Уилям Дийл
Машината на Шарки (12)

9

Мравката бе голяма като слон. Пълзеше по тавана и докато я гледаше, Шарки се чудеше какво може да търси една мравка на покрива на дванайсететажна сграда.

Седене и чакане. Скука. Проклятието, наречено следене.

Добре че Ливингстън му бе осигурил „полеви“ по неговите думи комплект — армейско походно легло, одеяло, електрическа тенджера, няколко пакета супи на прах и кафе. Това помагаше. На улицата отдолу бяха оставили и кола, близо до изхода от паркинга на блока, в случай че се наложи обектът да бъде следен надалече.

Но нямаше какво да се чете. След целия си опит в подобна работа Шарки бе длъжен да се сети да вземе някоя книга. И това щеше да продължи, докато Папа го смени в осем сутринта.

Той лежеше със сгънато под главата си одеяло, със слушалки на ушите и гледаше как мравката изприпка по тавана и тръгна надолу по стената. Касетата в магнитофона за дневната на Домино се завъртя тихо на пода до леглото. Бе включила радиото. Лед Цепелин гръмна в ушите му.

Тя ходеше напред-назад, пееше си на глас и касетофоните за спалнята и стаята за масажи ту включваха, ту изключваха, докато тя влизаше и излизаше от тях. Бе в голямата спалня, когато се обади по телефона.

— Ало, може ли да говоря с мистър Маунд, моля?… Здравейте, Домино е… Добре, а вие?… О, наистина ли? Чудесно… Опасявах се, че може да съм закъсняла… Благодаря ви, много сте мил. За довечера. Надявам се, че не съм ви затруднила особено… Чудесно, след десет минути ще съм при вас. До скоро.

Добре. Значи щеше да може да си вземе някаква книжка или списания. Той си облече пуловера, оправи косата си и слезе до деветия етаж, като първо се увери, че асансьорът, който взе, не бе спрял на десетия. Не искаше да се окаже в същия асансьор с нея. Отиде до резервната кола, син шевролет, и зачака в студения дъждец. След няколко минути вратата се отвори и синият мерцедес излезе.

Проследи я надолу по „Пийчтрий“, като поддържаше трийсетина метра дистанция. Когато тя зави към паркинга на „Маундс“, той подмина магазина, направи обратен завой и бавно се върна, като я изчака да влезе в сградата.

„Маундс“ бе кулинарен магазин, вероятно най-добрият в града. Имаше два входа, главният, към „Пийчтрий“ и страничен, към близкия снекбар. Той си взе едно кафе и застана на входа, без да сваля очи от нея, като отпиваше от чашата. Тя бе в далечния край на магазина и говореше с Маунд — висок, белокос и любезен мъж, който, изглежда, добре я познаваше. Той й даде две консервени кутии и тя ги сложи в пазарската си количка.

Ами ако ме познае, замисли си Шарки. Ако ме е запомнила от асансьора?

Той отиде до щанда за плодове, взе малко бяло грозде без семки и пет-шест твърди ябълки, после започна да обикаля магазина, като стоеше през два-три рафта встрани, на прилично разстояние зад нея. Стигна до щанда за книги и както бе с гръб към нея, потърси нещо подходящо за себе си. Избра си някакъв нов дебел роман от Ъруин Шоу и после предпазливо погледна през рамо.

Бе изчезнала.

Насочи се към касата, като надзърташе над върховете на рафтовете. Стигна до края на своя коридор, когато тя ненадейно се появи. Беше се навела да вземе някакви бисквити и сега бяха лице срещу лице, на няколко крачки един от друг. Той остави количката си, върна се обратно, гледайки безцелно по рафтовете, сякаш бе забравил нещо. На връщане тя гледаше в обратна посока и той бързо избута количката си напред към касата.

Някаква възрастна дама стигна до касата едновременно с Шарки. Той се усмихна неохотно и й даде знак да застане пред него.

По дяволите, тя сигурно има покупки за петдесет, долара.

Гледаше как старицата бавно вади пакетите на тезгяха. Щеше да мине цяла вечност, докато плати. Шарки чакаше. По едно време той небрежно се обърна настрани и погледна назад през рамо.

Домино стоеше точно зад него, на не повече от метър.

По дяволите!

Тя му се усмихна, сините й очи се подвиха в ъгълчетата. Носът му е счупен. Колко интересно.

— Ние май се преследваме — каза тя приятно.

Направи нещо, глупако, престани само да я зяпаш.

Той се усмихна в отговор.

— Наистина — каза той.

— Наоколо ли живеете?

— Не — каза и в същия миг осъзна, че това е тъп отговор, и добави, — просто обичам да пазарувам от тук.

— И аз. Това е любимият ми магазин. — Иска ми се да се протегна и просто да го докосна, там между очите. — Дълго ли още ще работите в блока?

— Ами, хм, да, още два-три дни. — Браво, Шарки. Защо не вземеш да й дадеш сметките си? Покажи й значката си. Извади пищова и го завърти на показалец, напомни й малко за Джон Уейн. Зарежи този разговор. Внимателно. Иначе всичко ще издрънкаш. От началото до края.

Интересен мъж, помисли си тя. Стегнат, слаб, почти изпит. С бледозелени очи, много топли. И с това сплескано място на носа си. Ако не беше то, щеше да е направо красавец.

Той бе вперил поглед в количката й.

— Супа от перки на акула? — каза той изненадан.

— Опитвали ли сте? — Добре, че не е красив. Божичко, какво правиш? Оправдаваш се със счупения му нос ли?

— Честно казано — каза той, — дори не бях чувал за супа от перки на акула.

Очите му зашариха по нея. Носеше семпла фланелка с надпис „сладолед“ в увиснали, сякаш разтапящи се букви; тесни италиански джинси прегръщаха плътно таза й, връхната й дреха бе кожено яке, което, ако можеше да се съди по вида му, сигурно струваше колкото годишната заплата на Шарки. Нямаше никакво съмнение — тя бе нещо изключително.

— Голям деликатес е — каза тя. — Мистър Маунд по…

Тя спря, разбрала, че той не я чува, а само я гледа, изгубен някъде в погледа си над нея. И това й хареса. Бе открито и честно, и приятно и тя пак го обгърна с очи, възхищавайки се на начина, по който се държи — изправен, отпуснат като атлет.

Тя вдигна поглед към очите му и секунда по-късно той разбра, че е хванат.

Господи, той се изчервява! Не съм виждала някой да го прави, откакто завърших колежа. Тя се вгледа дълбоко в очите му. Старицата на касата бе почти привършила. Направи нещо. След минута-две, няма да е тук.

— Мисля, че трябва да я опитате — каза тя.

— Да опитам… какво?

— Супата от акула.

Тя те сваля, Шарки.

— Е, да, ъъ… все някой ден…

— Искам да кажа днес.

— Днес.

— Аха, днес. Към шест часа.

— Шест часа днес?

— Ще я правя за един приятел. До към шест ще е готова.

Тя впи сините си очи в него, а той продължаваше да я гледа втренчено.

— Апартамент 10-А.

— 10-А.

— 10-А в шест часа.

— Ясно. 10-А в шест часа.

Да става каквото ще!

Тя се усмихна:

— Прекрасно.

 

 

Той седна на ръба на леглото, хапна малко грозде и се опита да чете, но погледът му все клонеше към касетофона. Най-после оттам се чу щракване и той наложи слушалките на главата си. Натисна бутона за прослушване, чу как тя затваря вратата, проследи стъпките й до кухнята, шумоленето от кесиите, отварянето и затварянето на хладилника, тракането на съдове, чу я как си пее нещо, като допълва забравения текст с тананикане.

Тя отиде в дневната и той чу как прехвърля грамофонните плочи. Сложи една на грамофона и мекият звук на китара разсея празната тишина в стаята. Секунда по-късно лиричният глас на Джони Мичъл запя „Къщата на Хари“.

Песента върна Шарки в спомена за една гимназиална екскурзия и едно момиче в светложълт бански костюм, който едва прикриваше набъбналите му гърди и това момиче… как се казваше? Мери Лу? Мери Джейн? Колко внезапно бе пораснала тази Мери някоя си тогава.

Той чу как във ваната плисва вода и забрави за жълтия бански и Мери. Сега виждаше как Домино съблича фланелката с разтапящия се сладолед, представи си как свлича тесните италиански джинси и я видя гола пред себе си, преди да затвори очи.

 

 

Тя изля шампоан във ваната, обърна се, огледа се в цял ръст в огледалото и докато си пееше заедно с Джони Мичъл, бавно съблече фланелката, като я остави сама да падне от раменете й. Обърна се настрани, разглеждайки гърдите си и остана доволна. Те все още бяха стегнати и се извиваха високо и напред. Пъхна пръсти под тях и проследи формата им, помилва зърната им, притисна ги леко и видя как се изправят втвърдени при докосването. Разкопча джинсите си, смъкна ги наполовина и ги остави сами да се свлекат на пода. Бикините й също се бяха свлекли наполовина и тя огледа къдравия кичур над тях, прокара ръка по равния си корем и провирайки кутре под ластика, доволна от меката кожа отдолу, ги свали още надолу и най-после излезе от тях, като помилва с ръце вътрешността на бедрата си и леко разроши с палци гъстото окосмяване над тях.

Ритъмът на музиката се промени и тя запя с Джони Мичъл.

Провери водата с крак, плъзна се в сапунената топлина и потъна в нея — отпусната, с лице нагоре, милваща бедрата си. Палецът й попадна на пъпа й остана на ръба му, докато останалите й пръсти потънаха между краката й тя бавно ги сви нагоре, докато си мислеше за асансьорния техник, за стегнатото му жилаво тяло, за загорялото лице и разбития му нос.

Градина своя ще намерим нейде

Далеч от град, в добри гори

Със малка хижа край реката

Където ще сме сам-сами,

Защото всичко в този свят е сиво

Разделят ли се наште две бразди.

И докато Домино се приготвяше за Виктор, мисълта за асансьорния техник не я оставяше на мира. Отново и отново…

 

 

Тя отвори вратата още при първото позвъняване и застана лице в лице с Шарки, леко повдигнала брадичка, с високомерен, почти дяволит поглед в очите. Гъстата й черна коса още не бе изсъхнала и висеше влажна около ушите й. Не носеше никакъв грим. Нямаше нужда от него и тя знаеше това. Бе облечена в алено кимоно, което се спускаше чак до пода, цялото от коприна, извезано с яркожълто по края и с дълги цепки от двете страни, които стигаха почти до кръста. Под тази дреха нямаше нищо — нищо, освен самата нея, червената материя бе заспала върху гърдите й, обгърнала хълбоците й и равния стомах. Очите й блестяха палаво. Шарки усети сладкия дъх на марихуана около себе си.

Тя се усмихна и каза:

— Е, току-що изгубих един бас със себе си.

— Как така?

— Заложих, че няма да дойдете.

— Винаги мога да си тръгна.

Тя отстъпи назад, отвори широко вратата и се облегна на рамката, навела глава на една страна.

— Не, не — каза тя. — Няма да си тръгнете.

Той мина покрай нея и влезе в познатата дневна, огледа се и се престори на изненадан:

— Много е елегантно.

Тя затвори вратата, приближи се съвсем близо до него, вперила поглед в лицето му, и след няколко секунди каза:

— Благодаря.

Беше подготвила масата с опушеното стъкло. Покривки от лен и изящни сребърни прибори, китайски порцелан и високи, тънки винени чаши.

— Ако искате да се измиете, можете ето там — тя посочи към банята. Вратата към стаята за масажи бе затворена. Той влезе в банята и си изми ръцете. Ъглите на огледалото бяха още замъглени и стаята пазеше топлината от спомена за банята й с лекото ухание на шампоана.

Когато се върна в дневната, тя наливаше бяло вино. Прикани го да седне. От купата със супа се вдигаше пара.

Грамофонът се въртеше и из стаята се носеше нежна балада, изпълнявана почти нехайно от някакъв французин…

— Хубава песен — каза Шарки. — Мисля, че не съм я чувал по-рано.

— Казва се „Мечтите на твоята душа“. Любимата ми песен. На Клод Дьо Ла. Във Франция е много популярен, но тук албумите му трудно се намират. Американците не ценят романтичните певци вече, нали?

— Да, наистина.

Радвам се, че ти хареса.

— Рад…

— Моля?

— Нищо.

Започваш да ставаш нахална. Не бързай.

Той разбърка жълтата мазнина по повърхността на супата. Тя вдигна чашата си:

— Bon appetit — каза тя.

— Мерси.

Чашите звъннаха. Тя опря лакти на масата, както бе с чашата в ръка, и се наведе напред, впила дълбоките си сини очи в него.

— Трябва да ви попитам нещо — каза тя много тихо, почти доверително.

Господи, нима е разбрала? Или нещо подозира?

— Стреляйте — каза той.

— Как се сдобихте с това? — каза тя, като посочи към носа му.

— Кое?

Тя протегна ръка и леко прокара средния си пръст между очите му, спирайки за момент там, където носът му бе леко сплескан.

— Това — каза тя.

— А, това ли?

— Аха — каза тя и добави: — Ако е нещо неромантично, като да кажем, че ви е ударила асансьорна врата или нещо такова, излъжете ме.

— Първото нещо, което преподават в училището за асансьорни техници, е, как да не си пъхаш носа във вратата.

Тя се засмя и смехът й се превърна в усмивка, която остана на лицето й.

— Ами веднъж в гимназията един побойник ме удари с тухла по носа.

Тя замълча и после пак се засмя:

— Наистина ли?

— Наистина.

— И вие какво направихте?

— Той беше горе-долу един метър по-висок от мен, така че отидох и се записах да тренирам бокс и след шест месеца го намерих и му теглих един хубав бой.

Сега вече тя се разсмя още по-силно и поклати глава недоверчиво:

— Наистина ли така стана? Наистина ли го направихте?

— Дума да няма. Приемате ли го?

— О, да. Изобщо не възразявам. Ако е лъжа, нека си остане така.

Това действително бе лъжа, макар че един побойник — Джони Троубридж — наистина го бе ударил с тухла и той наистина бе тренирал бокс, за да го смачка от пердах една година по-късно. Но носът му бе счупен в една затворена улица зад автогарата през първата му година в полицията. Един пияница бе запратил по него капака на една кофа за смет с изненадващо голяма точност.

— Радвам се, че уредихме този въпрос — въздъхна тя.

— Кой?

— За вашия нос.

— Притеснява ли ви той?

Тя поклати глава бавно, като го гледаше внимателно.

— Не. Той ви придава характер.

— Мерси.

— Изяжте си супата, преди да е изстинала.

Горе на покрива лентата се въртеше и записваше разговора им. Той си представи как останалите момчета от машината щяха да го слушат. Знаеше как щеше да реагира Гризача. Но Фриско? Ливингстън? Папа? А Прилепа? Прилепа щеше да получи инфаркт. Както си седеше в офиса, лицето му щеше да почервенее, после да посинее, щеше да се хване за сърцето, да изплези език като риба на сухо и да падне мъртъв на пода. Може би ще се наложи да изтрия тази лента.

Той вдигна лъжицата към устните си и опита от супата. Бе невъобразима. Фантастична. Супа не бе подходяща дума за тази субстанция. Това бе амброзия. Той я задържа в устата си за момент, наслаждавайки се на аромата, преди да я погълне.

— Е? — запита тя.

— Невероятно…

— Невероятно добре или невероятно зле.

— Добре? Господи, та тя е… историческа.

„Историческа“! Забележителен избор на думи.

— Аз, разбира се, не съм специалист. Вашият приятел китаец ли е?

— Не, но е живял в Далечния изток няколко години.

Той ли ще е жертвата? Вечерята след два часа ли ще положи примката? Шарки реши да не настоява за повече информация.

— Често ли храните мъже от супермаркетите? — запита той.

— Само от „Маундс“. Никога не бих прибрала сам мъж от кой да е супермаркет.

Той се засмя.

— Всъщност на мен ми дожаля за вас. Изглеждахте толкова изтерзан, скитайки сам между рафтовете, без да знаете какво да си купите. Обикновено мога да разпозная ергените в магазина. Те никога не правят разлика между това, което искат и това, от което се нуждаят. В крайна сметка, резултатът е обикновено трагичен.

Тя се облегна напред и пак погали счупеното място на носа му. Тръпки го побиха. Чувстваше се като ученик. Реагираше като хлапак. Но му харесваше. Този пръст можеш да го оставиш там до края на вечерта, помисли си той. А пръстите ти са като крила на пеперуда.

— Знаете ли какво? — каза тя. — Всъщност не знам как се казвате.

— Вярно е, не знаете.

— Е?

— Шарки.

— Шарки кой? Или еди-кой си Шарки?

— Просто Шарки. Ами вие?

Той протегна ръка и прокара пръст между очите й, докато стигна до върха на носа й.

— Д-Д-Домино. — Боже мой, наистина ли заекнах?

— Домино?

— А-ха, просто Домино. Също както Шарки.

Той се усмихна, кимна и дръпна ръката си, а на нея й се искаше да я остави там.

— Справедливо решение на въпроса.

Продължиха в същия дух. Непринуден разговор и шеги. И от време на време се докосваха, или притискаха, сякаш случайно. Флиртуваха леко, покрай разговора, не се задълбочаваха в лични неща.

— Не сте ли играл футбол? — попита тя. — Отстрани човек би казал, че сте бил футболист.

— Мислех да започна, докато учех в колежа, но не бях достатъчно добър.

— Къде ви беше колежът?

В Джорджия.

— И какво учихте?

— Геология.

— Геология? — повтори тя учудена. — Защо точно геология?

— Обичам скалите — каза той.

— Добре, а защо тогава не работите като геолог?

— Е, ами… хм, геологията не бе кой знае колко на мода, когато завърших.

— Толкова време я изучавахте и накрая ей така я зарязахте?

— Заради баща ми. Когато съм се родил, той внесъл пари за една застраховка и когато завърших гимназия, ми връчи чека. Беше му нещо като мечта — синът му да отиде да учи в колеж. Заслужаваше си да го направя.

Ти си добър човек, Шарки, помисли си тя. Може би наивен, но какво лошо има в това?

— Великодушно, наистина — каза тя.

— Харесваше ми моят старец. Винаги бе добър с мен. Така можех отчасти да му се отплатя, а също и да го зарадвам. Какво толкова.

— И аз харесвах моя старец — каза тя несъзнателно, после се зачуди дали трябваше да започва с това.

— Що за човек беше той?

Можеше да съчини някой хубав разказ. Както бе правила неведнъж. Нещо внушително, каквото обикновено им се искаше да чуят. Но не го направи.

— Беше минен инженер. Е, всъщност, беше си нехранимайко. Обичаше кавгите, жените, уискито, компаниите. Мъжкар. Тази дума сякаш е била създадена за него. Мама казваше, че бил с много леки гащи. Преселвахме се все там, където ставаше нещо интересно. Израснах, прескачайки от един град в друг. И всичките бяха или твърде кални, или твърде прашни. Мама казваше също, че най-тъжното нещо при татко е това, че умря толкова безславно. На него по би му допадало да изгори някъде в огъня на славата, нещо от рода на Хъмфри Богарт в някой стар филм. Но умря в един мизерен град. Върна се вкъщи един следобед, взе си една бира и вестника, седна в любимия си стол и умря.

От спомена, изглежда, й дотежа. Тъга премина за кратко по челото й, като сянка на облак в слънчев ден, и отшумя.

— Е — каза Шарки, — поне съм сигурен, че би се гордял с вас. Сега изглежда живеете добре.

Тя бързо приключи с темата.

— Не завися от никого — каза тя с усмивка. — Причината ли? Богата леля.

Шарки се засмя и вдигна чаша.

— Добре тогава, да пием за богатите лели.

Тя се облегна, подпряла в шепа брадичката си, и пак се загледа в него, после поклати глава.

— Просто, не е за вярване… хм… Искам да кажа, геолог да работи като асансьорен техник.

— Не съм асансьорен техник. Инженер съм. Асансьорният техник е старец с изцапани работни дрехи, при който кабината никога не спира на място — винаги е или под, или над равнището на пода.

— Да — каза тя през смях. — Винаги трябва или да се качиш, или да слезеш.

— Освен това — каза Шарки — някога познавах един зъболекар, който си заряза занаята и стана автомеханик.

— Механик?

— Да, в една работилница. Така му харесваше повече.

— А на вас асансьорите ли ви харесват повече?

— Е, едва ли все това ще работя до края на живота си.

Тя почувства някакво топло чувство към него. Сигурност, комфорт. И го желаеше, искаше той да увие ръце около нея, да се изтегнат на пода, така както пееше Дьо Ла леко и свободно — и просто да оставят всичко само да се случи. Отдавна не й се бе случвало такова нещо. Беше загубила надежда, че някога пак ще се случи. Глупави мисли, каза си тя. Мисли на халос. Но чувството бе приятно.

И Шарки не се чувстваше по-различно. Искам те, мислеше си той. Тук. Сега. Но се овладя. Какво би спечелил от нещо еднократно. Без бъдеще. След седмица можеше да се наложи да я вкара в кафеза. И въпреки това не му се тръгваше.

— Виж — каза той, — ще се обадя пак, преди да си тръгнем. Ако нямаш нищо против. Може пак да извадя късмет с бульон от кит или пържола от баракуда.

Този път тя не се усмихна.

— Какво ще кажеш просто за една обикновена пържола? И от тях ям.

— Чудесно — отговори той.

— Ела тогава — каза тя и го докосна по бузата.

И Шарки разбра, че от няколко минути бе забравил какво изобщо търси там, защото вече искаше пак да се върне.