Виктор О’Райли
Правилата на лова (19)

18.

Камакура, Япония, 27 юни

Фицдуейн и Йошокава се разхождаха по крайбрежната ивица в Камакура.

— Имам новини за старши инспектор Адачи-сан — казваше Йошокава. — Баща му се обади малко преди да си тръгнем. Треската е преминалата той е изписан от болницата и сега се възстановява в дома на родителите си. Надява се до една-две седмици отново да се върне на работа. Дълбоко ви е признателен за онова, което сте сторили за него.

— Адачи е добър човек — каза Фицдуейн, — но случаят „Ходама“ е истински гордиев възел. Сигурно му е било изключително тежко, когато е разбрал, че е бил предаден от хората, на които е вярвал най-много. Все пак по-добре е да знаеш какво става, отколкото да позволиш то да продължи.

— Фицдуейн-сан — рече Йошокава. — Трябва да знаете, че Адачи-сан се чувства много задължен към вас. Трудно му е, защото вие ще си тръгнете, а той е много объркан и не знае как да продължи, нито по какъв начин да изрази своята признателност към вас.

Фицдуейн се засмя!

— Между нас тримата, Йошокава-сан, не е възможно да се определи кой на кого трябва да се чувства задължен. Ако Адачи, независимо че беше болен и имаше треска, не беше стрелял във Фудживара, когато аз скочих през капандурата в жилището му, сега с вас заедно нямаше да се наслаждаваме на този прекрасен морски въздух, а аз вероятно можех да ви посъветвам от отвъдното иконата на кой светец да поставите над леглото в спалнята си.

Йошокава се усмихна, после лицето му отново придоби сериозно изражение.

— Адачи-сан произхожда от много стар и знатен японски род — бавно каза той — и приема много сериозно своите задължения. Трябва да разберете, че той не може и няма да забрави. Природата му не го позволява. За него е невъзможно да забрави.

Фицдуейн се опита да си представи как ли бе изглеждал Камакура през средните векове, със сламените покриви на павилионите, когато селището е било столица на Япония. Двамата с Йошокава щяха да са благородници — кой би пожелал да бъде селянин в онези времена? — на военна служба в Императорския дворец. Вероятно щяха да се разхождат в пълни самурайски одежди по брега и да се наслаждават на морския бриз. На дискретна дистанция зад тях щяха да ги следват телохранителите и свитите им, а морският вятър щеше да развява феодалните знамена. Двамата благородници вероятно щяха да обсъждат тактически планове и да определят съвместната си стратегия за предстоящата борба за власт.

— Йошокава-сан — каза той, — знаете ли, че нищо не се е променило. Току-що си представях нас двамата като двама даймио отпреди шест века. Предполагам, че техните проблеми са били от същото естество като нашите. Тогава също е имало куромаку, както съществува куромаку и днес. Тогава е имало предателства и задкулисни борби, днес също има предателства и задкулисни игри — погледна назад към своите телохранители, облечени в безупречно чисти сиви костюми. — Но предполагам, в онези времена одеждите са били доста по-пъстроцветни.

— А технологиите — далеч по-несъвършени от съвременните — отвърна Йошокава, — а тъй като сте гайджин, отдавна щяхме да сме ви обезглавили.

Фицдуейн се разсмя с глас.

— О, не мога да се оплача, че не се постарахте достатъчно, и ви се удава възможност да опитате отново — все още не съм си тръгнал. Трябва да се срещна с братята Намака. Утре най-после ще ме разведат из своя металургичен завод, макар че се съмнявам да излезе нещо от тази разходка. Сякаш не скачат достатъчно високо, за да захапят стръвта. Възможността да прехвърлят цялата вина върху Китано им предоставя простор за лавиране. Жалко е, но ми се струва, че това е случай, чието уреждане ще се отложи за друг път, тъй като е време да се прибера у дома. Напоследък не обичам да напускам за дълго Ирландия. Липсва ми Боти. Той расте толкова бързо. На неговата възраст дори един месец е много време.

Йошокава кимна разбиращо.

— Моята група ви е благодарна за онова, което направихте. Остават братята Намака, част от корумпираните са разкрити и сега поне знаем със сигурност кой стои зад убийството на Ходама. Скромен напредък, но все пак е напредък. Ето това е от значение. От самото начало знаехме, че реорганизацията в нашите структури няма да бъде лесна.

— Това е най-евфемистично казано — забеляза Фицдуейн. — Намака изплуват отново, а нямаме абсолютно никакви доказателства срещу Кацуда. Отстранихме няколко пионки, но главните действащи лица останаха незасегнати.

— Ще видим. Лично аз съм оптимистично настроен. Но се опасявам, че вие, Фицдуейн-сан, ще се върнете в Ирландия, отнасяйки със себе си неприятен спомен от моята страна.

Фицдуейн се усмихна сърдечно.

— Успокойте се, Йошокава-сан. Няколко загнили ябълки не могат да ме накарат да отвърна лице от целия куп. Не, ако някой утре ме запита за мнението ми за японците, ще му отговоря, че човек много трудно може да ви опознае, но пък ако опита, усилията му ще бъдат щедро възнаградени. Хора на традициите, радетели за морални ценности, от които хората в моята част на света биха могли да се поучат. Естествено необходимо е извършването на някои промени, но вие определено имате основание да се гордеете, че сте японци.

Казаното от Фицдуейн развълнува дълбоко Йошокава. Тогава Фицдуейн заговори отново:

— Едно от най-хубавите неща, свързани с пребиваването ми тук, Йошокава-сан, е, че никога вече няма да говоря „за японците“ като събирателно понятие. Винаги ще си спомням за отделни хора — за вас, за вашето семейство, за Адачи-сан, за генерала, за сержант Ога, за хората, с които се срещнах във вашия завод, за всеки от вас поотделно, за вашите лични качества и особени черти в характера. Ето така, мисля, ще си спомням за тази страна.

— Ами за онези, които се опитаха да ви убият, като братята Намака и Яибо?

— Такива хора има навсякъде, не само в Япония. Това са хора, които — за доброто на всички нае — се надявам да успеем да снабдим с еднопосочни билети за ада. До този момент не мога да се похваля с особени резултати, но играта продължава.

— А как се нарича тази игра? — попита Йошокава — „Въпрос на дълга“ ли?

— Възмездие — отвърна Фицдуейн с мрачна усмивка.

 

 

Токио, Япония, 27 юни

Чифуне седна зад бюрото си в управлението на Коанчо и още веднъж прегледа плановете, които беше изработила.

Токийското столично управление на полицията бе натоварено с постоянния ангажимент да контролира действията на Фицдуейн и да го охранява, но Коанчо имаше свои собствени интереси и също беше се подготвило за предстоящите събития. Когато първоначално бе започнала да сътрудничи на службите за сигурност, Чифуне се бе изненадала от неохотата, с която те предоставяха информация на своите служители, но с течение на времето се бе убедила в преимуществата на този подход.

Докладите на специалните служби обикновено бяха твърде „взривоопасни“, а ведомства като полицията и министерствата никога не можеха да гарантират, че са защитени от внедряване на информатори. Освен това така се осигуряваше възможност за провеждане на двойни акции — явната обикновено служеше за прикриване на успоредно протичащата секретна операция. Ако официално обявената акция се провалеше, веднага се стартираше секретната, която обаче бе така планирана, че да не допуска пропуските на официалната операция и едновременно с това да постигне набелязаните от Коанчо по-специални цеди. И естествено, ако секретната акция се натъкнеше на затруднения, никой не научаваше. Понякога и двете акции се проваляха. Е, Чифуне беше научена винаги да предвижда коефициентно вероятността от провал. Такива бяха реалностите на опасния свят, в който тя живееше.

Въпреки това й беше трудно да направи безпристрастна преценка на по-нататъшния ход на разследването по случая „Ходама“. Беше потресена от покушението срещу Адачи. Шокът й вероятно се дължеше на факта, че не бяха предвидили възможността от нападение срещу него. Никога до този момент не бе имало нападение на висш полицейски служител в Япония.

Освен това съществуваше и този гайджин, Фицдуейн. Въпреки дълбоките й чувства към Адачи, това бе мъжът, когото, противно на всяка логика и чувство за лоялност, тялото й — а може би и сърцето й? — желаеше силно.

В някой от следващите дни наистина щеше да й се наложи да изясни чувствата си. Чифуне беше съвременна жена или поне за такава се смяташе, но също изпитваше някои от традиционните потребности. Разтърси глава, раздразнена от факта, че позволява биологичните й инстинкти да вземат връх над волята. Беше влудяващо. Мъжете не бяха толкова обременени в това отношение или поне не бяха ограничени от своята физиология. А същевременно трябваше да проведе операция. Продължи да прелиства папката и се увери, че бяха покрили всички предсказуеми рискове.

Заключението й беше обезпокояващо. Като цяло гайджинът щеше да бъде в безопасност, но ако се случеше нещо, което не бяха предвидили, тогава трябваше да разчита единствено на себе си. Осигуряването на пълна закрила щеше да направи невъзможно провеждането на операцията. Цялото начинание беше разчетено върху предварително допуснат риск.

Какво можеха да предприемат Намака? Отново запрелиства сводките на техните информатори. Какви бяха предпочитанията им? Какво имаха възможност да предприемат?

Докладите на Коанчо не подлежаха на съблюдаването на полицейските нормативни разпоредби и достъпът до тях се ограничаваше от изключително строги мерки за сигурност. Освен факта, те съдържаха обширни анализи и предположения, част от които изразяваха сериозни убеждения, а други имаха чисто провокиращ характер. Чифуне прослуша няколко записа, изгледа записите, направени с тайно монтирани камери, и продължи да чете през цялата нощ. Изпълнителят и Мозъкът — всички нишки отвеждаха към двамата братя. Не можеха да се предскажат всички подробности, но пределно ясно изпъкваха някои поведенчески модели.

Някъде в ранните часове на утрото в съзнанието й се зароди неясно предчувствие за това какъв щеше да е следващият ход на братята Намака. Вече бе открила по какъв начин можеше да бъде решен проблемът с отстраняването на денонощната полицейска охрана, под която се намираше Фицдуейн. За съжаление беше по-трудно да се определи какъв да бъде ответният ход. Но последното заключение оставаше в сила: Фицдуейн-сан беше уязвим. Каквито и привидни мерки за сигурност да вземеха, Фицдуейн трябваше да бъде уязвим, ако искаха да предизвикат някакъв ход от страна на Намака.

 

 

Фицдуейн вечеря в хотелската си стая във „Феърмонт“, а след това до късно през нощта преглеждаше записките си.

Когато затвори очи, си спомни баща си, спомни си колко много го обичаше и колко осезаемо чувстваше неговата загуба. Джон Фицдуейн бе загинал при злополука по време на авиационни учения, когато Фицдуейн бе едва петнадесетгодишен. Болката от загубата му се появяваше всеки път, когато Фицдуейн си спомняше за баща си.

Малцина мъже от рода Фицдуейн бяха умрели в леглата си. Преждевременната смърт бе нещо като традиция за неговия род.

„Не искам Боти да остане сам — помисли си Фицдуейн. — Досега съм поемал достатъчно рискове.“

После заспа.

 

 

Токио, Япония, 28 юни

— Добро утро, сержант-сан! — бодро поздрави Фицдуейн. След продължителната работа до късно предишната нощ Фицдуейн бе спал малко, но дълбоко. След няколко дни щеше да се върне в Ирландия и много скоро щеше да види Боти и Катлийн. Тъгуваше за тях. Но преди това трябваше да купи някои неща. Боти беше привилегирован, защото имаше любвеобилен баща, който го бе научил да очаква подарък при всяко завръщане, а Катлийн заслужаваше нещо специално.

Тази сутрин Фицдуейн непрекъснато мислеше за дома си. Посещението в „Намака Стийлс“ не беше обсебило мислите му. Навън, за разлика от предишните дни, грееше слънце, влажността на въздуха бе поносима и той се чувстваше добре. И ако се изключеше характерът на предстоящото му посещение, той наистина се наслаждаваше пълноценно на оставащите броени дни от престоя му в Япония, и ако трябваше да бъде поточен, обект на интереса му бяха най-вече японците. Вярно е, че човек се нуждаеше от търнокоп и рудничарска лампа, за да пробие стената, с която те се обграждаха, но вътре го очакваха щедри награди. Сержант Ога беше най-удачното потвърждение на тази теза.

Ога и застъпилите дневно дежурство се поклониха.

— Сержант Ога, наистина ще ми липсвате — рече Фицдуейн. — Започвам да свиквам да прекарвам всеки ден от живота си в компанията на четирима от най-добрите детективи на ТСПУ и просто искам да знаете, че съм ви благодарен за това, което правите. Ако не бяхте вие, вече можеше да не съм сред живите. Естествено тогава нямаше да знам, че не съм, но съм ви много задължен, че в момента съм.

Сержант Ога се изчерви. Не разбра точно какво казваше гайджинът, особено последните му думи, но чувствата, вложени в думите, не се нуждаеха от превод. Той предаде обобщено съдържанието на направеното от гайджина изявление на останалите трима детективи и всички едновременно се поклониха на Фицдуейн.

Той отвърна на поклона, после премина към деловата част. Беше установил, че размяната на поклони можеше да продължи безкрайно, освен ако човек не изнамереше някакъв повод, за да я прекъсне — да речем, пристигането на асансьора или такси, което го чака, просто някакъв претекст, за да разкъса този омагьосан кръг.

— Лимузината на корпорацията „Намака“ ще пристигне около девет и половина, за да ме закара до „Намака Тауър“ — каза Фицдуейн. — Оттам ще пътувам заедно с братята Намака до металургичния завод. Почти целия ден ще бъда там.

— Братята Намака не ми внушават доверие, Фицдуейн-сан — каза Ога. — Те са опасни и безскрупулни хора.

— Те са причината да бъда в Япония — възрази Фицдуейн.

Сержант Ога поклати глава:

— Това не ми харесва, Фицдуейн-сан.

— Опитвам се да разтърся клетката им, без да бъда изяден — обясни с усмивка Фицдуейн. — Мислете за себе си като за пазача.

Но на Ога не му беше весело. Разбираше, че при подобни обстоятелства защитата, осигурявана от полицията, на практика ставаше напълно неефективна.

— Въоръжен ли сте, Фицдуейн-сан? — попита той. — И сложихте ли си противокуршумна жилетка?

— Напомняте ми за майка ми от годините на моето детство, сержант-сан — каза Фицдуейн, — но отговарям с „да“ и на двата въпроса.

— Искам двама от моите хора да бъдат с вас в лимузината, Фицдуейн-сан. Не е достатъчно просто да ви следваме. Както няма да е достатъчна само една кола. Ако трябва да говорим конкретно, необходими са ни най-малко две коли.

Фицдуейн се разсмя.

— Сержант-сан, аз не съм президентът на САЩ, нито италиански съдия, разследващ мафията. Една кола след лимузината, в която ще бъдете вие четиримата, както обикновено, ще е напълно достатъчна. Освен, разбира се, ако имате нова информация?

Ога поклати отрицателно глава.

— Вижте, сержант-сан — започна Фицдуейн, — опитваме се да постигнем баланс между разумните предпазни мерки и желанието да заставим Намака да направят някакъв ход. Ако бъда заобиколен от телохранители, няма да имат възможност за маневри и тогава няма да постигнем нищо. Необходим е елемент на предварително пресметнат риск. Животът навън непрекъснато ни поднася изненади.

— Хай, полковник-сан — отвърна Ога с каменно изражение на лицето си. Заповедта си е заповед. Все пак Ога имаше лошо предчувствие, а тревогата му за гайджина не беше породена единствено от професионални съображения. Но щеше да се успокои едва когато Фицдуейн вече нямаше да е под неговата опека, при това жив и цял.

Чифуне седеше в задната част на едно съвсем обикновено на вид лекотоварно „Мицубиши“, но което всъщност беше оборудвано с изключително прецизна техника за наблюдение — лаборатория на Коанчо, и видя, когато лимузината на „Намака“ спря пред входа на „Феърмонт“, а от нея изскочи шофьор с бели ръкавици и отвори вратата.

Нещо в неговото поведение веднага я впечатли, после си даде сметка, че мъжът беше излязъл от лявата врата, а не от дясната, от която би трябвало да слезе шофьорът на лимузината. Натисна бутона за уедряване на изображението, което се получаваше от видеокамерата. Лимузината беше с тъмни стъкла, но камерата беше конструирана специално за преодоляването на прегради от такова естество, а като използваше термалната настройка, тя успя да види силуета на шофьора вътре в колата. Шофьор и втори шофьор, а последния път лимузината бе дошла само с един шофьор. Интересно.

Лимузината потегли, насочи се по алеята към изхода, а след това спря, за да изчака възможност да се включи в автомобилния поток на „Язукини-дори“. Плътно зад нея се движеше сержант Ога с кола със свалени отличителни знаци. Доста по-назад ги следваше колата на Коанчо. За Чифуне не беше необходимо да ги следва на толкова късо разстояние. Към Фицдуейн имаше прикачен предавател, който показваше неговото местонахождение във всеки момент върху една огромна карта. Достиженията на технологическото развитие на Япония не се свеждаха само до автомобилите „Хонда“ и видеокасетофоните.

Сержант Ога се почувства по-спокоен, когато излязоха от натовареното движение в централната градска част и поеха по магистралата. Светофарите, кръстовищата и двупосочните платна предоставяха твърде много възможности за нанасяне на удар. Шофирането в дясната половина на двулентовото магистрално платно, по което движението бе еднопосочно и нямаше тротоари, беше значително по-безопасно.

— Ето че се задава работа за момчетата от пътната полиция — каза шофиращият детектив, след като бе погледнал в огледалото за обратно виждане. Сержант Ога, който пътуваше на задната седалка, погледна в страничното огледало, но закъсня. Превозното средство бе вече толкова близо, че той успя само да види, че беше голям камион и ги следваше на опасно късо разстояние.

Опита се да се обърне, за да го разгледа по-подробно. Чу се силен моторен рев и колата се разтресе от вибрациите, когато боядисан висок тир, марка „Хино“, боядисан в тъмнокафяво и без регистрационни номера, профуча край тях, вмъкна се в колоната точно пред полицейската кола и продължи да намалява скоростта си.

— Тъпо копеле! — изруга детективът, натискайки спирачки, за да не се блъсне в камиона отпред. — Защо не запишете номера му и не го съобщите по радиотелефона на момчетата от пътната полиция? Такава маневра е опасна дори за лека кола. И със сигурност можеш да убиеш някого, ако шофираш камион.

— Зарежи камиона — каза Ога. — Трябва да го изпревариш — ще загубим гайджина.

Шофьорът започна да изтегля колата в края на платното, когато втори „Хино“ забуча зад тях и започна да ги изпреварва. Чу се пронизително изскърцване, когато двете превозни средства се докоснаха за части от секундата, прехвърчаха искри, след което шофьорът намали скоростта и се прибра в платното. Вторият камион продължи да ускорява, докато настигна първото „Хино“, и сега двата камиона се движеха успоредно един до друг. Полицейската кола се оказа напълно отделена от лимузината отпред.

— Мамка му! — каза ядосано Ога, който рядко ругаеше. Включи скритата сирена. Ако хиното, движещо се в лентата за изпреварване, не я освободеше, това щеше да означава, че всичко е било предварително планирано. Набра централата и издиктува номерата на камионите по радиотелефона, изисквайки рутинна проверка на регистрацията им, и остави линията свободна, поставил пръст върху копчето на предавателя.

Когато сирената започна да вие, вторият „Хино“ ускори, за да освободи лентата за изпреварване. При скоростта, с която се движеше в момента, ускоряването на хиното не беше добро и въпреки това след около минута то набра достатъчно голяма скорост, за да изпревари първия камион и остави свободна лентата за изпреварване пред полицейската кола.

Без да изключва сирената, детективът на волана превключи на по-висока предавка и натисна до пода педала на газта, след като мигновено изведе колата в лентата за изпреварване.

Няколкостотин метра пред тях се движеше кола, която сякаш беше лимузината, взела гайджина, но разстоянието бе твърде голямо и не можеха да видят цифрите на регистрационния номер. Полицейската кола бързо скъсяваше разстоянието и ето че вече можеха да видят номерата на лимузината пред тях. Беше лимузината на „Намака“.

Ога си даде сметка, че сърцето му бие учестено, а адреналинът в кръвта му се бе покачил рязко. Изключи сирената и опита да се успокои.

— Помислих, че този път наистина ще се случи нещо — каза шофьорът. — Както изглежда, напразно сме се потили, сержант-сан. Ето че мишената е отново пред нас, при това в съвсем изрядно състояние.

Изведнъж пред тях лумна огромно жълто сияние и лимузината, в която се намираше гайджинът, се превърна в куп разнебитени железа, стъклени парчетии, горяща тапицерия и обезформени човешки крайници.

Едва около секунда по-късно се чу оглушителният гръм от експлозията и полицейската кола, която вече забавяше ход, тъй като шофьорът инстинктивно бе скочил върху педала на спирачките, беше запратена към мантинелата от силната взривна вълна. Завъртя се странично няколко пъти, но не се преобърна, след което вече смачканата кола спря сама, сякаш имаше собствена воля, в непосредствена близост до хаотично разпръснатите по шосето отломки.

Сержант Ога опита да се измъкне, но страничната греда от неговата страна на купето беше хлътнала навътре от удара и никоя от двете врати не можеше да се отвори. Шофьорът беше в безсъзнание, увиснал напред върху предпазния колан, а от порезната рана на челото му се стичаше кръв. Двамата детективи на задната седалка бяха изпаднали в силен шок, но не бяха ранени.

Те излязоха през единствената задна врата, която можеше да се отваря, а Ога се промъкна между двете предни седалки, след което последва техния пример.

Остави двамата детективи да се погрижат за шофьора, а той прекоси краткото разстояние, което ги делеше от все още димящите останки от лимузината на „Намака“, и надникна в нея.

Докато оглеждаше, изпита чувството, че се наблюдава отстрани. Вътрешността на лимузината смърдеше на изгорели газове и прегоряло месо и цялата беше покрита с обгорели останки от човешки органи. Почувства, че му се гади. Но друга част от ума му — тази на професионалния детектив — констатира, че долната част на купето беше останала невредима, макар и леко изкривена навън. Явно, че взривът е бил поставен вътре в колата или е бил продълговат снаряд с формата на ракета, който беше проникнал отвън и след това беше експлодирал. Никъде по купето не се виждаха следи от пробив, но не беше изключено снарядът да бе проникнал през някой от прозорците.

Колкото и противно да му беше, Ога се опита да установи колко тела можеха да бъдат сглобени от останките в лимузината и дали щеше да открие кое от тях принадлежи на гайджина.

Няколко минути по-късно той се извърна, едва потискащ желанието си да повърне и загубил всякаква надежда. Трупът на задната седалка беше с приблизително същите размери, височина и телосложение като тези на Фицдуейн-сан и със сигурност спадаше към кавказко-азиатския антропологичен тип. Успя само да зърне ръчния часовник, който много приличаше на военния „Ролекс“, който носеше гайджинът.

Нямаше никакво съмнение. Гайджинът беше мъртъв. Дълбоко покрусен и шокиран, сержант Ога се върна при смачканата полицейска кола със свалени отличителни знаци и провери радиостанцията. За негова изненада, тя все още работеше.

Започна да докладва от мястото на събитието. Когато свърши, забеляза Танабу-сан, която правеше оглед на останките от лимузината. Не можеше да се каже, че е изненадан. Коанчо имаше собствени правила, а Чифуне Танабу определено преследваше свои собствени цели и проявяваше, макар не явно, силен интерес към гайджина. Ога отдавна бе забелязал това.

— Сержант-сан — обърна се към него Чифуне, — видяхте ли какво точно стана?

Ога забеляза, че тя изглежда по-скоро озадачена, отколкото натъжена, и това го изненада.

По правило човек трудно можеше да разбере работещите за Коанчо, но точно сега бе очаквал по-човешка реакция от нейна страна. Разказа накратко какво се бе случило.

Когато Ога свърши разказа си, Танабу-сан остана замислена около минута. След това го погледна и каза:

— Сержант-сан, мисля, че можем да си помогнем взаимно. Елате с мен.