Уилям Дийл
Машината на Шарки (22)

19

В целия живот на сержант Хърб Андерсън имаше само две неща, с които той се гордееше: официалната похвала, която получи за това, че в неработно време сам бе предотвратил въоръжен обир на един супермаркет „Севън-Илевън“; другата негова гордост бе синът му, Томи, градски шампион по футбол, който вече бе получил три предложения за университетски стипендии, а сезонът бе започнал само преди седмица.

Всичко останало в живота му бе едно свличане по наклонената плоскост. Другият му син, Хари, се бе оформил като проблематичен още от дете. Момчето бе сменяло едно частно училище с друго през целия си живот и в резултат Люси, жена му, се бе превърнала в притеснителна хипохондричка, жена — която се оплакваше непрекъснато от болки в гърба, главоболия, женски проблеми и бучки по гърдите си, които, кой знае защо, лекарите никога не успяваха да открият.

Самият Андерсън, веселяка, обичан от всички останали полицаи, с годините се бе превърнал в депресиран и комплексиран некадърник, мъж, тормозен от вечни финансови проблеми и от един син, който той и обичаше, и презираше; полицай, който оставаше в „Къщата“ и в извънработно време, за да избяга от потискащата го домашна атмосфера. Именно репутацията му на неуморен работяга му бе спечелила и сержантските нашивки.

Тази събота сутрин той бе благодарен на съдбата, че Прийст му бе позвънил, защото така не се налагаше да лъже, за да оправдае бягството си от дома в почивния си ден и да похапне доволно в Риджънси.

Човекът, когото Андерсън знаеше като Прийст, бе всъщност Джералд Киршман. Именно Киршман подбираше за своите срещи пълните барове на реномираните хотели, посещавани повече от гостите на града, отколкото от местните жители. Обикновено пристигаше четвърт час преди Андерсън, за да избере най-изолираната маса в най-тъмния ъгъл на помещението. Не че някой щеше да го познае, ако изобщо помнеха още лицето му. Тук действаше собствената му параноя. Един от множеството капризи на Де Лароза изискваше корпорацията да има силни контакти с полицията във всеки град, където имаше свои интереси. Киршман имаше и свои лични причини да е предоволен от възможността да работи в тази област. От време на време се обаждаше на свръзките си, за да получава текуща информация, задача, която не бе особено тежка, но при срещите си с Андерсън, Киршман, като човек с много комплекси, силно се изнервяше. Не му харесваше безразличното отношение на полицая, неизбежните лекета на вратовръзката му и най-вече фактът, че макар да бе сносно ченге, Андерсън не бе особено интелигентен. Киршман трябваше да полага неимоверни усилия, за да прикрие презрението си и чувството си за превъзходство при срещите с Андерсън.

Сега той бавно отпиваше от коктейла си. Андерсън пристигна с няколко минути закъснение, придружено, както обикновено, с извинения. Той поръча традиционната си бира „Майклоб“ и седна с изкуствена усмивка на лице. Киршман избягваше да пита за семейството на Андерсън, тъй като подобен въпрос обикновено означаваше петнайсетминутен монолог, който завършваше с епизод от блудкав телевизионен сериал. Киршман се бе представил като кореспондент на европейски информационен пул, идеално прикритие, за да получава търсената от него информация.

— Малко съм закъсал — каза Киршман, хващайки бика за рогата.

— Какъв е проблемът? — запита Андерсън и загрижеността му подразни Киршман.

— Чух, че снощи в един от луксозните апартаменти на „Пийчтрий“ е имало убийство — каза Киршман. — Работата е там, че досега нищо не са съобщили за него. Нито по телевизията, нито по радиото, нито във вестниците. А аз взех, че казах на новинарския ни екип преди да съм проверил по-внимателно. Сега изглежда така, сякаш съм подал недостоверна информация.

— Провери ли съобщенията от полицията?

— Да. Нищо няма.

Андерсън се намръщи. После поклати глава, сякаш в несъгласие със собствените си мисли.

— Имахме един труп вчера, който изникна от градското сметище. От това сигурно може да излезе хубава статийка. Без ръце. Бяха му отрязани китките. И бе гръмнат в лицето с пушка.

Киршман слушаше внимателно Андерсън и запомняше всичко. Винаги предпочиташе да казва на Де Лароза повече, отколкото той очакваше да чуе от него.

— При мен определено става въпрос за жена — каза Киршман.

— Бях в „Къщата“ докъм четири часа сутринта. Доста странни неща ставаха, но ако имаше убийство определено щях да разбера.

— Е, ако можеш дискретно да провериш… Може… да има някаква причина полицията да не иска да вдига шум по този случай. Но предпочитам да не събуждам ничие любопитство. Просто си мислех, че ще мога да науча малко вътрешна информация.

— Ами оттук направо мога да отида до офиса. Ще послухтя тихичко, ще видя дали Вейката не знае нещо. Той е областният съдебен лекар.

— Но помни, че не искам да се вдига шум. Искам съвсем внимателно да разбера дали не работят по нещо, за което не искат пресата да научи. — Той отпи отново от коктейла си. — А какви странни неща, казваш, са станали снощи?

Андерсън се засмя:

— А, този Лари Ейбръмс цяла нощ бърникаше по някакви магнетофонни ленти от „Смута“. Работи с един нов детектив там, Шарки.

— Какви магнетофонни ленти?

— Не знам. И той не знае. Знаеш ли какво ми каза? Че приличали на шум от китайска оргия.

Киршман пак отпи от питието си, без да престава да слуша.

— Странното бе, че взех за Ейбръмс една аутопсия от болницата „Грейди“ в два часа през нощта. Не бе за трупа от бунището, защото Вейката ми се оплака, че Райли го натискал да привърши с него, преди да си тръгне.

— Разбирам. Е, ако можеш да научиш нещо… Работата е там, че нямам много време. Ако ще правя някакъв материал, трябва да дам отговор до довечера.

— Ще се постарая да ти помогна — каза Андерсън искрено.

— Нещо друго по-интересно?

— Не. Не бе особено наситена нощ. А, да, Ейбръмс извади някакви отпечатъци. Аз му ги занесох. Интересна работа, дадоха положителна идентификация, а пишеше, че обектът е умрял преди два месеца. Някакъв шофьор на камион от Небраска.

— А кой е този Ейбръмс?

— Подслушвач, от около половин година е в „Организираната престъпност“. Дребничък, много точен мъж. Много даровит. Бюрото от време на време ни го взема на заем.

— Може да е правил тази работа за федералните? — предположи Киршман.

— Не, видях касетата. Името на Шарки бе написано на нея.

— А що за птица е този Шарки?

— Чудя се ти как не написа нещо за него. Това е същото ченге от „Наркотици“, което гръмна онзи наркотърговец в автобуса завчера.

— А, да, разбира се — Киршман се сети, че бе видял заглавието във вестника, но не бе обърнал особено внимание на статията.

— Заради това го прехвърлиха в „Смута“ — каза Андерсън. — Но това е между нас. Не е обявено публично.

— Гроб съм — каза Киршман.