зад него, макар че дали щеше да успее да стреля навреме беше съвсем друг въпрос, който впоследствие беше обсъждан най-разпалено.

Като се обърна, видя двучленния екипаж на гънтрека, който се беше отправил към хълмовете, за да застане в засада на хеликоптерната площадка. Всеки от рейнджърите го простреля по веднъж в гърдите и в главата с бронебойни патрони. Предпазните жилетки ставаха все по-добри от ден на ден и спасяваха най-неприятните хора. Най-добре беше да се подсигурят.

 

 

Едно подразделение от редовната армия беше пуснато да претърсва острова заедно с въоръжени детективи.

Най-близката болница беше районната в Конимара. Тя беше вдигната по тревога и в нея с хеликоптер беше изпратен военен лекарски екип, специализиран в лечението на огнестрелни рани.

За всеки случай бяха взети и други предпазни мерки. Рейнджърите в цялата страна, както и другите организации на силите за сигурност, бяха поставени в бойна готовност. Пътниците и колите бяха подложени на щателни проверки както при влизане, така и при излизане от страната. Ирландия имаше известно предимство като остров — достъпът до нея беше възможен само на ограничен брой места.