Уилям Дийл
Машината на Шарки (20)

17

Ресторантът „Маджестик грил“ бе неугледно и непопулярно заведение, което си бе извоювало съдбата на традиционно място за срещи с това, че неподвластно на промените наоколо, от 1934 г. насам не се бе променило с нищо — невъзмутимо на своя уличен ъгъл в центъра на града. Обущарницата до него се бе превърнала в магазин за списания, който бе станал фризьорски салон, после магазин за натурални храни, който пък сега бе малка зала за боулинг; киното по-нагоре на същата улица бе западнало от нивото на немите филми до порнографската продукция; а ако „Маджестик“ бе паметник на стила в строителството от началото на 30-те години, то хотелът на отсрещния ъгъл бе шестетажен паметник на безвкусицата в архитектурата. В същото време от години в него не бе имало празно легло. „Маджестик“ обаче не се променяше. Бе устоял на времето и модата, запазвайки клиентелата си, която също устояваше на демографските цикли и класовата психика. Премръзналият безделник над чаша кафе бе обслужван със същата лаконична прямота, както и директора на местния колеж.

В кухнята бекон и наденици съскаха на историческата скара, като пикантните им миризми се смесваха с аромата на печеното кафе. Интериорът бе непретенциозен: добре износена комбинация от хромиран метал, пластмаса, бледорезедави стени и тъмнозелени столове. През годините, когато да се вечеря на ресторант бе модно, към задната част бе прикрепена още една малка столова и именно там сега на една ъглова маса седеше Папа, хипнотизиран от менюто, от което след малко щеше да си поръча закуска, която можеше да засити цяла бригада морски пехотинци. Шарки и Ливингстън също пристигнаха, а след няколко минути се появи и Фриско, блед като призрак, с измачкани кадифени панталони, островърхо рибарско кепе и обрулено сако, напомнящо за музеен експонат.

Той огледа изнемощялата си банда — всички с очи, оградени в черно от безсънието, небръснати и прегърбени под тежестта на дългата нощ.

— Исусе Христе — каза той. — Сякаш току-що са ви изхвърлили от Аушвиц.

— Мерси за комплимента, Пепеляшке — отвърна Ливингстън.

— Къде е Ейбръмс? Да не е от тези, дето вечно закъсняват?

— Идва — каза Шарки. — Изчакваше важно телефонно обаждане.

Някаква пародия на сервитьорка с бицепси като на борец изникна край масата.

— Готови ли сме тук? — каза тя. Думите й прозвучаха повече като настояване, отколкото като въпрос.

— По едно кафе за всички, докато решим какво да хапнем — каза Шарки и тя се люшна плавно към кафеварката, влачейки пантофите си по земята.

Фриско се облегна на стола и погледна към тримата детективи.

— Вижте, силно се надявам вие, момчета, да сте свършили повече от мен. Поне пет часа се мъчих да открия някаква следа от този Нийл, и какво? Останах с пръст в устата и с пришки по краката.

Папа извади някакъв омазнен тефтер от джоба си, плю на палеца си и го отгърна.

— Казва се Данцлер — обяви той.

— Какво? — не дочу Фриско.

— Данцлер. Д-а-н-ц-л-е-р. Живее в половин самостоятелна къща в Кортярд, където, спомняте си, живее и Тифани. Тя е момиче на Данцлер. Но освен това и му работи, главно в апартамента си. Има си и друг таен приятел и от време на време взема на заем апартамента на Домино. Данцлер е богаташко детенце, но вече без гръб и непрокопсало. Сводничи и играе. Извън града е, ще се върне идната седмица.

Фриско изгледа Папа с известно възмущение.

— Това ми звучи като порнографски филм, от онези, с над 60 серии — каза той. — От къде събра всичко това?

— Имам по някое ухо тук-там.

— И всичко това само от едно ухо ли идва?

— Охраната на Кортярд също помогна малко.

— Май по-добре да си бях останал в леглото — каза Фриско, внезапно налегнат от комплекс за малоценност.

— На човек му излиза късметът от време на време — каза Папа.

— Това време не бе снощи за мен — каза Фриско. — Нещо друго имаш ли?

— Данцлер се развява с ново ферари, фука се как изстискал някакъв каубой. Домино не е била в играта. Изобщо не е знаела.

— Това пък как успя да разбереш? — учуди се Фриско.

— От ухото.

— Кой, по дяволите, е този слухар тогава? — каза Фриско. — Да бяхме го взели при нас на заплата.

— Още нещо — каза Папа. — На Данцлер не му стиска нито да убие някой, нито да наеме убиец. Така че, зачеркнете го. Както и Тифани.

— Това от същото ухо ли е? — запита Шарки.

Папа кимна утвърдително.

— Сигурен ли си в него, Папа? — попита Фриско.

— Да. Проговори ли, залагам на него.

— Значи Данцлер, Тифани и обектът в Тексас остават само като теоретично възможни — каза Ливингстън.

Фриско поклати глава недоволно.

— Лошо. С тях щеше да ни е най-лесно.

В този момент пристигна и Гризача — бодър, усмихнат и енергичен. Фриско го изгледа кисело.

— Сякаш току-що си се върнал от почивка в Хавай — каза той.

— Мисля, че ви нося нещо интересно — каза той.

— Добре, всеки по реда си. Папа току-що изкара едно шест плюс. Сега е ред на Шарки.

Шарки обясни набързо как Обущаря бе направил удара с червените дяволчета и как Арнолд, барманът в „Матадор“, бе взел големите анонимни залагания. Преди да успее да завърши, сервитьорката се върна с кафето и настоя за поръчките им. Гризача започна да протестира защо не бяха избрали заведение, където да предлагат поне шоколадови палачинки в менюто.

— Това е ресторант, не сладкарница — отговори Фриско.

След като сервитьорката си отиде, Шарки продължи:

— До Обущаря не стигнахме. Снощи изобщо не се показа. Но и двете следи, според нас с Арч, говорят, че стрелецът може да е още в града.

— Може и да е съвпадение, Шарк — каза Гризача.

— Ако бе само едно, да — каза Ливингстън. — Но тук информацията ни идва от два абсолютно различни източника и пасва като по калъп.

— Да — каза Фриско. — И аз не си падам много по съвпаденията. Напомнят ми за обстоятелства в подкрепа на обвинението. Има ли дим, има и огън, тъй смятам аз.

— С Арч довечера ще притиснем Обущаря — каза Шарки. — Но някой трябва да се заеме с Арнолд, да разбере кой прави тези големи залагания.

— Не можете ли да надушите следите на Обущаря, преди вечерта да го ударите в леговището му? — запита Фриско.

— Рисковано е. Ако пипнем по-твърдо, можем да провалим алибито на Бен — каза Шарки.

— Добре, аз ще се погрижа за Арнолд, да видим какво ще излезе — каза Фриско. — Но нямаме време. Засега сме само на „може би“ и „вероятно“, а това, което ни трябва, го нямаме. Нямаме лице, нямаме име, нямаме мотив, изобщо нямаме и лайняна клечка.

— Мой ред ли е вече? — запита Гризача.

— Божичко, ти си съвсем като прогимназистче, дето си мисли, че знае всичко на този свят — каза Фриско.

— Давай, Гриз — каза Шарки. — Слушаме те.

— Така, като начало имам положителен рапорт за отпечатъците.

Фриско за малко не глътна кафето си заедно с чашката. Шарки, Ливингстън и Папа зяпнаха с пълни уста като скулптурни фигури.

— Знаеш кой е убиецът? — каза Шарки.

Гризача кимна:

— Хауърд Бърнс, 59-годишен, бивш собственик на малка транспортна фирма — няколко камиона за къси превози в Линкълн, Небраска.

— Камиони? — каза Фриско. — Тази мафиотска пружина се занимава с товарни превози?

— Какво беше това за „бившия“ собственик? — запита Шарки.

Гризача се усмихна.

— Според Бюрото, Хауърд Бърнс е загинал при автомобилна катастрофа на 20 октомври.

Отново последва мълчание, този път нарушено от Фриско.

— Невъзможно.

— Точно така. Разбира се, че е невъзможно — каза Гризача. — Говорих отново с Джордж Барет. Отпечатъците са пресни. Няма съмнение.

— Що за катастрофа е било това?

— Само с неговата кола в покрайнините на Омаха. Излиза от пътя, удря се в едно дърво и експлодира. Жената на Бърнс го е идентифицирала по останалите челюсти и зъболекарския му картон.

— О-хо — каза Фриско и лицето му започна да се разтяга в усмивка.

— Чиста работа — каза Ливингстън.

— И това, ако не е съвпадение, не знам — каза Папа.

— Мисля си за датата на катастрофата — каза Ливингстън.

— Да, горе-долу две седмици, преди да изникне тук, за да си потърси червените дяволчета и някой сигурен букмейкър — каза Шарки.

— Има още — каза Гризача.

— Наистина трябваше да си остана в леглото — каза Фриско.

— Погледнете телекса на Бюрото за Бърнс. Не забелязвате ли нещо странно? — запита Гризачът.

Всички го разгледаха и прочетоха информацията за съмнително поминалия се Хауърд Бърнс. Роден в Нюарк, отгледан във Филаделфия, работил като шофьор на камион, после в корабостроителница през Втората световна война, след войната пак става шофьор, напуска Филаделфия през 1960 г., пак работа по камионите, докато през 1968 купува малката фирма „Интерстейт ван лайнс“ в Линкълн. Не бе особено подробно, но все пак бе досие.

— Какво странно виждаш тук? — запита Шарки.

— Ами няма криминални деяния. Защо тогава ще му имат дактилоскопията.

Те пак прочетоха телекса.

— Той е прав — каза Фриско. — Откъде ще имат отпечатъците към досието?

Шарки почукваше ритмично по чашката за кафе с лъжичката, насърчавайки така собствените си мисли.

— Това е прикритие — каза Фриско. — Всичко приляга. Като ръкавица. И води до крайния резултат. Единствено това води до него. Този чистач е с мафиотско потекло. В един момент значи е трябвало да бъде капо. Стара пушка. Какво ще прави такъв тип с тежкотоварни камиони?

— Прикритие е — каза Гризача.

— Така е, мамка му — каза Фриско. — Този чистач, който и да е той, е направил услуга на Федералните и те го прекръстват. Трябва да е бил гъст и с полицията, но Бюрото му е дало това „Хауърд Бърнс“ и цялата биография към него.

— И тогава нещо става, заради което той трябва да изчезне, само че този път го прави тъй, че дори и Бюрото решава, че се е отървало от него завинаги — каза Шарки.

— За да цъфне тук при нас, няма и две седмици след това — добави Ливингстън.

— Добре — каза Фриско. — Сега и от мен нещо. За десерт, мили мои, така че с него всичко да си отиде на мястото. Помните ли как Вейката каза, че Райли имал достатъчно работа върху някакви два кочана в хладилника?

Всички кимнаха.

— Е, единият от тях бил изкопан от градското сметище вчера. И не е случаен. Искам да кажа, че някой доста се бил постарал да го окастри, ама съвсем като кочан — гръмнал го с пушка в лицето и му отрязал ръцете.

— Божичко! — каза Папа.

— Да, истинска картинка. Работата е там, че… този тип е бил убит с куршум 22-ри калибър, накиснат в чесън. — Фриско се облегна назад, доволен, че и той е успял да даде своя принос. — И, както каза знаменитият мистър Грим, същият този приятел е бил очистен около края на октомври.

Отново настъпи тишина, последвана от взрив от думи, които всеки изливаше, без да слуша другия. Шарки вдигна ръка:

— Чакайте, чакайте. Така сме като пиян църковен хор. Нека да видим какво имаме, всичко на куп. Барни, обобщи ситуацията.

— Добре. Значи, чистач мафиот излиза в нелегалност с помощта на Бюрото. На 20 октомври същият обект курдисва едно дърво върху колата си и изчезва. Жена му го идентифицира и му осигурява алиби. Десет дни след това този Бърнс, или който е там, изниква в Атланта взема мярката на жертва номер две, разкрасява трупа, за да не може да бъде идентифициран и го погребва на сметището.

— Защо това да е жертва номер две? — каза Шарки.

— Някой все пак е изгорял в онази кола в покрайнините на Омаха — сви рамене Фриско.

Шарки свирна през зъби.

— Вярно, това го пропуснах.

— Така, шест-седем седмици след това, същият този Хауърд-който-е-там-Бърнс пак излиза от гората и чисти Домино. Въпросът сега е защо. Защо? Тук сигурно ще се поизпотим.

— Защо да не прехвърлим целия пакет на Бюрото? Ще им кажем, че този Бърнс е инсценирал собствената си смърт, дошъл е тук и вече е очистил двама души — каза Шарки.

Фриско поклати глава.

— Тук съм принуден да наложа вето. Причините са много. На първо място, в Бюрото пет пари не дават за нашите проблеми, освен ако не могат да намажат нещо от тях. За момента това си е местна работа, така че едва ли ще си размърдат задника заради нас. Освен това, ако този кучи син наистина е бил в специалната им програма, само с решение на Конгреса ще можем да изкопчим нещо от тях. Ще се изсипят тук тежко-тежко на секундата Райли, Д’Агастино, Прилепа, всеки болт в „Къщата“ ще започне да ни се меси. Щом сме стигнали дотук, ще отидем докрай. Какво толкова? И без това вече си сложихме главата в торбата.

От минута насам Шарки си играеше с една своя идея. Сега реши да я подхвърли на машината.

— Това е малко встрани от фактите, но чуйте все пак. Нека предположим, че този чистач е служил през Втората война. Годините му го позволяват. Отпечатъците му може би още се пазят.

— Бюрото няма ли да се е погрижило да изчисти и това? — запита Ливингстън.

— Защо им е? — отвърна Шарки. — Не се налага. Самото Бюро е създало Хауърд Бърнс. А когато бях във военното разузнаване, на няколко пъти откривахме по някой заподозрян във военните досиета. ФБР ги няма всичките.

— Аз казвам, че трябва да опитаме всичко — каза Папа. — Човек не знае къде ще му излезе късметът.

— А ти знаеш и към кого да се обърнеш, нали, Шарки? — запита Фриско.

— Имам две приятелчета във Форт Макферсън, от разузнаването. Няма какво да губим.

Фриско потри ръце. Разочарованието му бе временно заместено от прилив на адреналин. Бе очаквал все нещо да стане, но четиримата се бяха добрали до наистина сериозна следа.

— Добре — каза той. — Още нещо, за което да имате едно наум през деня. Този вторият труп, за който Вейката ми каза — а не забравяйте, че и Райли работи по него, а той няма да се откаже, докато не го разнищи докрай — та, този, вторият, е метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет-осемдесет килограма, черна, вече побеляла коса, прехвърлил петдесет и пет. Силен мъж в добро физическо състояние. Имал два стари белега тук, под ребрата — един отпред и един отзад. Вейката смята, че е стара рана от изстрел, може и да е от преди трийсет години.

— Набор на чистача — каза Шарки.

— Горе-долу — каза Фриско. — Страдал е и от някакво белодробно заболяване. От конопени изпарения.

— Коноп ли? — не разбра Ливингстън. — Искаш да кажеш въже?

— Искам да кажа коноп, от който правят въжетата.

— Може ли да е работил в конопена фабрика? — попита Шарки.

— Може. А конопените фабрики са най-често в затвора. Значи може и да става въпрос за някое пиле, пуснато от кафеза.

— Може да проверим по затворите в областта и канцелариите за пуснатите с условни присъди. Ако е бил пуснат условно, трябвало е да се регистрира.

— Вече си го записах — каза Фриско. Той натопи последната си мекица в кафето и я изяде с шумно мляскане. — Е, малкият — обърна се той към Шарки. — Машината си е твоя, ти поставяй задачите.

— Добре. Ние с Арч ще видим какво можем да измъкнем от Форт Мак. Папа, ти можеш да се опиташ да смъкнеш нещо от Обущаря, но по друга линия, без да излагаш на риск Колтър. Гриз, ти продължавай с лентите и виж дали няма да изровиш още нещо за Бърнс. Всички: да не забравяме за обезобразения труп. Може и да се говори нещо за него по улицата.

— А аз ще пробвам местните канцеларии за условно пуснатите — каза Фриско. После се усмихна за първи път, откакто бе влязъл в ресторанта.

— Какво пък — каза той. — Имаме още четирийсет и осем часа. Не е много, но и още не е понеделник сутрин.