Уилям Дийл
Машината на Шарки (8)

5

Мъжът, който пристигна в частния апартамент на хотел „Рийгъл“ в един часа, бе нисък и невзрачен. Дошъл бе небръснат, с несресана посивяла коса, а суровите му сиви очи бяха оградени от тъмни сенки. Облечен бе в широки увиснали панталони, спортно сако, което не им подхождаше, а изборът и възелът на вратовръзката му бяха трагични. Носеше евтино пластмасово дипломатическо куфарче в ръка и новия брой на „Ню Йорк Таймс“, закупен на ранния сутрешен полет от Вашингтон. Бе видимо превъзбуден: пространството около него вибрираше от енергията на присъствието му. Смучеше шумно от празната си лула и вървеше напред-назад в малки параболи, докато чакаше някой да отговори на почукването му.

Външността му обаче мамеше. Джулиъс Лоуентол, бивш съветник на двама президенти и жесток противник на трети, бе описан веднъж от един журналист, носител на наградата „Пулицър“, като „човека, събрал в едно външността на водевилен актьор и мозъка на Борджиите“.

Никой не можеше да иска услугите на Лоуентол, той ги предлагаше само по свое усмотрение. Тази сутрин трябваше да се срещне със сенатора Доналд Уолдън Хочинс — Джуниър.

На вратата го посрещна друг политически феномен. Чарлз Роун бе диаметралната противоположност на Лоуентол: висок, снажен, приятен мъж с буен темперамент, неизтощима енергия и слабост към безупречно ушитите костюми с жилетки. Той бе открит ентусиаст за разлика Лоуентол, който бе като лъв в клетка. В качеството си на ръководител на кампанията на Хочинс, Чарли Роун бе преодолял два сериозни свои недостатъка: в миналото той бе професионален състезател по американски футбол, както и съученик на Хочинс от колежа. Преди шестнайсет години, когато Хочинс бе решил да оспорва губернаторския пост на един от най-обиграните политици в щата, назначаването на Чарли за мениджър на неговата кампания бе сметнато за шега. Оттогава насам обаче никой вече не се смееше. Роун се бе превърнал в архитекта на един забележителен успех: превел бе Хочинс през два мандата в щатския законодателен орган, един мандат като губернатор и най-накрая бе изиграл решителна роля за победата му над титулярния сенатор на щата. Сега именно Роун бе намекнал дискретно на Лоуентол, че Хочинс се нуждае от него.

Апартаментът бе скромно обзаведен — дневна с удобна, но не и крещяща мебелировка, спалня с огромно легло и малка кухня. Само няколко от най-доверените сподвижници на Хочинс знаеха за този апартамент. Сенаторът стоеше близо до прозореца, когато Лоуентол влезе в стаята. Той се усмихна и се запъти с накуцване към него, опирайки се на лъскав и тънък бастун — висок, строен, красив мъж, загорял, с руса коса и проницателни сини очи. Облечен бе непретенциозно в широки панталони и тъмносиня спортна риза. Ръкува се с Лоуентол.

— Как е кракът? — попита Лоуентол.

— Добре е. Само понякога ме стяга, когато времето се разваля.

Лоуентол се усмихна:

— Ще можеш ли да участваш на един крак в надпреварата в случай, че времето се развали?

— Ще може, пък ако трябва и на ръце да тича — каза Роун.

— Радвам се, че се озова — каза Хочинс. — Мислиш ли, че съм луд?

— Разбира се, че така мисля — каза Лоуентол. — Поначало всеки, който се кандидатира за изборна държавна длъжност не е съвсем нормален. А този, който пък решава да се бори точно за този пост, е направо луд за връзване.

— Както и да е, добре дошъл като начало — усмихна се Хочинс. — Едно кафе?

— Със сметана и захар — допълни Лоуентол. — Снощи пренощувах в мотела на летището във Вашингтон и сутринта се измъкнах рано оттам. Мисля, че никой не знае, че в този момент съм тук. А разбере ли веднъж пресата, копоите ще са по петите ми. Бих искал да забавя този момент, колкото може повече.

— Можеш да останеш тук. Никой не знае за този апартамент, освен неколцина от нас. Моят прессекретар, Пийт Холмс, е в момента на официален обяд. След около час ще е тук. Той се справя много успешно с медиите.

— И аз така чувам.

— Е? — попита Роун, потривайки ръце. — Какво мислиш?

— Какво мисля? — повдигна вежди Лоуентол. — Какво мисля за кое?

— Струва ми се, че Чарли имаше предвид, какво мислиш за шансове ни.

Лоуентол натъпка с тютюн очуканата си лула и я запали, при което почти се изгуби в атомната гъба на дима й. После махна с ръка, за да разсее пушека.

— Мисля, че ако оцелееш до Конвенцията, след като вече си оповестил кандидатурата си, имаш някакъв шанс. Мисля също, че това е едно голямо ако.

— Нямам навика да губя, Джулиъс — каза Хочинс. — Би ли работил с нас?

— Та защо иначе ще идвам чак дотук, сенаторе?

— Чудесно. Това е чудесно! — каза Роун и плесна с ръце. Лоуентол се почувства за момент раздразнен, преди да си спомни, че изблиците на емоции са част от цената, с която човек плаща за младостта си.

— Позволих си волността да поговоря с Боб Фицджералд от Националната комисия вчера — каза Лоуентол. — Надявам се, че не възразявате. Давам си сметка, че бе малко нестандартно да правя нещо на своя глава, преди още да сме разговаряли, но моментът изглеждаше подходящ. Аз действам по инстинкт и живея така вече от доста време. Обикновено нямам време да спирам, за да си задавам въпроси. Просто усещам момента и действам.

— И какво мисли Фицджералд за нас? — попита Хочинс.

— Хм, трябва да се има предвид, че Фиц е стар партиен вълк. Председател е на Националната комисия вече десет години. Неразбиваем е. Той е може би най-добрият партиен политик в тази страна от Тамани насам. Фиц е като тежестта, която накланя везните. Претегля шансовете на всеки и тогава залага на печелившия.

— И? — запита Хочинс в очакване.

— И той все още залага на Хъмфри.

— Хъмфри! — извика Роун. — Господи, та той вече бе бит веднъж. Нима искат да поднесат на тепсия победата на Форд?

— Според него никой още не е успял да надделее в Ню Хемпшир, Уисконсин и Вирджиния, и тези, които тръгнат отрано, ще изгорят някъде по пътя. Става дума за страшно много пари и страшно голяма издръжливост. Хюбърт може да си позволи да чака до май, дори може би до юни, и накрая да скочи на подиума в последната минута, след като всички престрелки са отшумели, за да излезе оттам като победител.

— Значи — каза Хочинс — нужен е жилав бегач на дълги разстояния и много пари.

— Точно така — каза Лоуентол.

— И той ни отписва, така ли? — попита Роун.

— Според него Картър ще обере гласовете на Юга. Но той дори и на него не възлага особени надежди. Според него никой от двама ви няма шанс в национален мащаб. За теб смята, че не ти стига популярност. Освен това си настъпил вече твърде много хора по мазолите. Застрахователните компании, лобистите, ядрената група. Доста задници усетиха твоя шут, сенаторе.

— Не знаеш здравият ми крак тепърва колко силно ще рита — усмихна се Хочинс.

— Но нали точно там са парите? — възрази Лоуентол.

— Имаме пари — каза Роун.

— Става въпрос за много пари. Много пари.

— Имаме много пари. И сме издръжливи.

— Какво ще правите с Картър? — попита Лоуентол.

— Какво за Картър? — не схвана Хочинс.

— Той ще се кандидатира. Говорих с неговите хора миналата седмица.

— Картър ни е в ръцете — каза Роун. — Той няма чара на Хоч.

— А освен това е и мек по някои ключови въпроси. Познаваме се добре с Джими. И добре се разбираме. Харесва ми. Но ще го преодолеем — каза Хочинс. — Мога да го победя още докато сме тук, в тази стая, преди още да е отворил уста. Гарантирам ви.

Лоуентол кимна:

— Съгласен съм. И аз мисля, че можеш. Но ще се наложи да го направиш навън, на открито, а това означава, че започвате надпреварата твърде рано. Опасно е.

— И той ще трябва да направи същото. Въпросът тук е кой ще обяви първи. А ние обявяваме идния понеделник — каза Роун.

— Идния понеделник! — Лоуентол бе шокиран.

— Щатът ще е наш, преди още Джими да се е измъкнал от леглото — каза Роун. — А после ще ударим Ню Хемпшир като бурята от 88-а година.

— Ако не сте на легло със системи, преди още да се е запролетило — поклати глава Лоуентол.

— Грешиш — каза Хочинс и Лоуентол остана поразен от решимостта в думите му. — Тъй както ме гледаш еднокрак, трябва да знаеш, че мога да бягам по-бързо и да скачам по-нависоко от всеки един от тях, двуногите. Тренирам от твърде отдавна. Нека си мислят, че ще изгорим по пътя. Нека и Фицджералд така си мисли.

Лоуентол захапа лулата си. Пред него се откриваше една непозната страна на Хочинс. Силен. Настървен. Човек, за когото шансът да загуби просто не съществуваше. Можеше и да успее. Може би точно тази треска щеше да му помогне. Лоуентол се опита да изпробва друг подход.

— Вие знаете как работи Националната комисия — започна той. — Те контролират финансите на партиите. Освен това могат да правят и каквото си искат с Конвенцията, с гласовете на делегатите, просто като се заинатяват с някои от процедурите. Могат да удрят направо през ръцете, да гъделичкат, да заплашват, да изнудват, да търсят нечии услуги — изобщо, има стотици начини да откраднат твърди наши гласове. Може да побеждаваш по целия път дотам и да видиш как всичко се обръща в изборната урна.

— Този номер го опитаха с Кенеди и той сам им връчи опарените им задници след това — каза Роун.

— И с Хари Трумън — добави Хочинс. — Той бе издръжлив. Удряше Дюи на всяка крачка. И ние можем да направим същото. С Картър, Юдъл, Франк Чърч, дори с Хъмфри, ако се наложи. Знаем как. Въпросът е: Имаме ли нужда от комисията?

— Академичен въпрос — отсъди Лоуентол. — След като не са ни в ръцете, защо изобщо да се занимаваме с тях? Фиц ще ти се противопоставя през цялото време до самото гласуване. Познавам го. И по-рано сме излизали един срещу друг. Той иска да види пред себе си победител, друго не му трябва тази година. И според него ти нямаш и минимални шансове. Добре, да кажем, обявяваш и влизаш в месомелачката. Трябват ти пари. Добре си трениран в партийните трикове, печелиш подкрепа. Но, както си чужд за горния ешелон, както играеш по собствените си правила и вече си гласувал срещу няколко партийни законопроекта в Сената — парите ти свършват точно когато са ти най-нужни. Така че от Комисията не чакай нито пари, нито подкрепа. А там, под прожекторите, човек започва да се чувства адски самотен, когато силните партийни ръце се обърнат срещу него. В началото на първичните избори ще хвърлят всеки възможен кандидат срещу тебе. Може дори тихомълком да подкрепят някой безнадежден, за да предизвикат балотаж. Само и само да те накарат да похарчиш повече пари. И Фиц точно това и чака — да останеш без дъх далеч преди финала. Той залага на издръжливостта. От нея зависи всичко.

— Нека веднъж дойде юли и аз лично ще го посрещна в Ню Йорк — каза Хочинс със сдържан апломб, който говореше за нещо повече от увереност. По начина, по който ги изрече, думите му прозвучаха като констатация.

Лоуентол поклати глава и се засмя:

— Е, ако увереността сама можеше да спечели мандат, бих казал, че вече трябваше да си във Вашингтон — каза той. — Но съм длъжен да ти кажа, че не съм съгласен с този план за обявяване в понеделник. По дяволите, почакай поне до Нова година.

— Не можем — каза Роун. — Картър също се готви.

Лоуентол поклати глава.

— Коледа е. Никой не се сеща за политика в момента.

— Ще се сетят — каза Хочинс.

— Господи, не ти липсва решимост! — възкликна Лоуентол.

Хочинс си наля чаша чай и сложи половин лъжичка захар в нея. Докато я разбъркваше бавно, впи кристално сините си очи в Лоуентол.

— Защо прояви интерес към мен, Джулиъс? — запита той.

— Много просто — усмихна се Лоуентол. — Ти си неортодоксален, отхвърлен от системата и това ми харесва. Наблюдавам те от години. Ние вярваме в едни и същи неща. — После добави: — По идеализма — толкова. А сега по същество. Ти имаш стил. Имаш невероятен актив от войната. Но, най-важното е: не ми се вярва Хъмфри да може да победи Форд, а ти с малко късмет може и да успееш. Форд е най-слабият действащ президент, срещу когото демократите някога са се състезавали, но това далеч не значи, че духнеш ли го, ще падне. Той може да измие срама от спомена за Никсън. Вече дори доста добре го прави. Според мен той може да бъде победен само от неочакван, нестандартен кандидат. А в това отношение никой не те превъзхожда в момента.

Хочинс и Роун се засмяха.

— Освен всичко друго — продължи Лоуентол, — съвсем между другото, от теб може да излезе и един страшно добър президент.

Хочинс се усмихна топло. После се разсмя на глас.

— Дяволите ме взели — каза той. — Това бе един страшно добър отговор.

— Добре — каза Лоуентол. — А сега да положим първата копка. Някакви тайни? Нещо смущаващо, никому досега неизвестно, което може да ни изненада насред пътя? Незаконни деца, лоши приятели, пороци, които може да разсърдят старите бабички в Небраска?

Хочинс се усмихна, за да прикрие удара, който почувства в стомаха си. Лицето на Домино прелетя за миг пред очите му.

— Не, разбира се — каза той небрежно.

— И преди сме го правили — каза Роун. — Ако имаше нещо, досега щяха да го изровят.

— Само че сега ще ровят, както никога досега. Навсякъде — бизнес, военната служба, семейство. В началото и двете партии ще забият нос в теб. Не искам в последния момент нещо да ни изненада.

— Какво друго? — запита Хочинс, слагайки край на темата.

— На колко възлиза състоянието ти? Чисто.

Хочинс се замисли за няколко секунди.

— Предполагам, че ще е някъде около един милион, когато завърши одиторският контрол. Но по-голямата част е в ценни книжа. Инвестиционни дялове и акции в тръстове — за да се предпазя от евентуален конфликт на интересите.

— С колко разполагаш като ликвидност?

— По-малко от двеста хиляди.

— Кредитните ни позиции са много силни — каза Роун. — Можем да отпушим кранчетата на няколко банки. Можем да съберем милион като начало.

— Няма да стигне.

— Колко ще стигне? — запита Хочинс.

Лоуентол изтръска пепелта от лулата си.

— Два милиона, най-малко. Може и да надхвърлим тази сума, зависи колко ще се разгорещи борбата. И никакви големи суми от единични вносители. Това може да ти навреди по-късно. А освен това може да се окаже и незаконно.

Хочинс се загледа в адвоката. Трябваше да внимава с Лоуентол. В думите си можеше и да е абсолютно безпощаден, но честността му бе също добре известна. Това бе една от чертите, донесли му авторитет, и то още от самото начало, когато се бе появил в щаба на Кенеди. Но Хочинс премисляше последната му дума. Незаконно? Нещо ставаше незаконно само ако първо се разкрие, а той познаваше Де Лароза достатъчно добре, за да е сигурен, че той никога няма да се остави да бъде спипан. Сега въпросът бе в тези два милиона долара. Готов ли бе неговият финансов министър да отпусне толкова пари? Струваше му се, че знае предварително отговора на този въпрос.

— Ще ги имаме. И без този кучи син, Фицджералд. Не му искам парите. Няма да ги поискам, докато не стигнем до Ню Йорк. А тогава ще го принудя да дойде на крака, мачкайки шапка в ръце, за да ме моли за място в екипа.

Той тръгна накуцвайки към прозореца и погледна надолу към улицата, където малки фигури припкаха към офисите си след краткия обяд. Електоратът. Това бяха нищожества за него, унижавани всекидневно от монотонния си живот, подритвани от ипотеки и банки, тичащи на крачка пред неуспеха си. Презрението му към обикновения човек бе най-дълбоко скритата му тайна, щрих, който можеше да го смаже. И гледайки отвисоко към тях, той се почувства вбесен от факта, че бъдещето му сега бе в техните ръце. Но емоциите бързо отстъпиха място на логиката.

— Значи остава да победим Хъмфри — разкри мисълта си той.

— Хюбърт е свестен човек — каза Лоуентол. — И невероятно добър в кампанийната борба.

— Той проигра своя шанс през 68-а — каза Хочинс и гласът му отекна като плющене на камшик. За Хочинс той бе бита карта — непрокопсаник, като малките хора отдолу, мъж, който се усмихваше при загуба и плачеше пред очите на другите. „Щастливият войн“, нека върви по дяволите. Но той не каза нищо, защото усети уважението, което Лоуентол хранеше към сенатора от Минесота.

Лоуентол се приближи до него.

— Чуй ме, много неща работят в твоя полза. Ти си симпатичен, честен, имаш забележително минало. Герой от войната, оставил един крак в Корея, но завърнал се с Кръст за храброст и Пурпурно сърце. Започнал си с един нищо и никакъв бизнес и минимален банков кредит, за да ги превърнеш в национална верига. Ти си юрист, войник, бизнесмен. Със семейството ти всичко е наред. Мистър Безупречност. Всичко това е чудесно. Но то може да те изведе само до стартовата линия. Толкоз. Оттам нататък надпреварата става жестока. На мен можеш да разчиташ да доведа някои наистина стари вълци в отбора. Джоу Макгуайър, Енджи Костероне, Джон Дейвис Хармън. Щом аз съм на борда, и те ще дойдат. Можеш да ми оставиш и демографията — ще ти кажа как да спечелиш латиноамериканския вот в Лос Анжелис, чернокожите и пуерториканците в Ню Йорк, ирландците в Бостън, поляците в Чикаго. Профсъюзите, градските управи, щатските законодатели — това е в моя ресор. Но всичко това няма да струва и пукната пара, ако не успеем да сащисаме този народ с първата си поява. Тази кампания трябва да бъде открита от човек, който знае само да побеждава, и после да се води в такъв стил до самия край. За вечерта на оповестяването трябва да се наеме най-голямата зала в щата и да се напълни с деца, с местните знаменитости, с черни, червени, жълти, розови, зелени, католици, протестанти. Трябват ни оркестри, шум. Но не и бупкус. Знаеш ли какво значи това? На еврейски е. Значи празнота, нищо. Тих шум. Тръгнеш ли да се промъкваш по чехли в тази кампания, Фиц ще реши, че вече си я загубил. Гръмнеш ли шумно на старта, с мен, с Макгуайър и с останалите, старецът ще се уплаши до смърт.

Хочинс се усмихна. Обявяването щеше да бъде умопомрачаващо. Това поне той можеше да гарантира.

 

 

„Фипс плаза“ бе един от най-елегантните търговски центрове в града, само на няколко минути от офиса на Виктор Де Лароза с триетажен паркинг в сутерена на постройката. В два часа следобед този четвъртък на най-долното ниво имаше само няколко коли. Една от тях бе кафяв ролс-ройс, паркиран с лице към изхода с тихо мърморещ мотор.

Хочинс провря своя буик през рампата и паркира до ролса. Докато излизаше от колата си, задната врата на бронзовокафявата кола се отвори и Хочинс се настани удобно в просторния й интериор. Де Лароза отпиваше от чашата си еспресо, между пръстите му димеше огромна хаванска пура. Усмихна се, щом сенаторът седна до него, и натисна бутона в облегалката за ръката си. Дебел прозорец безшумно се издигна между шофьора и задната част на купето.

— Bom dia — каза Де Лароза.

Хочинс стисна топло ръката му.

— Чувствам се така, сякаш съм в ЦРУ — каза той. — Да се озъртам по паркингите, само и само да можем да поговорим. Трябваше да дойдеш в хотела, за да те запозная с Лоуентол.

— Всяко нещо с времето си — каза Де Лароза. — Все още ценя високо спокойствието си. Когато се наложи да се показвам повечко на публични места, тогава ще приключа с тези предпазни мерки. И така, кое е тъй спешно?

— Лоуентол е с нас.

— Отлично, отлично! — извика Де Лароза.

— А освен това взема на борда и Макгуайър, Кастероне и Хармън.

— О! Още по-добре. Прекрасна вест. Това май надхвърли и твоите очаквания, нали?

Хочинс присви очи и гласът му прозвуча равно и твърдо.

— Разчитах на това — каза той. — Но Лоуентол е като асо в карти от покер. Без помощ и двойка седмици могат да го победят.

— Интересна аналогия. И кои са тези седмици?

— Фицджералд и Хъмфри.

— Значи Националната комисия е направила избора си.

— Да.

— Това не е изненада за нас, нали, скъпи приятелю?

— Не. И така повече ми харесва — каза Хочинс. — След конвенцията Фицджералд ще се умилква в краката ни. Така бих искал да го видя. Искам ги всички строени в шпалир да ме цункат по задника.

Де Лароза повдигна вежди, докато слушаше как Хочинс излива злобата си.

— Уверен съм, Фицджералд си дава сметка, че подобна възможност съществува — каза той.

— Разбира се. Ще се бият с нас упорито и с всеки възможен мръсен трик. Но това не може да ни спре. Така само победата ще ни се услади повече. А, казвам ти, Виктор, аз вече я предвкусвам. Усещам я. — Очите на Хочинс блестяха с почти чувствена наслада, докато говореше.

— Спокойно, приятелю, пести си енергията. До юли има още много време.

Но въодушевлението на Хочинс не можеше да бъде охладено. Достатъчно дълго се бе прикривал пред Лоуентол, за да прикрива отново емоциите си. Сега се отпускаше, разтапяйки се сам в предчувствието си за желаната сладка победа.

— Инстинктът не ме лъже, Виктор — каза той. — Лоуентол е твърдо с нас. Въодушевен, ентусиазиран. А е и брилянтен тактик. Точно какъвто ни трябва, за да се опрем на Комисията. Сега вече можем да ги победим, зная го. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем тези кучи синове.

Де Лароза не сваляше поглед от сенатора и изпускаше кълбета дим от хаванската си пура. Някъде в безупречния дизайн на неговия ролс скрит вентилатор тихо изсмукваше дима от цигарата.

— Помниш ли един филм с Марлон Брандо, казваше се „Еднооките валета“?

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Ти ми напомняш за едноок бандит. Останалият свят вижда само половината ти лице. Виждат героя, ветеран от войната, топлия съпруг и баща, тръгнал срещу вятърните мелници в неравен бой с политическата машина. Колко души познават и другата половина, скритото лице на валето?

— Защо, какво мислиш, че ще видят там? — запита предпазливо Хочинс.

— Една баракуда. Състезател с невероятен капацитет и невероятен глад, силни нагони. И именно това ме привлече в теб, Доналд. Затова и ще победиш. Няма да е заради Лоуентол или Кастероне, или който и да е друг от екипа. Ще победиш, защото имаш здрави челюсти и хапеш директно за шията. Което ще изненада и всички останали.

Хочинс се раздвижи напрегнат на мястото си. Изведнъж се почувства неловко. Никога досега не бяха говорили толкова открито.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш, Виктор — каза той накрая.

— О, не, аз не съм баракуда — отвърна Де Лароза. — Баракудата подбира. Тя търси жертва, за да утоли апетита си. Аз съм акула, Доналд. Аз ще схрускам всичко, което ми се изпречи на пътя.

— Прозвуча ми малко като предупреждение — каза Хочинс.

— А не е. Просто искам да си даваш сметка, че и моите апетити са големи. И че аз също хапя по гърлото.

Хочинс остана замислен за известно време, после се засмя.

— Добре!

Де Лароза се засмя с него. Изпусна нов облак дим от пурата си, после попита:

— Какви са усложненията на този етап?

Сега бе ред на Хочинс да повдигне вежди в учудване.

— Усложнения ли? Кой каза, че има някакви усложнения?

— Приятелю, усложнения винаги има.

Хочинс разтри длани, но не каза нищо.

— Бих предположил — каза тогава Де Лароза, — че става дума за пари.

— Добре четеш мисли.

— Не смятам. Просто последното нещо, което човек се сеща да обсъжда, е цената.

Сините очи на Хочинс придобиха още по-хладен блясък. Погледна към Де Лароза право в очите.

— Цената е два милиона долара.

В продължение на минута масивният мъж не каза нищо. Дръпваше дим от пурата си, задържаше го с наслада на езика си, после го изпускаше бавно, за да проследи как ще изчезне към скритите клапи на вентилатора. Накрая запита:

— Това мнението на Лоуентол ли е?

Хочинс кимна в отговор.

— Очакванията му са твърде оптимистични.

— Искаш да кажеш, че ще струва повече?

— Да, повече. Според нашия компютър цената ще е 4,6 милиона. Като, разбира се, тук не се включват всички възможни несгоди, балотажи и т.н. Добави за тях десет процента за всеки случай и се получават над пет милиона.

Хочинс прехапа устни. Погледна през прозореца на колата, оглеждайки напомнящия гробница паркинг. Някаква хонда спря наблизо и отрудена майка от предградията вдигна плачещото си дете от задната седалка и го повлече след себе си към ескалатора.

— Знам какво си мислиш — каза Де Лароза. — Как е могъл Лоуентол да направи такава голяма грешка. Прав ли съм?

— Мина ми през ума.

— Много просто. Последната кампания, в която той участваше, бе през шейсет и осма. През седемдесет и втора неговият кандидат изгуби още в първичните избори, но тогава ставаше дума за принципи. Не можем да го виним. Искам да кажа, че от последното му участие в пълна кампания от край до край вече са минали осем години. Инфлация. Новите методи. Скачащите цени на рекламите по вестници, телевизия. От много места може да дойде това разминаване. Но той не е счетоводител. Политическият му нюх е неоценим. Само той и приятелите му струват много над един милион. А вероятно и за толкова не би могъл да ги купиш, ако те самите не го искаха.

— Те поначало не се продават — каза Хочинс.

— Тук си позволявам да изкажа известно съмнение. Наивно е, но в крайна сметка е и без значение. Те са с нас и това е важното. — Той замълча, после пророни на глас: — Пет милиона долара. Много пари са.

— Да — каза Хочинс. — Имаме уверенията на няколко силни банки…

Де Лароза вдигна ръка.

— Доналд… Доналд, почакай. Казах, че това са много пари. Не съм казал, че са прекалено много. Ти си се облягал на моя финансов съвет вече колко… шестнайсет години, нали? Нима те смущава фактът, че цената ти се вдига?

— Всичко трябва да се направи много внимателно — каза Хочинс. — Знаеш правилата на играта. Ако Фицджералд надуши нещо…

— Моля те — прекъсна го Де Лароза. — Не учи ловеца как да си пълни пушката.

Хочинс спря. После потупа Де Лароза по коляното.

— Извинявай — каза той.

— Парите са мой проблем — започна Де Лароза. — Но си мисля по другия въпрос.

— Той може да почака — каза бързо Хочинс.

— Не, не смятам, че може.

— Може да почака!

— Не.

Мускулите по ъглите на челюстта на Хочинс затрепериха, после се стегнаха и се издуха. Равният, твърд тон пак се завърна в гласа му.

— Става дума за нещо лично, Виктор.

— И за нещо, което е вече опасно. Преди бе само рисковано. Разбирам. Знам какво значи да изпитваш такава нужда…

— Това е лично моя работа.

— Но никога досега не съм залагал пет милиона долара за теб, Доналд.

— Значи сега излизат на бял свят условията ти.

— Имало ли ги е изобщо досега?

— Не. Но знаех, че ще трябва да платя нещо за това. Рано или късно, нещо трябваше да се жертва. И защо да не уредим въпроса още сега?

— Ти не разбираш.

— Разбирам.

— Освен това се дразниш — каза Де Лароза.

— Дразня се, и още как. Започваш да се месиш в личния ми живот…

— Ти вече нямаш личен живот.

— Половината политици във Вашингтон имат любовници.

— Половината политици във Вашингтон не се кандидатират за президенти на САЩ.

— Господи!

— Доналд, с теб сме приятели. Все пак самият аз те запознах с тази жена. Видях, че имаш нужда. Разбрах го. Но всичко това вече трябва да спре поне до изборите.

— И ти мислиш, че тя ще чака до изборите? По дяволите, та ти я познаваш по-добре от мен, Виктор. Освен това не става ума за секс — самата й представа за мен я пленява.

— Радвам се, че си го разбрал — кимна Де Лароза.

— Би било проява на слабост от моя страна да я помоля да чака зад сцената, докато минат изборите.

— Приятелю, веднъж настанен в Овалния кабинет, ще имаш всичко, което си пожелаеш. Не една и две жени ще са на твое разположение.

Но аз имам нужда от нея сега — каза си наум Хочинс.

— Не става дума за жени — отговори той на глас. — Говоря ти за нея.

— Влюбен ли си?

— Не е изключено. Не, не вярвам. Не в този драматичен смисъл, който обикновено се влага. Но в някои отношения… по дяволите, не зная. Но не ме насилвай. Не ме насилвай.

Де Лароза се намръщи. Навлязъл бе в опасни води и си даваше добре сметка за това. А още бе рано да започне да дърпа конците. И въпреки това въпросът бе от критично значение.

— Трябва ли да смятам, че си готов да рискуваш всичко паради един мек задник? — попита той.

Хочинс изпрати към него изпепеляващ поглед. Зад почервенялото му лице гневът кипеше в очите му.

— Какво си позволяваш? — викна той.

Де Лароза поклати рязко глава и махна с ръка във въздуха.

— Извинявай — каза той бързо. — Това бе глупав въпрос. Прости ми.

И двамата стояха безмълвни. Минутите бавно се нижеха. Накрая Де Лароза каза:

— Добре, нека отложим този разговор засега. Не исках да си разменяме силни думи. Говорих като приятел на приятел. Само ми обещай, че ще си помислиш. Ще му отделиш малко време. Ще го направиш ли?

Бе раздразнен, че се налага да проявява подобно отношение към Хочинс, но усещаше как и неговото, и собственото му его дрънчат във въздуха като голи саби.

— Разбира се — каза Хочинс, — ще помисля.

Пак мълчание.

Хочинс се чувстваше като в клетка, но бушуващата ярост в гърдите му започна да се успокоява. Може би Де Лароза бе наистина прав. Но въпреки това никога не бе срещал човек като нея. Нейната сексуалност го бе дарила с нова жар и сила, с жизненост, която му бе липсвала в продължение на години. Тя не бе мотивация, тя бе горивото, което създава мотивацията. И все пак, ако тя бе цената, която трябваше да плати за да победи…

— Да се върнем към парите — каза Де Лароза. — Досега отделни дарители са заявили общо около един милион. Тези пари можем да ги имаме още днес. Междувременно ще започна да набавям останалите средства от моите лични сметки. Ако е необходимо, това може да започне веднага. Не се притеснявай, всичко ще бъде направено както трябва. Нищо няма да бъде дадено под формата на заем.

Хочинс вдигна ръка:

— Вярвам ти, Виктор. Убеден съм, че ще направиш всичко по начин, който да е извън всякакво… — Бе на път да каже „подозрение“, но бързо смени думата със „съмнение“. Потъна обратно в меката си седалка. Отпусна рамене и въздъхна. — И аз ти дължа извинение — каза той. После протегна ръка и те стиснаха длани.

— Тепърва ще имаме подобни моменти — каза Де Лароза. — Понякога забравям, че и двамата сме емоционални мъже.

— Да забравим за това — каза Хочинс. — Виж, налага се да се връщам. Тези дни ми е трудно да се отскубна дори за секунда. Изглежда на всички им се иска графикът ми да включва дори и времето, което прекарвам в тоалетната.

— Добре би било да започнеш да свикваш с това — каза Де Лароза. — Дните на личния ти живот са към края си.

— Ще поддържаме връзка — каза Хочинс. — И благодаря ти.

Той излезе от колата и Де Лароза се намести по-удобно в купето. Усмивката от лицето му изчезна. В продължение на няколко минути въобще не се помръдна, потънал дълбоко в мисли. Да, неговият личен живот свършва, помисли си той, а моят, изглежда е също на път. Трийсет години живот под прикритие и сега, след няколко кратки дни, признанието, от което се нуждаеше тъй силно, щеше да дойде. Построил бе империя, сега бе на път да създаде и крал и най-после щеше да получи това, което бе заслужил аплодисменти. Овации! Планът за това как да изплува от самоналожената си изолация бе започнал да се оформя в главата му още когато срещна Хочинс. Изпълнението му бе отнело шестнайсет години. Шестнайсет години. И сега кръвта блъскаше с такта на пулса в слепоочията му. Още четири дни.

Той натисна бутона и свали прозореца, който го разделяте от шофьора. Чанг, който освен шофьор бе и негов бодигард, му подаде касетата. Още една добавка към папката Gwai-lo. Време бе да обсъди положението с Киршман.

 

 

Джералд Киршман лежеше проснат по корем на леглото. Ръцете и краката му бяха вързани за таблите с кадифени връзки. Потта смъдеше в очите му и той с мъка поемаше дъх всеки път, когато лентите на камшика се впиваха във вече измъчената му плът. Зарови лице в копринените чаршафи, които сподавяха виковете му. Голият младеж, застанал над него с камшик в ръка, бе жилав и гъвкав; русата му коса се спускаше на потни къдрици над челото му.

Най-после Киршман се обърна с лице към младежа.

— Достатъчно — едва промълви той.

Блондинът, който още нямаше двайсет години, отпусна камшика и се изправи над него. Киршман пое дълбоко дъх няколко пъти и потрепери неволно, преди да се отпусне.

— Развържи ме — каза той.

Младежът го освободи. Гърбът и задникът на Киршман бяха подути, на червени бразди. Той се надигна, седна с мъка на ръба на леглото и сви очи в болезнена гримаса при вида на петната от собствената си сперма по измачканите чаршафи. Бе нисък, пълен мъж, с дебели, но презрителни устни и изпъкнали жабешки очи. Черни косми грозно се къдреха по раменете и гърба му. На нощното шкафче край леглото намери с дебели, треперещи пръсти очилата си и ги сложи с усилие на носа си.

— Сега мога ли да се облека? — попита младежът.

Киршман се загледа в голото му тяло за момент и кимна. Избърса потта от лицето си с хавлиена кърпа, докато гледаше как момчето скочи в червените си бикини и бързо се облече.

— Брей, ама ти наистина си падаш по тая работа — каза блондинът. — Никога не съм си представял, че някой може толкоз много да обича да го бият.

— Млъкни — изпъшка Киршман. Той стана и отиде в банята, като влачеше хавлията по земята след себе си.

— Хей — запита младежът. — Ами какво стана с моите мангизи?

— Не си свършил още — каза Киршман. — Ела тук.

Бе легнал на масата за масажи в богато обзаведената си баня и посочи към няколкото шишета с масла и мехлеми, наредени на прикрепена към леглото табла. Момчето намаза раните му внимателно, като не спираше глупаво да бърбори. Киршман извърна лице. По носа му се стичаха сълзи. Бяха сълзи на унижение, не на болка. Блондинът приключи със задачата си и Киршман се изправи на крака.

— Добре — каза той. — А сега си отивай.

— Ами мангизите, мангизите? — запита притеснен младежът, щраквайки с пръсти пред Киршман. Ниският мъж го изгледа продължително и омраза изпълни погледа му. Устните му се извиха грозно.

— Имай късмет още веднъж да ми щракнеш с пръсти й ще ги счупя един по един.

— Хей, по-леко, моля ти се — каза блондинът и отстъпи крачка назад, свивайки юмруци.

— Мангизите ти са на тоалетната масичка оттатък — каза Киршман уморено.

Младежът отиде в другата стая, изпразни съдържанието на кафявия плик и възбудено преброи банкнотите. Очите му светнаха.

— Ей, бива си те, благодаря — каза той. — Ако искаш, довечера мога пак да дойда.

— Повече не искам да ми се мяркаш пред очите — каза Киршман. — А и изобщо ако някой някога ти види лицето около тази сграда, цял живот ще съжаляваш.

Момчето го изгледа за момент и после се ухили.

— К’во ти става, кукличке, да не би да бях груб с теб?

Киршман стоеше на вратата на банята и разглеждаше младежа през дебелите стъкла на очилата си, които изкривяваха още повече и без това изпъкналите му очи. Устните му още трепереха от комбинацията на болка и екстаз.

— Ако това има някакво значение за теб, беше великолепен. Но не повтарям с никой от гостите си.

— Разбира се, скъпи. Няма проблеми. Всеки си е башка луд. — Момчето навлече коженото си яке и излезе.

Киршман с усилие се облече и също напусна апартамента, като слезе с личния си асансьор един етаж надолу до осемнайсето ниво на Мирър тауърс, където го очакваше гигантският компютър. Имаше само три входа към обширния електронен комплекс, който заемаше почти целия осемнайсети етаж. Единият бе свързан с частния асансьор от апартамента на Киршман, вторият идваше от апартамента на Де Лароза, а третият се отваряше към външния асансьор, който трябваше да бъде специално програмиран и можеше да спира само ако слизаше от горните два етажа.

Още трима души работеха в компютърния център, но нито един от тях не бе запознат със сложната плетеница от взаимосвързана информация, съхранявана там. И тримата бяха просто техници.

Часът бе малко след 2:30, когато асансьорът на Киршман се отвори и той влезе в главната кръгла зала — мозъчния център на комплекса. Млада жена с бяла униформа нанизваше една ролка с магнитна лента на един от компютрите.

— Нещо особено? — запита Киршман.

— Не бих казала — отвърна тя ведро. — Днес трябва да навършим годишния одиторски контрол. Вече изчислявам общите суми.

— Хубаво — каза Киршман и влезе в личния си кабинет. Отчетът щеше да има нужда от личната намеса на Киршман в последния стадий на изготвянето му, тъй като Де Лароза възнамеряваше да склони директорите на фирмата да вдигнат цените.

Показателен за упоритостта и финансистката дарба на Киршман бе фактът, че още като студент в университета в Пенсилвания, той се бе появил пред вратата на президента на „Тиканко“, един от най-големите конгломерати в света, за да поиска да се срещне с него. Въпреки че му бе заявено, че подобна среща е невъзможна, Киршман прекарваше ден след ден пред офиса на президента от 8:30 сутринта до пет следобед. След двайсет и шест последователни работни дни на вярна стража пред офиса той най-после изтощи запасите от търпение на президента на „Тиканко“ и бе въведен в кабинета му.

— Имате на разположение две минути — каза мъжът строго. — Ако не ви стигнат, за да ми обясните какво предлагате, значи и двамата си губим времето.

— Това мога да направя и в едно изречение — отвърна уверено Киршман. — Готов съм да ви покажа абсолютно сигурен начин, чрез който да си спестите данъци в размер на осем милиона и триста хиляди долара за тази финансова година. Готов ли сте да ме изслушате?

В действителност спестеният данък бе възлязъл на по-малко от седем милиона долара, но вече бе спечелил на Киршман — сирак от гетата на Ийст Сейнт Луис — средствата за обучение плюс щедра сума за битови разходи до края на образователната му одисея. Тя пък включваше още две години в Уортън, три години в Харвард, където получи докторска титла по бизнес финанси, и още две години в Джорджтаун, където завърши международно право. След като приключи с отличие образованието си и в трите университета, Киршман отказа на щедрото предложение на Тиканко за бъдеща съвместна работа и отиде на служба в Националната данъчна администрация, където през следващите три години създаде невъобразимо богат набор от методи за избягване на данъчните закони. Преди да навърши трийсет и три години Киршман получаваше шестцифрени заплати от работата си като консултант за няколко от корпорациите гиганти.

За Киршман светът се превърна в една огромна финансова шахматна дъска и той извличаше някаква макиавелиевска наслада от разработването на все нови и нови начини за заобикаляне на международните търговски споразумения и договори, които бяха неговите закони. През 1968 г. Киршман бе убедил един от своите клиенти, че в рамките на няколко години арабските страни ще използват своя контрол над световните нефтени запаси, за да повлияят сериозно на международните цени на петрола. Въпреки че бе евреин, Киршман бе сключил опасни и несигурни сделки е две арабски държави, които срещу оръжие и боеприпаси за своите армии щяха да снабдяват фирмите, представлявани от Киршман, с нефт на фиксирани и ниски цени в продължение на петнайсет години. Оръжията бяха транспортирани с кораби до Турция и оттам прехвърляни с конвои до Близкия изток. Нефтът бе продаван на една рафинерия в Джакарта, прехвърлян в друга рафинерия в Йокохама и препродаван като излишък на филаделфийска петролна компания. До 1975 г. компанията се бе превърнала в един от най-мощните американски петролни концерни със собствени вериги от бензиностанции от Атлантическия до Тихия океан. В същото време фирмата винаги можеше да си позволи да подбива цената на най-силния си конкурент с по два или три цента на галон.

Петролната компания бе собственост на Виктор Де Лароза. Той бе изумен от способностите на Киршман, както и от лекотата, с която се бе справил е арабския проект. След този епизод за период от около седем години Киршман се утвърди като неоспоримия финансов архитект на пусналата мощни пипала империя на Де Лароза. Той внимателно плетеше мрежата си от договори, трансфери на капитали, холдинги и корпорации фантоми по цял свят, като всичко това прикриваше собствеността върху над триста компании, контролираше цените в три основни промишлени отрасъла и плащаше заплатите на над сто хиляди души, между които и няколко държавни глави. Единствено Киршман и електронният мозък на седемнайсетия етаж се оправяха в сложната корпоративна полигамия, създадена от него, въпреки че още двама души бяха подготвяни да го заместят, ако се наложеше.

В замяна на това Де Лароза си бе гарантирал лоялността на Киршман, осигурявайки му един пашкул от битов разкош и крещяща екстравагантност, каквито Киршман никога не би могъл да си позволи самостоятелно: заплата от двеста хиляди долара годишно, акции в няколко от ключовите корпорации на империята, служебен самолет, вили в Токио, Лондон и на остров Крит. За да се задоволи ненаситният апетит на Киршман в областта на екзотичната кулинария, в най-известните ресторанти по света имаше постоянно открити сметки на негово разположение, както и собствен френски готвач, който импровизираше в кухнята на Киршман върху любимите му пикантерии, когато финансистът не пътуваше по света. Разбира се, имаше и премии; измежду тях една изумителна порнографска колекция, включваща пет безценни тома от библиотеката на крал Фарук, задигнати от същия крадец, който по-рано бе отмъкнал Пикасо от Музея на модерното изкуство в Париж; към премиите се числяха и един Рембранд от Националната галерия във Вашингтон, както и три платна на Ван Гог от частната колекция на гръцки корабен магнат.

Най-после, за да застрахова Киршман от евентуална скандална непредпазливост, Тод Донегън, киноактьор с многообещаваща кариера, опропастена от сексуалните му отклонения, бе нает за да кръстосва гей сборищата в района и да носи на финансовия гений млади агънца за сексуалната му кланица, като понякога самият той извършваше желаните услуги, макар че тайно презираше непривлекателния Киршман.

Защитната черупка, осигурена от Де Лароза, си бе свършила работата. Киршман се бе превърнал в патологично затворен човек, когото нормалните социални контакти хвърляха в ужас. Нямаше близки приятели и изглеждаше неудържимо привличан от всичко грозно в живота. Нуждата да напуска пашкула си от време на време той задоволяваше, като играеше всякакви измислени роли. Създаваше връзки със странни лица, експлоатирайки ги изтънко, за да поддържа представата си за превъзходство, прикриваща разстроената му и объркана същност. Един от тези хора бе ветеринарен лекар-алкохолик, който работеше само с благотворителни цели. Киршман го посещаваше често в дните, определени за унищожаване на бездомни градски животни. Финансистът често получаваше оргазъм, наблюдавайки предсмъртните гърчове на уличните котета и палета. Друг подобен негов познат бе детектив от полицията, пораженец по душа, пред когото Киршман се представяше за кореспондент на няколко международни агенции, за да може да го придружава дегизиран, да го води на обяд и да слуша натуралистичните подробности на неговите разкази за някой особено потресаващ случай в полицията.

Киршман едва си бе налял чаша чай, когато червената лампичка на телефона до него започна да мига. Това означаваше, че Де Лароза го търси. Той вдигна слушалката и натисна 0. Де Лароза му отговори незабавно.

— Бихте ли ме навестили на горния етаж, д-р Киршман? — запита той меко.

— Разбира се — отговори Киршман. Той отиде до кръглата зала и отключи частния асансьор до покоите на Де Лароза. Набра някакъв сложен код на скритата клавиатура и кабината се изкачи два етажа нагоре.

Де Лароза седеше на бюрото си замислен над отвореното си куфарче.

Той кимна и подаде на Киршман касетката от срещата си с Хочинс.

— Добавете това към Gwai-lo — каза той.

— Веднага.

— Предполагам, че сте напълно наясно със сегашните закони по отношение на даренията за политически цели, нали?

— Естествено, сър. Пълен преглед на…

— Преглед не е необходим — прекъсна го Де Лароза. — Просто се погрижете всичко, което отсега нататък ще правим по случая Gwai-lo, да бъде непробиваемо и за най-скрупульозното разследване.

— Винаги съм бил особено внимателен с този обект — отвърна Киршман.

— Искам да прехвърля пет милиона долара в сметките на кампанията. Ще започнем с един милион. Бих искал да е готов за операции още днес, ако е възможно. Останалата част от сумата ще ви предоставям на части през следващите десетина дни в брой и от мои лични сметки. — Той бутна леко куфарчето пред себе си. — Това е първият милион. Някакви проблеми?

— Не, сър. Предлагам да направим всичко под формата на лични дарения. Ще ги държим ниско — не повече от петдесет хиляди на човек — най-добре, между трийсет и петдесет. Можем да ги пуснем с обратна дата, като уредим Джеферсън тръст да заеме милиона, ползвайки отделните декларации като ипотека. По този начин няма да изглежда, че всички дарения са направени за кратък период от време. После ще подправя счетоводството и…

— Докторе…

— … ще ги изплащаме с премии върху…

— Д-р Киршман?

Киршман, който бе изпаднал в транс от конструирането на новия си замисъл, млъкна.

— Да?

— Не ме интересува как ще го направите. Предполагам, че знаете най-добре как да се справите. Само ме информирайте за това как върви работата. Искам да зная кои от нашите хора ще използваме, за да мога да се срещна с тях лично.

— Добре.

— Мисля, че това е всичко — каза Де Лароза.

— Мога ли да запитам, сър — каза Киршман, — дали минаваме към окончателната фаза от проекта Gwai-lo?

— Да. Касетката обяснява защо. По-късно днес може да добавя и някои мои бележки по случая.

— В такъв случай — започна Киршман, като дебелите му устни се усукаха в тлъста усмивка, — бих искал да кажа, че съм във възторг от подобно развитие.

— Е, време беше, не мислите ли?

— Да, сър. Надявах се, че ще бъдат именно тези избори.

Де Лароза се усмихна и се облегна на стола си. Дори и Киршман не знаеше, че той бе планирал този ход в продължение на шестнайсет години. Внезапно го обхвана вълнение. Пръстите му тръпнеха от възбуда.

— Той е готов — каза Де Лароза. — По-готов от това никога няма да бъде.