Уилям Дийл
Машината на Шарки (28)

25

Къщите по улица „Пийдмън роуд“ пред огромния градски парк бяха жалки останки от някогашна елегантност. Преди доста години, в началото на века, същият този парк бе приел Световното изложение и в един слънчев следобед Джон Филип Суса бе вдигнал националния флаг пред отбрана публика, включваща и президента на САЩ. Сега обаче импозантността на „Пийдмън роуд“ бе само отдавнашен спомен. Моравите пред къщите се бяха превърнали в малки пустини от червена глина, разкрасени от стари автомобилни гуми и счупени бутилки. Зад счупените прозорци, с опънати одеяла вместо стъкла, се сбираха отрепки от всякакъв сорт, които в агонията на бедността си готвеха в тенекиени кутии и пиеха евтин алкохол, за да забравят опропастените си мечти.

Гризача седеше зад волана на своя олдсмобил и наблюдаваше един от съсипаните апартаменти нагоре по улицата. Започваше да се изнервя, дори и да се плаши. Погледна часовника си. Седем и половина. Времето за срещата. Защо по дяволите Шарки не се обаждаше?

Той бръкна под седалката, взе прожектора си и излезе от колата. И тогава с облекчение чу как телефонът в кабината звънна.

Вдигна го на втория сигнал.

— Ало.

— Гриз? Шарки е.

— Брей, момче, започнах да се безпокоя. Нямам време.

— Какво искаш да кажеш, нямам време?

— Към шест часа някакъв мъж ми се обади по телефона. Странна работа, Шарки. Каза, че можел да разпознае гласа от записа. „Какъв запис?“ — казвам му, „Китайският“ — отговаря ми той. Казвам му, че нямам представа какви ги приказва, а той ми отвръща: „Не се прави на откачен — записа от апартамента на Домино.“ Тогава ми каза, че за сто долара ще разпознае мъжа от записа, но трябва да дойда в апартамента му на ъгъла на „Дванайсета“ и „Пийдмън“ преди седем и половина. Поспорих малко, казах му, че никъде няма да ходя сам и тогава той каза, че мога да взема и теб.

— Мен? Каза ти името ми?

— Да. Както и да е, аз отидох до автомата, изтеглих сто долара и сега съм цъфнал на улицата тук и…

— Гриз, не мърдай от мястото си. Влез си в колата и чакай там. Идвам.

— Но в седем и половина той ще си тръгне и…

— Гриз, ти не ме слушаш! Изобщо не припарвай до проклетата къща. Стой си на мястото. Изчакай ме, разбра ли?

— … Ами, добре…

— Гриз?

— Да.

— Оставаш там и ме чакаш, чу ли?

— Добре.

— Дай ми петнайсет минути. Тръгвам веднага.

Гризача затвори телефона и излезе от кабината. Няколко минути крачеше напред-назад пред колата, като държеше къщата под око.

Разходи се нагоре до Дванайсета улица и мина пред сградата. Никъде нищо не светеше. Улицата бе тъмна като в рог, лампите бяха счупени или изгорели.

Ако канарчето хвръкне, помисли си Гризача, поне ще го сваря на излизане от кафеза.

Боята по первазите на прозорците на триетажната къща се лющеше като юфка, а счупени стъкла се блещеха хладно към тъмната улица. Тук-там зад отънели одеяла се виждаха бледо мъждящи свещи.

Кошмар. Пълен кошмар, помисли си Гризача.

Той застана пред входа със запален прожектор и огледа отворената врата.

Някакъв рунтав нощен боклукчия се стрелна от вратата към убежището на близките храсти. После се притаи там и очите му блеснаха като въглени на светлината на прожектора.

Гризача тропна с крак към него и помиярът избяга нагоре по улицата, влачейки грозна, гола опашка подире си.

Отново насочи прожектора към входа и го доближи. Външна врата изобщо нямаше. Влизаше се направо в малък вестибюл.

Вътрешната врата бе подпряна с малък циментен блок.

По цялото коридорче се търкаляха празни винени бутилки в кафяви кесии, натрошено стъкло и смачкани бирени кутии. До стълбището някой бе оставил и една торба боклук. Беше на крачка от голямата врата — купчина от смет и помия, вече добре огризана.

Гризача потрепери.

В сградата се чуваха шумове, но той не можеше да повярва, че хора наистина да живеят там.

Нощни пълзящи творения заприпкаха към пукнатините по стената. Гола, слаба крушка от двайсет и пет вата едва хвърляше бледа сянка над стълбището, което миришеше на прогнил мокет и кисели гозби. Гризача потупа касетата със записа в джоба си, за да си даде кураж и застана в началото на стълбите. По-нагоре, на третия етаж, лампата в коридора бе изгоряла. Някъде в сградата прегракнало радио бълваше шум, примесен с кънтри музика. Зад някоя от вратите плачеше дете.

В началото почти не можа да чуе гласа. Каза си, че е било или радио, или продукт на фантазията му. Погледна нагоре в тъмнината.

— Ейбръмс…

Едва доловим шепот…

Гризача прекрачи едно-две стъпала и наостри уши.

Погледна към часовника си. Още пет минути и Шарки щеше да е с него.

— Ейбръмс…

Гризача погледна в тъмнината нагоре и насочи снопа от светлина натам.

— Тук, долу — каза той.

Мълчание.

Качи се на първия етаж. Детето спря да плаче и започна да се смее. Носов женски глас се смеси с трелите на Доли Партън от радиостанцията за кънтри музика. Гризача се почувства по-уверен. Как можеше да има някаква опасност в къща, където децата се смееха.

Качи се до втория етаж.

— Още нагоре, Ейбръмс…

— Кой е там?

Мълчание.

Стъпалата скърцаха протяжно, докато се качваше до третия етаж. Застана в тъмнината на края им и огледа тъмния коридор с прожектора. Апартамент 3-В бе в ъгъла на коридора. Номерът бе грозно изписан на вратата с лоша боя. Той отиде бавно до там и спря пред апартамента.

— Ало?

Отговор не последва.

Бутна вратата и тя се люшна бавно на старите си панти. Апартаментът имаше дълго антре по средата, което завършваше с дневна и имаше по една спалня от двете страни. Навсякъде бе тъмно. Тръпки полазиха по ръката и гърба на Гризача, но той бързо се стегна. Пристъпи нервно няколко крачки напред. Под краката му проскърца натрошено стъкло. Вървеше, опрял ръка в стената. Подмина първата врата вдясно от себе си и обърна прожектора към дупката там.

В този момент чу как Шарки го извика от улицата:

— Гриз!

Слава Богу! Той се завъртя обратно към изхода на коридора. В този момент чу шум от раздвижване в стаята. Отскочи инстинктивно вдясно, като в същото време приклекна. Но бе твърде късно.

Видя ослепителната светкавица, преди да чуе тъпия, сподавен взрив. Пушката гръмна право в лицето му. Двете цеви разтресоха тихия коридор със заглушеното си бам, бам! За миг коридорът се освети от призрачния жълто-червен огнен език, плъзнал от грозните дула на пушката. Топлината от газовете разби очилата на Гризача и запали очите му, а сачмите се врязаха в лицето и гърдите му. Ударът бе тъй мощен, че го залепи на отсрещната стена на коридора. Болка разсече едната страна на лицето и рамото му. Стъпалата му се издигнаха на няколко пръста над пода и той сякаш увисна за миг, преди да падне.

Видя как някаква фигура изтича през вратата. Стори му се на километри от него. Кракът му риташе конвулсивно стената. Трябва да го спра. Но усилието бе твърде голямо. Рефлексите му бяха извън всякакъв контрол.

Той се изтика назад и се подпря на стената, а единият му крак продължаваше да рита, свит под него. Смътно усещаше как животът изтича от тялото му в тъмна локва на пода. Ръката му трепереше, но той успя да извади портфейла от джоба си и кой знае защо го хвърли към главния коридор навън.

— П-п-п-полиция — заекна той, сякаш мислеше, че някой го чува. — П-п-полиция…

А после събра цялата си гаснеща сила и изкрещя:

— ПОМОООООЩ…