Виктор О’Райли
Правилата на лова (21)

20.

Токио, Япония, 28 юни

Поради специфичността на своето производство, „Намака Спешъл Стийлс“ беше обявен от военното министерство за зона с ограничен достъп, затова Чифуне нареди на пилота от Коанчо да направи две обиколки над площадката за кацане, разположена на покрива на сградата, докато тя съобщаваше чрез високоговорителя, че идват, за да извършат специална полицейска проверка.

На покрива се виждаха шестима цивилни охранители, а в малката контролна кула със сигурност имаше още от тях. Чифуне не искаше да влиза в конфликт с охраната и да подлага хеликоптера на риск от кацане под обстрел, ако това можеше да бъде избегнато.

Хеликоптерът беше с отличителните знаци на ГСПУ, а японците изпитваха дълбок респект пред полицията като институция, затова Чифуне не смяташе, че щяха да имат проблеми с кацането. Но дали щеше да успее да стигне по-далеч от покрива, това вече беше друг проблем, над който щеше да си блъска главата, когато се приземяха. Обикновено легитимацията й на служител на Коанчо успяваше да отвори почти всички врати пред нея. Специалните служби всяваха страхопочитание сред хората.

Но реакцията на охраната се оказа неочаквана. Хората върху покрива енергично правеха знаци, че хеликоптерът трябва да се отдалечи, а след това гръмовен глас, усилен от високоговорителя, съобщи:

— Предупреждение. Това е военна зона с ограничен достъп. Не правете опити за кацане. В противен случай ще открием огън. Повтарям: не правете опити за кацане или в противен случай ще открием огън.

Чифуне и Ога се спогледаха изненадани. Това беше безпрецедентен случай.

— Необичайно — измърмори Ога. Накъде отиваше Япония, която се смяташе за страна с почти несъществуващо насилие, щом охраната на някакъв металургичен завод си позволяваше да заплашва с унищожение летателен апарат с официалните отличителни знаци на една държавна институция? Явно, че респектът към властите беше пратен по дяволите.

— Наистина е необичайно, сержант Ога — каза Чифуне. Нареди на пилота да направи още една обиколка и огледа площадката за кацане през чифт въртящи се, жироскопично стабилизирани увеличителни очила. Вибрациите, обусловени от самия дизайн и от конструкцията на хеликоптера, правеха почти невъзможно от тях да се наблюдава с бинокъл, но след жироскопичното стабилизиране, нещата вече стояха съвсем различно. Полученото изображение оставаше неподвижно като скала, а хората от охраната сякаш се намираха само на една ръка разстояние благодарение способността на очилата да дават изображението в петнадесеткратно уедрен мащаб.

Чифуне завъртя очилата към Ога. Докато фокусираше очилата върху една малка групичка мъже, струпани на покрива, сержантът мислено си отбеляза, че Коанчо разполага с най-модернизираните играчки за наблюдение. Изведнъж странното поведение на охраната долу намери своето обяснение.

— Якудза — процеди през зъби Ога. — Тези долу не са служители от „Японската агенция за охрана на военни обекти“. Лицата на част от тях са ми познати. Това са хора с криминални досиета. Но какво правят те тук?

— Предполагам, че това могат да обяснят братята Намака — отвърна мрачно Чифуне.

После се свърза с централата на Коанчо, включи видеокартина от мястото на действието, за да покаже лицата на хората върху покрива, която беше приета от дежурния офицер, и помоли за изпращане на подкрепление. Гласът в слушалката им отговори да не правят опити за кацане до пристигане на подкреплението. Тя понечи да възрази, но тъкмо тогава забеляза, че един от капаците на контролната кула долу се беше отворил и от него излязоха няколко мъже, носещи нещо на раменете си. Видеовръзката с централата продължаваше да предава картина от мястото на събитието. В микрофона се чу краткият ужасен вик на офицера от централата, след което в пространството под тях се появи червена следа от изстреляния към хеликоптера трасиращ заряд и радиовръзката прекъсна.

В обшивката на хеликоптера се появиха множество дупки, а детектив Сакадо се сви конвулсивно и увисна на предпазния колан, когато два петдесеткалиброви куршума го улучиха странично, разкъсвайки единия лоб от белите му дробове и едната половина от гръдния му кош.

Хеликоптерът полетя надолу като камък и премина в бръснещ полет над покрива долу в резултат на незабавно взетите от пилота мерки за избягване на сблъсъка с трасиращия заряд. Действията му се оказаха инстинктивно правилни и имаха изненадващ ефект, тъй като не бяха очаквани, но в резултат от тях сега се оказаха по-близо до контролната кула.

Вторият заряд изсвистя във въздуха над тях, където хеликоптерът се бе намирал само допреди секунди, но третият заряд улучи ротора на опашното витло. Хеликоптерът започна да се завърта около собствената си ос, но вече се намираха толкова близо до покрива, че почти в същия миг се удариха в него.

Чу се пронизително метално стържене, когато стабилизаторите на хеликоптера се плъзнаха по предпазните перила, обграждащи площадката за кацане, и във въздуха се изсипа дъжд от искри, след което витлата на хеликоптера се разпаднаха при бавното спиране на улучената машина в подножието на контролната кула.

Ударът беше силен, но благодарение на ниската височина, на която бяха летели, не се бе оказал фатален, а приплъзването по перилата беше убило голяма част от скоростта на вертолета. Завързани с обезопасителните колани, Чифуне и оцелелите детективи бяха малко понатъртени и в състояние на стрес, но иначе напълно невредими. Веднага изпълзяха от хеликоптера и потърсиха прикритие в подножието на контролната кула, на противоположния й край, а не от страната, в която се бе блъснал хеликоптерът. Пилотът се опита да последва примера им, но докато слизаше от машината, резервоарите за горивото се възпламениха и погълнаха в пламъците си стената на контролната кула и част от площадката за кацане. Във въздуха се посипаха горящи отломки от летателната машина и от изтръгнатите от взривната вълна перила.

Един мъж от охраната пълзеше към тях. Докато се бе опитвал да се спаси от разбития хеликоптер, едно голямо парче от хеликоптерното витло се бе стоварило върху гърба му и сега, докато пълзеше към тях, видяха как от устата му избликна кръв.

Над парапета на върха на кулата се надвеси човешка фигура.

Намираха се прекалено близо до стената на кулата, за да стрелят по тях с петдесеткалиброви амуниции, но мъжът държеше автоматична карабина и тъкмо се прицелваше в тях, когато Чифуне натисна спусъка. Мъжът политна назад и от тялото му запръска кръв, после се прекатури над парапета и се строполи в подножието на кулата, недалеч от тях.

Чифуне пропълзя до тялото. Трябваше да накарат въоръжената с карабини охрана да излезе от контролната кула, а за това й бяха нужни гранати. Усилията й се оказаха напразни. Убитият нямаше гранати. Движенията й привлякоха вниманието на няколкото мъже, които го обстрелваха от един вход, отстоящ на около петнадесет метра. Над главата й изсвистяха куршуми и се забиха в стената над нея.

Сержант Ога и детектив Ренако отговориха с ожесточена, масирана стрелба и под нейното прикритие Чифуне успя да пропълзи обратно при тях. Резултатът от всичко бе, че сега се намираха под кръстосания огън на охраната върху покрива на кулата и на хората, скупчени във входа.

 

 

Фицдуейн повдигна нагоре лявата си ръка, при което застаналият пред него Хитаи и двамата якудза отзад замръзнаха на местата си.

Гайджинът най-после проявяваше някаква реакция. Най-после предприе нещо различно. Това беше добре. Именно това искаше Намака-сан, а каквото желаеше той, желаеха го и неговите хора.

— Намака-сан — каза Фицдуейн, — размишлявах за разликата между японските мечове и тези, изработвани в Европа. Не е ли вярно, че японските оръжия достигат своето съвършенство някъде около осми век и че един меч, изработен около хилядолетие по-късно, в по-малка или в по-голяма степен изглежда почти същият на външен вид?

Въпреки обзелата го ярост, Кей остана заинтригуван от този въпрос. Гайджинът беше познавач и ценител на хладните оръжия също като него. Онова, което имаше да каже, особено предвид настоящите обстоятелства, може би наистина си струваше да бъде чуто.

— Почакайте! — обърна се Кей на японски към хората си.

Хитаи тъкмо се приготвяше да убие гайджина, изваждайки меча от ножницата, и демонстративно разсече въздуха, нанасяйки елегантен диагонален удар по въображаема мишена. Кей Намака се беше прочул с него, а Хитаи искаше да покаже, че той също беше майстор на я-ду, изкуството на елегантния замах с меч.

Гайджинът, изглежда, нямаше да бъде достоен противник, но неговото поведение го объркваше. Възприетата от него тактика на непрекъснато отстъпване означаваше, че щеше да му бъде трудно да скъси дистанцията помежду им до необходимото разстояние за нанасяне на удар. А този нелеп разговор го разсейваше. Отнемаше от тържествеността и достолепието на настоящата ситуация. Лично Хитаи го намираше за досаден, а освен това разговорът му пречеше да се концентрира, както изискваше случаят.

Целта му беше да изчисти мисълта си като огледална водна повърхност: „Отражението във водната повърхност символизира едно изчистено, спокойно съзнание, намиращо се в пълна хармония с обкръжаващия го свят, което е целта на най-висшата степен в обучението по бойни изкуства.“ Поведението на гайджина му въздействаше като хвърлянето на камъчета в спокойните води на езеро. Хитаи не можеше да се съсредоточи.

— Да, така е — отвърна Кей. — Класическият японски меч, катана, е достигнал своето съвършенство във времената, когато европейците се сражавали с необработени парчета метал. А дори и след това, какъв път сте избрали към съвършенството? Вместо върху формата, ние сме избрали да насочим усилията си към усъвършенстване на техниката на използване на меча. По сто и двадесет изтегляния от ножницата и по хиляда замаха с меча дневно се считали за нещо обичайно по време на бойното обучение. Единствено с непрекъсната практика се постига съвършенство и пак тя е ключът към сливането в едно на войната и оръжието.

— Принуден съм да призная, Намака-сан — каза Фицдуейн, — че в сравнение с вас ние, западняците, сме като капризни деца. Вместо да се стремим към усъвършенстване, ние непрекъснато изпробваме нови неща. Това ни тласка към едно хаотично, но творческо общество. Да вземем за пример рапирата. В един определен етап някои нейни разновидности са достигали до дължина метър и половина, което я правело доста неудобна за носене по време на светски приеми. Естествено в резултат от експериментите и грешките били създадени по-приемливи модели. Но след това всички ние сме започнали да използваме предимно огнестрелни оръжия.

Кей Намака беше озадачен. Гайджинът си играеше с него. Хитаи погледна към Кей и в очите му се четеше безмълвна молба да се сложи край на тези брътвежи.

Фицдуейн отстъпи три крачки и когато двамата якудза отскочиха изненадано назад, напълно неподготвени за този неочакван ход, той замахна ожесточено напред с рапирата, която разсече врата на мъжа до него, и продължи безпрепятствено напред, потъвайки дълбоко в окото на втория якудза.

Кей измуча, а Хитаи се обърна мигновено с лице към своя противник, изтегли с неподозирана бързина катаната си и инстинктивно замахна към мястото, на което допреди секунди бе стоял Фицдуейн. Острието на катаната се натъкна на втория якудза, който в този миг се строполяваше, смъртоносно ранен в окото. Мечът разсече гръбначния стълб, след което отдели дясната ръка от тялото на нещастника.

Фицдуейн, който не разполагаше с достатъчно време да се справи със същността на проблема, камо ли да изпилва детайлите по неговото разрешаване, остави рапирата си да стърчи от гърлото на първия якудза и сграбчи неговата карабина „Узи“. Но кожената презрамка на оръжието не можеше да се освободи, затова свали предпазителя и започна да стреля, независимо че тя все още висеше, преметната през рамото на якудза.

Оръжието затрещя, а мечът на Хитаи се пръсна на парчета още след първите изстрели. Случаят не изглеждаше уместен за проява на задръжки, затова Фицдуейн стреля отново, а кръвта на Хитаи обагри с алени цветя стената отзад, когато куршумите улучиха якудза — втори майстор на меча.

Карабината млъкна. Амунициите бяха свършили. Фицдуейн изтегли рапирата си от врата на мъртвия якудза и се приготви да посрещне новия си противник, който вече се приближаваше. Якудза разсичаше въздуха с непрекъснати низходящо-възходящи диагонални удари, които правеха невъзможно приближаването до него. Това представляваше вид отбрана, основаваща се на агресията, защото мъжът настъпваше все по-близо, като едновременно запазваше постоянен периметъра, гарантиращ собствената му безопасност.

Фицдуейн се пресегна, сграбчи счупения меч на Хитаи и го използва, за да парира острието на якудза, в същия миг забивайки рапирата си в неговия стомах. Мъжът политна напред и падна на колене.

Фицдуейн незабавно се извъртя, за да посрещне евентуално нападение от страна на Кей Намака и остана слисан, когато видя, че нито той, нито Гото бяха помръднали от местата си.

Кей просто си стоеше, стиснал с две ръце бойната секира, и се наслаждаваше на зрелището. Тогава Фицдуейн пристъпи напред и секирата засвистя във въздуха над главата на Кей. Изригна кървав фонтан, а главата на якудза се търколи на пода. Обезглавеното тяло се свлече пред искрящия от възбудата поглед на Кей. После Намака премести очи към острието, от което продължаваше да капе кръв.

— Ненадминато! — възкликна той. — Балансът, майсторството на изработката са впечатляващи.

— Намака-сан — обърна се към него Фицдуейн, — явно като малък не сте яли много риба. Много хубаво не е на добро. Свалете това оръжие.

Кей погледна насреща. Гайджинът отново бе в движение. Сега стоеше край малката масичка, върху която бяха оставени личните му вещи, а в ръцете си държеше някакъв предмет.

— Не ме разочаровайте, Фицдуейн-сан. Хайде да се сражаваме като истински мъже.

Фицдуейн обходи с поглед касапницата наоколо, после спря очи върху Кей.

— Не ставайте смешен! — отвърна той. Старият „Калико“ отново беше в ръцете му. Гърмящата секира се бе оказала добра идея, но не копнееше да бъде в същото помещение, в което щеше да се взриви тя. Летящите с огромна скорост метални отломки обикновено не проявяваха подбор към потърпевшите.

— Бий се с мен, гайджин — изрева Кей и се втурна към Фицдуейн, размахал секирата над главата си.

„Това е човекът, който се разпореди да бъда убит и който едва не уби сина ми“ — помисли си Фицдуейн. Въпреки всичко изпита известно съжаление, когато натисна спусъка на „Калико“-то и десеткалибровият двойно целеви трасиращ снаряд просветна във въздуха, проби с лекота пищните самурайски одежди и разкъса на парчета красивото тяло на Кей Намака.

Останките от онова, което допреди миг бе тялото на президента на „Намака Корпорейшън“, се свлякоха на пода и по него потекоха множество алени струйки.

— Намака-сан — рече Фицдуейн по-скоро на себе си, — ние, гайджините, си имаме своите недостатъци, но знаем, наистина знаем много начини за убиване. Но това едва ли е основание за гордост.

В един далечен ъгъл на залата стоеше шефът на отдел „Охрана“ в „Намака Корпорейшън“. Раменете му бяха отпуснати, лицето му изглеждаше бяло като вар под самурайската бойна шапка и целият трепереше от страх.

Фицдуейн се приближи с небрежно насочен към ужасения мъж пистолет.

— Гото-сан — заговори меко той, — убеден ли сте, че сте избрали подходящото поприще за своята реализация?

Гото трепереше и не можеше да говори. Гайджинът бе убил петима въоръжени мъже за по-малко от минута и беше убеден, че той щеше да бъде шестият. Беше приел поста шеф на охраната към „Намака Корпорейшън“, за да присъедини енергията си към Намака кейрецу. Това бе станало след внезапната смърт на Китано-сан, но Гото никога не бе допускал, че ще бъде нещо повече от администратор. Насилието го караше да се поболява.

— Гото-сан, ако не искате да увелича броя на телесните ви отвори — каза Фицдуейн, — ще се изправите и ще ми покажете как да изляза оттук.

Обзетият от смъртен ужас мъж не помръдна. Фицдуейн стисна по-здраво оръжието и сега цевта сочеше право в челото на Гото.

— Моля — каза сухо Фицдуейн.

 

 

„Единствената причина да сме все още сред живите — размишляваше Чифуне, докато над главите им неспирно свистяха куршуми и се забиваха в стената на кулата, изтръгвайки парчета мазилка от нея — е тънкият двоен пояс от напълнени с пясък чували с височина шестдесет сантиметра и дължина около два и половина метра, зад които сме се прикрили.“

Първоначално не бе могла да си обясни какво правеха тук торбите, тъй като местонахождението им по никакъв начин не подсказваше тяхното предназначение, но после съобрази, че торбите с пясък вероятно се използваха като обезопасителни тежести, привързвани към стабилизиращите скиобразни дъги на хеликоптерите при силен вятър.

За нещастие чувалите бяха напълнени със ситен пясък и когато куршумите започнаха да ги пробиват, пясъкът започна да изтича с обезпокоително високи темпове. Само след няколко минути щяха да разполагат с достатъчно материал за правене на пясъчни замъци, но щяха да останат без прикритие. Не след дълго щеше да им се наложи да предприемат някакви мерки.

Сержант Ога лелееше по гръб, насочил своя „Хеклер и Кох“, МР 5, към горната част на кулата. От време на време се показваше някоя глава и някой правеше опит да ги обстрелва, но сержант Ога успяваше да държи положението под контрол, отвръщайки със стрелба на полуавтоматичен режим, за да пести амунициите. Чифуне констатира, че сержантът притежаваше талант за това. Такава точна стрелба не се постигаше единствено с обучението в специалните парашутно-десантни части.

— Как сте със СЗП-то, сержант-сан? — попита Чифуне. Имаше предвид воденето на сражения в закрити пространства, изискващи специални умения, които можеха да се придобият само при симулирани ситуации или при работа в група за антитерористична дейност.

Ога даде два последователни изстрела по посока на появилия се над парапета на покрива силует и във въздуха се спусна червена мъгла.

— Позабравил съм го, но спомените ми започват да се опресняват. Казват, че е като карането на колело. Дори когато остарееш, все още можеш да го правиш, с тази разлика, че ставите започват да скърцат.

Чифуне се усмихна. Беше чула почти същия коментар относно друг, не по-малко популярен начин за прекарване на свободното време.

— Ако останем тук, ще ни убият — каза тя. — Ако излезем малко по-напред, за да можем да атакуваме хората в и около онзи вход, ще бъдем убити, преди да успеем да стреляме. Там са най-малко шестима, а разстоянието до входа е цели дванадесет метра. Освен това онези от покрива ще могат да ни атакуват с петдесеткалиброви заряди откъм гърба.

— Което означава, че ни остава кулата или пристигането на подкрепление?

— Ще изминат най-малко двадесет минути до пристигането на подкрепление — отвърна Чифуне, — дори ако насам е тръгнал корпусът за бързо реагиране.

— Затова да обстрелваме входа с четиридесеткалибров снаряд и кажете на Ренако да ги накара да полежат няколко секунди, докато ние взривим входа на контролната кула — предложи Ога. — Според мен всички оцелели след избухването на хеликоптера сега се намират на върха на кулата.

— Колко са според вас?

— По-малко, отколкото преди експлозията — мрачно отвърна Ога. — Двама или трима, в най-лошия случай четирима. Затова да опитаме.

Чифуне погледна отново контролната кула. Можеше да вдигне във въздуха покрива на кулата с един четиридесеткалибров снаряд, но бяха прекалено близо, за да успее да постави продълговатия снаряд в специалната втора цев, но дори ако успееше, последвалата експлозия можеше да извади и самите тях от строя. Мислено си отбеляза за в бъдеще винаги да взема със себе си по някоя и друга бройка от добрите стари ръчни гранати. Тази мания по оръжията за водене на открита стрелба беше направо абсурдна. Само секунди след започването на престрелка всеки разумен участник в нея се оказваше зад някакво прикритие, а в такива случаи най-подходящи за целта си оставаха гранатите.

Ренако извика и Чифуне погледна към него. Лицето на детектива беше изкривено от болка. Пресегна се и придърпа крака си под прикритие, сякаш той не можеше да се движи сам. Един куршум беше улучил крака му, когато Ренако се протегнал за миг и кракът му бе останал извън очертанията на тяхното невзрачно прикритие. Лицето му бе посивяло от болката, а по челото му бяха избили ситни капчици пот. Подобна рана вероятно причиняваше непоносима болка, независимо че не представляваше непосредствена опасност за живота.

— Ренако-сан — обърна се към него Чифуне, — мислите ли, че можете да се заемете с покрива? Ние ще го прочистим, но междувременно трябва да не им давате възможност да надигнат глави. А след това ще можем да ви помогнем.

Ренако кимна отпаднало. Ога му помогна да легне по гръб, за да може да наблюдава парапета, постави нов пълнител на оръжието му и го зареди. Ренако също имаше МП5, но Ога нагласи неговото оръжие на автоматичен режим на стрелба.

— Няма да е трудно, Ренако-сан — каза Ога. — Само трябва да ги поизкъпете с оловен дъжд, ако някой покаже глава.

— Хай, сержант-сан — отвърна Ренако. Чувстваше се отпаднал и парапетът току се размиваше пред очите му, после отново се фокусираше, но мислеше, че ще може да издържи достатъчно дълго.

До този момент Чифуне бе обстрелвала със своя гранатомет входа в другия край на площадката, защото ако Фицдуейн бе все още жив, бе много възможно да се намираше някъде в онази посока. Все пак скоро щяха да се лишат от лукса да могат да избират.

— Когато ви дам знак, сержант-сан — обърна се Чифуне към Ога. Той кимна мълчаливо. — Сега! — извика тя.

Ога се изправи зад барикадата и даде картечен откос, принуждавайки онези в и около входа да се скрият поне временно. Почти едновременно Чифуне също откри огън със своята автоматично презареждаща се карабина тип „С-Маг“, а след това се прицели с гранатомета и стреля.

Тумбестият снаряд, приличен на прекалено наедрял куршум, излетя от долната цев на карабината и хлътна във входа.

Във въздуха се издигнаха пламъци и полетяха тела. Чифуне обезопаси района, обстрелвайки горната част на кулата с остатъка от амунициите си за модела „С-Маг“, смени пълнителя и последва примера на Ога, който бе заобиколил кулата и бе изчезнал от погледа й, шмугвайки се през вратата. Навсякъде около тях имаше все още горящи отломки от хеликоптера, а докато Чифуне тичаше, от покрива отекнаха изстрели. Гранатата беше взела жертви, но защитниците на кулата не бяха извадени от строя.

Вратата при входа на контролната кула бе наполовина разрушена и обгърната в пламъци. Ога я ритна с крак от движение, влетя вътре през нея, претърколи се и се изправи на крака, подновявайки своята стрелба. Но вътре нямаше никой. Виждаха се само металните стъпала, отвеждащи към малката диспечерска зала на горния етаж.

Една глава се надвеси надолу и Ога стреля. Главата се сви, но Ога реши, че беше пропуснал. Прокле се, че бе стрелял излишно и така беше предупредил мъжете на покрива.

Чифуне приклекна до него. Стълбището отвеждаше към една отворена врата. Прецени мислено разстоянието, ъгъла на стрелба и последиците от взрива, ако евентуално се изстреляше граната. Другата възможност бе да се изкачи стълбището под открит обстрел. Преимуществото щеше да остане в полза на охраната, а двамата с Ога със сигурност нямаха изненадата за свой съюзник.

Не можеше да вини Ога, че бе стрелял. Ако в долната част на кулата бе имало хора, двамата с Ога биха били мъртви, при условие че той забавеше дори със секунда своята стрелба. Войната, подобно на повечето неща от живота, също изискваше непрекъснат низ от избори. Човек вземаше решения, постъпваше съобразно тях и поемаше последствията от собствените си решения, в случай че те се окажеха неправилни. Съжаленията рядко имаха конструктивен ефект в подобни ситуации.

Ога сменяше пълнителите, затова Чифуне обстрелваше с непрекъснати картечни откоси местата, където според нея се спотайваха враговете й. Но не виждаше нито един от тях.

— Какво бихте предпочели, сержант-сан: да се окажете под обстрел или да бъдете взривен? — попита тя, след което отново започна да стреля. Истинско удоволствие беше този модел „С-Маг“ с капацитет на пълнителя сто патрона. С лекота подаваше патроните и имаше ефикасността на лека картечница.

Ога веднага разбра предложението.

— Да опитаме! — извика той, показвайки с жест, че й пожелава късмет. Чифуне не го чуваше, но не можеше да изтълкува погрешно жеста. Усмихна се, разкривайки ослепителнобелите си зъби на сержанта.

Приведена в подножието на металната стълба, Чифуне изстреля гранатата почти вертикално нагоре. Представи си как снарядът влетява в диспечерската зала, продължава нагоре и се натъква на покрива на кулата.

Клекна на земята и закри с длани ушите си. В затвореното пространство взривът отекна с оглушителна сила, а ударната вълна я помете. Кулата се изпълни с отломки и прахоляци.

Чифуне постави втора граната в цевта и стреля отново, този път под различен ъгъл, в случай че покривът бе само пробит при първата експлозия. Последва втори оглушителен взрив, макар че ударната вълна този път бе по-слаба. Покривът или друга част от помещението горе явно бяха пробити и отворът разсейваше звуковата ударна вълна.

— Да се качваме! — извика Ога и се втурна към стълбището, а Чифуне го последва. И двамата бяха преминали през идентичен курс на тренировка по СЗП, затова без много разговори всеки от тях бе възприел поведение, позволяващо на другия да действа под прикритието на собствените му действия.

В полуразрушената диспечерска зала откриха две тела. Средната част на покрива се беше срутила вътре и под отломките се виждаше трето, затиснато под тях тяло. По метална стълба се стигаше до онова, което бе останало от покрива на контролната кула.

Ога се заизкачва по металната стълба, прикриван от Чифуне. Когато стигна до покрива, Ога изчезна за няколко секунди от полезрението й, след което се появи отново, усмихнат до уши.

— Смятам да се погрижа за Ренако — каза той. — Няма да е зле да хвърлите един поглед наоколо, Танабу-сан. Не се тревожете, напълно безопасно е да се гледа над парапета.

Въпреки уверенията на сержанта, Чифуне беше изключително предпазлива, докато бавно се надвесваше над парапета. Първия път хвърли само един бърз поглед, за придобиване на цялостно впечатление от ситуацията, а вторият оглед беше по-продължителен и по-задълбочен.

Няколко мъже от охраната седяха на земята с кръстосани по източен обичай крака, със сключени на тиловете ръце. Малко по-встрани от тях, също с ръце на тила, но облечен в ослепителни самурайски одежди, седеше друг мъж, който изглеждаше като изкопаема антика на фона на бойното поле от края на двадесети век.

Изправен зад пленниците, стиснал в ръце необикновеното автоматично оръжие, за което бе научила, че се казва „Калико“, стоеше Фицдуейн. Беше облечен в разкъсана бяла риза и широки панталони, а краката му бяха боси, но изглеждаше съвсем жив и се усмихваше.

Фицдуейн допря длани в жест на възхищение.

— Чифуне, никога не съм те виждал така красива, но преди това искам да разбера кой кого спасява тук?

Чифуне се изпълни с нежност към този мъж. Прииска й се да се втурне към него и да обвие ръце около врата му, да го люби, да го притиска в обятията си. Почувства как сълзите напират в очите й, но ги преглътна. Не помръдна. Опитваше се да овладее чувствата си. После започна да се смее. В първия миг не беше никак лесно, но после й хареса толкова много, че не искаше изобщо да престане. Въодушевлението взе връх над нея. Чифуне забрави чувството за контрол, което винаги беше неотменна част от същността и бе присъщо на всяко нейно действие. Чувстваше се освободена и радостна, изпълнена с вяра в бъдещето.

— Вече ви мислех за мъртъв, гайджин — с усмивка каза тя.

— Наистина едва не умрях, когато изстреляхте онази четиридесеткалиброва граната, Танабу-сан — отвърна бодро Фицдуейн. — За щастие този мой приятел — посочи облечения в разкъсани самурайски одежди Гото — посрещна удара и наистина беше екипиран подходящо, макар че това не го направи по-щастлив.

Лицето на Чифуне бе мокро от сълзите.

— Желая ви, Хюго — безмълвно прошепна тя на японски.

В този момент Фицдуейн погледна към нея и й изпрати въздушна целувка.

 

 

Околностите на Токио, Япония, 28 юни

Фицдуейн се чувстваше прекалено изтощен и отпуснат, за да отвори очи.

Не знаеше къде се намира в момента, но това изобщо не го тревожеше. Знаеше единствено, че се чувства на топло, приятно и в безопасност, а утрешният ден, когато и да беше, можеше да почака.

Затворил очи, започна да сънува наяве. В съзнанието му хаотично изникваха и изчезваха различни образи, например на Чифуне, чието почерняло от дима лице го гледа по особен начин, елегантният й костюм е разкъсан и почернен, а на рамото й е преметната последен модел високо модернизирана карабина. Или пък внезапно виждаше полицейски хеликоптери и въоръжени до зъби бойци от ССБТ. Ярки светлини и бръмченето на полицейски видеокамери; стерилни наметки и хирургически маски; някакъв ядосан офицер и тихото, но непреклонно предложение на Чифуне, че ще направят официални показания по-късно. Спокойният, властен глас в радиотелефона, който бе накарал офицера да отстъпи назад и да козирува. Една дълга ниска къща с веранди и площадка за кацане на хеликоптер и, разбира се, традиционните паравани шойп. После си спомни за горещия душ и как водата отми последните останки от кръвта на убитите от него хора, а с нея премина и гаденето, което го бе мъчило. Спомни си облаците пара, излизащи от горещата вана, а също, че Чифуне му бе казала да остане във ваната, защото всичко ще бъде наред, както всъщност стана. А след това помнеше единствено усещането за покой, който бе намерил в дебрите на съня.

Протегна се. Чувстваше се безтегловен във ваната и необикновено отпочинал. Усещането беше изключително приятно — едно особено състояние, в което съзнанието не беше обременено от грижи и отговорности.

Горещите вани вероятно бяха изобретение на боговете. Още римляните са ги използвали и са постъпвали много предвидливо. Японците направо бяха вманиачени по тях и те вероятно имаха най-голям принос за японското икономическо чудо. Горещите вани бяха успели да стигнат дори до Ирландия, а този факт вече сам по себе си беше показателен.

По мнението на Фицдуейн в този момент горещите вани можеха да се превърнат в решение на по-голяма част от световните проблеми, а човек дори можеше да си играе с пластмасово пате в тях. А това беше страхотно. Фицдуейн вярваше в чудесата, които можеше да направи едно пластмасово пате. Боти обожаваше своето пате, макар че предпочиташе да го потапя под водната повърхност и да наблюдава как отново изскача отгоре. Любопитно, но някой му бе казал, че пластмасовите патета са символ на мъжкото сексуално начало. Дали беше истина? Нима пластмасовите патета за игра във ваната наистина предизвикваха някаква дълбока подсъзнателна сексуална илюзия? Дали Фройд не разполагаше с някоя теза, която можеше да даде задоволителен отговор на последния въпрос? Е, нима това можеше да бъде важно? Ако патета за баня изглеждаха секси, толкова по-добре за тях. Човек едва ли би изглеждал така добре, ако беше направен от пластмаса. Самият той харесваше пластмасови патета, но определено предпочиташе жените.

Жените бяха меки, топли и нежни същества, а освен това с тях можеш да разговаряш за интересни неща и да се шегуваш, и раждаха красиви деца, като Боти например. Беше му необходимо много време, докато го проумее, но сега със сигурност знаеше, че обича бебетата и малките деца. Боти много му липсваше и му се искаше час по-скоро да се прибере у дома, да прегърне сина си и никога вече да не го пуска.

Естествено жените понякога можеха да бъдат опасни и почти винаги създаваха усложнения, а това затрудняваше отношенията с тях. Но нима пътят към всички хубави неща и красиви взаимоотношения не беше винаги труден?

Именно в това се състоеше животът: бебета, горещи вани, пластмасови патета, жени и проблеми. Хората непрекъснато търсеха смисъла на живота, а ето че той го беше открил, просто седейки си в една гореща вана, при това само за два часа… А може би бяха дни? Нямаше ни най-малка представа.

Отвори очи, видя звездите по ясното нощно небе, усети хладния свеж полъх на нощния вятър и дробовете му се изпълниха с мириса на море.

В Ирландия морето беше навсякъде, а в Дънклийв човек непрекъснато чуваше плисъка на вълните, с изключение на дните, в които морето оставаше напълно спокойно, Фицдуейн обожаваше да се вслушва в този звук, който омиротворяваше мислите му и духът му успяваше да намери покой. Но оттук не чуваше ясно ромона на вълните. Морето беше наблизо, но не достатъчно близо. Сякаш започваше да си спомня. Къщата и местността бяха сравнително отдалечени от морския бряг, разположени в подножието на някакъв хълм. Вероятно оттук се откриваше великолепен изглед към морето и към залива долу. Беше убеден, че е прав, но не можеше лично да се увери.

Горещата вана се намираше във вътрешен двор, оформен като традиционна японска градина, и сградата обграждаше мястото от всички страни. Наоколо цареше пълен покой и усамотение, нарушавани само от обичайните шумове на нощта. Не се чуваше шум от движение на автомобили, следователно не се намираха в някое от предградията или в самия Токио, който беше град с никога нестихващ живот.

Обкръжението беше изключително красиво и само по себе си представляваше една малка затворена вселена. Съществуваше нещо в стила и пропорциите на традиционната японска архитектура, което пораждаше усещането за удовлетворение и покой. Вероятно се дължеше на съчетаването на линии, материали и баланс, което по най-непретенциозен начин създаваше усет за хармония с живота и природата.

Както му бяха обяснили, че тайната на японските градини се криеше в сдържаността, изчистените линии и вписването в природните дадености. Вместо цветни лехи, претрупани с изкуствено създадени хибридни растителни видове и типичното за цветните градини в Западния свят изобилие от различни видове, тук сякаш преобладаваха предимно естествени материали, като пясък, скални камъни, чакъл, ограничен брой внимателно подбрани храсти и малко диви цветя. Естествено тази прилика с дивата природа бе само илюзия, но дори тогава човек съзнаваше, че всеки природен къс беше внимателно подбран и старателно поставен на своето място.

Илюзия, която успяваше да заблуди. Татемае и хонне. Типично за Япония.

Почувства нечии нежни ръце на раменете си, когато започнаха да масажират внимателно врата и раменете му. Тя наистина умееше да масажира. Затвори очи и се отдаде на приятното усещане. От време на време дланите й се плъзваха надолу по тялото му и започваха да галят най-чувствителните места по него.

Малко по-късно взе ръцете й в своите и положи устни първо върху едната, после върху другата. Беше облечена само в ефирна копринена юката и Фицдуейн усещаше напрегнатото тяло под нея.

— Ела — прошепна тя в ухото му. Излезе от ваната и застана бос и гол върху теракотените плочки. В небето се бяха появили първите предвестници на утрото.

Загърна раменете му с дебела хавлия, за да го предпази от студения нощен въздух. После взе втора хавлия и коленичи, за да подсуши долната част на тялото му. Остави се на прииждащото на талази удоволствие, докато почти загуби представа за времето и пространството, после се наведе, накара я да се изправи и я взе на ръце.

Ухаеше на някакъв екзотичен парфюм, който той не познаваше, но който имаше невъобразимо възбуждащо въздействие. Уханието имаше лек мускусен привкус. Сключила ръце около врата му, тя обсипваше с нежни целувки лицето му, когато той я понесе през градината и се насочи към плъзгащия се шойп, отвъд който блестяха пламъчетата на запалените свещи.

Подът беше застлан с нови татами, но вместо да се натъкне на очаквания нисък нар, Фицдуейн забеляза, че в стаята имаше голяма двойна спалня. Внимателно я спусна да стъпи на пода и като продължи да я целува, нежно отстрани ефирната копринена юката от тялото й и я положи върху спалнята.

 

 

Когато се събуди, навън беше тъмно. Изведнъж осъзна, че вероятно бе спал през целия ден.

И не се учуди. Събитията около „Намака Стийлс“ бяха се оказали доста изтощителни, а Чифуне го бе подложила на изнурителен чувствен маратон.

Заопипва за ръчния си часовник и се опита да отвори очи. Така търсенето се оказа доста по-кратко. Забеляза, че свещите бяха подновени, а също и Чифуне, която стоеше, надвесена над него. Наведе се и го целуна. Косата й още беше влажна след душа, а тя се бе загърнала в хавлиен халат.

— Четиринадесет часа — каза тя. — Ни повече, ни по-малко.

— Толкова време сме продължили да се любим, предполагам — сънено отвърна той. — А колко време сме почивали?

Чифуне се разсмя.

— В банята има самобръсначка. А аз до петнадесет минути ще съм готова с храната. Гладен ли си?

Фицдуейн се пресегна и дръпна колана на хавлиения халат.

 

 

— Будоарен говор — каза Чифуне.

Беше гола, лежеше с гръб към него и наблюдаваше разсеяно свещите, наслаждавайки се на играта на сенките, променящи се при всеки полъх на нощния бриз.

Фицдуейн се усмихна, но не я поправи. Чифуне говореше много добре английски, само от време на време допускаше по някоя незначителна грешка. Отпи отново от шампанското. Нямаше точна представа дали беше сутрин, обед или вечер, но шампанското беше превъзходно.

Чувстваше се отново зареден с енергия след дългия сън и след любенето, след душа и избръсването, последвани от леката закуска, след повторната любовна игра и сега, след като се замисли, стигна до извода, че нямаше нищо по-хубаво от това да се излежаваш в леглото с жената, която те е любила, и да разговаряш с нея, освен ако не правиш всичко това с бутилка прилично вино на разположение.

Чифуне се обърна, за да вижда лицето му.

— Будоарен говор? — повтори въпросително тя. — Почти те чух как се усмихваш, гайджин.

Фицдуейн се разсмя.

— Будоарен разговор.

Чифуне дръпна завивките от него, целуна го игриво по гърдите и отново го покри.

— Благодаря ти. Английският непрекъснато подвежда човека.

Фицдуейн не желаеше да разваля приятната атмосфера, но имаше неща, които го интересуваха, а Чифуне сякаш изпитваше нужда да говори.

— Какво искаше да кажеш за будоарите? — тихо попита той.

Чифуне се усмихна, но не погледна към него. Японците правеха игри на думи е английския глагол „to pillow“^[1] и на техния език той се бе превърнал в евфемизъм за „любя се“.

— Ти никога не казваш нищо направо, Хюго — рече тя, — но си човек, който предразполага към доверие, с теб е лесно да се говори. Обяснявам си го с това, че си човек с принципи и винаги ги отстояваш. И наистина те е грижа. Толкова много са хората, които въпреки че ежедневно се сблъскват с проблемите на други хора, дълбоко в сърцата си остават безразлични към тях. Просто ти помагат да запълниш времето си, но в действителност не могат да ти помогнат. За да помогнеш на някого, той трябва да те интересува. А с проявата на загриженост човек става уязвим. Защото вече има какво да губи. Загрижеността те излага на риск, тя крие опасности.

Фицдуейн остави чашата с вино и обърна лице към нея. Чифуне лежеше с гръб към него, той я прегърна с лявата си ръка и я притегли към себе си. Тя се сгуши в неговите обятия и притисна ръката му към гърдите си.

— Не говори, Чифуне — каза той, — освен ако не чувстваш, че трябва. Не е нужно.

— „Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш“ — цитира тя. — Отпусни се, Хюго, научила съм си добре урока и зная как трябва да се държи един служител на Коанчо. Добре съм подготвена за тази игра и затова съм все още жива. Но понякога изпитвам потребност да дишам, да говоря открито, да си представя, че не съм част от този свят на параноя, корупция и измами. Сигурността може и да е потребна, но тя задушава личността. Понякога ми се иска да можех да имам деца и да живея нормален живот, да стана образована майка и да се омъжа за сараримен. А по-късно да започна да се оплаквам, че съпругът ми почти не се прибира — през цялото време е или на работа, или на почерпка с колегите си, или пък от сутрин до вечер пътува с метрото.

— Коя си ти, Чифуне? — попита Фицдуейн. — Откъде си започнала? Как попадна в тази професия?

Чифуне замълча и Фицдуейн реши, че няма да получи отговор на въпросите си, когато тя заговори отново:

— Баща ми беше политик, и неговият баща също е бил политик. Звучи като подигравка с демокрацията, но не е нещо необичайно. Напоследък все повече политически постове се предават от баща на син, сякаш са някакво наследствено право и същото се получи в нашия случай, независимо че дядо ми е бил лишил моя баща от право на наследство. Но съюзниците си остават същите, независимо от смяната на отделните представляващи ги личности. Също като дядо ми, баща ми е бил член на политическото лоби, оглавявано от Ходама, но по-скоро като разколник. Израснал в света на платената политика и в началото я приемал като нещо съвсем обичайно, но по-късно започнал да мисли за себе си. Имал е много идеи, политически цели, които желаел да постигне, но накъдето и да се обърнел, непрекъснато се натъквал на бюрократични пречки. Светът се управлявал от тайни интереси, а в политиката били замесени такива огромни суми, че всеки, който се изправел на пътя им, неминуемо бил отстраняван. Говоря за милиарди йени, за милиони долари. Подкупът, който се давал на един областен управител например, за да спечели определена фирма договор за построяване на крупен обект, нерядко достигал цифрата двадесет милиона долара.

— За един-единствен подкуп?

— За подкупването на един-единствен човек. Политици, висши държавни служители, ключови бизнесмени и якудзите — четирите стълба на властта и корупцията в Япония. Не всички са корумпирани, както би си помислил човек, но достатъчно хора по върховете на властта са, което е достатъчно пипалата на покварата да плъзнат във всички посоки.

— Какво стана по-късно?

— Баща ми се опита да промени това положение. Той и още няколко от по-младите в лобито обединили усилията си и образували анкетна комисия, която просъществувала известно време и отбелязала известен напредък, но по-късно започнала да се разпада. Част от членовете й били просто подкупени, други били арестувани по скалъпени обвинения в корупция, а трети били само сплашени и принудени да напуснат. Било е добре организирана кампания, целяща да сплаши ентусиастите, замислена с безскрупулна проницателност, а човекът, който стоял в дъното на замисъла, е бил моят дядо. Притежавал е власт и не е искал да я отстъпи на никого, дори на родственик, освен ако наследникът му не приемел неговите условия и определеното от него време за предаване на властта. А то още не било настъпило. Бил е гениален куромаку и едновременно противен корумпиран старец, но е нямал равен на себе си в задкулисната надпревара за властта и е бил твърдо решен да не позволи на никого да го измести от върха.

Фицдуейн зяпна изумен, когато казаното от Чифуне достигна до съзнанието му.

— Ходама? — каза той. — Ходама е бил твой дядо?

Чифуне се обърна към него.

— Има и други куромаку — бавно рече тя.

Беше се подпряла на лакът и сега лицето й беше на сантиметри от неговото. Улавяше дъха й, докато говореше. Свещите бяха зад нея, затова лицето й оставаше в сянка. Виждаше само елегантния, прелъстителен силует на нейното тяло. Трябваше да си напомни, че тази жена беше обучена да убива и че можеше всеки момент да активира уменията си, получени по време на обучението. Тази жена бе рискувала живота си заради него и беше му предложила да вкуси от неподозираните удоволствия, които тялото й можеше да дарява. Тази жена беше изцапала ръцете си с кръв. Като него самия. Свързваше ги животът в един общ, но различен от нормалния свят.

— Ти си внучка на Ходама — каза Фицдуейн, преструвайки се, че не беше чул нейното отрицание. — Господи, кои друг знае това? Как тогава си допусната до разследването? Нима в този край на света понятието „противоречие на интересите“ не значи нищо? Или това е просто поредното различие между Япония и нас, гайджините?

Чифуне се наведе напред и го целуна, за да го накара да замълчи.

— Проклетият старец уби собствения си син — отвърна тя. — Уби баща ми, за да запази своите разклатени позиции. След като по-голяма част от съмишлениците му бяха принудени да напуснат комисията или отстранени, баща ми беше намерен с прерязано гърло в кабинета си, с бръснарско ножче в ръката. Впоследствие в сейфа му бяха открити пари и други уличаващи в корупция доказателства. Следователското заключение беше категорично: самоубийство. „Опозорен политик се самоубива.“ В онези времена често се случваше.

— Откъде знаеш, че не е било самоубийство? Как си научила всичко това?

Чифуне се усмихна тъжно.

— Повярвай ми, права съм. Двамата с баща ми бяхме много близки. Аз вършех секретарската работа на анкетната комисия и работех заедно с него за подготовката на реформите, които планираха. Водех цялата документация и знаех какво имаше в личния му сейф, а също и какво смяташе да предприеме в деня, в който умря. Всичко е било инсценирано. Било е убийство. В това съм абсолютно убедена. Заявих открито убеждението си пред дядо ми и той буквално си призна, а след това ми се изсмя. Той презираше жените. За него ние бяхме просто инструменти, не човешки същества. Смяташе, че сме създадени да се подчиняваме и да бъдем използвани.

— И тогава си решила да го опровергаеш — каза Фицдуейн. — Използвала си своите контакти, за да влезеш в Коанчо и си започнала да работиш за тях под фалшиво име. Специалните служби са били най-лесният начин да научиш за мръсните ризи на хората, които си мразела. А рано или късно е щяла да се появи възможност да удариш по тях.

Чифуне кимна.

— Баща ми беше установил контакт с Коанчо. Именно хората в него най-добре виждаха в каква степен се ширеше корупцията, а завеждащият службата генерал бе приятел на баща ми. Ако не бяха го убили, специалните служби щяха да предоставят на баща ми информация, която да му помага за успешното прокарване на реформите.

— Баща ти е бил много умен човек — забеляза Фицдуейн. — И опасен. Разбирам защо е трябвало да бъде отстранен. Защото плановете му можели да се превърнат в действителност.

— Не — възрази Чифуне. — Не доживя такъв шанс, а освен това беше прекалено оптимистично настроен. Болестта вече бе проникнала до сърцевината на плода.

— Убийството на Ходама — каза Фицдуейн. — Убийците са знаели за всички взети предохранителни мерки, а за тях е можел да знае единствено вътрешен човек.

Чифуне замълча.

— Той заслужаваше да умре — каза тя. — Това трябваше да се случи и аз съм доволна, че се случи… Но не съм замесена…

— Пряко ли? — попита Фицдуейн.

Чифуне въздъхна.

— Много добре. Аз предоставих сведенията. Знаех за Кацуда и за неговите планове, а също, че братята Намака вече не бяха на първа линия. Ние ги следяхме, защото ги подозирахме във връзки с терористични групировки и по този начин до нас стигнаха слуховете, че произвеждат онова оръжие. Най-после Ходама и Намака бяха уязвими. Американците бяха недоволни и на Кацуда бе даден картбланш. Аз просто ускорих хода на събитията, за което не съжалявам.

— Ами Адачи? Той едва не беше убит.

— Обичам този човек по свой начин — отвърна Чифуне, — а освен това уредих случаят да бъде поверен на мен, за да следя отблизо всичко и за да предпазя него от неприятности. Не предполагах, че Кацуда ще стигне толкова далече и изобщо не подозирах, че прокурорът и сержант Фудживара работят за него. Но това само доказва колко надалече се разпростират пипалата на октопода.

— В сътрудничество с групата на Йошокава ли работиш?

Чифуне кимна.

— Именно смъртта на баща ми ги убеди, че съществуването на Гама трябва да се пази в тайна. Платените политици ще бъдат изобличени, когато работата на следствието приключи, но междувременно е по-безопасно да водим битката в сянка.

Фицдуейн наля вино в чашите.

— Е, сега Ходама е отстранен и Намака залязват, следователно можеш да се похвалиш с напредък. И несъмнено си измислила как да извадиш Кацуда от прикритието му и да го разобличиш в момента, когато вече ще си мисли, че е станал новият куромаку. Каква паяжина само сте изплели. Нищо чудно, че около Адачи-сан стана толкова горещо. Което отново ме подсеща за нашите приятели, Яибо. Ами с тях какво ще правите? Вярно, че замисълът е бил дело на Намака, но именно те са хората, които се опитаха да сложат край на моите житейски проблеми.

Чифуне сви мрачно рамене.

— Мислехме, че сме ги изолирали. Бяхме ги пренасочили извън Япония и вярвахме, че се намираха на достатъчно безопасно разстояние, в Либия.

Фицдуейн се вгледа в лицето й.

— Внедрили сте свой човек сред Яибо. По дяволите, именно затова сте им позволили да се намесят. Сред тези хора е почти невъзможно да се проникне, а вие сте успели. Затова сега сте на мнение, че е по-добре да не ги държите прекалено изкъсо, вместо да ги накарате да се разделят на по-малки фракции, за които няма да знаете нищо. Но — Фицдуейн посочи с пресилена усмивка белега на гърдите си — остава един незначителен проблем: дори и да не навестяват много често Япония, напоследък са доста заети в други краища на света.

Чифуне обви ръце около врата му и го погали по главата. Почувства как тя обвива крака около неговите, а също и устните й върху гърдите си.

— Не знаехме — отвърна Чифуне. — Просто не знаехме. Тогава ни се струваше приемливо решение.

Започваше да се възбужда. Въпреки това се отпусна назад, задържа я на разстояние от себе си, после каза бавно:

— Чифуне, ти си най-красивата и желана жена, носиш най-прекрасното име и наистина ме караш да се вълнувам. Но защо ми разказа всичко това? Аз съм външен човек, просто варварин, гайджин. В тази битка аз съм само наблюдател.

— Не мърдай, Хюго — предупреди го тя, след което се гмурна под завивките и се показа отново едва в мига на тяхното сливане. — Защото те обичам — прошепна тихо Чифуне — и искам да ти се отдам и да ти помагам по всички възможни начини.

Фицдуейн я прегърна, притисна я към себе си и продължи да я гали.

— Чифуне — промърмори сънено той и не след дълго заспа.

 

 

Токио, Япония, 30 юни

Докато наблюдаваше от хеликоптера на Коанчо как иззад привидно нескончаемия низ от предградия постепенно изникнаха очертанията на столичния град Токио, Фицдуейн се опитваше — поне в началото — да си изясни чувствата към жените в своя живот.

След като Ан-Мари бе загинала в Конго само няколко седмици след тяхната сватба, беше познавал и бе имал връзки с много жени, но в по-голяма част от случаите не бе имал желание или не бе могъл да се обвърже емоционално с никоя от тях. Раната, отворила се в сърцето му със смъртта на Ан-Мари, дълго време не можа да зарасне, а естеството на работата му, която непрекъснато го запращаше в различни краища на света, като че ли не предразполагаше към продължителни емоционални обвързвания. Тогава се бе появила Итън, а също и силното желание да се установи и да създаде дом с тази жена, която обичаше и която го бе дарила с неизчерпаем извор на радост й удоволствие в лицето на тяхната първа рожба.

Но животът си имаше свои закони и не се съобразяваше с личните планове. Съдбата, по негово мнение, непрекъснато си правеше лоши шеги с хората. И съвсем в същия дух, Итън го бе напуснала с аргумента, че иска да запази личната си свобода тъкмо когато той бе готов да се откаже от своята. Следващият етап трябваше да бъде много лесен, но не беше, защото той продължи да я обича, а освен това тя бе майка на детето му и не можеше да остане само блед спомен от миналото. Все пак никога не се бяха женили, бяха се разделили и живееха поотделно, затова отношенията им останаха приятелски.

Когато си спомни за Катлийн, сърцето му се изпълни с вълнение и любов, но същевременно с това у него се породи чувство за несигурност. Катлийн беше невероятна, нежна и красива жена, физически привлекателна и родена да бъде съпруга. И все пак тя се беше появила в живота му прекалено услужливо, в момент, когато самият той бе най-уязвим и съвсем не беше наясно какви точно са чувствата му. Освен това се тревожеше, че тя няма да издържи на живота, изпълнен с непрестанни заплахи, който той водеше сега. Катлийн беше нежна и грижовна жена и заслужаваше да има нормален живот. Въпреки това тя несъмнено го обичаше и Боти я обожаваше, а и се бе установила в Дънклийв, сякаш беше родена за тази роля.

За нещастие, помисли си Фицдуейн, макар че противоречеше на здравата логика, той, изглежда, харесваше жени, около които витаеха опасности. Беше незряло и създаващо много усложнения предпочитание, но не можеше да отрече, че тази негова слабост беше факт. Итън притежаваше това качество, а опасностите около Чифуне бяха нескончаеми, но то бе единственото, което не достигаше на Катлийн. Все пак това бе по-скоро негов недостатък, за който не можеше да я обвинява.

Случаят с Чифуне беше безнадежден, от какъвто и аспект да го обмисляше, и явно трябваше да бъде отчетен просто като една бурна, но краткотрайна любовна авантюра. Но тридесет и шестте часа, които бяха прекарали заедно, щяха да оставят дълбока следа в сърцето на Фицдуейн. Независимо че се бе представил като мъж с неутолим сексуален апетит, какъвто бе през своята младост, откри, че с годините му ставаше все по-трудно да преспи с жена, без това да доведе до емоционална обвързаност, а Чифуне, която му се бе отдала докрай, споделяйки с него както лични, така и професионални тайни, определено щеше да остане завинаги в сърцето му.

Също така вярно бе, че помежду им съществуваше привличане, различно от сексуалното желание. И двамата изпитваха потребност да живеят в опасности и се изявяваха максимално, когато се люшкаха по ръба на пропастта между живота и смъртта. Но такъв живот неизбежно водеше към самоунищожение и ако в други отношения Фицдуейн нямаше големи изисквания, то със сигурност знаеше, че иска да осигури хубав и щастлив дом за Боти, а се надяваше и за още няколко деца. Наистина не искаше Боти да израсне като единствено дете. На децата трябваше да се осигуряват други деца, с които да играят.

Фицдуейн не можа да намери разрешение на проблема, докато беше в хеликоптера. Но стигна до заключението, че животът ни изправя по-често пред избор, вместо да ни дава отговори. А след това хората трябваше да живеят с последиците от направения избор.

 

 

Хората от персонала в хотел „Феърмонт“ бяха чули, че е мъртъв и не се бяха изненадали. След това бяха чули, че е жив и не знаеха дали трябва да въздъхнат облекчено. Сега същите тези хора го поздравяваха така, сякаш нищо необичайно не се бе случило.

Поклоните им бяха дълбоки и дружелюбни. По какво можеше да се определи дали един поклон е дружелюбен, Фицдуейн не можеше да каже точно, но разлика имаше.

Фицдуейн хранеше симпатии към хората от персонала на хотела и откри, че поведението им беше окуражаващо. Каза си, че е хубаво да откриеш, че нещо продължава да се върши както преди, докато светът наоколо ти сякаш се разпада. Е, не беше академична мисъл, но хотелът щеше да остане негов дом още известно време.

С убийството на Кей Намака част от мисията му беше приключена, но то бе покачило невероятно залозите. Сега бе изправен пред още по-голяма заплаха. Същото се отнасяше и за Катлийн и Боти. Сега, когато трябваше да приеме загубата на обичния си по-голям брат, Фумио Намака щеше да бъде обсебен от една-единствена мисъл. Налагаше се да предприемат някакви сериозни мерки срещу него и срещу Яибо. В противен случай Фицдуейн не можеше да се завърне в Ирландия без чувство за надвиснала опасност. Нещата придобиваха първични измерения: Убивай или ще бъдеш убит!