Уилям Дийл
Машината на Шарки (27)

24

На трийсет и четири години трудният живот на Хейзъл Уиймс бе започнал да оставя отпечатъка си и върху външността й. Тя бе израснала сред памука на Южна Джорджия и още от седемгодишна възраст бе почнала да работи в плантациите. Едва навършила четиринайсет години, баща й веднъж проповедник, друг път памукоберач — я бе изпратил да живее при леля й в Атланта. Желанието на баща й бе да даде шанс на дъщеря си да започне приличен живот, но лелята се бе оказала алкохоличка, която вечно изпиваше десетте долара, изпращани за издръжката на Хейзъл и често я биеше в пиянската си ярост.

При един особено зверски побой съседите бяха извикали полиция и един от офицерите в разследването се оказа Дюк Уиймс — добросърдечен и състрадателен — бивш треньор по футбол, двайсет и пет години по-възрастен от Хейзъл. Скоро след побоя Уиймс намери подходящ дом за безпризорни в Уест Енд, където започна често да посещава Хейзъл. След двегодишно ухажване те се ожениха. Хейзъл бе на седемнайсет години, а Дюк — на четирийсет и две. Две години по-късно той умря от инфаркт на булевард „Файв Пойнтс“, докато тичаше след крадец на дамска чанта.

Година след това Хейзъл издържа полицейските изпити и бе назначена за пазач на паркинга в „Къщата“. Трябваше да минат още седем години, докато успее да мине на редовно дежурство и още две — за да стане детектив трети клас, една от първите жени, на които се поверяваше разследване в историята на щатската полиция.

Бившият партньор на Дюк, Арч Ливингстън, бе убедил Хейзъл да се яви на изпитите и бе работил неуморно с нея, докато й помогне да се подготви. Ливингстън бе също този, който се бе борил да я прехвърлят в униформения отряд и после бе досаждал дълго на началниците си, докато й разрешат да се яви на изпита за детективи.

Ако сега Ливингстън я помолеше да си отреже носа и да му го изпрати за коледен подарък, тя със сигурност щеше да го направи.

Живееше в южните покрайнини на Атланта в квартал, населяван предимно от чернокожи. Имаше малка, подредена къщичка с две спални, от онези, които някога наричаха бунгало. На края на нейната улица имаше цветно островче, което бе косено, плевено и култивирано с религиозна привързаност от местния градинарски клуб „Партън“. Хейзъл не членуваше в него.

Тя ги посрещна на вратата и още от първия миг взе мярката на Домино като вдовица, проучваща евентуалната си снаха. Видяното й хареса.

— Тези двамата нали не си играят с теб, миличка? — каза тя, докато въвеждаше Домино в къщата.

— Не съм сигурна още — отговори Домино и се усмихна.

— Ако се опитват да ти пробутат някакви врели-некипели, ти само кажи на Хейзъл. Този го познавам още докато бе новобранец регулировчик на „Файв пойнтс“, а другият е при нас отскоро, но не е спрял да вдига „Къщата“ на главата си и да пощурява капитана. Няма що, добра компания си си избрала. Ей сега ще сложа малко кафе.

— Аз ще ти помогна — каза Ливингстън и я последва в кухнята.

— Виж сега Хейзъл — започна той. — Уредил съм ти стая в първокласен хотел. Само за два дни. Няма да ти струва и цент.

Тя се обърна към него.

— Да се местя от къщата си? Какви ги дрънкаш? Тук ми е на мен мястото. Иди ти на хотел, ако искаш.

— Много е шумно. Има и много хора. А момичето е на мушка.

— Какво е направила?

— Май и тя самата не знае. Наистина. Още не може да ни каже, защото не е разбрала какво става.

— Както и да е, на никакъв хотел не отивам, да ми мирише на нафталин. Хайде, стига, Арчи, не съм някаква Лейди Ейвън; и аз съм ченге, като теб. Ако стане напечено, ще се оправя не по-зле от който и да е друг. И само не ми излизай с мъжкарските си теории.

— Не са мъжкарски, скъпа. Скоро ще кацнем в най-страшната кавга между отдели, която някога си виждала. И ти ли искаш да се окажеш там?

— Между вас и кой?

— Засега между нас, Райли, Джаспърс и Д’Агастино.

— По дяволите, и вас си ви бива да пипате надълбоко.

— Разбираш вече, че ще стане дебела. Затова излизаш от тук и когато всичко се размирише, само казваш, че съм поискал къщичката за прикритие за един-два дена.

— Не е моя работа, сержант, но не ти ли стигна толкова години да се навираш между шамарите? Пак ли реши да опиташ?

— Този път не съм аз режисьорът. Качих се на борда доброволец. Той е млад още. Трябва му помощ.

— Добре. Тогава и аз си купувам билетче и от този момент съм при вас. А сега не ми стой на пътя, защото ще направя малко кафе.

 

 

Шарки отнесе куфара на Домино в спалнята за гости и го остави на стола до вратата. Стаята — скромно обзаведена, но удобна, бе в доста ярък контраст с апартамента на Домино.

— Устройва ли те? — запита Шарки.

— Напълно — отговори Домино. — Тя е много симпатична жена… но защо прави всичко това за мен?

— Заради Арч, макар че ако не те бе харесала, сигурно щеше да ни изхвърли всички навън. Тя е детектив. Мъжът й бе един от първите чернокожи полицаи в града. Умря преди няколко години.

— Колко тъжно. Изглежда млада за вдовица.

— И това се случва.

— Така ли го приемаш? „И това се случва“?

— Не мога да си представя какво значи да си женен за ченге — каза Шарки. — Предполагам, че или трябва да приемеш някои житейски факти и да заживееш с тях, или да се откажеш още от началото.

— Докато не се откажат от теб — каза тя.

— Да, и това се случва.

Домино седна на леглото.

— Уморена съм.

— Има още един-два въпроса…

— Мислех, че вече е мой ред да питам — каза тя.

Тя впери поглед в него, пробивайки го със зелените си очи, и Шарки усети как врата му се затопля. Бе трогнат от нейната уязвимост и от високия й дух. Искаше му се да й каже нещо, но се страхуваше, че няма да излезе както трябва. Наместо това каза:

— Искаш да знаеш за асансьора, така ли?

Тя кимна.

— В този момент спокойно мога да те излъжа. По тази част много ме бива. Обучаван съм на улицата.

— В това сама се уверих. Добре ме преметнахте. Но си помислих, че можем да започнем отначало и този път и двамата да казваме истината.

— Добре. Подслушвахме апартамента ти. Аз следях записите.

Хоп и готово. Бързо, точно и вероятно фатално. Но реакцията й го изненада. Тя не избухна, нито се възмути, дори не се почувства неловко.

— Защо трябваше да го правите?

— Знаеш ли, че Нийл Данцлер и Тифани са изнудвали свои клиенти?

— Това не го вярвам.

— Тук можеш да ми повярваш. В това сме сигурни. Измъкнали са петдесет бона от някакъв тексаски милионер.

— Тифани?

Шарки кимна.

— Това е било работа на Нийл. Той я е карал да го прави. Тя не бе такъв човек.

— Няма значение. Заедно са го вършили.

— И ти мислеше, че и аз съм с тях?

— Не — поклати глава Шарки, — не мислех така. Но трябваше да се уверим.

— И колко микрофона имахте в апартамента ми?

— Достатъчно. Можех да чувам всичко, даже как цветята растат.

— И кога… застана на пост, хм, там, горе?

— От рано. От онази нощ, когато Конфуций дойде на вечеря.

— Аа-а. — Тя прехапа долната си устна, вдигна поглед към него и сви рамене. — Какво мога да кажа?

— Можеш да ми кажеш кой бе той. Това е и единият от въпросите ми. Трябва да започнем отнякъде. Все някой е искал ти да умреш.

Виктор? — помисли си тя. Изключено. А неговото име можеше да въвлече и Доналд в тази история, може би дори щеше да разбие кариерата му.

— Не е бил той. Той е чужденец. Германец. На следващия ден си замина за Европа.

Ето, колко лесно било, помисли си тя, поне докато не е започнал да разпитва още. Тя промени темата.

— Ще помогна ли на имиджа си, ако ти кажа, че вече бях решила да се пенсионирам?

— Това нищо няма да промени — каза Шарки. — По дяволите, не съм тук да те съдя. Какво правиш си е твоя работа.

Тя наведе глава настрани и се усмихна:

— Наистина ли така мислиш?

— Разбира се. Нали се разбрахме, че ще говорим честно.

— Благодаря ти.

— И без това горе се чувствах като някой проклет подслушван — той се поколеба, после също смени темата. — Сигурна ли си, че никога не си чувала за Анджело Скарди или Хауърд Бърнс?

— Кой е този Бърнс?

— Другото име на Скарди… уви. Скарди не слизаше от новините преди около седем години.

— Господи — каза тя. — Преди седем години бях на седемнайсет, живеех в Юта и се интересувах единствено от Уорън Бийти и рокендрол.

— Тогава той е само наемник. Някой друг иска да те отстрани и точно този някой ми трябва.

— Звучи доста лично.

— Ами, получи се нещо такова…

— Защо? Заради мен ли, Шарки? Защото си помисли, че съм мъртва?

— Хм, не знам…

Ливингстън го спаси.

— Ще се оправиш ли тук? — запита той Домино.

— Да. И благодаря ти.

— Няма нищо — той се обърна към Шарки. — Ще се обадя на Фриско, но няма да му давам този телефон. Ще уговоря телефонна поща, ще му кажа и той да си оставя телефоните там. Засега ще искам това място да си остане само между нас, четиримата.

— Мъдро — каза Шарки. — Аз ще остана тук с нея. Ти събери хората някъде и ги информирай. Всички да знаят.

— Добре. Сега ще се върна — той отиде в другата стая, за да се обади.

Шарки премести куфара на земята и се свлече в освободения стол като чувал цимент.

— Изглеждаш като герой от филм на ужасите — каза Домино. — Откога не си спал?

— Не помня вече.

— Ела тук.

— Ако легна на това легло, няма да се събудя до Великден.

Тя погледна към него и очите й грейнаха дяволито.

— Бас правим ли?

Шарки се замисли. Не бе толкова уморен, че да не може да мисли за това. Тогава тя вдигна крака си нагоре.

— Би ли ми помогнал да си сваля ботушите?

Той стана, обърна се с гръб към нея, хвана обувката за бомбето и тока и я свали. Тя го гледаше, докато той свали и другата й обувка, и после му каза:

— Някой да ти е казвал някога, че имаш готин задник?

Шарки се обърна и погледна отвисоко към нея.

— Това не трябваше ли аз да го кажа?

— О, мъничкият ми. Не си разбрал още? Времената се менят.

Ливингстън го извика от другата стая и тя въздъхна.

— Спасен от големия батко — каза тя със съжаление, докато той излизаше от стаята.

Ливингстън подаде на Шарки парче хартия с един телефонен номер на нея. Буквата Т пред номера означаваше, че става въпрос за уличен телефон.

— Имаш две спешни повиквания от Гризача — каза Ливингстън. — Първото в шест и десет и второто отпреди десет минути. Казал е, че ще е на този телефон до седем и половина.

Сирена за опасност тихо засвири някъде дълбоко в стомаха на Шарки, но той нямаше време да анализира усещанията си. Вече бе седем и половина. Грабна телефона и набра номера.