Виктор О’Райли
Правилата на лова (5)

4.

Токио, Япония, 3 януари

Чифуне си тръгна някъде призори.

Адачи беше отворил едното си око, когато тя докосна с устни неговите, но не беше възразил. Никога не беше оставала за цялата нощ при него и отказваше да обясни защо. Така стояха нещата. След време можеше да се променят. Междувременно убийството, кендото и продължителното любене бяха достатъчно изтощаващи. Той отново заспа.

Събуди се напълно едва когато изпищя будилникът. Японската електронна индустрия вярваше в нововъведенията, а това абсурдно нещо, което беше часовник във формата на папагал, бяха купили заедно през една неделя, когато се разхождаха безцелно из Акихабара. То изглеждаше ужасно, с дигитален циферблат, който наднича от стомаха му, и звучеше отвратително, но наистина успяваше да го събуди сутрин и имаше някаква сантиментална стойност. Въпреки всичко беше твърдо решен да го гръмне в най-скоро време, което го подсети… Къде беше пистолетът му?

Тръгна да го търси и го намери под чорапите си. Беше намбу, трийсет и осми калибър, модел шейсета година, с петкамерен цилиндър. Не беше кой знае какво в сравнение с американското лично оръжие, но в мирна Япония изглеждаше като истински трепач. С нежелание закопча проклетото нещо, както и две автоматични зареждащи устройства, за да балансират тежестта му. Заповедите са си заповеди.

Мина му през ум, че по-голямата част от японците никога не бяха пипвали оръжие. Не би го правил и Адачи, ако имаше избор, но в Японските отбранителни сили оръжието не се носеше само по желание.

Адачи беше прекарал известно време в парашутните войски, но никога не беше свързвал сериозно живота си на военен с нуждата да се убива. Той просто се радваше на приятелството на другарите си и изпитваше удоволствие от скачането с парашут. По време на учение в Атсуджи гледаше с изненада и страхопочитание американските десантчици с пехотински значки и Пурпурни сърца^[1]. Не можеше да си представи как се убива нарочно друго човешко същество.

Адачи изсърба купичка билков чай и хапна малко ориз, няколко мариновани чушки и една печена на грил рибка. Поклони се към фамилната икона, която държеше в една ниша във всекидневната, и се отправи към метрото. Имаше сенки под очите, когато преди малко се беше огледал в огледалото, но като изключим обяснимата умора — беше спал само около три часа — чувстваше се страхотно.

Нямаше още седем часът, а влакът беше претъпкан с тръгнали за работа сараримен — служители на заплата в сини или сиви делови костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки. Притиснати между тях бяха ОД — офис дамите: обобщаващо име за всички жени-служителки. Някои ОД може и да имаха университетски дипломи и висок ценз, но дори и с тях сериозната работа принадлежеше на мъжете. Задължение на една ОД беше да прави чая и да почиства, да се покланя красиво и да се омъжи. ОД беше второкласен гражданин.

Адачи се смяташе за сравнително прогресивен, но си признаваше, че бе приел съществуващото положение, докато не срещна Чифуне. Сега откри, че гледа на всички ОД, както и на другите японски жени, с нов интерес. Ако Чифуне беше представителка на истинската същност на японската жена, то тогава интересни времена очакваха страната.

Той измъкна сгънатия брой на „Асахи Шибуми“ от джоба си и прегледа набързо новините. Имаше нов скандал за взимане на подкупи в Диет, японския парламент, а американците се тревожеха за търговския баланс.

Както винаги, нищо ново. Той сгъна умело вестника — беше истинско изкуство като оригами да направиш такова нещо в мотрисата на метрото в часа пик, но опитът си казваше думата — и провери борсата. И там нищо ново. Индексът Никкей все още се покачваше. Ден след ден това беше всичко, което правеше. Изглежда, половината японци купуваха акции. Стойностите на имотите ставаха безумно високи. Адачи беше доволен, че е бил парашутист. С нищо не можеше да се сравни усещането при скачането, което ти напомняше, че онова, което се издига, трябва и да падне. Той инвестираше, но предпазливо.

Влакът се полюшна и Адачи вдигна глава. На около два метра една млада и доста симпатична ОД гледаше към него с леко тревожно изражение. В следващия миг тя срещна погледа му. В очите й се четеше мълчалив зов за помощ. Мотрисата беше претъпкана. Притиснат точно зад нея, с безизразно лице, беше един кръглолик сараримен на средна възраст.

Практиката беше добре позната. Мъжът се притискаше към някоя жена в претъпканото метро и започваше с опипване или нещо друго да се възбужда, уверен, че тя няма да се оплаче. Жената на Запад ще се откъсне от своя нападател или ще протестира по друг начин. Японските жени бяха възпитавани в подчинение. Другите пътници, притиснати един до друг, но потънали всеки в своя свят, не се намесваха.

Адачи въздъхна. Чифуне щеше да го довърши. Той си проправи път към обсадената ОД, докато накрая застана до нея и се усмихна на онзи сараримен. Той отвърна несигурно на усмивката му. Адачи се пресегна и приятелски сложи ръка на рамото му, после стисна. Смяташе, че е уцелил мястото. Лицето на мъжа замръзна от болка и пребледня, а на следващата спирка той се изстреля от мотрисата с ракетна скорост.

Момичето погледна неспокойно Адачи. Той беше й помогнал, но това беше необичайно. Не беше сигурна какво щеше да последва. Адачи й намигна и тя се изчерви. Той не можа да измисли какво друго да направи и тогава си спомни, че имаше цял куп от онези идиотски рекламни визитки на Столичното управление на полицията в джоба си. На тях беше изобразен талисманът й — една мишка, наречена Пеопо, и бяха изписани номерът за спешни случаи — сто и десет, както и името, рангът и телефонният номер на съответния служител. Това беше нещо, което се даваше на гражданин, а не на якудза, ако човек не искаше да му се присмеят. Момичето, изглежда, се поуспокои и направи малък благодарствен поклон. Стигнаха до спирката на Адачи и той се усмихна набързо и слезе.

 

 

Екипът на Адачи работеше в голяма и открита канцелария на шестия етаж.

Проектът на залата предвиждаше всеки да може да наблюдава действията на другия. Това не беше идеалът за съсредоточена индивидуална работа, но беше отличен начин за наблюдение и интегриране на групата.

В отдела на Адачи имаше трийсет детектива заедно с него самия. Разполагането им в залата беше на три острова от осем детектива и един сержант, а останалите три бюра край прозорците бяха за двамата инспектори и старши инспектор Адачи, когато не се намираше в кабинета си. Надолу по коридора имаше единични стаи за разпит и всеки, който се нуждаеше от усамотение или искаше да се съсредоточи, отиваше там за известно време.

На деленето от групата за по-дълго време не се гледаше с добро око. Груповата система, основата на японската обществена култура, им беше служила добре. Най-често чуваната поговорка в Япония беше: „Стърчащият гвоздей попада под ударите на чука.“ Системата насърчаваше индивидуалната инициатива, но само доколкото допринасяше за прогреса на групата.

Колкото до Адачи, той се изненадваше колко много гвоздеи стърчат в наше време, но си мислеше, че вероятно винаги са били толкова в действителност. Номерът беше да се избегне чукът, а най-добрият начин за това беше да не бъдеш възприеман като гвоздей. От друга страна, гвоздеите можеха да се съберат в група. Така или иначе в Япония беше трудно да се избегне групата.

Когато Адачи влезе, повечето от бюрата вече бяха заети. Детективите му бяха специално подбрани. Да попаднеш в тази елитна единица се считаше за привилегия, но и се изискваше огромна всеотдайност. Хората му работеха обикновено по седемдесет-осемдесет часа седмично, а на всичко отгоре пътуваха по близо три часа дневно и присъстваха на почти задължителното групово пиене след работа.

По-голяма част от хората му бяха небръснати и с мътен поглед след нощното будуване. Убийството на куромаку не беше дребна работа и неговото разследване изискваше сериозни усилия. Освен това от само себе си се разбираше, че след убийство първото денонощие е от решаващо значение. Материалните следи и улики бързо се губеха. Човешката памет имаше кратък живот. Трябваше да се търси и разпитва колкото може по-бързо. Това беше обичайна практика, приета с разбиране от всички.

Адачи изпита известни угризения, че не беше стоял цяла нощ с хората си, но после размисли и реши, че бе допринесъл за разследването по свой собствен начин. Във всеки случай неговата дясна ръка — инспектор Джим Фудживара — беше възможно най-надежден човек. Работеха заедно вече три години и се познаваха добре. Фудживара, здрав и набит мъж, наближаващ петдесетте, беше направил кариера с много труд. Имаше повече опит на улицата от Адачи и енциклопедични познания за якудза. Уменията им взаимно се допълваха, затова работеха добре заедно. Адачи се почувства късметлия.

Той седна зад бюрото си, а Фудживара седна срещу него. Един детектив донесе чай. Беше обут в домашни чехли, както повечето други. В Япония се прекарваше толкова време на работното място, че беше обичайно да търсиш начин да се чувстваш колкото може по-удобно, като у дома си. А естествено никой не носеше обувки у дома. Те се събуваха отвън, до вратата. Беше истинско варварство да се внася мръсотия от улицата в дома, а и без това обувките бяха достатъчно неудобни, за да може човек да почива с тях.

Върху бюрото на Адачи имаше купчина доклади, висока около петнайсет сантиметра. Беше успял да си открадне малко почивка през миналата нощ, но такива моменти щяха да бъдат рядкост, преди да открият убийците на Ходама. Щеше да има работа, работа и още работа. Така правеха японците.

Адачи посочи докладите.

— Фудживара-сан, виждам, че сте били много заети.

Фудживара прие загатнатия комплимент. Откритата похвала беше необичайна. От всеки се очакваше да върши работата си възможно най-добре и той го правеше. Всичко друго би било необичайно. Нямаше нищо изключително в това да изпълняваш задълженията си.

— Привършихме с разпита на съседите и получихме всички доклади от кобанс и полицаите с коли в района. Имаме и предварителните доклади от патологията и лабораторията по криминалистика. Бележим известен напредък.

— Случаят е решен? — каза Адачи полуусмихнат.

— Не съвсем, шефе — ухили се Фудживара. — Смятам, че по този случай наистина ще си заслужим заплатите.

Адачи стана сериозен. Фудживара продължи:

— Имаме няколко показания за появата на две черни лимузини в този район около седем сутринта… Моделите били тазгодишни тойоти „Краун Роял Сълуунс“. Колите били забелязани, защото двете карали в конвой и хората се замислили коя ли важна особа е вътре. Иначе нямало нищо подозрително. Стъклата били тъмни и свидетелите нямали представа колко хора има вътре и кои са те. Все пак имаме достатъчно доказателства, че убийците са пристигнали и отпътували в тези две коли.

Токио е пълен с лъскави черни лимузини, от които поне десет хиляди ще бъдат тазгодишен модел тойота, помисли си Адачи. Тази следа не изглеждаше обещаваща. Жалко, че убийците нямаха предпочитание към кадилаците или мерцедесите. И двете марки бяха сравнително необичайни и бяха предпочитани от якудза. Поне щеше да му бъде указано накъде да търси. Другото хубаво нещо, когато опреше до якудза, беше, че обикновено имаше резултат. За да не бъде безпокоена от полицията, якудза имаше полезния обичай да предава някой заподозрян. Дори да не беше виновен, той се признаваше за такъв, така че полицията приключваше случая. В замяна нароченият извършител получаваше по-лека присъда, а щом излезеше от затвора, бандата го посрещаше и празнуваше с него. Беше обикновен начин за някой от членовете на мафията да се докаже пред своята група. Това, така да се каже, беше част от системата на чиракуването.

Веднъж Адачи беше описал тази обичайна практика пред западна група от гостуващи полицаи и те бяха ужасени. Адачи обаче смяташе, че този обичай беше за препоръчване. Никой якудза не действаше по собствена инициатива; действията винаги бяха диктувани отгоре, затова представата за специфична вина или невинност беше доста академична. Второ, този обичай включваше в себе си и задържане нивото на престъпността. Една якудза банда нямаше нищо против да се отказва от някой свой член от време на време в продължение на няколко години, но навреждаше на практическите действия и морала, ако половината банда беше зад решетките. Накрая това доста улесняваше работата на полицията и съда, което беше добре не само за тях, а и за данъкоплатеца. Всички имаха изгода.

— И нищо полезно като номер на кола? — подсказа му Адачи.

— И подписани самопризнания — отвърна Фудживара. — Засега нищо такова не се е появило на сцената. Обаче един полицай в кобан на няколко пресечки от мястото видял паркирана тойота „Краун Роял Сълуунс“ със същия цвят и от същата година и взел номера й по навик. Шофьорът ровел нещо в багажника. Когато го разпитал, онзи отговорил, че спукал гума и току-що привършил със смяната й. Полицаят изразил съчувствие и го пуснал. Отбелязал само номера в бележника си и повече не се замислил за това, но когато го разпитахме отново, каза, че едно нещо му направило впечатление впоследствие — ръцете на шофьора били чисти, а униформата му безупречна. Естествено би могъл да работи с ръкавици, докато сменя гумата.

— Погледнал ли е документите на шофьора? — попита Адачи. И на него му беше минало през ум, че шофьорът може да е носел ръкавици. Дори таксиметровите шофьори носеха ръкавици в Япония, а един съвестен шофьор сигурно винаги е готов да посрещне такава случайност като спукването на гума.

— Не — каза инспекторът. — Не е имало определен повод. Би било неучтиво да разпитва някого, който току-що е сменил спукана гума и очевидно бърза.

Адачи изсумтя. Нямаше нищо против учтивото отношение към гражданите, но като повечето полицаи вярваше, че един-два допълнителни въпроса рядко отиваха на вятъра. Невинният не би трябвало да крие нищо. Разбира се, всеки човек има нещо, което предпочита да не се знае. Сети се за Чифуне и нейните тайни и за дискретността, с която поддържаха спорадичната си връзка.

— Една кола, а не две? — подхвърли той.

— Една кола — каза Фудживара. — Макар че може да се е свързала с другата, която е била по-близо до целта. Но марката, моделът, описанието и времето съвпадат.

— Имало ли е някой друг в колата?

— Полицаят не знаеше — каза Фудживара. — Прозорците били с тъмни стъкла. Каза, че май му се видял човек на предната седалка, но за задната нямал представа.

— Запишете този полицай в моя списък от боклуци — кисело добави Адачи. — Изглежда се смята за социален работник, а не за полицай. Какъв смисъл да има кобанс навсякъде, ако полицаите в тях не си отварят очите!

— Записал е номера — каза Фудживара в защита на патрулния полицай. Всъщност смяташе, че критичността на Адачи е оправдана, но полицаите по улиците му бяха симпатични. Инспекторът беше прекарал значително по-дълго време по район, отколкото Адачи. — И ние издирихме колата.

— Това да не е телевизионно шоу-викторина — каза Адачи.

Фудживара се засмя.

— Това ще ви хареса, шефе — каза той. — Регистрирана е на името на братята Намака и е една от личните им коли.

Адачи го гледаше втренчено.

— Е, аз съм слисан — каза той. — Първо значка, а сега това.

Телефонът върху бюрото на Адачи иззвъня и той го вдигна.

— Моши, моши — каза той, японското „Здравей“. Човекът, с когото говореше, беше кратък. Адачи затвори и се изправи. Провери вида си.

Фудживара познаваше тези признаци и не беше изненадан.

— От горния етаж? — запита той.

Адачи кимна. В главата му се въртеше някаква мисъл, която не можеше да улови. Отправи се към вратата.

 

 

Токийското столично управление на полицията се ръководеше от главен инспектор. Също като Адачи, той беше възпитаник на правния отдел на Токийския университет и хвърчеше високо. Поради тази причина беше по-зает да се вре сред тези, които заграбваха или рушаха структурата на токийската власт и далеч по-зает с обществени задължения, за да отделя време за истинска полицейска работа.

Човекът, който в действителност ръководеше Столичното управление на полицията, беше заместник-главният инспектор — ЗГИ. И всички го знаеха.

Адачи се отправи към асансьора. Там чакаха и група полицаи, тръгнали на тренировки, и беше ясно, че няма да има място за всички. Поканиха го с поклони да влезе в асансьора и никой не го последва. Групата щеше да пътува като група.

Заместник-главният инспектор Сабуро Еноке не беше възпитаник на Тодай. Беше завършил един провинциален университет с доста добро име, но дължеше своето издигане на значителните си способности и голямата си хитрост в политиката. Привидно мекият и внимателен Еноке-сан беше опасен човек.

Адачи се поклони с истинско уважение. Заместник-главният инспектор винаги се беше отнасял учтиво с него, но въпреки това не беше спечелил симпатиите му. Беше сива и прикрита личност. Очилата му придаваха интелигентен вид, но очите зад тях не издаваха нищо. По външния вид на Еноке-сан трудно можеха да се отгатнат мислите или настроението му.

Йерархическият ред в полицията беше ясен на Адачи, но и потенциално натоварен с политически заряд. Като полицай и член на Токийското столично управление на полицията той докладваше и се отчиташе пред заместник-главния инспектор.

Обаче нарежданията за специфичните разследвания идваха от канцеларията на прокурора. Освен това и канцеларията на прокурора, и Столичното управление на полицията бяха отговорни в крайна сметка пред Министерството на правосъдието. А то беше оглавявано от министър на правосъдието, който беше политик и член на Диет. А малкият отдел на Адачи беше специализиран за разследване на корупцията сред членовете на Диет.

Всъщност Адачи докладваше на самите лица, които разследваше. Това наистина са интересни взаимоотношения, помисли си той.

Заместникът, в допълнение към кабинетите на своя секретариат, имаше на разположение средно голяма зала за конференции, както и още по-голям личен кабинет с прозорци от двете страни и прекрасен изглед към центъра на Токио. Обикновено се приемаше като добър знак, ако той използва личния си кабинет за разговор, какъвто беше случаят сега.

След първоначалните любезности донесоха черно кафе. Ако човек прекарва деня, срещайки се с хора от определена социална класа в Токио, то значи прекарва деня, като пие едно или друго нещо. Дори шефовете на якудза следваха общоприетите обичаи. Едно от първите неща, които Адачи научи в своята насочена против корупцията работа, беше да се облекчава както и когато може. Да седиш с кръстосани крака и пълен мехур върху татами на земята или върху някой от онези проклети ниски дивани беше истинска агония.

— Адачи-сан — каза заместник-главният инспектор, — как е баща ви? Добре е, надявам се?

Адачи благодари за вниманието. Хората все питаха за баща му. Така става, когато баща ти е старши съветник на императора. Императорът вече не беше считан за божествен. Той не упражняваше пряка власт. Но символичното му влияние беше значително. Старши съветник на императора беше някой, който има приятели на най-високите места. Това беше основната причина да изберат Адачи за неговата работа. Той имаше достатъчно връзки на най-високо ниво, за да го смятат за сравнително неуязвим за политическо влияние. А имаше и подходящ темперамент.

— Смъртта на Ходама-сенсей е изключително нещастие — каза заместник-главният инспектор.

Адачи кимна в знак на съгласие. Представи си Ходама, който едва ли е бил очарован от този вид смърт. Но забеляза, че персоналът на Ходама, загинал също така неочаквано, не беше споменат. Заместникът, който беше изключително дребен, седеше в голямо черно кожено въртящо се кресло. След първоначалното изречение той се завъртя така, че да може да гледа през прозореца, и замълча. Адачи се въздържа да надникне над бюрото. Носеше се слух, че краката на заместника не стигали до пода.

— Нещастие — тихо повтори заместник-главният инспектор, сякаш говореше сам на себе си. Изглежда, не очакваше отговор.

Характерно за японските разговори беше, че казаното бе значително по-маловажно от онова, което се подразбираше по други начини. Рангът на участниците, контекстът на дискусията, езикът на тялото, нюансите на гласа — всички тези елементи бяха със същата тежест като изречената дума и всички заедно допринасяха за доминиращия характер на срещата. Адачи, както и другият мъж, разбираше това, но смяташе, че заместникът пресилва тези неща. Той като че ли никога не казваше нещо определено. Никога не се палеше за нещо. Нямаше обратна реакция относно последните разкрития. Седеше като паяк, който плете невидимата си мрежа, а около него старите и закоравели на улицата полицаи подскачаха, щом заговореше. Не беше особено обичан или уважаван като ръководител, но въпреки това в полицията единодушно признаваха, че Столичното управление на полицията никога не е било в по-добра форма. Каквото и да беше, Паяка имаше нещо. И както се говореше, това нещо отчасти беше политическо влияние.

— Ходама-сенсей.

Употребата от страна на заместника на термина сенсей беше интересна и определено тревожна. Сенсей означаваше буквално „учител“ и се използваше в знак на уважение. Това, че заместник-главният инспектор говореше за Ходама — човек, разследван от отдела на Адачи — по този начин, искаше да загатне нещо. Ставаше дума може би за връзки, което намекваше за евентуално объркване на тези връзки, объркване, което трябваше да се избегне. Заместникът го предупреждаваше да продължава внимателно, да има предвид политическите последствия. Какви бяха неговите позиции по въпроса съвсем не беше ясно, но Адачи не смяташе да го пита. Беше безсмислено и щеше да наруши протокола. Заместник-главният инспектор беше негов началник, а Адачи беше добре възпитан и знаеше как да се държи в такива ситуации. Това беше Япония. Уважението към по-старшите беше основно правило.

Малкият човек в голямото кресло се обърна с лице към Адачи:

— Старши инспекторе, имате ли всички средства и възможности, които са ви нужни?

— Да, имам, заместник главен инспектор-сан — каза Адачи. — Използвам своя отдел, допълнителни хора, пренасочени при мен в случай на нужда, а работата на службата за техническа помощ е направо за пример — вътрешно беше ужасен. Изглежда, хем го предупреждаваха, хем му предлагаха помощ. Типично за Паяка поведение — крайно объркващо.

Заместникът махна одобрително.

— Важно е този въпрос да бъде разрешен задоволително.

Адачи се съгласи. Имаше чувството, че оперативната дума беше „задоволително“.

Паяка смени темата или поне привидно го направи.

— Преглеждах последните криминални статистики — каза той. — Загрижен съм за чуждия елемент. Нашите японски престъпници се държат предсказуемо и знаят докъде могат да стигнат. Чужденците нямат уважение към властта. Мотивите им често са неясни, а поведението — недопустимо.

Адачи отново се съгласи.

— Чужденците наистина могат да бъдат трудни, но все пак са необходими на икономиката.

— Корейските престъпници са особен проблем, както забелязвам — каза Паяка. — Имат склонност към насилие — той погледна Адачи. — Понякога насилието им е безразборно. Могат да бъдат истински жестоки. Липсва им нужният респект към служба и положение — той стана, за да покаже, че разговорът е приключил.

Адачи се поклони дълбоко и излезе. Заместникът може би предлагаше да разчисти работата около Ходама, като обвини някои услужливи корейци. А може би си спомняше ранните години на Ходама в Корея и предлагаше насока за разследване. А може просто да е водил учтив разговор. Адачи не смяташе да го пита какво има предвид. Ако заместникът бе искал да бъде по-точен, щеше да го направи. А още повече не беше учтиво да питаш по-висшестоящ. Япония беше дисциплинирано и йерархично общество, а Токийското столично управление на полицията — дисциплинирана и йерархична организация. Къде щяхме да стигнем, ако не се показваше достатъчно уважение към висшестоящите?

Все пак, мислеше си Адачи, понякога… Почувства се леко объркан. Слезе долу в дожото, намери си партньор за кендо и работи енергично в продължение на час. Да размахваш над нечия глава разцепена бамбукова тръстика, която има за цел да замести катана — дългия меч — докато в същото време се пазиш максимално от удари, беше отличен начин да възвърнеш самообладанието си.

След тренировката той се изкъпа и се върна на работа освежен. Подхвърлянията на Паяка запази на заден план в паметта си. Купчината върху бюрото му беше станала още по-висока. Чакаше го много работа.