Виктор О’Райли
Правилата на лова (18)

17.

Токио, Япония 10 юни

Още в първия миг, когато зърна Фицдуейн, Фумио Намака бе почувствал ледените тръпки на страха да притискат сърцето му и сега, когато вече цели десет минути се намираха в луксозната конферентна зала, определена за провеждане на срещата, не можеше да се освободи от своето мрачно предчувствие.

Гайджинът се бе появил в живота им във връзка с едно старо тяхно задължение. Но тогава той все още нямаше лице за тях и сякаш изобщо не съществуваше. Беше просто едно име, изписано върху лист хартия, просто някаква снимка, прикрепена към досието.

След трите неуспешни покушения срещу него сега Фицдуейн седеше срещу тях край масата в сърцето на империята „Намака“ и нещата стояха съвсем различно. Той наистина беше забележителен човек, от него се излъчваха самоувереност и непринуденост. Изглеждаше спокоен и сякаш наистина се наслаждаваше на разговора и именно тази негова непринуденост след всичко, което бе преживял, убеди Фумио, че брат му имаше право. Фицдуейн наистина представляваше заплаха и трябваше да се приема като такава, защото ако не успееха да го унищожат по-скоро, той застрашаваше да се превърне в застигащото ги възмездие.

Поглеждайки към Фицдуейн, Фумио почувства как го изпълни страх. Естествено не трябваше да се отхвърля напълно вероятността, че гайджинът не подозира нищо и може би ще повярва на версията, че за всичко е виновен единствено Китано, но Фумио винаги се доверяваше на инстинкта си. Гайджинът водеше смъртта след себе си.

Кей Намака, вживял се в ролята си на разтревожен и обществено отговорен за бъдещето на компанията, в този момент описваше шока, който бе преживял след разкриването на машинациите на Китано, който бе изпълнявал длъжността завеждаш отдел „Сигурност“ към ръководената от него корпорация.

— Както изглежда, Фицдуейн-сан — каза той, — всички ние сме станали жертва на един интригант, който е злоупотребил с положението си. Брат ми и аз бяхме шокирани при разкриването на машинациите, в които е бил замесен един от най-доверените ни служители. Китано-сан лепна срамно петно върху репутацията на „Намака Индъстриз“ и двамата с брат ми попаднахме в изключително трудна ситуация. Искаме да изразим дълбокото си съжаление за причиненото от този ренегат. Трябва да ни позволите да компенсираме по някакъв начин стореното от него и естествено ние ще положим всички усилия, за да направим пребиваването ви тук възможно най-интересно и приятно.

Фицдуейн остана поразен от пълното различие между двамата братя. Кей Намака бе един наистина изключителен във физическо отношение екземпляр — висок, широкоплещест, и целият му външен вид излъчваше самоувереност, достойна за корицата на някое икономическо списание. Фумио със своята слаба, безформена фигура определено създаваше впечатление за изостанал във физическото си развитие екземпляр. Но когато човек се вгледаше по-внимателно, откриваше, че погледът му говори за остър и проницателен ум. По мнението на Фицдуейн, трябваше да се опасява повече от невпечатляващия с физиката си Фумио.

— Намака-сан — каза Фицдуейн, — думите ви изразяват самата истина и аз съм ви благодарен за тях, но вие имате десетки хиляди служители и не можете да носите отговорност за постъпките на всеки един от тях. Всички ние пострадахме от последните събития. Аз едва не изгубих живота си, а вие, както разбирам, сте били ощетени със значителни суми от този човек. Е, нека гледаме на себе си като братя-партньори в нещастието, а, да се надяваме, и като братя в по-щастливи бъдещи начинания. А сега нека разговаряме за по-приятни неща — при което се усмихна.

Чифуне, чието присъствие оставаше напълно незабелязано, тъй като бе жена, и ако трябва да говорим направо, беше напълно излишна — и двамата братя говореха свободно английски, — се забавляваше, като наблюдаваше колко добре играеше своята роля Фицдуейн. При всичко, което знаеше, считаше тази среща за доста странно хрумване, но ирландецът се справяше великолепно в новото си амплоа. Дори го намираше обаятелен и виждаше как Кей Намака попада под влиянието на неговото обаяние.

Кей явно се възприемаше като водач и въплъщение на мъжествеността и беше поласкан от факта, че тази негова представа намира потвърждение. Според Чифуне той беше от хората, чиито действия се диктуват от сърцето, или което бе по-вероятно — от емоциите, а не от разума. А що се касаеше за зловещо изглеждащия по-малък брат, той почти не говореше, а само мълчеше и напрегнато дебнеше. Беше студен като риба.

— Вие сте много тактичен човек, Фицдуейн-сан — каза Кей Намака, — и имате право. А сега може би е време всеки да разопакова своя подарък. Благодарение на Йошокава-сан знам, че всички споделяме увлечението по средновековни оръжия, затова се надявам, че скромният подарък, който избрахме за вас, наистина ще ви достави удоволствие.

Фицдуейн започна да разопакова дългия правоъгълен пакет. Опаковката бе съвършена във всяко отношение, едновременно в качеството и ефектността на изпълнението си, и Фицдуейн за пореден път се възхити на прецизността, с която японците изпълняват дори най-дребния детайл. Когато отстрани хартията, пред очите му се разкри дълга тясна кутия от ръчно резбована секвоя, приблизително метър и двадесет на дължина и широка около двадесет сантиметра. Сама по себе си кутията представляваше истински шедьовър на изкуството, но явно бе само прелюдия към нещо много по-специално.

Това наистина му доставяше удоволствие. Дори при съществуващите рискови обстоятелства бе изключително приятно да получиш подарък, особено подарък, който очевидно е нещо наистина изключително. Естествено подаръкът можеше да се окаже смъртоносен, но реши, че това е малко вероятно. Срещата беше уредена от Йошокава и беше съвсем официална. Не, каквото и да бяха замислили Намака, в момента се намираше в пълна безопасност. Погледна насреща към двамата братя и се усмихна, предвкусвайки очакващата го изненада. Кей Намака го гледаше с лъчезарна усмивка, в която целият сияеше. Явно той също се наслаждаваше на мига. Независимо че беше престъпник, у него имаше нещо, което предизвикваше симпатия. Фумио наблюдаваше мълчаливо и с безизразно лице.

— Каква съвършена изработка! — възкликна Фицдуейн, посочвайки с поглед резбования калъф. — Не мога да си представя какво може да има в него — прокара нежно длан по потъмнялата от годините дървена повърхност, удължавайки по този начин мига на насладата. Усещаше, че Кей губи търпение. Този човек се вълнуваше като истинско дете.

— Трябва да отворите кутията, Фицдуейн-сан — обади се Кей. — Натиснете леко в средата резбованата върху дървото хризантема, после изтеглете леко наляво и ще се отвори.

Фицдуейн изпълни указанието. Хризантемата, доколкото знаеше, бе символ на японското императорско семейство и едва сега започна да проумява, че приготвеният за него подарък действително беше нещо много рядко. Кутията се отвори.

В нея лежеше великолепна испанска рапира с предпазител под захвата, положена върху мека подплата, обшита с алена коприна. По дръжката й бяха гравирани ловни и бойни сцени. Оръжието беше много старинно и представляваше изключителна рядкост. Той го извади от кутията и то прилегна така добре в дланта му, сякаш беше изработено специално за него.

— От края на седемнадесети век, испанска изработка — съобщи той. — Издължените прави остриета и извивките, прилягащи към ставите на пръстите, са отличителен белег на конструкцията на оръжията от този период, но погледнете какъв превъзходен екземпляр е тази рапира! Какви съвършени пропорции, каква симетрия само! Какво изключително майсторство е било необходимо за направата й?!

Кей Намака изглеждаше искрено щастлив от неподправените нотки на изненада и задоволство в гласа на Фицдуейн.

— Фицдуейн-сан — започна той, — от думите на Йошокава-сан разбрахме, че самият вие сте признат майстор на меча, а също и познавач-колекционер, затова решихме, че този малък подарък ще ви допадне. Както разбрах, вие отдавате своите предпочитания на шпагата, която се е развила като спортна разновидност на рапирата, и именно този факт продиктува направения от нас избор.

Фицдуейн се усмихна признателно.

— Понякога се упражнявам във фехтовка, признавам, но не съм сигурен, че съм достоен за класата на това оръжие. Освен това оръжията, които съм използвал, винаги са били с притъпени върхове. Убийството на противника в наше време се смята за проява на несръчност и ниска класа.

Кей се засмя сърдечно при този коментар, а Чифуне възпитано захихика, както подобаваше на една жена, прикривайки с длан устата си. Личното й мнение бе, че всички тези нелепици, свързани с протокола, бяха просто абсурдни, но не се гледаше с добро око, ако една добре възпитана млада японка започнеше да се превива от смях или пък се засмееше, без да прикрие устата си. Поведението на Кей подобаваше по-скоро на някой средновековен даймио или старейшина на клан в добро настроение, изправил се пред своите самураи.

Спомни си, че настроението на такъв човек може да се промени коренно само за секунди и да го превърне в жесток тиранин. Горчивата истина обаче сочеше, че той бе само съвременен вариант на изключително могъщ средновековен властник, с тази разлика, че неговата мощ се простираше над всички континенти посредством участието му в различни холдингови групи. Богатствата на един съвременен кейрецу биха накарали който и да е средновековен даймио да се черви от срам. Кей не просто се вживяваше в ролята си. Той наистина притежаваше власт и влияние. Такава бе страшната истина.

— Намака-сан — каза Фицдуейн, — вашият подарък наистина е чест за мен. А сега може би ще ме удостоите с честта да отворите скромния дар, който донесох за вас. Той бледнее пред проявената от вас разточителност, но може би ще ви заинтригува.

Ако Кей Намака се бе развълнувал, докато бе наблюдавал как Фицдуейн отваря подаръка си, то сега едва си поемаше дъх от нетърпение, макар че привидно спокойният му вид можеше да заблуди всеки наблюдател, непритежаващ способността на Чифуне да улавя дори най-малките издайнически белези в поведението на един човек. Все пак това бе Япония, където високо се ценеше способността да се владееш, а излишната проява на емоционалност се считаше за недостатък. Но независимо от това, движенията на пръстите му издаваха неговото нетърпение, докато отстраняваше хартиената опаковка, а в очите му припламваха радостни пламъчета.

Кей се държеше, сякаш бе Коледа. Наистина бе странна тази комбинация от почти детска невъздържаност и насилие.

Когато най-накрая се показа блестящото двойно острие на секирата и обточената й със златен филигран дръжка, Кей Намака ахна възхитено, а след това, неспособен да се сдържа повече, нададе вик, изправи се със секирата в ръка и я развъртя над главата си.

Дори облечен с ръчно тъкана риза, копринена вратовръзка и костюм от „Севъл Роу“, в този момент Кей изобщо не изглеждаше нелепо. Напротив, беше очарователен като въплъщение на вечния завоевател, по мнението на Чифуне, или пък на разглезено дете, което размахва поредната си смъртоносна играчка. Зависеше от гледната точка.

— Научих, Намака-сан — започна Фицдуейн, — че притежавате ненадмината колекция от хладни оръжия, затова ми се искаше да намеря нещо, което все още липсва в колекцията ви. За нещастие през изпълнената с поврати история на Ирландия не са останали почти никакви образци от средновековни оръжия, но това, което държите в ръцете си, е точно копие на ирландска бойна секира от тринадесети век. Тя се е оказала изключително полезно оръжие в сраженията с нормандските нашественици, защото с нея моите прадеди са можели да пробият доспехите на противниците си.

Кей развъртя още веднъж секирата над главата си, после я спусна надолу и я постави обратно в изработения от кожа калъф върху масата. Едва тогава забеляза запазения знак на корпорацията, гравиран върху острието. Повдигна очи към Фицдуейн.

— Не е било необходимо да си създавате толкова големи затруднения, Фицдуейн-сан — бавно каза той, — Фумио и аз сме ви много признателни за този подарък. А сега нека да уредим подробностите около вашето посещение в металургичния завод, към който, както разбрахме от Йошокава, проявявате интерес. Наистина е впечатляващо да се види как дори най-твърдите стомани стават податливи на обработка като пластилин. Освен това там имаме тренировъчна зала, в която се намира по-голяма част от моята колекция! Мисля, че наистина ще ви бъде интересно да видите всичко това.

Фумио не можеше да откъсне очи от секирата. Кей и този гайджин се държаха като приятели от детинство и все пак не можеше да се отърси от страха, който го изпълваше. Секирата на масата непреодолимо му напомняше на тези, с които някога палачите бяха обезглавявали осъдените на смърт. Тя действително бе неоценим дар, при това съвършен, предвид реакцията, която бе предизвикала, но на Фумио му прилошаваше само от нейния вид.

С усилие повдигна очи от секирата и погледна първо Фицдуейн, после Чифуне. Жената имаше обноски на добре възпитана преводачка, но нещо в нея го караше да проявява резервираност.

— Фицдуейн-сан — заговори Фумио с едва забележима усмивка, — с нетърпение очаквахме вашето посещение в „Намака Стийлс“, но сега вече навярно разбирате, че тъй като и двамата с брат ми говорим свободно английски, няма да се нуждаете от преводачка по време на посещението си там. Услугите на Танабу-сан няма да са ви необходими.

Фицдуейн реагира напълно адекватно на ролята си, каза си Чифуне. Той само повдигна пренебрежително рамене, сякаш за да демонстрира, че присъствието на неговата преводачка няма никакво значение, след което тримата продължиха да обсъждат други теми. Намака бяха захапали стръвта, но Чифуне вече знаеше, че не възнамеряваха да я глътнат на всяка цена. Крояха нещо, в това бе сигурна, но какво?

Докато Кей Намака и Фицдуейн разговаряха и си разменяха непринудено шеги, сякаш бяха стари приятели, сближени от общото си увлечение по старинни оръжия, дълбока тревога се загнезди в съзнанието на Чифуне.

Същата вечер Фицдуейн вечеря заедно с Чифуне. Вечерята протече приятно, като се изключат няколко обезпокояващи реплики, прозвучали като любовна увертюра.

Към полунощ отвърна на поклоните на застъпилия нощна смяна портиер в хотела, изпълнен с чувство за приятна отпуснатост и лека сексуална възбуда, което за него бе добре познато усещане.

Реши да си вземе душ, за да излезе от това състояние, един традиционен прийом за такива ситуации, но това не премахна възбудата. Така му въздействаше Чифуне. Не бяха си казали нищо, нито пък действията им открито бяха изразявали помислите им, но сексуалното привличане помежду им бе нараснало дотолкова, че бе достатъчно, за да предизвика почти физическо излъчване около телата им, подобно на светещия в мрака ореол, обгръщащ руските подводничари от Северния ядрен флот. Фицдуейн си помисли, че наистина бе жалко, че тъй като не можеха да прекарат нощта заедно, щяха да светят поотделно.

Жените винаги го объркваха. Например Итън, която обичаше, но която не бе пожелала да се обвърже с дом и семейство, когато той бе готов за това. Също и Катлийн, към която все повече се привързваше и която бе готова да създаде семейство точно когато самият той се чувстваше разколебан. А сега и Чифуне, с която го свързваше по-скоро флуидно сексуално привличане и която запазваше Адачи-сан като резервен вариант, ако беше разчел правилно знаците. Фицдуейн харесваше Адачи, а освен това нямаше да бъде никак мъдро от негова страна, ако смесеше работата и удоволствието. Имаше нужда от сътрудничеството на Адачи-сан и го получаваше, затова не би било особено тактично от негова страна, ако си легнеше с приятелката на старши следователя. Все пак човек не можеше да се съобразява непрекъснато с чувствата на всички около себе си.

Тъй като студеният душ, изглежда, не постигаше желания ефект, а и той не виждаше защо трябваше да доставя удоволствие на братята Намака, като умреше от хипотермия, Фицдуейн развъртя кранчето за топлата вода. Тъкмо възнамеряваше да се отпусне във ваната и да не мисли за нищо, когато телефонът иззвъня. Явно, че този път звънът не беше само плод на въображението му. Загърна се с хавлията, която обаче остана доста издута около слабините му.

— Заспал съм — каза Фицдуейн в слушалката — и в буквален, и в преносен смисъл. Земята е кръгла, а Япония е много далече от мястото, от което се обаждате, и тук вече минава полунощ. Никой възпитан човек не звъни толкова късно.

— Е, това беше много мило — каза отсреща Килмара. — Така поне съм наясно какво мислиш за мен. Слушай внимателно, приятелю мой, защото през последните дни Токио се превърна в световно средище, а ефирът се задръсти от кодирани съобщения след твоето посещение при Бърджин. Някой иска да се свърже с теб, за да се увери, че няма да се замесиш в нещо, което не би трябвало да научаваш. „В ход са операции, които не желаем да бъдат проваляни — казва той. И още: — Не желаем да загубим приятелите си.“

— Кой е този „някой“?

— Наш приятел, непоносимият Пол Шванберг — отвърна Килмара. — Ако не си зает, утре, след като закусиш, тръгни към „Ню Отани“ и попитай за него на рецепцията. Има офиси там. На организация, наречена „Японска федерация за световни проучвания“ (ЯФСП). Поне звучи по-добре от „Акме Импорт Експорт“. Между другото всеки знае кой стои зад тях. Цялата работа е в това, че е по-интересно да се действа под прикритие, а не от посолството, макар че нерядко действат чрез него. Развили са собственическо чувство, когато става въпрос за Япония. Какво от това, че началото на тези топли взаимоотношения е било поставено с пускането на една-две атомни бомби над тази страна.

Сякаш за потвърждение хотелската стая започна да се люлее — не много силно, но непрекъснато. След около десет секунди люлеенето спря. Килмара продължаваше да говори, но Фицдуейн не бе слушал. Беше страшничко.

— По дяволите! — изруга той. — Ама тук наистина имали земетресения. Доста страшничко е.

— Скоро се очаква поредното силно земетресение — отвърна Килмара, — или поне така чух. Ето ти нещо, което да отклони мислите ти от цялата тази касапница и кървищата, които неизменно те съпровождат. Просто запомни, че трябва да стоиш далече от масивни каменни и бетонни сгради. Не могат да ти причинят нищо хубаво, ако се срутят отгоре ти. Особено на човек на твоята възраст.

— Тази вечер се чувствам достатъчно млад — отвърна Фицдуейн, поглеждайки издутината пред слабините си, чиито размери дори земетресението не бе успяло да намали, — но за нещастие наоколо нима никой, с когото да споделя това си откритие.

— Да, хотелските стаи понякога създават такова усещане — каза Килмара. — Но невинаги. Спомням си, когато двамата с теб бяхме в…

Фицдуейн се разсмя. Няколко минути по-късно бе заспал.

 

 

Хотел „Ню Отани“, Токио, Япония 20 юни

Комплексът „Ню Отани“ бе достоен символ на новата свръхбогата и самоуверена Япония и Фицдуейн, който вече бе понаучил нещо за цените на недвижимата собственост в тази страна, потрепери при мисълта каква ли бе стойността на хотелския комплекс.

Половината от площта му се заемаше от луксозен хотел, а другата половина подслоняваше множество офиси и кантори, а несъмнено във вътрешността имаше и свръхлуксозни апартаменти, предназначени само за платежоспособни клиенти. Преддверието грабваше веднага окото и изглеждаше достатъчно високо, за да има свой собствен микроклимат. Човек със сигурност можеше да скочи от една от вътрешните тераси и да се спусне на ръце вътре в него, ако му се приискаше, стига да носеше добре скроен костюм и лачени мокасини марка „Гучи“. Съществуваха негласни изисквания към облеклото на посетителите.

Почти празното фоайе представляваше наистина впечатляващо разхищение на строителна площ за Токио. Подобна непрактичност развеселяваше Фицдуейн и той отново възвърна доброто си настроение. Любимият му сервитьор тази сутрин му беше сервирал чая със студено мляко и никой не бе стрелял по него, нито пък някой се бе опитал да го разфасова като за колбасарница, когато бе излязъл за обичайния пробег преди закуска, съпровождан от своите телохранители. Освен всичко не бе валяло, а това наистина можеше да се нарече подобрение.

Не след дълго стана ясно, че щетите, нанесени на собствениците на хотела от интериора на фоайето, бяха компенсирани в другите му части. Офисите на „Японската федерация за световни проучвания“ бяха мебелирани много луксозно, но бяха малки. Това беше най-малкият офис-комплекс, който Фицдуейн някога бе виждал, и всичко в него — чашите, масите, креслата бюрата — изглеждаше пропорционално умалено. Шванберг също беше дребен, вече надхвърлил възрастта на юпитата мъж с оредяла коса и гладко избръснато лице. Носеше вратовръзка с игла, а когато се обърна, за миг се видяха червените тиранти под сакото. Копчетата на сакото му бяха облечени в същия плат, от който беше ушит костюмът му.

За миг в съзнанието на Фицдуейн изплува вледеняващата сцена отпреди няколко десетилетия, когато без никакво предупреждение Шванберг рязко бе забил острието на ножа си в устата на онова невръстно виетнамско момиченце. Никога нямаше да забрави гледката на рукналата алена кръв, нито ужасяващото животинско изхъркване, изтръгнало се от устата на момичето. Случаят беше докладван, но тогава се бяха намесили въстаническите части, предвождани от Тет, а когато сраженията отшумяха, оказа се, че папката с рапорта за случилото се бе потънала незнайно къде и случаят беше забравен.

Фицдуейн презираше този човек. По негово мнение Шванберг беше изключително прозорлив и жесток човек, за когото не съществуваше понятието „морал“. Освен това беше напълно безличен. Фицдуейн имаше впечатлението, че според Шванберг предназначението на алпинистките обувки с шпайкове бе с тях да се катерят хлъзгавите склонове на бюрократичните върхове, но иначе напълно подхождаше на тази дребна душица. Независимо че тази среща бе поискана чрез посредничеството на Килмара, участниците в тази игра не проявяваха особена загриженост към личностните качества на своите партньори.

— Полковник Фицдуейн — рече Шванберг усмихнато, поемайки с две ръце протегнатата ръка на Фицдуейн. — За мен е удоволствие и чест да ви приема. Приятно е да срещнеш човек, с когото сте воювали рамо до рамо. И двамата сме извървели дълъг път оттогава насам.

Фицдуейн освободи ръката си и запази спокойно изражение, но в действителност едва сдържаше желанието да причини нещо болезнено и разрушително на този гнусар. Погледът на мъжа срещу него оставаше празен, сякаш чувствата и емоциите не бяха част от нормалното общуване.

Шванберг щракна с пръсти. Една секретарка влезе и покланяйки се многократно, пое чадъра на Фицдуейн, а той беше въведен в една миниатюрна съвещателна зала.

Чая поднесе друга служителка. Честно казано, не разбираше къде побираха всички тези хора. Пространството тук наистина беше ограничено. Вероятно служителките се катереха по етажерките, изпълнени с множество папки. Струваше му се, че тук едва ли можеха да се съберат едновременно двама души с нормални размери.

Шванберг натисна някакви копчета върху вградения в плота на заседателната маса пулт, след което вратите се затвориха с електрическо бръмчене.

— Сега вече сме напълно изолирани — каза Шванберг. — Предвидливост. Доста долари глътна това местенце. Стопроцентова звукова изолация, пълна обезопасеност срещу монтирането на подслушвателна техника. Нада излезе навън, Хюго, така че можем да говорим напълно свободно.

Фицдуейн се усмихна студено.

— Говорете направо, Шванберг — каза той, облегна се назад в своето миниатюрно кресло и зачака. Шванберг го погледна така, сякаш очакваше Фицдуейн да каже нещо. А той само кимна насърчително, но не проговори.

— Знаете ли, полковник — започна Шванберг, — имате наистина впечатляващо досие. По-голяма част от хората, занимаващи се с антитерористична дейност, просто прелистват папки, разменят си поверителни преписки с клеймо „Експресна поща“ и непрекъснато извършват някакви маневри, с цел да изкопчат възможно най-големи суми от джоба на данъкоплатците, докато вие, аз и Килмара сме на полесражението и си цапаме ръцете с кръв вместо тях.

Засмя се.

— Мен не ме бройте. От твърде дълго време вече обяздвам кресла в различни канцеларии. Истината е, че вие двамата имате най-голям практически опит в сравнение с останалите в тази професия. Вие двамата не сте продукт на нескончаеми скъпи тренировъчни лагери и компютърно разиграване на кризисни ситуации. Вие сте хората, които са се справяли с всичко това в условията на реалността. Издирвали сте и сте проследявали лошите момчета, след което сте ги отстранявали. Знаете какво трябва да се направи, как да го направите и как да накарате други да направят необходимото. Истината е, че може би ако изключим израелците, остават много малко хора, задържали се толкова дълго в голямата игра като вас двамата.

Фицдуейн отпи от чая си. Нямаше никаква представа какво целеше Шванберг, освен че го ласкаеше като прелюдия може би към молба за някаква услуга, за естеството на която хранеше мрачни подозрения.

— Шванберг — прекъсна го той, — това, което казахте, вероятно е вярно за генерал Килмара, но ако сведенията ви са прецизни, от тях ще разберете, че като изключим срочната военна служба в Ирландската армия, през целия си живот, включително и по време на Виетнамската война, съм работил като фотограф. Включването ми в борбата срещу тероризма стана случайно, тъй като се оказах потърпевш, а пребиваването ми в тази страна е в качеството ми на пострадал от терористични действия. Изобщо не съм опитният експерт, за когото ме вземате. Освен това съм само офицер от запаса, нищо повече.

— Полковник — каза Шванберг, пощипвайки с два пръста опакото на дясната си длан, което беше много неприятен тик, — вие сте в правото си да поддържате своята версия, но кажете ми как тогава успяхте да откриете, че нашият общ приятел Хангман е всъщност вторият стълб на операцията, редом с нападението на Ентебе. Възможно е да сте попаднали в този занаят по случайност, но определено действате като професионалист, а освен това имате много добри препоръки. Това е причината за настоящия разговор. Вие сте един от нас. Член сте на Клуба, а откровено казано, в него трудно се влиза, но още по-трудно е да го напуснеш.

За момент Фицдуейн си даде сметка, че независимо дали го съзнава или не, беше преминал границата между любителите и професионалистите. Казаното от противния Шванберг беше истина. Обстоятелствата го бяха тласнали пряко волята му в кървавия свят на борбата с тероризма, а реалността показваше, че притежава талант за това. Но самият той не се радваше особено на новото си амплоа.

Насилието понякога наистина беше необходимо, но то беше гибелно за душевното равновесие. Помисли си за Боти. Отчаяно му се искаше да може да защити своя мъничък син от реалностите на този свят. Най-парадоксалното бе, че в желанието си да го предпази Фицдуейн беше готов да направи всичко, което бе необходимо. Това бе безкрайната спирала на разрушението, която като че ли беше наложена изначално у всеки човек.

— Клубът?

— Общността, към която принадлежим ние — отвърна Шванберг, — които вършим онова, което е необходимо, така че средностатистическият гражданин да се тревожи единствено за редовното внасяне на вноските по своята застраховка. Радетелите за отстояването на западните ценности, ако настоявате да го чуете с по-гръмки фрази.

— Това вече са гръмки думи. Всъщност не си падам по фойерверките. И за да придадем по-конкретна насока на този разговор, какво общо има Япония с вашите западни ценности?

Шванберг, който имаше опит в дипломацията, отново постави на лицето си своята служебна усмивка.

— Именно този въпрос напоследък измъчва нас, местните момчета — отвърна той, — а точно сега ситуацията е изключително деликатна. Бърджин вероятно ви я е описал в общи линии, но той е стар човек и е извън играта, ето защо не е в течение какво точно става. Аз ще ви кажа какво е необходимо да знаете. В момента извън този офис е истинско минно поле, а ние не искаме един добър наш приятел и член на Клуба да се натъкне на някоя мина. Имаме набелязани планове за постигането на определени цели.

— Ходама и братята Намака — каза Фицдуейн. — Някогашни съюзници, които обаче са се отлъчили и са станали прекалено алчни, а напоследък са започнали да надрастват мисията си в този живот. Време е да се подменят старите лица с нови. В това отношение контраразузнавателните служби са ненадминати. Погледнете какво става сега в Италия, да не назовавам името на друга една страна.

Усмивката бе изчезнала от лицето на Шванберг. Сега наблюдаваше напрегнато Фицдуейн, сякаш преценяваше нещо и сякаш едно от тези неща бе фактът, че Фицдуейн продължаваше да бъде жив.

— Говорите като съдник, полковник. Бих се разочаровал, ако установя, че действително сте така наивен. Япония претендира за собствен път на развитие, но това е само татамае. Истината, хоне, е, че Япония винаги е имала куромаку, а след края на Втората световна война тази роля неизменно е изпълнявал Чичо Сам. Хора като Ходама са само инструмент на властта, но самите те не притежават никаква власт или влияние. Но обстоятелствата се променят, а инструментите се износват. Така става в живота. Хората са живи същества, които бавно остаряват.

— Спестете ми поученията си, Шванберг — студено го прекъсна Фицдуейн, — и да говорим по същество. Какво искате и какво предлагате в замяна?

— Ходама е мъртъв, следователно принадлежи на миналото — отвърна Шванберг. — Сега искаме да отстраним от играта братята Намака. Завинаги. Когато те се оттеглят, ще можем да въведем във владение новия японски куромаку, който ще е по-отстъпчив, а след това ще се заемем с осъществяването на някои размествания. Правителството ни служеше добре, но обществеността започва да недоволства. Необходимо е да създадем впечатление за промяна.

— Кацуда — каза Фицдуейн, — заедно с няколко политици с реформаторски платформи, които ще го представят.

— Мили боже! — бавно рече Шванберг. — Тук си едва от около две седмици. Как, по дяволите, се добра до тази информация?

— Хората разговарят с мен — отвърна Фицдуейн, — а някои от тях имат силна памет. Кой би имал интерес да убие Ходама по такъв жесток начин и кой ще заеме неговото място след смъртта му? Средства, мотиви и подходящ момент за извършване на престъплението — класическите критерии, по които е необходимо да се преценяват заподозрените — и всички те недвусмислено сочат към Кацуда. Начинът, по който е извършено убийството на Ходама, е бил грешка. Защото издава разчистването на стари сметки. Трябвало е да бъде извършено професионално. Почеркът да не издава личен мотив. Просто едно мъртво туловище.

— Но всички открити улики водеха към братята Намака — възрази Шванберг — и по никакъв начин убийството на Ходама не може да бъде свързано с Кацуда. Повярвайте ми, това знам със сигурност. Кацуда може и да е виновен, но това никога няма да бъде доказано. Хвърлиха се доста усилия, за да бъдат намерени подходящи отговори на въпросите, оставащи без отговори. Цялата вина ще бъде хвърлена върху братята Намака.

Фицдуейн поклати глава.

— Разследването се води от много способно ченге и според мен той вече се досеща за фаталните улики, оставени на местопрестъплението.

Шванберг изглеждаше изненадан.

— Вече сме информирани.

— Както казах — продължи Фицдуейн, — човекът е много добър следовател, а освен това е изключително проницателен. Мисля, че знае, че имате свой информатор в полицията, а може би знае и кой е той.

— Зарежете това — рече Шванберг. — Предполага се, че по този случай трябва да бъдем на една и съща страна. И двамата искаме братята Намака. Добре, не те убиха Ходама, но какво от това? Със сигурност обаче те са организирали нападенията срещу вас. Затова хайде да действаме заедно и да притиснем двете копеленца. А що се отнася до приятеля ви, ченгето Адачи, от известно време непрекъснато ни създава затруднения, така че вече сме направили необходимите постъпки. Той е много подходящ за устройването на нещастен инцидент в домашни условия.

Фицдуейн, по чието лице нямаше и следа от истинските му чувства, изпита желание да се пресегне и да удуши с голи ръце мъжа срещу себе си. Цинизмът и коравосърдечието на това малко лайно го изпълваше с отвращение. Този бюрократ стоеше тук и говореше за смъртта на негов близък познат със същия пренебрежителен тон, с който даваше поръчка за доставка на хартия за ксерокса.

Представи си как със същото безразличие Намака се бяха разпоредили за покушението срещу него и го обзе гняв. Сърцето му настояваше да изтича навън и да се свърже по някакъв начин с Адачи, за да го предупреди за грозящата го заплаха. Но мисълта му диктуваше да проявява предпазливост. Беше длъжен да остане тук. Шванберг щеше да се изпусне за още нещо, а и този човек не биваше да отгатне какви мисли се въртят в главата на Фицдуейн.

— В такъв случай какво искате от мен? — повтори въпроса си Фицдуейн.

— Да помогнете да се хвърли цялата вина за убийството на Ходама върху братята Намака, а Кацуда да остане на чисто — отвърна Шванберг. — И да ни държите в течение — замълча, но беше ясно, че търсеше подходящ начин да изрази и друга молба, която вероятно бе същинската причина за настоящия разговор. — И със, и без вашата помощ ние ще притиснем Намака — продължи Шванберг, — но те са само част от нашия общ проблем. Остава все пак проблемът с техните обучени терористи — хората, които извършиха нападенията срещу вас. Каквото и да си мислите, с тази престъпна групировка ние не сме свързани по никакъв начин. Известно време не можахме да направим връзката между тях и Намака, а до този момент не сме успели да ги уличим в съучастие с Намака. Но искаме Яибо да бъдат извадени от играта. Отстраняването на Намака е добро начало, но ако тяхното място бъде заето от друга тукашна групировка, опасността ще остане, при това в същите мащаби.

Фицдуейн кимна.

— Проумявам логиката на политика в думите ви и съм съгласен с нея, което не означава, че съм длъжен да я одобрявам.

Шванберг сви рамене.

— И още нещо — продължи Фицдуейн, — отпишете Адачи. Оставете на мен да се погрижа за него.

Шванберг го погледна неспокойно.

— Ние можем да влияем върху хода на събитията — каза той, — което обаче не означава, че винаги се намесваме в тях.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Кацуда е информиран за Адачи. Мисля, че нещата вече са задвижени и скоро ще се случи нещо. Разбира се, аз не съм в течение на подробностите по операцията. И не желая да бъда.

— Колко скоро?

— Не знам точно, но може би днес. А може би нещо вече се е случило. Кацуда става нетърпелив, когато няма кой да го обуздава. Дори „прекалено действен“, когато теренът под краката му е хлъзгав.

— Не го приемайте лично, Шванберг — каза Фицдуейн, — но ако нещо се случи с Адачи, ще извия собственоръчно кльощавото ви вратле. А сега отворете този буркан, за да изляза оттук.

 

 

Токио, Япония, 20 юни

Фумио Намака влезе в кабинета на брат си, накуцвайки.

Кей размахваше подарената му от ирландеца секира със същата привичност и лекота, с които някой друг от изпълнителните директори на корпорацията би се разхождал из коридорите със стик за голф в ръка. Кей не обичаше канцеларската работа, а подробностите го отегчаваха, за сметка на което нито за миг не губеше интереса си към бойните изкуства. В собственото си съзнание Кей се виждаше като средновековен самурай и според него фактът, че живеят в двадесети век, бе просто грешка във времето.

— Кей — обърна се към него Фумио, — бих искал да излезем в коридора и да ми кажеш какво виждаш.

— Зает съм — отвърна Кей, като размаха секирата над главата си, след това нанесе диагонален низходящ удар по въображаемата мишена, при което във въздуха се чу вледеняващо кръвта свистене. — Опитвам се да овладея това дяволско нещо. Знаеш ли, може повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. С нея се постига изключителна мощ на замаха, но същата тази мощ я прави трудна за направляване. Ако ударът ти не уцели мишената, острието на секирата продължава да се движи по траекторията и тогава ставаш уязвим. Въпреки това съм убеден, че съществува някаква техника за контролиране на това нещо, просто трябва да я открия.

Кей с лекота замахна нагоре със секирата и Фумио се изпълни едновременно е раздразнение и гордост към своя по-голям брат. Вярно, че Кей можеше да подлуди човек понякога, но ентусиазмът му беше заразителен.

— Свързано е с отстраняването на онзи гайджин, Фицдуейн-сан — каза Фумио. — Провеждам един експеримент, който, мисля, ще те заинтригува.

Кей изсумтя, но спря да размахва бойната секира.

— Отвори вратата, погледни наляво и ми кажи какво виждаш в коридора.

— Пак игрички — обезкуражително изкоментира Кей, отиде ядосан до вратата, отвори я и надникна в коридора. Но веднага се дръпна назад с побеляло лице. — Това е гайджинът — каза той, — ирландецът. Той е тук, представи си, стои там, в дъното на коридора, с гръб към прозореца. Какво прави тук? Как се е промъкнал през охраната? Какво ли е намислил?

— Нямам представа — отвърна Фумио. — Сигурен ли си, че това е гайджинът?

— Разбира се, че съм сигурен — веднага отвърна Кей, после забеляза особеното изражение върху лицето на брат си. — Какво искаш да кажеш с този въпрос?

— Мъжът в коридора не е Фицдуейн-сан — каза Фумио. — Същата височина, същото телосложение, същото облекло, същата прическа и същият цвят на косите — но той не е ирландецът. Стои с гръб към прозореца, затова лицето му остава в сянка, но ако се вгледаш отблизо в лицето му, веднага ще забележиш различията. Но в случая по-важното е, че в първия миг успя да те заблуди, а и ти не очакваше да го видиш тук. Хората виждат онова, което самите те очакват да видят.

Кей отвори отново вратата, но сега измина около десет крачки в коридора, за да може да разгледа по-внимателно мъжа. Този път веднага забеляза различията, но приликата наистина беше впечатляваща.

— Забележително, Фумио — обърна се той към брат си, когато се върна в кабинета и затвори вратата, — но какво ще правим с този пълномощник или двойник?

Фумио му обясни.

 

 

Най-малко веднъж седмично Адачи информираше прокурора Секине за хода на разследването и днес чакаше пред вратата на своя наставник със свито сърце.

Вярата му в хората, на които се бе уповавал през целия си живот, беше разколебана. Като повечето японци, Адачи никога не бе имал добро мнение за политиците, нито за политическата система, но винаги бе вярвал в хората, отговорни за законното управление на страната. Сега започваше да се убеждава, че е бил наивен.

Вероятно политическата корупция вече се ширеше сред всички управленски структури в страната. Политиците не получаваха подкупи под формата на огромни парични суми единствено за да пречат на изграждането на действаща управленска система. Не, парите се даваха в замяна на съвсем конкретна възвръщаемост, която не би била възможна, ако не бяха замесени и висши държавни служители. А те участваха в ключовите институции, управляващи страната. Ако искаха да постигнат определена цел, политиците бяха принудени да действат чрез тях. А нишките, които се държаха от куромаку, отвеждаха точно към тези служители.

Логическите изводи бяха неприятни, но неизбежни. Вероятно целият контингент от висши държавни чиновници, който произхождаше предимно от социалната прослойка, към която се числеше и Адачи, беше засегнат от корупцията. В каква степен — Адачи не знаеше, но че плодът беше загнил — в това бе сигурен. А освен това бе също така сигурен, че той самият е жертва.

Почука повторно на вратата. Никой не отговори, затова Адачи натисна дръжката на бравата и влезе в кабинета. Беше станало обичай, ако прокурорът отсъства, Адачи да го изчаква в кабинета му.

Тошио Секине, един от най-добрите и уважавани приятели на семейството на Адачи, държавен служител, получил широко признание заради своите професионални качества, седеше, отпуснат в креслото си, с облегната назад и леко наклонена надясно глава, а от прерязаното му гърло се чернееше страховитата паст на широка рана, която разкриваше прерязаните краища на сънната артерия. Още неизсъхналата кръв се бе стичала по дрехите му и беше оцветила в алено бюрото пред него. Папката с доклада, която тази сутрин Адачи му бе изпратил, лежеше близо до дясната му ръка. Пак там бе паднал и един напоен с кръв запечатан пощенски плик. Адачи се загледа в плика. Беше адресиран до него. Пъхна го във вътрешния джоб на палтото си и се зае да огледа трупа.

Килимът под краката на прокурора беше подгизнал от кръв. Традиционният сгъваем бръснач, който бе използвал, за да пререже гърлото си, лежеше на пода точно под дясната му ръка.

Адачи наведе глава, за да изчака отминаването на дълбоката покруса, изпълнила сърцето му, и остана така, потънал в мълчание, за да отдаде последна почит и израз на своята скръб. След това повика помощ и направи необходимото, както беше обучен да действа в такива ситуации. Каквото и да бе извършил Секине или пък бе помислил, че е извършил, в момента пред Адачи лежеше тялото на един мъж, успял да съхрани своето достойнство дори и в смъртта.

 

 

Фицдуейн откри, че половината от конвоиращите го — двама детективи от ТСПУ, в това число и вечно на негово разположение сержант Ога — чакаха търпеливо в коридора пред миниатюрните офиси на „Японската федерация за световни проучвания“.

Останалите двама от ескорта му чакаха в колата отвън. Човек трудно можеше да се почувства свободен, когато денонощно е придружаван от четирима мъже, но имаше моменти, когато този недостатък се превръщаше в преимущество.

— Сержант-сан — обърна се той нетърпеливо към детектив Ога. — На всяка цена трябва да говоря със старши инспектор Адачи. Веднага!

Ога, човек на действието, а не на думите, отвърна с едно кратко „Да, полковник-сан“, придружено от разбиращо кимване, и излая нещо в радиотелефона. Последва размяна на реплики, прекъсвани от интервали на изчакване. Фицдуейн не можеше да чуе нищо от отговора на централата, тъй като Ога получаваше информацията посредством миниатюрен говорител, прикрепен към ухото му. Минутите минаваха и Фицдуейн започваше да става нетърпелив, макар че продължаваше да чака мълчаливо. Явно бе, че Ога правеше всичко, което бе по силите му. Беше разчел съобщението, което предаваха жестовете и лицето на Фицдуейн. Без съмнение ставаше въпрос за нещо изключително важно.

Фицдуейн погледна часовника си. Бяха изминали единадесет мъчително дълги минути. Отново погледна към сержант Ога. Ето на какво казваха „възможност за непрекъснат обмен на информация“. Сержантът поклати отрицателно глава.

— Не можем да го открием, полковник-сан. Обикновено старши инспекторът носи със себе си радиотелефон и предавател, по чиито сигнали да знаем неговото местонахождение във всеки момент. Опитахме и с двете, но безуспешно.

Фицдуейн се помъчи да си представи в какви ситуации човек изключва радиотелефона или предавателя и да предположи в кои от тях би могъл да се озове Адачи.

— Старши инспекторът е голям почитател на играта кендо — разсъждаваше на глас той. — Може би тренира в спортната зала или пък вече е под душовете. Изпратете някой да провери.

Ога поклати глава.

— Съжалявам, полковник-сан. Всички полицейски служители са или на дежурство в участъка, или почиват. Той почива днес. Търсихме го из цялата сграда, но безуспешно. Последно са го видели в кабинета на прокурора, където е имало смъртен случай, но явно си е тръгнал сам. Мъртвият е бил много близък със старши инспектора и той е бил твърде разстроен от смъртта му.

„Какъв кошмар! — помисли си Фицдуейн. Адачи можеше да бъде навсякъде. Може би удавяше мъката си в някой от десетте хиляди бара в Токио, или пък просто се разхождаше, за да избистри ума си. Но всички хора се подчиняват механично на навиците си. — Необходим ми е някой, който познава добре неговите навици. Не, откажи се! Нямаш време.“

„Злополука в домашни условия“. Думите на Шванберг неочаквано изникнаха в съзнанието му. Беше почти убеден, че значението им не беше буквално, но те бяха добра отправна точка. Никой не би убил полицай, докато е на дежурство. По-логично е да бъде нападнат, когато не е на служба, защото тогава си почива и не е непрекъснато нащрек. Някой бар или пък леглото на познато момиче, или пък улиците бяха идеални за място на покушението, но кой можеше да предвиди кога едно ченге, което оставаше да работи по цели нощи в участъка, можеше да се появи в някое от тези места, а един добре планиран и изпълнен удар предполагаше добро познаване на навиците на жертвата и предсказуемостта на нейното поведение. Но по-рано или по-късно всеки човек се прибираше у дома, а Адачи, доколкото Фицдуейн знаеше, живееше сам.

— Сержант-сан — каза Фицдуейн. — Знаете ли къде живее старши инспекторът?

— Да, полковник-сан — отвърна Ога. — Сравнително близо до вашия хотел и на не повече от двадесет минути оттук. Всичко зависи от натовареността на движението.

— В такъв случай предлагам да стигнем дотам възможно най-бързо — отвърна Фицдуейн и се втурна тичешком по коридора. Сержант Ога излая нещо по радиотелефона, вероятно даваше нареждания на шофьора да ги чака с колата пред входа на хотела, и едва след това последва Фицдуейн. Гайджинът изчакваше пристигането на асансьора. Ога прикри усмивката си.

— Сержант Ога — изръмжа нервно Фицдуейн, — вие сте добър човек, но мисля, че трябва да ви предупредя, че зная какво си мислите. А сега чуйте ме добре: когато тази костенуркоподобна машинария пристигне и потеглим по улиците, искам шофьорът да нарушава всички правила от „Закона за движение по пътищата“ и да ни придвижи възможно най-бързо до жилището на старши инспектора. Някой се опитва да премахне Адачи и мисля, че наистина би било добре, ако успеем да му попречим. Вие какво мислите по въпроса?

 

 

Адачи се взираше с невиждащи очи в неподвижните води на водния канал, опасващ Императорския дворец.

Беше изключил радиотелефона и предавателя. Нуждаеше се известно време да остане сам, за да надмогне скръбта си и да обмисли добре своето положение. Изпълваше го мрачно усещане за потиснатост. Накъдето и да се обърнеше, непрестанно се сблъскваше с корупция. Дори най-почтените хора като прокурора също бяха засегнати от нея.

Кървавият плик обясняваше всичко. Едно разкритие от преди години беше направило Секине уязвим. Неотдавна белязаният е бил извикан и прокурорът е бил въвлечен в машинациите на Кацуда срещу Ходама и братята Намака. Не е било нужно да прави нищо повече, просто да информира Кацуда за хода на следствието и да подтиква разследването към откриването на по-голям брой улики.

Но тогава се бе намесил Адачи и поведението му се бе превърнало в заплаха за предварителния план. Вместо да се насочи към по-лесния път и да провежда разследването, изхождайки от съществуващите срещу Намака улики, за които Кацуда лично се бе погрижил, той бе решил да играе ролята на суперченге.

Неговата глуповата проницателност бе провалила възможности за изграждане на обвинение срещу Намака, които не по-малко заслужаваха да бъдат съдени, и беше поставила прокурора в ситуация, в която е бил принуден да избира между дълга си към Кацуда и симпатиите си към Адачи. И решението му бе струвало живота. Сгрешил или не, той беше живял като почтен човек и умря като такъв. Но каква безсмислена жертва, каква огромна загуба!

Не съществуваха никакви улики срещу Кацуда. Дори в посмъртното писмо на Секине той не беше назован писмено. За Адачи написаното между редовете беше ясно, но писмото нямаше никаква юридическа стойност. Не, Кацуда щеше да стане новият куромаку и Адачи не можеше да направи нищо, за да го спре.

Корупцията бе най-силна по върховете на властта и като се изключеше промяната, с която щяха да хвърлят малко прах в очите на хората, положението щеше да си остане същото. Ако имаше поне малко здрав разум в главата си, щеше да се огъне като младо бамбуково стръкче, в противен случай някой друг щеше да го пречупи.

Последното потвърждаваше, че информаторът сред хората от неговия екип бе не друг, а следователят, в когото бе имал най-голямо доверие — инспектор Фудживара. Инспекторът бе работил под прекия надзор на прокурора, затова възможно бе да е смятал, че постъпва правилно, но Адачи беше дълбоко наранен от неговото поведение.

За Фудживара се загатваше в оставеното от прокурора писмо. Адачи сам бе започнал да се досеща след онзи неделен бейзболен мач по телевизията. Естествено не беше в стила на Фудживара да работи в неделя, докато другите от екипа стояха като залепени пред телевизора, но това може би не беше чак толкова съществено.

За нещастие оказа се, че е било. Интуицията му отново не бе го излъгала. Въпросът сега беше дали Фудживара просто е изпълнявал нарежданията на прокурора, или следата отвеждаше много по-надалеч — към Кацуда. Дали сержантът поддържаше връзки с якудзите? Адачи всъщност не се интересуваше от отговорите. Дори да ги научеше, какво щеше да се промени? Чувстваше се уморен до смърт и съсипан.

Мрачното небе над главата му изглеждаше зловещо. Когато първите дъждовни капки набраздиха огледалната водна повърхност, Адачи прекъсна своите размишления. Не след дълго топлите дъждовни капки започнаха да падат на талази и Адачи прогизна до кости. Единствено сухо остана предсмъртното писмо на прокурора във вътрешния джоб на палтото му, слепнало от кръвта, но защитено от дъжда в найлонов плик за съхраняване на веществени доказателства.

Адачи знаеше, че трябва да се обади къде се намира или поне да се върне в управлението, но нямаше сили за това. Сега не можеше да издържи на напрежението и многобройните въпроси, Оглавяващият ТСПУ със сигурност щеше да пожелае да разговаря с него за смъртта на прокурора. Какво щеше да му каже Адачи? Нима истината щеше да помогне на някого? Към кого оставаше лоялен шефът му? Не, точно сега не беше в състояние да се справи с подобна ситуация. Днес бе ден, в който трябваше да остане насаме със себе си.

Започна да се отдалечава от землището на Императорския дворец и тръгна обратно към Джинбочо, където се намираше домът му. Дъждът се усили.

 

 

Инспектор Фудживара притежаваше ключове от жилището на старши инспектора, откакто веднъж Адачи го бе помолил да отиде до дома му, за да донесе нещо на шефа си. Това се бе случило в първите дни на следствието срещу Ходама.

Беше съвсем просто да си изкара копия от ключовете и оттогава Фудживара периодично ги използваше. Почти не съществуваше риск. Обикновено знаеше къде се намира Адачи, а освен това шефът му живееше сам. Дори да бъдеше заварен, Фудживара имаше предварително готово обяснение, че е трябвало да подготви тържество-изненада за старши инспектора. Може би щеше да прозвучи странно, но щеше да свърши работа.

Именно при едно от своите посещения тук Фудживара за пръв път разбра, че шефът му води паралелно разследване на аферата „Ходама“. Парадоксално бе, но в първия момент го изпълни раздразнение. Този човек не се доверяваше дори на хората, с които работеше. Но после веднага си бе дал сметка за несъстоятелността на своето възмущение. Истината бе, че Адачи бе много умен полицай и чудесен колега, за когото си струваше да работиш. А като всяко умно ченге Адачи бе усетил нещо нередно. Но не беше се усъмнил, че информаторът може да е Фудживара. В това сержантът беше убеден.

Фудживара влезе в апартамента на старши инспектора и заключи вратата след себе си. По навик понечи да си събуе обувките и осъзна абсурдността на намерението си. Използва якето си, за да подсуши мокрите си обувки, които иначе щяха да оставят следи по застлания с татами под, после прекоси всекидневната и влезе в спалнята.

Вече в спалнята, Фудживара отвори ципа на спортната раница, която му бе дадена на срещата с якудза, и извади от нея късата автоматична карабина с монтиран заглушител. Бе деветмилиметров „Стърлинг“, британско производство, модел L 34 А1, снабден с пълнител с капацитет тридесет и четири патрона, качвани в магазина отляво. Това правеше оръжието почти незабележимо, ако се използваше от подходяща позиция. Якудза беше маниак на тема огнестрелни оръжия и беше изрецитирал наизуст пълната техническа спецификация на карабината.

Най-важното нещо, от гледна точка на Фудживара, бе ефективността на шумозаглушителя. При този модел заглушителят бе вграден в цевта на оръжието и бе така добре конструиран, че дори при произвеждане на изстрел със стандартни амуниции звукът, който се чуваше, не бе по-силен от хъркането на спящ човек. Седемдесет и двете отверстия, разположени по периферията на канала на цевта, отвеждаха достатъчно висок процент от барутните газове така, че куршумите се изстрелваха със скорост, близка до скоростта на летене на един свръхзвуков самолет. Моделът е бил конструиран за специалните британски отряди за борба с тероризма. Поне така го беше уверил якудза.

Фудживара остана да се диви на историята на този модел и да се пита как оръжието се бе озовало в Япония. Това е то затопляне в международните отношения. После реши, че последиците от него невинаги са еднозначни.

Фудживара постави цевта, превъртя барабана и спусна предпазителя, след това се настани удобно на леглото. Сега трябваше само да чака. След това щеше да стреля от мястото си, после още веднъж от упор, за да е сигурен, и тогава щеше да потъне в тъмнината на нощта. Дългото яке, тъмните очила и шапката го променяха до неузнаваемост, в случай че срещнеше някого по стълбището. Веднъж да се добереше до близката спирка на метрото и ставаше неоткриваем.

Дори ако при последвалото убийството разследване попаднеше в списъка на заподозрените, щеше да разполага с непоклатимо алиби. Вече се бе погрижил за това. По-вероятно бе да бъде една от ключовите фигури, работещи по истинското следствие.

„Как се замесих във всичко това?“ — запита се Фудживара, докато чакаше. Малцина от служителите на ТСПУ можеха да се похвалят, че получават достатъчно. Пари, пари и пак пари. Отговорът идваше лесно и той напълно го удовлетворяваше. Харесваше му да вижда плодовете на труда си.

Редките случаи на корупция сред полицаите му бяха предоставили златна възможност. Цената на вътрешната информация бе скочила неимоверно, а всичко останало бе само въпрос на инициатива, правилно прилагане на предприемачески принципи и умение да се преценява кога с кого можеш да се свържеш. Участието му в екип за борба с групировките на якудза правеше последното лесно. Набиращото мощ гангстерско обединение се наричаше „Кацуда-гуми“. Това бе извън всякакво съмнение. Трудни хора, но плащаха добре. А за този удар бяха платили наистина щедро. Едно двукратно натискане на спусъка щеше да му донесе достатъчно пари, за да се пенсионира. Е, единственото, което се изискваше, бе да бъде на подходящото място в подходящия момент и да знае какви движения точно да извърши.

Чу завъртането на ключ в ключалката, а после и отварянето на вратата.

 

 

С течение на годините Фицдуейн бе намразил ситуациите, в които му се налагаше да влиза без предупреждение в места, където предполагаше, че го очакват неприятни изненади.

Една евентуална „злополука в домашна обстановка“ определено поставяше апартамента на Адачи в гореспоменатата категория. Един бог знаеше какво ли бяха измислили в „Кацуда-гуми“. До този момент можеше да каже, макар че с всеки ден научаваше нови неща, че японците проявяваха предпочитание към откритите нападения и разсичащите оръжия. Възможността да се натъкне на дузина якудзи, размахващи мечове над главите си, когато отвореше вратата на апартамента, го накара да се откаже от този вариант за проникване в жилището на Адачи.

Да кажем, че изпратеше там първо своите телохранители, което обаче нямаше да бъде особено почтено от негова страна, а и щеше да му бъде трудно да обясни на завеждащия ТСПУ генерал защо четирима от детективите му са разфасовани като колбаси. Не, настоящата ситуация изискваше проникването в жилището да стане по заобиколен път, при това придружено от разузнавателни действия. Родителите ви навярно са положили всички усилия, за да ви възпитат в откритост, честност и прямота, но в живота на всеки има моменти, в които малко притворство винаги се оказва полезно. Килмара беше горещ застъпник на използването на измама в условията на война, а Фицдуейн се бе оказал схватлив ученик.

Апартаментът на Адачи се намираше на последния етаж на една шестетажна сграда и до него се стигаше през външен вход, хлътнал навътре между един магазин за продажба на спортни екипи за бойни изкуства и някаква книжарница. Заключената врата изглеждаше солидна. Ето още един аргумент в полза на заобиколния подход. Нямаха ключове за входната врата и за апартамента, а Фицдуейн не искаше да събуди подозренията на онези, които вече бяха в апартамента на Адачи, като започнеше да натиска поред звънците отвън. Освен опитите да се свърже с Адачи чрез радиотелефона и предавателя, Фицдуейн бе позвънил и на домашния му номер, но никой не бе вдигнал слушалката. Последвалата проверка установи, че линията е повредена. От което на Фицдуейн не му стана по-добре.

— Сержант-сан — каза той, — оставете двама души тук и им заповядайте да задържат всеки, който влиза или излиза от сградата. И най-важното — да попречат на старши инспектор Адачи да влезе в нея, ако случайно се появи, а ние ще потърсим някакъв начин да се доберем до покрива.

Блокът се състоеше от около десетина сгради, долепени една до друга на калкан. Гледан от улицата, покривът на сградата изглеждаше почти равен, а достъпът до жилището на Адачи изискваше само да се прехвърлят през няколко парапета.

Но се оказа, че нещата бяха далеч по-сложни. Добрали се до покрива на една съседна сграда, след като сержант Ога показа легитимацията си и нетърпеливо обясни нещо на една изключително упорита възрастна дама, изведнъж се оказа, че се намираха с един етаж по-ниско от покрива на съседната сграда.

Докато Фицдуейн преценяваше ситуацията, дъждът продължаваше да се изсипва като из ведро. Съседният покрив не само бе с един етаж по-нависоко, но на всичко отгоре имаше и парапет. Налагаше се да се изкатерят около четири — четири и половина метра, а единствената възможност да го направи Фицдуейн виждаше във водосточната тръба откъм фасадата на сградата, под която се намираше улицата.

— Сержант Ога — обърна се той към японеца, — изпратете колегата си да донесе въже. Един бог знае какво ще намерим, когато се качим на покрива. А междувременно двамата с вас ще се поупражним в катерене.

Ога даде своите нареждания и детективът се втурна тичешком към стълбището. После сержантът изтича до парапета и се наведе напред, за да се хване за водосточната тръба. Фицдуейн се изравни с него и протегна възпиращо ръка.

— Гайджините са с предимство — рече той, — а освен това тази идиотска идея беше изцяло моя.

Започна да се катери. След като вече бе изкатерил около метър, забеляза, че независимо каква беше истината за професионалността в работата на японците, явно дренажните съоръжения не бяха инсталирани в щастлив за монтажниците ден. Спря, за да си поеме дъх. Някъде се чу пращене и тръбата под него бавно се отдели от закрепената в стената скоба, върху която бе стъпил.

Фицдуейн погледна надолу. Сержант Ога крещеше нещо, а хората на улицата бяха извърнали лица нагоре. В момента се държеше единствено с ръце, водосточната тръба беше мокра и хлъзгава. Но това бе най-малката му грижа. Ако скобата под него се окажеше същата стока като онази по-долу, щеше да умре в Япония, при това под дъжда.

Ога сочеше нещо.

Фицдуейн обърна глава нагоре и погледна в посоката, която показваше сержантът. На около тридесет сантиметра встрани от скобата, която се бе счупила, от стената стърчеше някакво метално парче. Изглежда, че беше поставено заради неоновата табела по-долу.

Протегна левия си крак, напипа с него огънатия метал и бавно прехвърли тежестта на тялото си върху него, после се изправи. Желязото издържа. Сега вече можеше да прехвърли краката си на по-горната скоба, а малко след това се хвана с ръце за парапета. Напрегна се за последното усилие. Когато се оттласна от скобата, за да набере достатъчно сили, за да успее да прехвърли краката си на покрива, водосточната тръба поддаде.

Фицдуейн остана няколко секунди, легнал върху парапета, за да събере силите си. Главата му лежеше на самия ръб на парапета и от мястото си Фицдуейн видя как насъбралото се на улицата човешко множество отстъпи уплашено назад при сгромолясването на втората тръба.

„Страхотно! Това се казва незабележимо промъкване, няма що.“ Можеше единствено да се надява, че човекът в апартамента на Адачи, ако изобщо имаше някой, не беше гледал през прозореца, защото ако го бе сторил, веднага щеше да направи връзка с хаоса на улицата. Все още трепереше от напрежение, повдигаше му се. Радваше се, че падналата тръба не бе ударила никого. Предвид голямата гъстота на населението в Токио, не беше убеден, че шансовете в случая бяха на негова страна.

Но сега имаше по-спешни проблеми за разрешаване. Концентрира се и предпазливо прехвърли тежестта на тялото си от парапета върху покрива.

Малко по-късно лежеше по корем край капандурата над жилището на Адачи и предпазливо се опитваше да разбере какво става вътре. При слънчево време сянката му веднага щеше да се очертае на фона на светлината. Но в ден като днешния, когато дъждът валеше като из ведро и замъгляваше стъклото, присъствието му щеше да остане незабелязано.

Все пак е някаква утеха, когато си принуден да лежиш по корем в локва мръсна вода. Можеше да се желае още много по отношение на дренажната система на покрива. Започваше да гледа от друг ъгъл на японското икономическо чудо.

 

 

Адачи бе влязъл в сградата, изпреварвайки с не повече от минута Фицдуейн. Беше мокър до кости, изтощен, целият трепереше и не можеше да се пребори с чувството за смъртна умора.

Перспективата да изкачи цели пет етажа му се струваше непосилна. Стигна до площадката на първия етаж, седна на стълбището, облегна уморено глава на стената и се унесе в неколкоминутна дрямка. От дрехите му се стичаше дъждовна вода и образуваше малка локва при краката му.

Затръшването на врата някъде на горния етаж го изтръгна от сънния му унес, а после се чуха стъпки и тропане на бастун. Когато съседът му го видя, го взе за някой просяк, забелязвайки подгизналите дрехи на уморено отпусналия се на стълбището мъж. Последваха смутени извинения, щом човекът позна Адачи. След това предложи да му помогне, но Адачи го увери, че ще се оправи сам.

— Явно съм настинал — каза той, докато се изправяше на крака и се покланяше учтиво, — но нищо сериозно. Благодаря за загрижеността ви, Саму-сан.

Саму-сан се поклони в отговор, но продължи да гледа Адачи, сякаш все още мислеше, че той се нуждае от помощ. Полицаят беше блед, трепереше и очевидно беше болен.

Адачи сложи край на тази неловка ситуация, като се заизкачва нагоре по стъпалата. Когато се изравни със Саму-сан, Адачи се усмихна и това сякаш успокои тревогата на съседа му. Саму-сан затрака с бастуна надолу по стълбището и Адачи отново остана сам. Почина си още няколко минути, после се заизкачва към следващия етаж.

Бяха му необходими цели двадесет минути, за да стигне до последния етаж. Прекрачи прага на дома си, напълно изтощен, и затвори вратата след себе си. Събу обувките и чорапите си, свали прогизналото яке и влезе във всекидневната бос и треперещ от студа и умората. Искаше да намери само топлина и да се потопи в обятията на съня.

И тогава видя Фудживара.

Сержантът се появи от неговата спалня, стиснал с две ръце автоматичната карабина, чиято цев, удебелена от вградения заглушител, бе насочена срещу Адачи. Шумозаглушителят ясно показваше какви са намеренията му. За собствено учудване Адачи не почувства нито страх, нито изненада. Вместо това сърцето му се изпълни със смесица от тъга, огорчение от предателството и отчаяние.

Спря се, целият треперещ от треска в подгизналите си дрехи, но иначе абсолютно неподвижен, с уморено отпуснати край тялото ръце.

Фудживара винаги бе харесвал Адачи и съжаляваше, че бе принуден да го убие. Но дълбокото уважение, което хранеше към старши инспектора, бе по-слабо от уважението, което хранеше към огромната сума, която му бяха платили. Годините, прекарани на улицата, го бяха научили, че животът изисква компромиси и непрекъснато ни поставя пред трудни избори. Но сега, изправен пред този трагичен герой, Фудживара се разколеба дали трябва да натисне спусъка.

— Така значи, сержант Фудживара-сан — каза Адачи, покланяйки се едва забележимо. — Ще умра от ръката на приятел. При тези обстоятелства, предполагам, че това ще е най-доброто решение.

Фудживара отвърна на поклона, но макар че тялото му се приведе напред, оръжието остана насочено към Адачи.

— Изглежда, не сте изненадан, старши инспектор-сан.

— Вече нищо не ме изненадва. Подозирах ви от известно време…

Толкова много предателства, толкова много корупция!

— Моля ви, коленичете, старши инспектор-сан — каза Фудживара, — и поставете ръце на тила. Обещавам ви, че няма да почувствате болка.

Адачи бавно се отпусна на колене и постави длани на тила си. Когато се приведе напред, усети как служебният пистолет под сакото се бе притиснал към гърба му. От мястото си Фудживара не го виждаше. Но беше безпредметно да се надява, че ще може да го използва. Целият трепереше от треската и студа, а автоматичната карабина щеше да го разкъса на две, преди да е успял да извади пистолета от кобура. Въпреки това мисълта се загнезди в съзнанието му и парадоксално, но фактът, че усещаше пистолета с тялото си, му подейства успокоително.

— Кой ви изпрати, сержант-сан? — попита той. — Кой даде нареждането за моето убийство? Бих искал да узная това, преди да умра. Паяка ли?

Фудживара се разсмя.

— Завеждащият СПУ е еталон за порядъчност, доколкото го познавам — отвърна сержантът.

— Кацуда?

Фудживара кимна възхитен.

— Винаги сте били добър следовател, старши инспектор-сан, и в това е бедата. Един не толкова проницателен детектив никога нямаше да попадне във вашето положение. Да, „Кацуда-гуми“ издаде вашата смъртна присъда. Трябваше да поддържате версията, че всички улики водят към братята Намака. Така беше според предварителните планове. Но те не предвиждаха необходимостта от вашата смърт.

— Това наистина ме утешава — каза Адачи с тъжна усмивка. — Значи всичко това е част от големия план на Кацуда за завземане на властта… и разчистване на стари сметки. Но кой извърши убийството? Самият Кацуда ли?

— Нима ще ви стане по-добре, ако научите, старши инспектор-сан? Нима това ще промени нещо?

Адачи разтвори ръце с обърнати нагоре длани в мълчалив жест.

— Бих искал да чуя края на тази история, преди да умра. Хайде, Фудживара, кажете ми — заради старите времена. Ще ви бъда много благодарен.

— Аз бях един от онези, които убиха Ходама — рече Фудживара. — Останалите бяха членове на „Кацуда-гуми“. А колкото до водача на групата, той беше с маска. Дали е бил самият Кацуда ли? Честно казано, мисля, че беше той, но всъщност не мога да го твърдя със сигурност.

— Доста несигурно обяснение, с което ще трябва да се задоволя, преди да умра — забеляза Адачи.

Фудживара го погледна виновно.

— Съжалявам, старши инспектор-сан, но това е всичко, което знам — след това насочи оръжието.

Разнесе се трясък и едно голямо парче стъкло се разби със звън в средата на пода.

Фудживара отскочи назад изненадан и веднага стреля в капандурата, при което над тях отново се посипаха ситни парченца стъкло и мазилка от тавана. Заглушителят бе толкова ефикасен, че се чу механичният звук от задействането на ударника.

Над главите им се изсипа порой от мазилка и трески, която се смеси с дъжда, проникващ безпрепятствено в апартамента, през отвора на капандурата.

Фудживара се отмести и се приведе, за да провери дали има някой на капандурата.

Адачи се претърколи, пресегна се да извади пистолета от кобура и стреля два пъти, държейки пистолета с една ръка. Ръката му продължаваше да трепери, но разстоянието беше малко и вторият изстрел на тридесет и осемкалибровия револвер улучи Фудживара в лицето, разкъсвайки плътта над скулата.

Фудживара политна назад от ударната сила на куршума и изпусна карабината. Адачи погледна ранения мъж, все още стискайки револвера в ръка. Знаеше, че трябва да стреля отново, докато все още имаше някакъв шанс, но този човек някога му бе приятел и той беше вярвал в него, един от неговия екип, с когото бе особено близък, и не можеше да го застреля като непознат.

Фудживара, целият окървавен, затърси пипнешком оръжието си и след това бавно допълзя до спалнята.

Чу се звук от падане на тежък предмет върху пода.

Фицдуейн бе скочил през капандурата и с мигновено десантно претъркулване се озова с гръб към Адачи, но с лице към спалнята. Държеше насочен „Калико“ десети калибър, зареден с трасиращи мултицелеви патрони.

Фудживара обърна глава при шума и понечи да пренасочи цевта на оръжието си. Адачи също погледна в посоката, от която бе дошъл звукът, стиснал револвера в ръка, очаквайки нова заплаха. Чувстваше се напълно изтощен и изпаднал в състояние на силен шок.

Фицдуейн даде пет последователни изстрела в посоката на Фудживара. Предвид късото разстояние, времето не бе достатъчно за възпламеняване на трасиращия заряд. Присветнаха едва няколко червени искри, преди куршумите да потънат в тялото на мишената.

Този откос улучи Фудживара в момент, когато се извръщаше, за да насочи оръжието си срещу Фицдуейн, разкъса лявата половина на торса му и го запрати с гръб към вратата на спалнята. Секунда по-късно втори откос, прицелен в главата, в случай че сержантът носеше предпазна жилетка, която мултицелевите амуниции не можеха да пробият, разкъса шията и челото му и той отново се строполи в спалнята.

Адачи подложи лявата си ръка, за да се прицели по-точно и се опита да насочи оръжието си към Фицдуейн. Всичко пред очите му се размиваше и той откри, че му бе трудно да фокусира целта си.

— Старши инспектор-сан! — викът дойде откъм тавана, а гласът бе познат. — Старши инспектор-сан, не стреляйте. Това е Фицдуейн-сан, гайджинът, приятел. Той е тук, за да помогне. Вече сте в безопасност.

„Ога, сержант Ога… ето чий е гласът“ — помисли си Адачи. Спусна надолу ръката, с която държеше пистолета, и усети, че някой го взе. Накрая изтощението и болестта взеха връх и той бавно се отпусна на една страна, след което загуби съзнание.

От капандурата увисна въже и сержант Ога се спусна по него въпреки изискания костюм, в който бе облечен.

Дъждът се изсипваше толкова поройно през капандурата, че създаваше илюзията, че сержантът се спуска не по въжето, а по водната завеса.

— Сержант Ога — обърна се към него Фицдуейн, — определено се радвам да ви видя тук, но как, по дяволите, сте се качили на покрива, след като водосточната тръба се сгромоляса на улицата?

— Полковник-сан — отвърна Ога, — отне ни известно време, но открихме, че зад водния резервоар в задната част на съседния покрив има метална стълба. Не беше необходима водосточна тръба.

— Страхотно! — измърмори кисело Фицдуейн.

Сержант Ога се усмихна.

— Но без онази водосточна тръба старшият инспектор-сан едва ли щеше да е още сред живите.