Виктор О’Райли
Правилата на лова (20)

19.

Токио, Япония 28 юни

Чу звук като от зашлевяване на шамар. Последва втори.

Настъпи тишина и последва удар. Фицдуейн почувства болка и едва тогава осъзна, че вероятно той също беше потърпевш. Все пак не можеше да бъде сигурен. Усещаше силни болки в главата и не можеше да отвори очи. За миг си помисли, че отново се намира в болницата в Ирландия и в момента излизаше от упойка след хирургическата интервенция. Не беше малка работа да си прострелян. Искаше му се да потъне в забравата на съня.

Но тогава усети втори удар, този път по-силен.

— Катлийн — укорително измърмори той. Защо го удряха?

Чуваше гласове от разговарящи хора, но не разбираше какво говореха. Това беше странно. Почувства някакъв мокър студ и започна да кашля задавено. Всичко бе потънало във вода, която пълнеше устата и ноздрите му и прииждаше непрекъснато. Сякаш се намираше под водопад и се давеше. Не можеше да диша.

Водопадът изчезна. Отвори бавно очи. Те отказваха да фокусират добре, но над него като че ли имаше нещо дървено. Виждаше линиите, където дъските се съединяваха и странно, но предметът му приличаше на каца. Какво можеше да прави каца тук?

Постепенно очертанията на предмета над него станаха поясни. Следващата непосилна задача бе да накара мозъка си да направи някаква асоциация с въпросния предмет. Внезапно като кола, която не може да запали и се налага да бъде бутана, докато нагнети достатъчно висок заряд, Фицдуейн почувства как нещо просветна в съзнанието му. Клетките на мозъка му започнаха да функционират нормално и още в този момент си пожела това да не бе ставало. Защото откритията, които направиха, бяха най-неприятните в целия му досегашен живот.

Не се намираше в Ирландия и над него не беше се надвесила медицинска сестра. Намираше се в Япония, а мъжът, който се „грижеше“ за него, ако се съдеше по татуировките, части от които се виждаха по гърдите и ръцете му, нескрити от кимоното, беше якудза. А кацата не беше каца, а дървено ведро с въже вместо дръжка.

Беше в съзнание и виждаше, но продължаваше да се чувства отпаднал и унесен. Даде си няколко минути, а след това, когато якудза се обърна с гръб, събра сили и се опита да се изправи. Но в същия миг якудза се извъртя и сякаш от разсеяност го изрита в стомаха, при което Фицдуейн отново се озова по гръб.

„Лошата новина — каза си Фицдуейн — е, че сега се чувствам още по-отвратително. Добрата новина, ако трябва да погледна оптимистично на ситуацията, е, че сега вече със сигурност зная, че туземците не са дружелюбно настроени. А знанието, както казват, е сила.“

Изглежда, всякакви опити бяха безнадеждни. Затвори очи и се опита да въведе някакъв ред в мислите си. Явно, че беше упоен, но нямаше никаква представа как бе станало.

Какво се беше случило? Къде се намираше? Кои бяха неговите похитители?

По всичко личеше, че не възнамеряваха да го убият веднага, иначе не биха го изчакали да дойде в съзнание. Но какви ли бяха техните планове, касаещи неговото бъдещо добруване?

Като се замисли, реши, че изобщо не е сигурен, че иска да ги узнае. Якудзите имаха слабост към разсичащите оръжия и обикновено от техните жертви не оставаха никакви следи. Идеята не го докарваше до възторг, но предположи, че може да свърши като храна на рибите в Токийския залив или пък да бъде погребан в земетръсно устойчивите основи на някое от поредните чудеса на японския бум в строителните технологии. И ако такава трябваше да бъде съдбата му, би могъл да мине и без предварително предупреждение. Изчакването в размисъл за предстоящата мъчителна смърт едва ли беше най-приятният начин за прекарване на времето.

Реши, че ще е по-добре да намери друга, по-весела тема за размисъл. Помисли си за жени, но темата също не беше съвсем безболезнена. Тогава си спомни за Ирландия и за своя остров, за смешните палячовщини на Боти и за неговия смях.

Фицдуейн тъкмо щеше да се усмихне на спомена, когато един глас се вряза в съзнанието му.

— Фицдуейн-сан, радвам се, че се забавлявате с положението, в което се намирате. Това е едно от правилата в кодекса на самураите, както вероятно знаете — да се шегуваме дори когато събитията вземат неблагоприятен обрат. Технически погледнато, вие вече сте мъртъв. Обезобразен. Разкъсан на парчета. Просто трагичен инцидент. Не беше никак трудно да ви намерим двойник.

Кей Намака! Неговият силен и самоуверен глас не можеше да бъде сбъркан. Фицдуейн отвори очи. Пред него стоеше Кей, облечен от глава до пети в средновековни самурайски одежди, включително и двата меча, висящи на специално предназначените за целта кожени ремъци, преметнати през раменете на приносителя. И определено изглеждаше доволен от себе си.

— А аз съм в рая, Намака-сан — сухо отвърна Фицдуейн. — Трябва да ви предупредя, че съм дълбоко разочарован.

Кей се разсмя, после преведе думите на гостите. Чу се смехът на още хора. Фицдуейн, помнейки какво го бе сполетяло при последния му опит да се изправи, остана да лежи, без да се оглежда наоколо, но прецени, че в помещението имаше още трима или четирима мъже. Лежеше върху твърд дървен под. Поглеждайки в пространството зад Кей, забеляза, че по стените бяха окачени старинни оръжия. Тази особеност, съотнесена с официалния костюм на Намака, показваше, че се намираха в дожо, японския еквивалент на salle darrnes^[1]. Спомни си, че Кристиан дьо Гевен бе умрял в подобно място.

— Вие сте смел човек — каза Кей. — Аз ви харесвам, затова ще е по-добре да ви обясня. — В последвалите няколко минути Кей описа с нескрито задоволство как бяха осъществили операцията по отвличането на Фицдуейн.

Кей направи пренебрежителен жест с някакъв предмет, който държеше в дясната си ръка. Фицдуейн се вгледа по-внимателно и не можа да повярва на очите си: предметът беше сгънато ветрило. Този май наистина се вживяваше в ролята си.

— Е, каква е следващата точка от дневния ред, Намака-сан? — попита Фицдуейн. — Определено получавате отличен за изпълнението на операцията по моето отвличане и аз естествено се чувствам поласкан, но предполагам, че в плановете ви е включено и още нещо, достойно за финал на цялата серия операции, ако ми позволите да се изразя на финансов жаргон.

Кей целият засия.

— Фицдуейн-сан — започна той, — отдавна чакам възможност да бъда ваш домакин на среща, обстоятелствата около която няма да налагат ограничения в общуването ни, както това се случваше досега. Най-после можем да говорим открито. Усложнения, произтичащи от полицейската закрила над вас, вече не стоят като пречка за общуването помежду ни и аз мога да ви кажа всичко, което бихте искали да знаете. Ще си прекараме заедно няколко часа и уверявам ви, ще останете доволен от моето гостоприемство. Ще започнем с обиколка на мястото, към което проявихте особен интерес — „Намака Спешъл Стийлс“.

— Обикновено обикалям заводите доста по-лесно, когато съм във вертикално положение — каза Фицдуейн. — Мога ли да се изправя, без да се опасявам, че някой ще ме изрита в слабините?

Кей излая някакво нареждане и двама якудза се втурнаха напред и помогнаха на Фицдуейн да се изправи. Тогава Кей пак заговори, а един мъж излезе напред. Той също беше облечен в самурайски одежди, но изглеждаше някак схванат, сякаш се смущаваше да ги носи.

— Аз съм Гото — каза той. — Новият шеф на отдел „Сигурност“ в корпорацията „Намака“. Президентът ме помоли да ви обясня няколко неща. За нещастие налага се да ограничим свободата ви на движение.

Фицдуейн усети как хващат ръцете му и само след секунди те се озоваха оковани в белезници, които бяха свързани с веригата около кръста му. Глезените на краката му оковаха с букаи.

Гото посочи към един ъгъл на залата и Фицдуейн видя своя „Калико“ и автоматичните си ножове, поставени върху малка маса, заедно с другите вещи, извадени от джобовете му. Бяха му оставили ризата и панталоните, но всичко останало, включително и обувките му, беше взето.

— Малко след като бяхте прострелян с упояващия куршум, открихме миниатюрен предавател, прикрепен към колана ви, Фицдуейн-сан — каза Гото. — Той беше веднага дезактивиран, затова ви моля да не очаквате помощ, възлагайки надежди на него. Вие сте абсолютно сам, лишен сте от свобода на движенията и не разполагате с никакви оръжия, а приятелите ви мислят, че сте мъртъв. Ще проявите мъдрост, ако приемете съдбата си и не ни създавате затруднения. Честно казано, нищо не бихте могли да направите.

Фицдуейн сви рамене безразлично и веригите му издрънчаха. Беше научен винаги да вижда нещата откъм тяхната добра страна, но наистина се затрудняваше да открие нещо весело в настоящото си положение.

— Гото-сан — каза той, — не се смята за учтиво, поне не в моята част на света, да се казва онова, което и бездруго е очевидно.

Гото поруменя.

— Хайде да отидем да видим как изглежда една стоманолеярна — усмихна се Фицдуейн. Но всъщност полагаше големи усилия, за да запази самообладание. Все трябваше да е възможно да направи нещо, но в момента не беше в състояние да измисли нищо. Надеждите му бяха сведени до минимум от съобщението, че бяха открили предавателя.

— Трябва да знаете, Фицдуейн-сан — каза Гото, сочейки към трима недружелюбни на вид здравеняци, гледащи мрачно към Фицдуейн, — че телохранителите ви са членове на „Инсуджи-гуми“, организацията, която вие оскърбихте в деня на пристигането си в близост до хотел „Феърмонт“. Считат, че имат право на реванш.

— И това ли е част от програмата? — попита Фицдуейн.

— Естествено, Фицдуейн-сан — отвърна Гото с неприятна усмивка.

Фицдуейн не каза нищо, но мислено си обеща да отстрани Гото завинаги от пътя си, ако някога му се удадеше удобна възможност. За нещастие в момента това му се струваше малко вероятно.

 

 

Докато тътреше нозе по пода, ескортиран от по един якудза от всяка страна, Фицдуейн прецени, че фехтовалната зала имаше размерите на училищен физкултурен салон.

Интериорът се отличаваше с подчертана простота, но изпълнението и архитектурното оформление на залата създаваха усещане за естетически комфорт. Образците на японското архитектурно майсторство наистина си струваше да бъдат видени. Дъските, от които беше изработено дюшемето, бяха направени от някакво дърво с богато преливащи нюанси на текстурата, бяха съединени без нито един ръб — така съвършено се напасваха страничните краища на всяка от тях. Покривът беше куполообразен, а ламперията по него беше изработена от същата дървесина, от която бе направено и дюшемето. Стените бяха варосани в бяло и по тях беше окачена изключителна колекция от средновековни пики, мечове и ками от всички части на света. Поглеждайки към отсрещната стена, Фицдуейн забеляза, че на нея имаше всичко — от испански рапири до малоазийски бойни ножове.

Правеше впечатление липсата на огнестрелни оръжия. Кей Намака бе човек, който се интересуваше повече от света на въображението, отколкото от реалността, но това не го правеше по-малко опасен.

Малкото шествие премина през две двукрили врати, в преддверието между които всички се обуха. Когато преминаха през втората врата, която беше двойно остъклена и промишлено изработена, шумът стана по-силен и пред очите на Фицдуейн се откри модерно технологическо оборудване, с което беше съоръжен металургичният завод.

Следователно дожото се намираше в самия завод. Сега вече започваше да проумява някои неща по-добре. „Намака Тауър“ всъщност беше символ на съвместния успех на двамата братя. А металургичният завод бе рожба само на Кей. Макар че вероятно струваше милиарди, той всъщност беше като кашона с играчки за едно пораснало дете.

В момента се движеха по тясна пътека, която се крепеше върху метална конструкция, обезопасена с перила от двете страни. Пътеката отвеждаше към метална стълба, по която щяха да стигнат на нивото, на което бяха разположени производствените съоръжения, но Кей Намака вдигна ръка, за да покаже, че трябва да спрат и се обърна към Фицдуейн.

— Стоманата, Фицдуейн-сан — започна той, — е моята голяма страст и радост. Тя е едно просто и същевременно изключително сложно явление. Тя е символ на човешкото превъзходство и най-висшата връзка между човека и природата. Стоманата стои в основата на легендите. Стоманата е силен и красив материал, податлива е на обработка, притежава изключителна гъвкавост и представлява технологически елегантно решение. Тя е стратегически най-важният ресурс по време на война и един от основополагащите елементи на мира. Корабостроенето, самолетостроенето и цялата автомобилна индустрия зависят от нея. Цели нации са се формирали благодарение на нея. С нея разрязваме храната на своята трапеза — замълча. — А създаването на производни на нея продукти на висотата, на която ние правим това тук, е процес, който поражда вълнение, невъзможно да се опише с думи. То предизвиква физическа възбуда — нещо повече — със своята мощ, драматизъм и красота то е дори сексуално възбуждащо.

След като завърши речта си, Кей Намака се вторачи напрегнато в лицето на Фицдуейн, сякаш се опитваше да му предаде по телепатичен път своето преклонение към стоманата.

Представляваха доста странна гледка. На преден план бе Кей, облечен от глава до пети в самурайски одежди, включващи и пищно украсена шапка с два рога встрани, с която изглеждаше като изкопаемо от средните векове, а зад него на височината на раменете му се виждаха огромните машини, пещи и други съоръжения, символ на високоразвитите технологии от края на двадесети век. Странно все пак, но Кей не изглеждаше нелепо в това обкръжение. Връзката, съществуваща между воина и стоманата, оставаше ненакърнена през всички векове.

Стоманата, още от времето на нейното откриване, винаги е била използвана като средство за спечелване на надмощие.

Фицдуейн повдигна напред ръце, доколкото му позволяваха белезниците и металната верига.

— Окован съм със стомана, Намака-сан — с тих глас каза той. — Този факт е сериозно основание да не споделям възторга ви от нея.

Лицето на Кей почервеня от ярост и за момент изглеждаше, че ще удари Фицдуейн. После започна да се смее.

— „Да не споделям възторга ви от нея“. Добре казано, Фицдуейн-сан. Притежавате добро чувство за хумор като за гайджин.

Даде някакво нареждане и единият от якудза постави предпазни очила на Фицдуейн. Абсурдността на факта, че спазваха необходимите мерки за безопасност, докато развеждаха своя пленник, окован във вериги, го накара да се усмихне иронично.

— Ние, японците — каза Кей, — имаме собствени постижения в областта на металообработващата индустрия още преди Втората световна война. Докато Западът работеше със стари технологии, твърде алчен да инвестира в научноизследователски програми и защото му липсваше перспективна мисъл, ние построихме нови, съвременни металургични заводи и произвеждахме по-евтина и по-висококачествена стомана много по-рано от западните страни. Това, от своя страна, ни осигури суровини с ниска себестойност, необходими за автомобилната и корабостроителната индустрия. То беше началото на икономическото ни възкръсване. През следващите години, разбира се, ние се специализирахме в производството на електроника и други продукти, гарантиращи бърза възвръщаемост, но началото бе поставено с пробива ни в металообработващата индустрия.

Фицдуейн кимна. Японските постижения не можеха да бъдат отречени, но те не бяха се родили от нищото. Без военната протекция на САЩ, след края на ВСВ Япония неминуемо щеше да бъде изправена пред заплахата да бъде заграбена от Съветска Русия. Впоследствие Япония се оказа облагодетелствана от огромните американски инвестиции в нейната икономика и от буквално неограничения достъп до американските пазари. Все пак сега не му беше време да се впуска в геополитически спорове.

— Но доколкото ми е известно, „Намака Спешъл Стийлс“ няма нищо общо с автомобилостроенето и корабостроенето.

Шумът се бе усилил с тяхното приближаване към средната зона от технологичния цикъл. Основният шум имаше силата на взривна вълна. Фицдуейн бе посещавал металургичните заводи „Вейбокс“ в Швейцария и сега си спомни, че той идваше от газовите пещи, в които се закаляваше стоманата, които трябваше да постигнат свръхвисоки температури, необходими за обработването на метала.

В този звук имаше нещо страховито, сякаш той внушаваше представата за издръжливост, надминаваща предела на човешките възможности. Всъщност всички съоръжения наоколо многократно надвишаваха човешкия ръст. Сякаш се намираше в работилница на гиганти. Вярно бе, че те бяха създадени от хората, но сега творенията бяха надминали своите създатели и сякаш живееха свой собствен живот.

В средата на помещението се издигаше огромна конструкция от железни тръби и цилиндри, която изглеждаше като кръстоска между налудничавата представа на някой учен за бъдещия свръхмощен робот за унищожение и издигнатите стабилизатори на ракетна площадка в космодрум.

Конструкцията беше с размерите на шестетажна сграда и Фицдуейн се почувства като джудже в сравнение с нея. Това само идваше да покаже мащабите на предприятието, в което се намираха. Огромната машина обаче изглеждаше съвсем на място в това обкръжение. Покривът вероятно се намираше на не по-малко от тридесет метра над главите им. Погледна нагоре, но погледът му се натъкна на преграда от мрак.

— Проектът „Цунами“ — изкрещя Кей в ухото на Фицдуейн. — Благодарение на него е възможно всичко това.

— Какво е проектът „Цунами“, Намака-сан? — попита Фицдуейн. — Нямам представа за какво говорите.

— Ха! — възкликна Кей. — Знаете много добре за какво става въпрос, гайджин, и именно затова не можем да ви оставим да живеете, дори да не се налагаше да ви убиваме заради поетото от нас задължение.

За момент Фицдуейн бе осенен от прозрението, че може би в името на собственото му спасение бе по-добре да не научава нищо повече за „Цунами“. Кей, това беше повече от ясно, не смяташе да го остави да живее. Не беше пратил на оня свят трима от своите само заради удоволствието да прекара половин час в компанията на Фицдуейн.

— Просветлете ме, Намака-сан — каза той. — Нека да говорим възможно най-разбираемо. Какво, по дяволите, е проектът „Цунами“?

Намака го изгледа с любопитство. Може би гайджинът наистина не знаеше. Може би не представляваше такава сериозна заплаха, както считаха те. Каква ирония, ако беше така. Е, сега вече бе твърде късно и не можеха да върнат събитията назад.

— Проектът „Цунами“ — започна Кей, като говореше в ухото на Фицдуейн, за да надмогне грохота — е наименованието, което дадохме на нашия севернокорейски проект. В нарушение на споразумението със САЩ и на постигнатите международни договорености за неразпространение на оръжие, ние доставяме на Северна Корея специализирани суровини и техническо оборудване за производство на ядрено оръжие. Това е един изключително доходоносен проект, който ще възстанови средствата, инвестирани в създаването на „Намака Стийлс“, а всъщност и кейрецу като цяло. А тази машина — ние я наричаме Годзила — е изключително важна за проекта. Благодарение на Годзила ние можем да излеем огромните камери за пресоване, които се използват в няколко етапа на производствения цикъл. Много малко компании имат технологическото ноу-хау, а още по-малко — производствената база, с която ние разполагаме. Погледнете! Започват отливането на поредната камера. Можете да наблюдавате целия процес просто за собствено удовлетворение.

Фицдуейн погледна в посоката, в която сочеше Кей. Гигантска ракоподобна машина, придвижваща се на вериги, беше оживяла и протегнала напред двете си метални ръце и сега обработваше един огромен светещ цилиндър. По повърхността му се виждаше някакво по-тъмно покритие и, докато Фицдуейн наблюдаваше, започнаха да удрят цилиндъра с нещо, което приличаше на исполински възел от метални вериги.

— Това е изходният блок за отливането на една камера — обясни Кей. — Тежи четиридесет и два тона и току-що е излязъл от една от газовите пещи, в която е бил нагрят до температурата, необходима за по-нататъшната обработка. Повърхността на блока се окислява, затова окисленият слой трябва да се отстрани, за да не възпрепятства формоването. Една част от него се отстранява посредством онези вериги, а останалата част — по време на първичното формуване.

След всичко, изречено за съвременните технологии, избелването на нагорещено парче желязо посредством удряне с вериги се стори на Фицдуейн доста примитивен прийом, но Кей определено извличаше наслада от това. Лицето му сияеше от възторг и непоносимата горещина. Сложил самурайската шапка с двата декоративни рога на главата си, той приличаше на повелител на демоничните духове.

— В момента изходният материал преминава през няколко подготвителни етапа, целящи придаването на определена форма — каза Кей. — На следващия етап една от по-малките преси ще формира цилиндъра по предварително зададени параметри.

Ракоподобната машина изтегли изходния блок извън обсега на веригите и го постави под буталото на гигантска преса. Хидравличното бутало се спусна над цилиндъра и го пресова, в резултат на което той стана по-къс и по-широк. При тази деформация остатъците от окислен метал по повърхността му се орониха изцяло и сега цилиндърът се превърна в огромно сияещо тяло от разтопен метал. Сякаш наблюдаваха раждането на нов живот от пашкул на какавида и гледката наистина беше разтърсваща. Дори Фицдуейн, който съзнаваше, че в настоящия момент мисълта му трябваше да се концентрира върху други неща — например неизбежната смърт, която го очакваше — беше впечатлен.

След това щипците на рака повдигнаха цилиндъра и го поставиха под една дванадесеттонна преса. Цилиндърът, който до този момент представляваше тяло с неправилна форма, беше преместен върху специален постамент, за да му бъдат придадени правилни очертания. Последва допълнително обработване, включващо пробиване по протежение на оста като подготвителен етап за предстоящото източване.

— С извършването на предварителния пробив в горната плоскост на цилиндъра — започна да обяснява Кей — се намалява количеството на енергията, необходима за Годзила. По същия начин, преди да пробие голям отвор, човек си набелязва мястото, издълбавайки малка дупчица. Принципът е аналогичен. И в двата случая количеството на изразходваната енергия е едно и също, но във втория случай тя се изразходва на два пъти и затова горният енергиен праг е по-нисък.

Докато Кей обясняваше технологията на обработката, щипците хванаха пробития в горната част цилиндър и го поставиха в подножието на Годзила.

— Температурата на този метален цилиндър в момента надвишава две хиляди градуса по Фаренхайт, което ще рече с около двадесет пъти по-висока от телесната температура. После той се поставя на специален стабилизатор и тогава хидравличното бутало или шпинделът, формуващо вътрешния периметър на цилиндъра, който в нашия случай е един метър, се стоварва отгоре му, а силата на вертикалния натиск изтласква периферията нагоре, притискайки стените на цилиндъра така, че в края на този етап от технологичния процес в горната част от пресата излиза едно по-дълго цилиндрично тяло със същия диаметър и със значително по-тънки стени. За постигането на този ефект, т.е. за да стане нагорещеният до бяло метал податлив на обработка като пластилин, е необходима сила на пресоване, възлизаща на четиридесет и пет хиляди тона.

Сега непрекъснатият грохот от газовите пещи и от работата на хидравличните помпи, захранващи Годзила, беше заглушен от пронизващ слуха, почти непоносим за човешкото ухо скърцащ звук, съпровождащ едновременното пресоване и източване на металния цилиндър.

Звукът постепенно отслабна и подобно на ерекцията на гигантски розов фалос, кранът в горната част на Годзила изтегли пред погледите им едно значително по-тънко и по-удължено пулсиращо тяло.

Кей се огледа доволно и въздъхна облекчено.

— Ето, гайджин — каза той, — това е силата. Красива гледка, нали?

На Фицдуейн му причерня. В момента разговаряше с един вманиачен човек, а на маниаците не беше присъщо чувството за скромност. Освен това нима щеше да има време да разкаже всичко това на някого? Реши, че ще е по-добре да изрази някакво по-позитивно мнение. Кей със сигурност очакваше възторжени отзиви от страна на слушателя си.

— Единственото, което мога да кажа, е, че съм впечатлен, Намака-сан. То също ли е част от проекта „Цунами“?

— Разбира се. Току-що видяхте изливането само на един от цилиндрите-капсули. Само за първия етап на производството ще са необходими двеста такива капсули. До този момент сме произвели капсулите, необходими за оборудването на цяла камера. Тя ще премине през пробни изпитания, а след това Годзила ще заработи с пълен капацитет. Както сам се убедихте, изливането на една капсула за горивна камера, минавайки през целия цикъл от безформеното парче метал до правилния стоманен цилиндър, става за не по-малко от десет минути. Като включим времето, необходимо за допълнителната обработка, изковаването и прикачването на съединяващите елементи, полирането и другите довършителни манипулации, които всъщност са най-времеемките, ще бъдем готови с изпълнението на цялото оборудване в срок от една година.

Чутото дълбоко разтревожи Фицдуейн. Ето какъв бе светът, в който щеше да живее Боти. Това, на което ставаше свидетел, съществуваше незаконно, при това в Япония. Страната, която се бе демилитаризирала и се бе посветила изцяло на запазването на мира, същевременно се оказваше замесена в производството на ядрено оръжие. И трябваше да умре с мисълта за това зловещо откритие. Почувства, че в гърдите му започва да се надига гняв.

Кей изкрещя някаква заповед и двама от якудзите дръпнаха грубо Фицдуейн назад и го поведоха обратно по стъпалата към дожото. Докато го превеждаха през звукоизолиращата двойна врата, Фицдуейн отново чу пронизителното скърцане, идващо откъм Годзила, която формуваше поредния цилиндър-капсула.

Вътре във фехтовалната зала тишината беше почти физически осезаема.

Заставиха Фицдуейн да коленичи. Пред него беше Кей Намака, очарователен в своите самурайски одежди, независимо че изглеждаше като средновековен селянин в облекло на благородник. Зад него стоеше Гото, също облечен в самурайска премяна. От двете му страни бяха неговите телохранители-якудза. Други двама якудза се бяха опрели на стената. И шестимата мъже бяха въоръжени с мечове. Освен мечовете, якудзите имаха и автоматични пистолети.

— За вас настъпи моментът да умрете, гайджин — започна тържествено Кей Намака. После излая нещо на японски. Фицдуейн усети как свалят белезниците и букаите от глезените му. Изправи се и разтри китките си, за да възстанови нормалното кръвообращение.

— Единствено неизвестен, Фицдуейн-сан — продължи Кей, — засега остава начинът, по който ще умрете.

Фицдуейн се усмихна.

— Бих предпочел, Намака-сан, да оспоря избора на момента, ако не възразявате.

 

 

В хеликоптера на Коанчо, освен пилота, пътуваха още четирима души и един от тях бе сержант Ога, който изобщо не беше наясно в какво се замесваше.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че всичко, свързано с гайджина Фицдуейн-сан, дори след смъртта му създаваше само усложнения. Интуицията му подсказваше, че същото важеше и за Танабу-сан, която в момента седеше срещу него. Дори да не хранеше дълбоки подозрения относно игрите, в които службите за сигурност по правило се замесваха, автоматичната пушка марка „Howa“ М89, калибър 5.59, сложена на коленете й, беше достатъчно основание да бъде угрижен.

Сгъваемата пушка беше снабдена с лазерен мерник, заглушител, допълнителна долна цев с диаметър 40 мм, предназначена за изстрелване на гранати и с пълнител, модел „С-Маг“ с капацитет 100 патрона. Разработеният в САЩ модел „С-Маг“ представляваше изключително компактен, автоматично зареждащ се двоен кутиеобразен пълнител, който след изпразването на амунициите от първата магазинна камера автоматично привеждаше в начална позиция втората камера на пълнителя и по този начин осигуряваше тройно по-висок капацитет на непрекъсната ефективна стрелба в сравнение с традиционните еднокамерни пълнители.

Съвкупността от всичките тези екстри правеше още по-разрушително най-страховитото лично оръжие, което някога бе виждал, а и му се стори необичайно да се носи такова оръжие при изпълнение на рутинна следователска проверка.

Наведе се напред в тясната кабина и заговори на Танабу-сан. Използването на интеркома улесняваше преодоляването на грохота от двигателите на вертолета, но колкото по-малко хора чуеха техния разговор, толкова по-добре.

— Не трябва ли да се прави това по нормалните канали, Танабу-сан? Това, което правим, е всъщност работа за по-многочислена група от специализираните чисти кидотаи^[2]. Хората ми не са обучени за извършване на операция като настоящата.

Чифуне също се наведе, за да го чува по-добре, Ога си помисли, че със силното си женствено излъчване и особено в този бежов ленен костюм, полата към който свършваше доста по-нагоре от коленете й, Чифуне би трябвало да изглежда някак нелепо с това мощно огнестрелно оръжие в ръце. Изненадващо, но случаят не беше такъв. Жената държеше оръжейната система с такава лекота и увереност, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.

Когато тя се приведе напред Ога почувства парфюма й. Чертите на лицето й бяха съвършени, а дълбоките кафяви очи, изпъстрени със златисто, говореха за силна воля. Вероятно бе трудно да се устои на тази жена. Всъщност тя вече бе доказала правилността на неговото предложение или поне Ога не можеше да намери друго обяснение за присъствието си в хеликоптера.

— Ога-сан, всяка минута е от решаващо значение — отвърна Чифуне, — а ние не разполагаме с доказателствата, необходими за разрешаването на мащабна операция, без да влезем в нарушение на някоя бюрократична разпоредба. Доверяваме се на едно подозрение, базирано на моето добро познаване на методите и почерка на братята Намака и на единствения, но недостатъчен факт, че предавателят на Фицдуейн-сан продължи да излъчва сигнал в продължение на пет минути след експлозията. Нещо повече — мястото, към което сме се запътили, е секретен военен обект. За да получим разрешение за изненадваща операция, ще сме принудени да се обърнем към най-висшите инстанции, а това ще отнеме цяла вечност и ще ни лиши от преимуществата на изненадата. Трябва да знаете, че братята Намака имат приятели сред най-висшите държавни инстанции. В определени етажи на властта човек трудно може да каже кой на чии интереси служи. Такива са последиците от управлението на платените политици в съвременна Япония. Сред тях са и онези, които биха останали много доволни от смъртта на Фицдуейн и от запазването на съществуващото положение.

Ога преглътна. Тази жена само усложняваше ситуацията. Ако това, което правеха сега, се провалеше, той щеше да рискува не само живота си, но и кариерата си. Можеше да си представи какво щеше да каже съпругата му, която беше изключително прагматична жена. Все пак в момента жена му не беше тук, а присъствието на Танабу-сан беше съвсем осезателно.

— А колкото до вашата подготвеност за операция от такова естество, сержант — продължи Чифуне, — аз зная, че сте високо ценен и че преди да постъпите на служба в полицията, сте били в десантните части, също както и Адачи-сан.

Ога кимна.

— А що се отнася до вашите хора — продължи Чифуне, — имам пълно доверие на Токийското СПУ и не се съмнявам, че те ще се справят блестящо със своите задължения.

Ога въздъхна. Нямаше никакви шансове срещу тази жена. Без да съзнава прехода, който се извърши в главата му, Ога вече бе забравил ролята си на полицай и сега разсъждаваше с понятията и логиката, усвоени по време на службата в десантно-парашутните части. Щяха да проникнат, където бе необходимо, и щяха да направят онова, което трябваше да бъде сторено. И това беше окончателното му решение. Доводите „за“ и „против“ щяха да анализират, след като всичко свършеше.

Обърна се към двамата детективи на негово подчинение. Бе се наложило да се откаже от останалите си хора заради ограничения брой места в хеликоптера, но мъжете, които бе взел със себе си — детектив Ренако и детектив Сакадо, бяха твърди като скали.

— Проверете оръжията си, момчета — рече той. — Около нас може да стане горещо.

На хоризонта се появиха очертанията на разположените върху огромна площ промишлени заводи, съставляващи по-голяма част от империята на братята Намака. Чифуне даде някакво указание на пилота. Няколко секунди по-късно хеликоптерът се спусна надолу и полетя в бръснещ полет над покривите, а сержант Ога се бе пренастроил изцяло на вълна „въздушнодесантна пехота“ и се питаше защо изобщо беше напуснал тези части. Обожаваше такива операции.

— Въздушен десант! — извика той.

— Въздушен десант! — повториха в един глас двамата детективи. Никой от тях не бе служил в армията, но което беше уместно според непогрешимия сержант Ога, беше уместно и за тях. Чувството за солидарност сред членовете на един екип беше от изключителна важност. А освен това паролата им прозвуча съвсем на място.

Чифуне се усмихна и вдигна палеца на дясната си ръка в жест на пожелание за късмет. След което добави:

— През цялото време.

 

 

— Фицдуейн-сан — каза Кей, — искам да ви кажа, че съжалявам, че трябва да умрете. Ние сме поели задължение да ви убием. Това е въпрос на гири. А сега вече е и въпрос на самосъхранение. Вие знаете прекалено много.

Фицдуейн последователно огледа всички присъстващи. Двама якудза стояха облегнати на стената, в близост до която се намираха неговите лични вещи, включително пистолетът „Калико“. Другите двама бяха застанали от двете страни на Кей Намака. Гото стоеше на няколко крачки зад него.

Фицдуейн понечи да направи някакъв коментар за налудничавостта на цялата тази ситуация, но после си даде сметка, че беше абсолютно безсмислено да казва каквото и да било. Кей преследваше по-различни цели. От негова гледна точка и от гледна точка на якудзите Фицдуейн представляваше пречка, която трябваше да бъде отстранена. Не ставаше въпрос за лично отношение, а за задължение. И следователно, ако човек възприемеше тази изкривена логика, в желанието им да го убият по възможно най-интересен и забавен начин също можеше да се открие логика.

— Фицдуейн-сан — каза Кей. — И вие, и аз принадлежим към обществото на средновековните воини. Двамата споделяме общо увлечение по средновековните оръжия. И двамата сме признати мъже на меча. Точно затова моментът ми се струва подходящ да се възползваме от възникналата възможност, за да разрешим един много стар спор, т.е. да преценим преимуществата на японския меч катана в сравнение с неговия западен еквивалент. Това, което имам предвид, е двубой катана срещу рапира, но съм готов да изслушам и други предложения, ако има такива.

Фицдуейн мислено изреди съществуващите възможности. Най-точният еквивалент на катана беше сабята, но тогава изпитанието ставаше безпредметно. Както катана, така и сабята бяха създадени за нанасяне на разсичащи удари, но по мнението на Фицдуейн никое оръжие от този клас не можеше да се мери с катана, който беше по-лек, по-добре балансиран, предоставяше възможност за по-бързи маневри, притежаваше ненадминато по своята ефективност разсичащо острие.

Не, ако съществуваше някакъв шанс за него, трябваше да се спре на рапирата. Това оръжие бе създадено за нанасяне на прободни удари и убиваше с върха на острието. Именно с такова оръжие беше се обучавал. Именно с рапирата шансовете му бяха най-големи и Кей вероятно го знаеше. Този човек беше престъпник и убиец, но не беше загубил напълно чувството си за чест. А може би чувството за чест не беше мотивът за избора му, може би той бе взет просто от любопитство. И в двата случая изборът беше правилно обоснован. Мотивите за този избор вече не бяха от значение. Сега всичко се свеждаше до продиктувания от природата избор: кой щеше да оцелее и кой щеше да умре.

— Освен това си мислех, че настоящата ситуация — продължи Кей — е изключително подходящ момент за изпробване бойната секира, която имахте любезността да ми подарите. Естествено тя не е старинно средновековно оръжие, но майсторската й изработка е забележителна, затова я включвам в класата на средновековните оръжия, където заслужава да бъде.

Докато говореше, Кей взе тежката бойна секира и я завъртя в кръг над главата си.

— Ако някой бъде тежко ранен, ще бъде освободен от мъките си с помощта на тази секира. Ако вие убиете моите двама шампиони, тогава срещу вас ще се бия аз с катана, но ще ви довърша със секирата. Както и да се развият събитията, това оръжие днес ще бъде изпръскано с кръв. Ще изпитаме на бойното поле достойнствата на ирландското майсторство.

„И не само неговите — каза си Фицдуейн, — а и на нещата за които изобщо не подозираш, стига да имам поне малко късмет.“ Хората на Центъра за внедряване на специални технологични разработки към свръхсекретните служби се бяха потрудили доста над подготвянето на подаръка за Кей Намака, но Фицдуейн не мислеше, че собственото му обезглавяване бе една от целите, за които бе изработена бойната секира. Нещо повече, създателите й бяха преследвали постигането на двоен ефект: тя да заинтригува Кей Намака, което определено бе постигнала, и да го убие, ако възникнеше подходяща възможност.

Под тънкия пласт от калена стомана, подплатена отвътре с оловен слой, който да не пропуска рентгенови лъчи, в случай че хората от охраната на Намака се окажеха обзети от параноичната подозрителност като по-голямата част от себеподобните си, удебелената средна част на металната глава на секирата с двойно острие съдържаше близо половин килограм пластичен взрив, уплътнен периферно от петстотин миниатюрни сферични телца. Всичко това бе напълно изолирано и не можеше да бъде открито чрез химически детектор или дори чрез отделянето на металната глава на секирата от нейната дръжка. Гравираната декоративна мрежа по дръжката я превръщаше в безупречна радиоантена. При взривяването си секирата щеше да постигне ефекта, равен на ефекта от едновременната детонация на две противотанкови мини.

За нещастие радиовълновият детонатор — ръчният часовник на Фицдуейн, му беше отнет и сега се намираше в срещуположния край на стаята заедно с другите му лични вещи, непосредствено край двамата якудза, застанали в ъгъла. Е, както един приятел на Фицдуейн от британската армия често казваше: „Плановете притежават само един недостатък — често се провалят.“ Независимо дали бе имал право, или не, в момента Фицдуейн нямаше друг избор, освен да приеме двубоя с мечове. В края на двадесети век използването на това оръжие изглеждаше анахронизъм при сражение, водено от късо разстояние, но то можеше да бъде също толкова смъртоносно като кое да е огнестрелно оръжие.

— Фицдуейн-сан — каза Кей. — Не искам да ви създавам излишни надежди, подхранвайки илюзията, че имате някакви шансове, затова ще бъда пределно ясен. Вероятно все още таите мисли за измъкване от тази зала. Забравете ги. Всичките ви усилия ще бъдат напразни. Вратата на изхода към хеликоптерната площадка на покрива е заключена, а отвън се охранява от специално обучен екип от около дванадесет мъже, които са верни единствено на мен. Откровено казано, положението ви е безнадеждно. Единствената ви възможност е да умрете достойно. Убеден съм, че няма да ме разочаровате.

Когато завърши речта, Кей се поклони.

— Първият, а според моите прогнози и последен противник, срещу когото ще се биете, е Хитаи-сенсей. Той обучава бойците на „Исуджи-гуми“.

Фицдуейн забави отговора си, за да печели време. Хитаи беше мускулест якудза със среден ръст, с проницателен поглед и петелска глава, татуирана на гърлото му. Изглеждаше около четиридесетгодишен. Мечът му все още висеше в ножницата си, окачена на прехвърления през раменете ремък. Добавката „сенсей“ към името не звучеше никак обнадеждаващо. Тя показваше, че мъжът не беше просто някой безделник, размахващ играчка в ръцете си, а признат майстор на меча, имащ най-малко четвъртвековен опит зад гърба си. При това опит в сражаването с японски мечове. Европейската техника на сражаване беше доста по-различна.

Фицдуейн премести погледа си върху Кей и леко се поклони.

— Благодаря ви за окуражаващата духа ми реч, Намака-сан — сухо рече той. — Ще направя всичко възможно да изпълня задълженията си по подобаващо достоен начин.

Друг от якудзите излезе напред, постави внимателно една рапира върху полирания под пред Фицдуейн и бързо се оттегли заднишком. Фицдуейн направи почти небрежно няколко крачки напред, но без да изпуска от очи Хитаи, коленичи на единия си крак и взе рапирата. Хитаи не помръдна. Просто гледаше втренчено гайджина и нито една черта на лицето му не потрепваше.

Фицдуейн бе научил от баща си не само правилата за водене на бой с меч, но също и част от историята на фехтовалното изкуство. Личното убеждение на баща му бе, че умението за боравене с острието беше по-скоро природно заложено, а не съзнателно усвоено, затова докато бе тренирал със своя млад ученик, той непрекъснато му бе говорил, едновременно за да му обяснява и за да го разсейва. Резултатът от този подход, след много години на тренировка, бе, че Фицдуейн се сражаваше, разчитайки главно на своя инстинкт и на рефлексите си, а преди решаващите битки съумяваше да изчисти напълно съзнанието си и да не мисли за подробности, свързани с тактиката, която трябваше да възприеме.

„Най-старият меч, за който съществуват данни, Хюго — беше обяснил бащата на Фицдуейн, — е египетско оръжие, изработено от бронз, и е датирал от деветнадесети век преди новата ера. Наричали са го хопеш. Имал е дълга дръжка, а острието му е наподобявало острието на кама. В действителност това е било по-скоро нож, отколкото меч, но забележителното при него е бил фактът, че е било изработено от монолитен метален къс. Някъде около петнадесети век преди новата ера започнали да произвеждат бронзови мечове с по-голяма дължина на острието. Те представлявали прободни оръжия, дълги около деветдесет сантиметра и широки едва около сантиметър и половина. Тенденцията е била правилна, но не и технологията. Бронзът е мек метал и едно дълго острие с вече споменатата ширина много лесно би се огънало, затова по-късно започнали да изработват остриетата по-къси и с листовидна форма.“

Фицдуейн, с рапира в ръка, бавно се отдалечи на няколко крачки от Хитаи, отстъпвайки заднишком. Якудза погледна учудено Кей Намака, след това започна да се приближава към гайджина. Катаната на Хитаи все още беше в ножницата си.

„Постепенно някъде около първи век преди новата ера желязото изместило бронза, а листовидната форма на острието била удължена и така се появил испанският меч, оръжието с късо и широко острие, с което били въоръжени римските легионери. Испанският меч е имал дължина около шестдесет сантиметра и ширина на острието приблизително пет и по онова време се е считал за произведение на изкуството. Бил е предназначен да убива чрез прободен удар. Бил е достатъчно дълъг за водене на сражение от близко разстояние и е можел да пробива щита, но не прекалено дълъг, за да се огъва или да пречи на сражаващите се в непосредствена близост. Носили са го окачен от дясната страна, за да бъде удобен за лесно и бързо изваждане от предпазната ножница, освен това е бил лек, имал е компактна форма и е бил смъртоносен. За разлика от римляните, галите се сражавали с дълги мечове, предназначени за нанасяне на разсичащите удари. Още от самото начало на фехтовалния прийом за водене на сражения възникнал спорът дали мечът представлява предимно прободно или разсичащо оръжие. Е, римляните са предпочитали да използват предимно прободните оръжия, а тяхната империя е просъществувала най-дълго от всички останали. Тяхна е поговорката: «Dias incias hi puncta mortalis est», която си струвала бъде запомнена дори в наши дни. В превод звучи така: «Два инча в подходящото място могат да бъдат смъртоносни.»

Прободният удар по мое мнение, което споделям две хилядолетия след като римляните стигнали до същото заключение, все още си остава най-опасният прийом при сражение с мечове.“

Якудза-сенсей се огледа нетърпеливо. Гайджинът бе започнал да отстъпва назад бавно, но продължително и скоро щеше да излезе извън очертанията на полирания под и да стъпи на постелките татами, където обикновено сядаха зрителите. Все пак не му оставаше още много простор за отстъпление. Край стената стояха двамата якудза с преметнати през рамо леки картечници „Узи“ и извадени от ножниците мечове катана. Не след дълго този страхлив гайджин щеше да се натъкне на техните катани и тогава трябваше да покаже на какво е способен.

Говореха, че инцидентът на „Язукини-дори“ беше станал при загадъчни обстоятелства и слуховете за него бяха доста противоречиви, но всички говореха за умението на гайджина да се сражава. Сега обаче ставаше ясно, че гайджинът нямаше никаква заслуга за тогавашното си избавление. Единственото обяснение за него бе, че полицията се бе намесила неочаквано и бе предопределила окончателния изход от сблъсъка.

„Римската войска се е състояла главно от пехотни легиони — беше продължил обясненията си бащата на Фицдуейн. — След като те престанали да бъдат водеща сила, кавалерията, каквато е съществувала по времето на Атила, вожда на хуните и готите, се превърнала в ударната сила при воденето на войни, затова започнали да изработват мечовете по-дълги и били използвани най-вече за нанасяне на разсичащи удари. Воините, сражаващи се от седлото на коня, се нуждаели от меч с по-голяма дължина, а използването на върха му, ако човек се намира върху седлото, е почти невъзможно.

Когато е на кон, човек е въоръжен с пика или копие, а дори и в този случай те можели да се използват само еднократно. Островърхите оръжия остават забити в тялото на жертвата и ако си ездач, или трябва да го оставиш, или ще се озовеш на земята.“

Кей Намака пристъпи напред с лице, побеляло от гняв.

— Фицдуейн-сан, това, което правите, е недопустимо. Не трябва да отстъпвате към постелките татами. Не е разрешено. Двубоят трябва да се води само в полето на лакирания под. Ако не спазвате правилата, ще наредя на хората си да ви санкционират. Честно казано, разочарован съм от вас.

Фицдуейн спря да отстъпва назад, сякаш се колебаеше какво да предприеме. Раменете му бяха присвити напред, а в ръцете си държеше рапирата. По всичко личеше, че вече бе приел своето поражение. Огледа се около себе си, а двамата якудза стиснаха дръжките на мечовете, недвусмислено показвайки, че ако продължеше да отстъпва, без колебание щяха да го съсекат. Заплахата остана неизречена, но очевидна. Телохранителите стояха само на няколко крачки от него. Деляха го само сантиметри, преди да навлезе в периметъра на техните мечове.

Отново концентрира мислите си върху спомена за казаното от баща му:

„През хилядолетието, последвало залеза на Римската империя, изработваните в страните на Западна Европа хладни оръжия започнали да удължават формата си, остриетата станали прави и по-широки, били предназначени основно за нанасяне на разсичащи удари. Така се е променяла формата на меча в зависимост от вида войска, в която е бил на въоръжение. И в двата случая се предпочитали оръжията с дълги, масивни остриета. Начинът на водене на сраженията се променил. Битките вече не се водели при стриктно съблюдаване на общоприети военностратегически правила, както е било по време на Римската империя. Възникнала необходимостта от оръжие с дълго и масивно острие, което да може да пробива защитните доспехи и благодарение на което противникът да бъде държан на достатъчно голямо безопасно разстояние.“

„Доспехите — беше продължил баща му — станали излишни, когато през четиринадесети век било открито огнестрелното оръжие, а с усъвършенстването на технологията, заслугата за което в немалка степен принадлежи на арабите, бил изнамерен начин острието на меча да се изтъни и да се намали неговата маса. И така през шестнадесети век се появила рапирата с тънък режещ клин, чиято основна отличителна черта била в това, че убивала с прободен удар.“

Фицдуейн повдигна очи — първо към Хитаи, после към Кей Намака.

— Намака-сан — рече той, — това, което правим, е безумие. Всичко това — посочи с жест присъстващите в дожото — е излишно. Дори да успеете да ме убиете, има други, които знаят онова, което зная и аз.

Първоначалният гняв на Кей сега прерасна в сляпа, неконтролируема ярост. Поведението на гайджина не бе нарушение на добрия тон. То беше просто смайващо. Защото караше него, президента на корпорацията „Намака“, да се почувства оскърбен. Такова поведение беше унизително. Махна презрително с ръка.

— Убийте гайджина — каза той на японски, — но добре се позабавлявайте преди това.