Уилям Дийл
Машината на Шарки (10)

7

Шарки провираше бавно сивия си „Додж Чарджър“ край мръсните тухлени постройки на квартала, известен като „Ямата“, докато най-накрая паркира пред някаква студена на вид, неизмазана, двуетажна сграда и изключи двигателя.

Ливингстън, който седеше до него на предната седалка, се свлече леко надолу и запали тънка пура.

— Добре дошли в Бидонвила — изръмжа той.

На пръв поглед сградата изглеждаше изоставена. От пукнатините в тротоара стърчаха плевели, влажни петна бяха избили по стените й, а някаква занемарена като самата нея табела с почти неразгадаем надпис провъзгласяваше, че се продава или дава под наем от Б.Сийгъл и син. Постройката нямаше прозорци, макар че тук-там по мръсната й фасада големи квадрати сочеха, че преди време са били зазидани. По средата на сградата се виждате единственият й отвор, очукана, строга и грозна врата с малко прозорче, защитено от стоманена мрежа. Вратата се отваряше с електрическа система и само през нейния отблъскващ портал някой можеше да влезе или да излезе от дома.

— Нещо такова бих очаквал да видя само в Русия. И то в лошата част на Русия каза Ливингстън.

В сградата се помещаваше Отделът за борба с организираната престъпност, ръководен от строгия и надут политически опортюнист капитан Д’Агастино. Зад фасадата й цяла плетеница от компютри, микрофилми, фото линии и електроника свързваше постройката със сградата на самото ФБР, като я превръщаше в негов гигантски израстък.

— Д’Агастино явно е превърнал това място в нещо като идиотското ЦРУ — каза Ливингстън. — А и той, и целият отбор елитни говненца не си мърдат пръста за нас на улицата.

— Задник до задник, това са те — отбеляза в изключителен пристъп на разговорливост Папа от задната седалка.

Умълчаха се. Ливингстън впери поглед нагоре в небето, почерняло от тежки, ниски облаци, и изпусна едно кръгче дим, което затрепери във въздуха като спукана гума преди да се разбие безславно в предното стъкло.

— Корав дъжд ще падне — каза той.

Пак тишина.

Шарки зяпаше безцелно наоколо, като се играеше с волана.

— И все пак — каза Ливингстън, — не мога да се доверя на никой от тези пуяци там.

Мълчание.

— Ти би ли им се доверил, Папа? — попита той.

— Майната им — отсече Папа с отвращение.

Шарки чоплеше някакви боклуци от плетения си пуловер.

Ливингстън най-после се обърна към него.

— А с този Ейбръмс, казваш, че сте приятелчета, така ли?

— Да — кимна Шарки.

— Ами как така можеш да си толкова гъст с някой от тоя шибан отдел?

Ето го най-после големият въпрос. Шарки знаеше, че ще му го поставят. Проверяваха го. И защо не? Той бе новото момче в квартала, а вече го бяха направили капитан на отбора и на всичко отгоре сега започваше да вкарва и свои хора в него.

Ливингстън изпусна още едно нескопосано колелце дим и го загледа как се разпада.

— Чувал съм, че това копеле Д’Агастино дори не говори с нов кандидат за отдела си, ако той не е готов да му изпее греховете и на собствената си майка. Чувал ли си за това, Папа?

— В сравнение с това, което си чул, аз знам два пъти по-големи гнусотии. Тук ако отвориш уста и не замирише, не те пускат и през вратата.

Шарки започваше да се нервира, но преглътна яда си.

— А ти какво знаеш за ситуацията там, Шарки? — попита Ливингстън.

— Не особено много.

— Не особено много, аха. — Пак мълчание. Накрая: — Не искаш ли да ни разкажеш за този Ейбръмс?

Шарки не отговори веднага. Какво трябваше да им каже? Че той и Гризача, както сам го бе кръстил още като малък, живееха от деца врата срещу врата, израснаха заедно, биеха се заедно, дори крадяха заедно? Нима трябваше да им разкаже за Ред Ингълс или за онази нощ, когато трансмисията падна? По дяволите! В гимназията Шарки и Гризача се бяха сприятелили с един побелял алкохолик самотник на име Ред Ингълс, който живееше на една пресечка от тях. Ингълс имаше една-единствена дарба тази на автомеханик. Автомеханик, и то какъв! Ингълс събираше от различни авточасти коли така, както майсторът на цигулки превръщаше в шедьовър парчетата нарязана дървесина. Хромираната, а не златната ръка, го наричаше Шарки. Ингълс работеше в задния си двор — пространство, затрупано от стари таратайки, които на пръв поглед бяха готови да се разпаднат, ако затръшнеш вратата по-силно.

Но под оклепаните, пробити предни капаци, грейваха лъскави двигатели с карбуратори от неръждаема стомана, хромирани блокове и блестящи клапани. Ингълс обикновено работеше върху две коли едновременно, разменяше техни части и регулираше двигателите им, докато машините запяваха като идеално настроен инструмент. После даваше на Гризача и на Шарки по пет долара и им заръчваше „да вземат тези мадами и да им продухат цилиндрите, без да ги жалят“. После майсторът се усамотяваше с вечната си бутилка уиски, докато те хвърчаха към реката един до друг в двете коли, изстисквайки всичко от двигателите по черните пътища, докато стрелките пред тях не залепнеха на 150 или 160. Автомобилите се разминаваха на косъм от бедствието, но неизменно им носеха онова прекрасно усещане за недосегаемост, запазено само за младите.

Така и не попитаха какво правеше Ред с тези коли. Нямаше нужда. Нощем се промъкваха до къщата му, лягаха под храстите и гледаха как той се пазари с масивните мъже в шлифери и меки шапки и всички спореха, викаха и ругаеха, като си подаваха бутилката един на друг. Накрая Ред се усмихваше, удряше с длан по капака на въпросния автомобил и добрите стари момчета отброяваха нужната сума. На сутринта колите ги нямаше. Шарки бе убеден, че Ред Ингълс държи стопроцентовия монопол върху продажбите на автомобили за всички незаконни спиртоварни в Северна Джорджия.

Някъде по това време Ингълс им бе направил оферта. Той имаше нужда от трансмисии, изработени от добър, здрав метал. Готов бе да им плаща по седемдесет долара за всяка годна трансмисия от корвет, която те му доставят. Гризача бе на седмото небе от радост.

— Аз свалям трансмисия от „Вет“ за петнайсет минути довери той на Шарки и двамата се впуснаха в новия бизнес. На една дъска за пране сложиха два чифта колела от ролкови кънки и веднъж седмично вземаха назаем очукания пикап от склада на стареца на Шарки, за да кръстосват с него тъмните улици на лов за жертви. Когато намираха подходящ модел, Гризача се плъзваше под колата и сваляше трансмисията, докато Шарки стоеше на пост на волана на пикапа, готов да издуе клаксона в случай на опасност. Главозамайващите за времето си доходи ги превърнаха в каймака на местното общество. Гризача, малко над метър и шейсет, си падаше доста по мадамите, а Шарки, който вече си бе спечелил репутация в тези среди, бе като некоронован крал сред местните сводници. Една нощ собственикът на един чисто нов „Стингрей“ изскочи изневиделица, докато Гризача работеше под колата му. Твърде късно бе да се бие тревога. Собственикът на колата избърса от багажника някаква прашинка, ритна една от гумите, качи се и полетя с рев на боксуващи гуми в паважа.

От Гризача нямаше и следа. Останал бе под колата, с яке прищипано в трансмисията, и бе излетял като ракета върху дъската си за пране под корема на автомобила. Когато най-после успя да откъсне якето си от трансмисията, дъската изхвърча изпод колата, пръскайки фонтан искри от измъчените колелца на ролковите кънки. Дъската се сурна с писък по улицата, удари се в бордюра и се разхвърча на трески, докато Гризача, след кратък полет през глава, се приземи в близкия малък рибарник.

Шарки изтича до него. Замаяният, мокър до кости Гризач се изправи с мъка на крака в езерцето. В същия миг с изтерзан писък трансмисията падна от корвета. Двамата изтичаха до пикапа и бързо изчезнаха, подгонени от собственика на колата, който със сълзи в очите размахваше диво ръце след тях.

— За нищо на света не бих се возил пак на дъска за пране — каза Гризача.

— Така е.

— Освен това, жал ми е за човека.

— И на мен.

— Трябва да има по-лесни начини за правене на пари.

— Трябва.

Така зарязаха този бизнес.

А сега как съм можел да съм толкова гъст с Гризача? — помисли си Шарки. Корените и на двамата им бяха дълбоко зазидани в основите. Бяха израснали заедно, разкървявали си бяха един на друг носовете, после бяха си поднасяли неловки извинения, заедно изгубиха девствеността си и заедно станаха ченгета. Корените им бяха по-дълбоки от кръвното родство или семейството.

— Ще ви кажа — промърмори Шарки. — С него сме повече от братя още откак се помним. И хич не ми пука дали е в Организираната престъпност, ФБР, ЦРУ или който ще да е шибан отдел.

Ливингстън продължи да пуфка от пурата си. Папа се изкашля, но не каза нищо. Накрая Ливингстън кимна.

— Е, не си кой знае колко подробен, но това, което казваш, е ясно като бял ден.

След минута Папа попита:

— И откъде е взел този идиотски прякор?

— На еврейски това се казва „нош“ — вечно да гризеш нещо. И той не спира. Яде по всяко време, макар и по малко. Но освен това е поправял водопроводи, бил е дърводелец, правил е радиоапарати, поправял е камери. Няма да е лъжа, ако кажа, че той може да върши всичко. И заедно с това вероятно е най-добрия жичкаджия в тази половина на земното кълбо.

Между две дръпвания от пурата си Ливингстън запита:

— Ходи ли по вода?

— Сигурно — засмя се Шарки. — Поне един от прадедите му го е правил.

— Е, аз само се зачудих. Зачудих се как така е успял да се върже с такъв откровен мръсник като Д’Агастино.

— Както казах, той е най-добрият жичкаджия в страната. Може би Д’Агастино просто се нуждае от него.

— Ако ще и изворната вода да може да подслуша, за да е тук, значи трябва да е бял, християнин, над метър и осемдесет и пет, в костюм на тънко райе и да прилича на борсов агент.

Шарки посочи към вратата на сградата:

— Това да ти прилича на борсов агент? — запита той.

Лари Ейбръмс, Гризача, излезе от постройката. Бе нисък, набит мъж, малко над метър и шейсет висок и почти толкова широк, с изтрити джинси, синя работна риза, велурено яке и с черна чанта за инструменти, голяма почти колкото него самия. Гъстата му черна коса бе по-дълга от позволената по устав; носеше очила с дебели лещи, а меките му кожени ботуши бяха колкото грозни, толкова и кални.

Ливингстън бе поразен:

— И той е в Организираната престъпност?

— Господи — каза Папа. — Да не повярваш.

Ливингстън наблюдаваше ниския мъж, който се приближаваше към колата.

— Изумително — каза той. — Всичко на света, което този шибан Д’Агастино мрази. Той е евреин, ръстът му е прекалено нисък, косата му — прекалено дълга, теглото — наднормено, обувките му са мръсни, усмихва се, облечен е като общ работник и въобще прилича на човек.

Гризача се облегна на вратата на колата.

— Как е, Шарк?

— Някакви проблеми с Д’Агастино?

— Нямам. Казах му, че трябва да прескоча да помогна за нещо на ФБР. Това е вълшебната дума в крепостта тука. Кажеш ли ФБР и всеки е готов да се подмокри.

— Скачай.

Гризача пропълзя на задната седалка и Шарки го запозна с останалите.

— Накъде сме тръгнали? — попита Гризача.

— Там, където зеленият цвят е на почит. Ланкастър Тауърс.

Гризача подсвирна през зъби.

— И кого сме подгонили?

— Една много хубава дама — каза Ливингстън.

— Ех — каза Гризача, — не обичам да накисвам хубави дами.

Ливингстън се обърна настрани, така че да може да вижда Ейбръмс, докато говорят.

— И аз не обичам, но тази, за наш късмет, е курва от най-висша класа, а сводникът й току-що изстиска петдесет бона от един тексаски петролен магнат. Сега май подготвят нов рейд и парите, изглежда, ще са още повече. Затова, ще ни се да й оплетем къщата в жици като коледен подарък и да видим дали няма да изровим нещо.

— Как изглежда това жилище?

— Никой от нас не е влизал там още. Познаваш ли Ланкастър Тауърс?

— Минавал съм оттам с колата, но не съм влизал.

— Добре. Това всъщност са два блока, дванайсететажни, източен и западен. На нивото на третия етаж са свързани с тераса помежду си. Плувен басейн, бар и всичко останало. Паркингът е под земята, на три нива, с портал, който се отваря с магнитна карта. Посетителите паркират пред сградата. И двете сгради имат охрана. Нашият обект е в стая 10-А, с лице към източното крило. От около час й звъним и само телефонният секретар отговаря.

Гризача кимна.

— Може да е там и да е заета с клиент.

— Може, така е — каза Шарки.

— Тогава можем да прослушаме вратата малко по-шумно и ако тя отвори, ще кажем, че проверяваме жиците на кабелната телевизия, или нещо такова — каза Гризача.

— Става — отвърна Ливингстън. — Остава охраната. Не бих искал да тръбим кои сме, но не виждам как ще минем оттам, без да си покажем значките.

Гризача се ухили и отвори куфара с инструментите си. Вътре цареше идеален ред. Кабели, диоди, слушалки, видии, болтове, гайки от всички размери, миниатюрни усилватели, микрофони и магнитофони — всичко бе плътно и внимателно подредено в куфара. В най-горното от сгъваемите чекмеджета имаше различни инструменти, а в единия ъгъл се виждаха два шоколада, една кутия бонбонки и някакъв кокосов десерт. Гризача отвори друго чекмедже и оттам извади цял сноп работни удостоверения. Прегледа първите няколко от тях, спря се на едно и се усмихна.

— Ето ни и нас — каза той. — Идваме за проверка на асансьорите. От общинската служба. Да кажем, че, хм, новата градска управа започва ежегодни стрес тестове на асансьорите. Два-три дни работа.

— Какво е това стрес тест? — попита Папа.

— Нямам представа — отговори Гризача, — но добре звучи, нали?

Всички се засмяха.

Папа се загледа в шоколадите.

— Аз имам проблеми с теглото — каза той. — Ти нямаш ли?

— Лепвам по килограм само от едната разходка покрай сладкарницата — каза Гризача.

— Аз дебелея дори от четене на рецепти — сподели Папа.

— Искаш ли половин шоколад? „Бейби Рут“?

— Любимият ми.

Гризача отчупи единия шоколад на две и даде по-голямата половина на Папа. Ливингстън се обърна към Шарки.

— Любов от пръв поглед — каза той. — До края на седмицата ще им правим годеж.

— Ето ни и под водата — каза Шарки, когато първите дъждовни капки полепнаха по предното стъкло.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос? — обърна се Ливингстън към Гризача.

— Стреляй…

— Как по дяволите си успял да се погребеш в Организираната престъпност.

Гризача се засмя:

— ФБР е виновно — каза той. — Работих по радио поддръжката в ЦРУ и един ден Уайър от ФБР тича при нас и моли за някой, който майсторски да прослуша някаква кола. Дадоха ме на заем. Това беше… помниш ли този, мафиота, Дегаланте, който се оттегли преди година и после изчезна?

— Естествено — каза Ливингстън. — Депортираха го.

— Не съвсем. Това е версията на ФБР. В действителност федералните си мислеха, че той смята да продължава с бизнеса и искаха да му лепнат нещо, но не знаеха къде точно да надникнат, затова стреляха на посоки. Бяха решили, че ако прослушат колата му, може би ще се докопат до нещо. Голям черен линкълн. Висях в гаража на фирмата, докато докараха колата за техническо обслужване, и я заредих с ушенца от край до край. Още първата лента, която завъртяхме… няма да повярвате — започна да се киска Гризача. — Зетят на това старо копеле му беше духал на задната седалка.

Последва момент на стъписано мълчание, след което всички избухнаха в смях.

— Не се шегувам, хвърчат по магистралата и мъжът на дъщеря му му духа зад гърба на шофьора. Е, Уайър отива с лептата в къщата на Дегаланте на „Уест Уесли Роуд“ и сядат в дневната, започват да опипват почвата и когато Дегаланте им казва, че вече се е оттеглил и че могат да вървят по дяволите, Уайър включва магнитофона. Трийсет секунди по-късно старецът повръща на килима почти в несвяст, а Уайър му разказва как щели да дадат по едно копие от записа на „Ню Йорк Таймс“, на списание „Тайм“ и на „Плейбой“. Месец по-късно Дегаланте си беше в Сицилия с цялото си семейство. Това е.

— И как остана в „Организираната“? — попита Папа.

— Уайър разказа на Д’Агастино и той ме взе като волнонаемен. Дадоха ми една лаборатория в мазето. Нито аз го виждам, нито той мен. Така и двамата сме доволни от сделката.

Шарки зави по „Линдбърг Драйв“ и се насочи към улица „Пийчтрий“. Двете високи бели сгради изскочиха изпод дъжда, сякаш бяха остъклени паметни плочи.

— Колко време ще ни трябва? — запита Шарки Гризача.

— Не много. Измиваме набързо апартамента, ако някой ни е изпреварил, решаваме къде да бъдат ушите и ги слагаме. Ще искам първо да видя покрива и евентуално да направим един прослушвателен пост там. Петнайсет, най-много двайсет минути и сме готови.

— Имаш ги — каза Шарки.

— Папа и аз я познаваме — каза Ливингстън. — Какво ще кажете, ако остана в колата, за да я засека, ако дойде. Папа може да е готов в асансьора и да я забави, ако се наложи.

— Става — каза Шарки.

Паркираха колата. Шарки, Папа и Гризача влязоха в сградата. Мъжът от охраната, висок, побелял, с бръчки по лицето и тяло, изгубено в прекалено голямата униформа, седеше в малката си стъклена стаичка и четеше списание. Гризача остави служебната карта пред прозорчето на гишето.

— Казвам се Фрийдмън, от техническата поддръжка на общината. Ще правим стрес тест на асансьорите ви — каза той. — Два-три дни работа, не повече.

Мъжът от охраната погледна към картата и посегна към телефона.

— Момент, да проверя в централния офис — каза той.

— Не получихте ли писмото? — каза бързо Гризача.

— Не съм получавал никакво писмо отвърна мъжът, псе още с ръка на слушалката.

— Е, в централния офис го бяха получили. Вече бяхме при тях.

— Дяволите ги взели промърмори възрастният човек. — Седя тук по цял ден и никой дума не ти казва.

— Както навсякъде. Ние сме вечно последната дупка на кавала.

Мъжът от охраната се отпусна. Намерил бе симпатия в недоволството си от това, че е пренебрегнат.

— Така си е. На работници като нас винаги последни се обаждат. Аз поне след шест месеца излизам в пенсия. Оттам нататък да правят каквото искат, хич не ме интересува. Някаква помощ ще ви трябва ли?

— Вратата към покрива отворена ли е?

— Да.

— Тогава започваме. А, да, Джонсън ще остане тук при асансьорите. Ако се наложи да ги спрем за минута-две, той ще успокоява хората.

— Няма да е зле. И без това достатъчно протестират. Хората просто не могат, без да се оплакват от нещо.

— Задръжте картата, така че нощната смяна да знае, че сме тук. Не щем някой да ни вдигне мерника — смигна Гризача към пистолета на охраната.

— Пистолетите ни и без това не са заредени.

Качиха се на асансьора.

— Още един човек, който цял живот недоволства — каза Папа. После погледна към Гризача. — А от теб е можело да излезе доста добър актьор.

— Той си е доста добър актьор — каза Шарки.

Слязоха на дванайсетия етаж.

— Поддържай връзката — каза Папа, докато вратите на асансьора се затваряха тихо. Шарки и Гризача се качиха на покрива и го огледаха през силния, студен дъжд.

— Ето там — каза Гризача, — в бетонния куб.

Те изтичаха в дъжда до малката стая по средата на покрива и влязоха вътре. Помещението бе малко, чисто и сравнително топло. Неонови лампи мигаха на тавана, хвърляйки несигурната си светлина върху подредените един до друг мотори. На стената с лице към двигателите имаше панел с контролни уреди.

— Идеално — каза Гризача.

— Какво ще правим тук? — попита Шарки.

— Тук ще ни е прослушвателният пост. Обектът е само на два етажа йод нас, така че ще можем да използваме FM-микрофони — каза той. После отвори куфара си и извади от там нещо, не по-голямо от копче, привързано с единична жица към квадратна кутийка с размер на запалка. От задната страна на копчето излизаше малка игла.

— Това е микрофонът — каза Гризача, — а в кутийката е усилвателят с предавателя. Настройваме усилвателя на определена честота и тя се улавя от този миниатюрен тунер. — Радиоприемникът се побираше в половината от дланта му. — После свързвам този касетофон с тунера. Включва се на запис само при говор, уловен от микрофона. — Касетофончето също бе миниатюрно. — Сам си го направих — каза Гризача. — Съвсем проста схема. Само една верига.

— Човек може да събере целия пост в джоба си — каза Шарки възхитен.

— Всеки микрофон си има отделен тунер и магнитофон. Ако тя влиза от една стая в друга, едната касета спира, а другата се включва. Ще сложим по един микрофон във всяка стая. — Гризача посочи към един бутон на касетофона. — Това е за прослушване на течащия запис. Ще оставя и едни слушалки тук, по удобно е за слушане.

— Невероятно — каза Шарки. — Може ли да лови нещо друго?

— Да, стерео, радио, всичко. Но не и шума от ходенето или други такива. Но не се тревожи. После ще го минем през филтър и ще изчистим шума от фона. Настройваме един филтър само на честотата на човешкия говор, после…

— Гриз?

— Какво?

— Това е извън мойта специалност.

— Прав си.

Гризача извади три тунера и три магнитофона и ги подреди в единия ъгъл на стаята зад двигателите.

— Още нещо — каза той на Шарки. — Взел съм и десетина касети, всяка със свой номер, за да не изтриете някой запис. Всяка касета е по деветдесет минути на страна. На всяка лента има сигнал, който се чува трийсет секунди, преди да свърши.

— Ясно.

— Добре, сега да слезем долу и да видим какво става там.

Шарки извади един уоки-токи предавател от калъфа на колана си и каза в микрофона:

— Тук Зебра едно, слизаме от покрива.

Апартамент 10-А бе точно до асансьорите. Шарки натисна звънеца. Никакъв отговор. Позвъни отново и те зачакаха. Пак нищо. Тогава почука силно на вратата.

— Добре — каза Гризача. — Да влизаме.

Той извади от куфара си кутия, в която имаше комплект неръждаеми игли, дълги от два до петнайсет сантиметра. Разгледа внимателно ключалката, избра една от иглите и лесно я провря в отвора, като при това леко я въртеше. За момент иглата спря, Гризача я завъртя на четвърт оборот, после продължи напред и пак спря. Още едно завъртане и резето прещрака. Той се усмихна, изправи се и отвори вратата.

Те влязоха бързо и тихо, затвориха вратата и зачакаха с наострени уши. Никакъв звук.

— Добре — каза Шарки. — Провери я.

Обходиха бързо апартамента, надниквайки във всяка стая. Бе празен. Върнаха се в малкото антре и заедно разгледаха разположението. Дневната бе право срещу тях. От двете й страни имаше по една спалня с баня. Трапезарията бе точно вляво от тях, близо до кухнята. Между дневната и по-голямата спалня отдясно имаше балкон.

Шарки сви език и тихо подсвирна през зъби.

— Едно нещо не може да й се отрече — каза той. — От класа е.

Мебелите в дневната бяха в бежово и слонова кост на фона на бледолилавите стени. Голям бежов диван „Олимпус“ посрещаше гостите от вратата. На няколко крачки от него бяха френските прозорци, които водеха към балкона и заемаха половината от външната стена на стаята. От двете страни на дивана имаше по две масивни кресла „Савой“, а между тях — по една антична бяла кафява масичка. Килимът от лама пред тях бе сив. Из цялата стая имаше растения — край френските прозорци, по ъглите на пода, висящи от тавана, висока фина папрат, бегонии, кученца, кактуси. Стереоуредбата бе поставена в нисък шкаф до стената, а колоните бяха високо до тавана.

Трапезарията бе с огледални стени, копринени столове и голяма маса от матово стъкло и хром.

— По дяволите, само мебелите тук струват повече от цялата ми къща каза Гризача.

— Ти вземи по-малката, аз — по-голямата спалия — каза Шарки. Нямаме много време.

Леглото бе огромно и покрито с одеяло от лама. Стената зад него и таванът бяха в огледала. Останалите мебели бяха от бял плетен камъшит с бледозелени възглавници. Огромна ела изпълваше единия край на стаята, а в отсрещния ъгъл няколко големи саксии висяха от тавана. Шарки провери чекмеджетата в нощните масички. В едното имаше малко шишенце с хапчета, кутия с бял прах, сребърна табакера и три различни по големина вибратора, единият бе с формата на яйце. Шарки вкуси от белия прах, отвори табакерата, помириса цигарите вътре, после провери хапчетата.

— Хей, Шарк, ела насам — извика Гризача от другата стая.

Той постави хапчетата обратно в чекмеджето и го затвори. В другата стая имаше легло за масажи с четири наредени една до друга лампи над него. Двата прозореца бяха от матово стъкло. Две вълнисти папагалчета чуруликаха и се целуваха в голямата клетка от папрат, висяща между кошниците с растения, които първи привличаха вниманието в стаята. До леглото за масажи имаше малка масичка с мраморен плот, отрупана с масла и кремове. В единия край на стаята имаше поне дузина разноцветни възглавници с всякакъв размер, облегнати на стената и разхвърляни по пода. Срещу другата стена бълбукаше огромен стъклен аквариум, от който се блещеха тропически риби с изпъкнали напред очи. Рибите ги разгледаха за момент, после изчезнаха бързо между танцуващите водорасли.

— Уолт Дисни Парк, Музеят на световния океан, та чак и тропическата джунгла изглежда са се настанили тук — каза Гризача възхитен. — Ако пусна децата в тази къща, после с часове няма да мога да ги извадя.

— В тоалетното шкафче оттатък има първокласна колумбийска трева, хашиш и малко кокаин, който на улицата сигурно струваше цяло състояние.

— Не си ли мислиш понякога, че пак не сме случили с работата си? — запита Гризача.

— Мисля си го, но само когато съм буден — каза Шарки. — Да започваме.

— Растенията са идеални за нашата цел — каза Гризача. Той взе един от микрофонните копчета и плъзна иглата в стеблото на една широколистна калатея в ъгъла на стаята. Микрофончето бе насочено към леглото за масажи. Той прокара тънката жица надолу по стеблото на растението, като я прикрепяше със зелени лепенки. После забучи антената в меката почва отдолу и я посипа с малко пръст. Отвори едно от чекмеджетата в куфара си, извади малка тубичка със зелена боя от разноцветната редица и боядиса микрофона, така че той се сля с растението. Изправи се и се усмихна.

— Така. Тази стая е готова.

— Ами, ако тя започне да полива цветята? — запита Шарки. — Няма ли да повреди апарата?

— Няма. Всичко е със силиконово покритие. Херметично. Да се прехвърлим в другата стая.

Той застана в средата на стаята и щракна няколко пъти с пръсти, за да провери акустиката.

— Не е зле — каза той. — Съвсем не е зле. Цялата тая мебел и растенията ще поглъщат повечето от шумовия фон. Няма да имаме много отразен звук. Но трябва да се пазим от тези тонколони на тавана.

Този път той избра един голям фикус и забучи микрофона в дървесното му стебло, близо до пръстта. Боядиса го в кафяво, като си подсвиркваше тихо. Зарови и усилвателя. Шарки стоеше на балкона, като се взираше към паркинга, но почти не молеше да различи фигурите там.

— Хей, Шарк — каза Гризача, — помниш ли когато вкарах една малка радиостанция в учителската стая и хванахме как старият Детмън чука учителката по физкултура?

— Че как да забравя? Нали така си взех геометрията.

— Точно си спомних как тогава си мислехме: „Брей какви долни типове“. А нея си я биваше, Шарк. Отвсякъде. — Той изглади пръстта върху усилвателя. — Като си мисля сега, не мога да кажа, че обвинявам стария Детмън.

— Може би трябваше да изтъргуваме записа с нея, а? За какво ни е днес геометрията?

— Как се казваше тя?

— Мис Цици Торпедо.

— Не, истинското й име?

— Господ да ме убие, ако мога да си спомня.

Нищо не можеше да се види на паркинга. Шарки се върна в дневната.

— Цици Торпедо — повтори Гризача и се насочи към голямата спалня.

Долу на паркинга син мерцедес 450SL бавно навлезе в комплекса и спря пред източния блок. Радиостанцията на Шарки бръмна.

— Зебра едно, тук Зебра три — каза Ливингстън. — Имаме си компания.

— Побързай, Гриз, тя идва — каза Шарки. После натисна бутона на предавателя. — Зебра три, тук Зебра едно. Трябва ни малко време.

— Имате го — каза Папа.

Портиерът изтича от входа на сградата в дъжда и отвори вратата пред нея. Тя излезе от колата след дългия си, обут в коприна крак. Бе малко по-висока от портиера. След няколко крачки пъхна един долар в ръката му.

— Тръгва към фоайето — каза Ливингстън. Гризача, на колене пред растението, боядисваше микрофона. — Предавам я на вас.

Шарки тръгна да излиза от стаята, после се върна до нощната маса. Отвори чекмеджето, извади една от цигарите в табакерата и я пусна в джоба си.

— Да изчезваме, братле — каза той на Гризача, който проверяваше инструментите в куфара си.

— Липсва ми една четка — каза той. — Трябва да е някъде около тези растения.

— По дяволите — каза Шарки.

Папа видя синия мерцедес да спира пред блока и проследи как тя излезе с голяма пазарска чанта от него, даде бакшиш на портиера и тръгна в дъжда. Той натисна няколко копчета на единия асансьор, изпращайки го нагоре, после зачака пред другия. Тя влезе в сградата и се усмихна на охраната. Вървеше с леко повдигната брадичка и гледаше право пред себе си с лазурни очи, преливащи от живот. Бе по-висока, отколкото бе предполагал, и много изправена. Докато вървеше към асансьора, погледна Папа право в очите, но му се стори, че погледът й почти го пробива и стига някъде далеч зад него. Папа внезапно се почувства неловко, не от напрежение, а защото тя се оказваше най-зашеметяващото създание, което някога бе виждал.

Господи, помисли си той, не е за чудене, че се продава толкова скъпо.

Тя спря и се поколеба за момент пред асансьора, който вече пътуваше нагоре.

— Тръгна преди секунда — каза Папа. — Точно проверяваме този сега.

— Благодаря ви.

Глас благ, като перушина.

Тя застана до него.

Папа усети как врата му започва да се стопля.

— За кой етаж сте?

— Десети, моля.

Той натисна бутона и вратите се затвориха. Папа се отмести леко, така че да прикрие бутоните с тяло и внимателно натисна стопа. Асансьорът меко спря между етажите.

— О, и тук ли повреда? — промълви тя.

Папа натисна бутона на предавателя си.

— Ало… ало, там горе, хм, тук е Джонсън. Имам пътник в асансьора и… взе, че спря, все едно няма захранване.

— Нещо не е наред ли? — запита тя внимателно.

— Не — отвърна Папа. — Спират захранването само за секунда. Не се притеснявайте, млада госпожице. — Радиостанцията му изпращя. Беше гласът на Шарки.

— Да, да… извинявай, Джонсън, наложи се… регулираме ремъка за малко… но вече е готов. Давай, можеш да потегляш.

Папа натисна бутон номер 10 и асансьорът потегли.

— Извинявайте, че ви забавихме.

Тя се усмихна, като го гледаше право в очите.

— Няма нищо, моля ви.

Звучеше почти като шепот. Папа усети някакво вълнение, каквото не бе изпитвал от години.

— Хубаво време — заекна той, без да знае какво друго да каже.

— Да, и аз обичам дъжда — отговори тя засмяна.

Хубаво, да, помисли си Папа, какви ги дрънкам? Навън вилнее тайфун, а пък аз…

Асансьорът намали скоростта, спря и вратите се плъзнаха настрани. Шарки и Гризача стояха отпред. Домино погледна първо към Гризача, после към Шарки. За част от секундата се загледа в него, после устните й леко се отвориха и се извиха в усмивка.

— Здравейте — каза тя, докато минаваше край тях.

Шарки бе вкаменен, залепнал за пода, зашеметен, сякаш е бил бит до безсъзнание. В нея имаше нещо повече от елегантност и красота, имаше нещо друго. Нежност, каквато той не бе очаквал да види, и уязвимост, каквато долови в очите и гласа й. Наложи се Гризача да го дръпне за ръкава, за да го накара да се качи в асансьора. Уханието й още бе там. Той я наблюдаваше, докато вратите се затвориха.

— Така — каза Гризача. — Готови сме. Качваме се на покрива, правим по една проба и после може да прескочим до близкия Тако Бел за едно бързо „бурито“.

— Аз гласувам „за“ — усмихна се Папа.

Но Шарки не чуваше думите им. Бе като статуя, впила поглед в затворената врата. Само за броени секунди Домино бе взела своя нова жертва.