Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sharky’s Machine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
hammster (2013 г.)
Начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Уилям Дийл. Машината на Шарки

Американска, първо издание

 

© Delacorte Press/New York

© Иван Коларов, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1997

 

Редактор: Ани Николова

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ 1997

История

  1. — Добавяне

3

Беше пладне, когато Домино прекоси ветровития площад пред огледалната фасада на небостъргача Мирър Тауърс. Камбаната на катедралата започна да отброява удар след удар. Домино потръпна неволно. Не бе от вятъра. Нито от студа. Бе от нещо друго, може би от отражението на улицата зад нея върху сградата. Или от тържествения камбанен звън.

Тя отново потрепери. Какво казваше някога майка й в такъв случай? Някой ходи върху гроба ти.

Тя се отърси от обзелото я мрачно чувство и влезе в сградата. Прекоси обширното светло фоайе до частния асансьор в ъгъла. Мъжът от охраната се изправи мирно, но без излишна помпозност. Усмихна се и докосна с два пръста козирката на шапката си.

— Здравей, Еди — каза тя ведро.

— Мис Домино — отвърна той вместо поздрав. — Как сте днес?

— Чудесно — отговори тя, докато стъпваше в асансьорната кабина от стъкло и мед, прикрепена към външната стена на сградата. Еди освободи с ключа си бутона за изкачване и го натисна. После вдигна от стената телефонна слушалка и я включи на предаване:

— Мис Домино е на път за апартамента си — каза той.

Вратите на асансьора се затвориха с въздишка и той се стрелна нагоре по стената на сградата, спирайки чак на двайсетия етаж. От асансьора очертанията на града се губеха в бляскава мъгла.

Вратите на асансьора се отвориха, откривайки приемна стая също толкова светла, колкото и фоайето на партера, с тази разлика, че тук двойният таван се крепеше от една дузина дебели плексигласови колони. Вътрешността на всяка прозрачна колона бе осветена от сноп светлина, в който се къпеше по една уникална играчка. Електронни играчки, механични играчки, пътуващи, ходещи, пеещи, танцуващи, или говорещи с гласчета, скрити в миниатюрните магнитофони в тях. Всяка играчка представляваше точен прототип на някакъв производствен модел в умален размер и безшумно, и тайнствено повтаряше неговите функции в правоъгълните колони, пръснати в помещението. За Домино тази колекция от кукли, животни, джуджета и други създания се бе превърнала в част от всекидневието. Тя мина покрай тях, без да ги поглежда. Ударите на токчетата й отекваха по плочите на пода.

На бюрото в другия край на стаята снажен китаец с изпъкнали очи, скрити зад силно матови очила, работеше по сложната система от бутони и лостове пред себе си. От малкия транзистор до лакътя му се долавяше тиха музика.

Тя събра пръстите си, долепи длани една в друга и се поклони леко.

— Jo sun — каза тя.

Мъжът от охраната, който бе и портиер, стана и повтори същия жест.

— Jo sun, dor jeh — каза той. После натисна бутон под бюрото и в стената наблизо безшумно се плъзнаха разделени двете крила на врата. — Той ви очаква — каза китаецът и жената изчезна.

Погълна я пищна ботаническа градина, гигантски двуетажен терариум, пълен с редки растения и дървета от цял свят: драконови нокти, моминска папрат, азалии-джуджета, китайски ветрила и амазонски лилии, жълт и червен минзухар, пеперудени гардении и двуметрова папрат — всички цъфтящи под огромния слънчев купол. В единия ъгъл вита стълба пробиваше короните на дърветата, водейки към сайванта над тях.

Тя пое по първата пътека, загръщайки леко полите си, докато минаваше край гъстата, влажна растителност и погледна през зеленината към дебелия прозорец на съседния офис. Произведения на майската и китайската скулптора бяха положени под меката светлина върху ориенталски килими.

На отрупаното с антични предмети бюро по средата на офиса седеше висок, масивен мъж, плешив като билярдна топка, с огненочервена брада, която бе започнала да побелява. Носеше малки кръгли очила със златни рамки и големите му ръце почиваха на бюрото пред него. На лявата си ръка имаше пръстен от платина и нефрит, който покриваше цялата долна фаланга на малкия му пръст. Отпред на копринената му мандаринска риза бяха изрисувани в златен и червен брокат три сплетени един в друг дракона. Той се вгледа в жената зад прозореца за няколко секунди, после се усмихна и натисна бутона, който отваряше вратата между парника и неговия офис.

Тя се спря на две крачки пред бюрото му, погледна го отвисоко, после се извърна леко, повдигна брадичка и изви гръбнак, като го изгледа през рамо предизвикателно.

Невероятна е, помисли си той.

Имаше високи скули и сочни, почти арогантни устни. Гъстата й черна коса бе подравнена на височината на раменете и сега бе разрошена от вятъра навън точно колкото бе допустимо. Вратът й бе дълъг и тънък, а малката падина под гърлото й между извивките на гръдната й кост, бе мека и нежна като цвят. Бе стройна, с дълги крака и тясна талия, а гърдите й бяха стегнати и изваяни. Носеше рокля от „Халстон“, чиято семпла, права кройка ласкаеше всяка извивка на тялото й, а приглушените й розово-сиви тонове наблягаха още повече на цвета на кожата, косата и очите й. Бе млада. Високомерна. Превъзходна. Недосегаема. И отчайващо привлекателна.

— Е? — каза тя и повдигна вежди.

Той се облегна назад в стола си и с жест на възхита каза:

— Voce е bela.

Тя повдигна и другата си вежда и полузатвори очи:

— Muito obrigada.

— Прости ми — каза той. — Ти си фантастична. Muito prazer em reve-la.

Тя изглеждаше объркана и поклати глава:

— Сега вече съвсем те изгубих. Знаеш колко е беден португалският ми.

— Просто исках да кажа: „Радвам се да те видя“.

— И това е всичко, така ли? Просто си доволен да ме видиш? — Тя зае друга поза. Разкопча горното копче на роклята си. После второ. Деколтето й леко се отвори. Той виждаше как гърдите й се издигат в такт с дишането й. Срещал бе жени от много страни, от всички раси, събирал се бе с легендарни красавици, с най-знаменитите курви на света; веднъж бе останал да живее за малко и в една от именитите къщи на Банкок, където се бе любил с по две, понякога и с по три жени наведнъж. Никоя от всичките тези жени не можеше да се сравнява с нейната прелест, с нейната интелигентност или с невероятните й дарби.

Той се засмя на глас.

— Нещо смешно ли?

— Нищо, само се замислих — отговори той.

— Ще ти дам десет долара, ако ми кажеш за какво.

Това го разсмя още повече.

— Каква екстравагантност! Това не струва и цент.

Тя бръкна в портмонето си, извади един цент и го подхвърли в скута му.

— Ето.

— Добре. Мислех си, работил съм упорито цял живот, създавал съм корпорации на всеки от петте континента. Спечелил съм милиони и милиони долари, изградил съм картели. Направил съм всичко това, а, като се замисля сега, бих могъл да съм пак толкова богат, само ако се бях сетил на време да отворя един публичен дом с теб в Хонконг.

Тя отметна назад глава и се разсмя така, че малки сълзи се появиха в ъгълчетата на очите й. Тя мина близко до него, позволявайки първо на уханието си да пофлиртува с него. Той искаше да посегне, да я докосне, но не избърза. Тя го докосна по бузите.

— Виктор, ти си най-очарователният мъж, когото някога съм срещала — каза тя топло.

— Не съм ли и най-щедрият освен това?

— Е — започна тя, — имаше един джентълмен от Кувейт… — Виктор Де Лароза се намръщи. — … който бе изключително щедър.

— Нима? — той се намръщи още повече.

— Но далеч не бе толкова приятен за компания, както ти.

— Благодаря ти.

— Моля.

— Беше ли те водил той в Париж за уикенда? На пазар?

— Не, никога не се сети да ми предложи.

— А някога да е успял да склони най-знаменитите моделиери на света да отварят салоните си специално и само за теб?

— Не, и това не бе правил.

— А водил ли те е на разходка в китайска лодка еднодръвка?

Тя пак се разсмя. Поклати глава:

— И това не.

Де Лароза се облегна назад и се ухили:

— Както виждаш, всяка благодарност си има граници.

— Само моята благодарност към теб няма — каза тя, протегна се, разкопча двете горни копчета на ризата му, пъхна длан вътре и погали гърдите му, като пощипваше леко зърната му между пръстите си. Той затвори очи, повдигна ръка, за да прокара пръсти по облеченото й в сатен бедро, но то бе изчезнало. Тя вече се бе отдалечила от него, неуловима като морско конче. Бе отишла до прозореца и погледна оттам към него.

— А сега правиш играчки — каза тя.

— А ти винаги произнасяш думата играчки с особено пренебрежение — каза Де Лароза. — Аз не правя просто играчки, аз създаваш шедьоври. Знаеш ли, че веднъж бях направил един миниатюрен ролс-ройс. Бе дълъг една педя, но бе изпълнен като абсолютно копие на оригинала. Колелата се движеха, буталата работеха — целият бензинов двигател, дори радиото свиреше. Повторен до най-микроскопичния детайл. Човекът, за когото го бях направил, седна на пода в същия този офис и запляска с ръце като дете, когато дойде да го вземе. Струваше дванайсет хиляди долара — една четвърт от цената на оригинала. Плати ги в брой.

Тя сви рамене:

— Голяма работа.

Той повтори жеста й:

— Голяма работа. Само това ли можеш да кажеш: „Голяма работа“? За него това бе много голяма работа. Както и за мен. Освен това кой не обича майсторите на играчки? Това занимание внушава от само себе си един неповторим респект. Кой ще търси грешки у човек, който живее, за да прави децата щастливи?

Въпросът увисна във въздуха. Домино не го чу. Тя се загледа в площада, където двайсет етажа по-долу две бездомни деца се биеха настървено. Тя пак потрепери.

— Нещо не е наред ли? — запита Де Лароза.

— Нищо. Просто си спомних нещо. Нищо сериозно.

— Ако бе толкова несериозно, едва ли щеше така: да те отвлече.

— Помниш ли, когато бях тук последния път? На Празника на вси светии?

Страх обгърна с тънки пипала гърдите му.

— Разбира се. Помня всяко твое идване тук.

— Когато си тръгвах, на другия край на площада имаше двама мъже. Видях ги, докато бях вътре в сградата. Единият бе много пиян. Бе… толкова… отпуснат, а другият се опитваше да го вкара в колата…

Де Лароза вече не слушаше. Страхът растеше и пълзеше все по-надълбоко в гърдите му. Той притисна кокалчетата на юмруците си едни в други, докато те побеляха. Боже мой, помисли си той, възможно ли бе да е видяла нещо? Това начало на някакво изнудване ли бе? Очите му се свиха за част от секундата. Стари параноични страхове го обзеха наново, възкръснали ненадейно от миналото като рожби на кошмари, загризали пак сърцето му. Внезапно се почувства студен и самотен.

— … просто ми стана жал за него. Стори ми се, че някъде го бях виждала. Носеше някакво кожено яке, много стар модел.

— Разказа ли на някого за това? — запита небрежно Де Лароза.

— Какво има за разказване? Как съм видяла да вкарват един пиян в кола?

— Защо тогава те притеснява толкова?

— Откъде да знам. Нещо… като инстинкт е. Но не мога да кажа какво точно. Глупаво ли ти звучи? Сигурно си мислиш, че приказвам като глупачка?

— Мисля — каза де Лароза, — че далеч не си глупава. — Той се отърси от неприятните си чувства. Не бе сега времето да се занимава с този въпрос. — Виж се сама — продължи той. — Когато влезе, бе, хм… как се казва? Acima… ти искреше. Високо в небето. Сега си толкова тъжна.

Тя се обърна пак към него и се усмихна.

— Няма вече. А ти си прав, аз наистина съм нависоко в небето. Коя бе думата?

— Acima.

— Acima. Така съм.

— И защо? Подготвила си ми нещо ново ли?

— Не, става дума за нещо по-егоистично.

— Е? Всеки има правото да е егоист понякога. Какво има?

— Знаех си, че ще ме разбереш. Точно ти винаги щеше да ме разбереш.

— Хмм. За какво говориш?

Тя прекоси обратно стаята и седна на ъгъла на бюрото.

— Виктор… мисля, че съм влюбена.

Той се взря в нея за момент и после попита:

— Мислиш?

— Не съм го решавала или планирала. Просто ме грабна. Изненада ме. Но, разбира се, винаги съм обичала изненадите.

— А никога ли не си се влюбвала досега?

— О, много пъти — каза тя и се засмя. — Но не и напоследък.

— Тогава наистина се радвам за теб. И кой е този щастлив джентълмен? Мъж е, нали?

— О, да, и ми е много скъп.

— Аха, и познавам ли го?

— Разбира се.

Де Лароза извади голяма хаванска пура и започна да сваля целофана й. Трябваше му малко време, за да внесе ред в мислите си. Оказа се, че новината й го бе разстроила. Тя му взе пурата, отряза върха й и я запали, като я въртеше между пръстите си, за да затлее равномерно. После му я подаде обратно.

— Obrigado — каза той.

— Моля.

Той всмука дълбоко и изпусна бавно дима. Лицето му бе помръкнало.

— Натъжих ли те с нещо? — попита тя.

— Не. Загрижен съм, не натъжен. Знаеш, разбира се, че в понеделник вечер той ще обявява кандидатурата си заедно с откриването на Пачинко!

— Да.

— Продължаването на тази романтична връзка точно сега би било много рисковано.

— Романтична връзка? — каза тя. Думите й увиснаха във въздуха, сякаш сама искаше да чуе как са прозвучали. После тя се намръщи.

— Е, наричай го както решиш — поправи се той. — Влюбване до уши може би.

— Банално. Банални думи и банални фрази — намръщи му се тя.

Де Лароза се разсмя.

— О, скъпа моя, аз ще съм последният, който ще те обвини в някаква проява на баналност.

— Благодаря — каза тя.

— Просто познавам и двама ви така добре — каза Де Лароза. — С Доналд сме заедно от шестнайсет години, а с теб… от две…

— Почти три.

— Да, почти три.

Погледът му премина през нея и спря някъде в растителността отвъд офиса му. Три години. При първата им среща бе действал по силата на моментния си импулс, или поне така си мислеше тогава. Имаше голям късмет, макар че, като си помислеше, действия от подобен род съвсем не бяха в негов стил. За първи път бе видял Домино пред някакъв оказионен магазин в Бъкхед да оглежда зяпнала на витрината един стол в стил „Морис“. Изумителна жена, макар дрехите й да не бяха съвсем в ред, косата й да бе твърде дълга и въпреки това… Въпреки това.

Бе наредил на Чанг да обърне ролса и да се върне. Още разглеждаше стола.

— Цената на този стол е надута — каза той. — Трябва да можете да го купите два пъти по-евтино.

Тя се усмихна в отговор:

— Не ме бива много по тези работи.

— Тогава нека аз действам като посредник в тази сделка.

Образованието й бе започнало още от същия ден. Сега дори той се виждаше принуден да се възхищава от това, в което се бе превърнала Домино. И в този момент, обръщайки поглед назад, той разбра, че срещата с нея не е била просто моментен импулс. Домино се бе вместила идеално в плановете му.

— Ало — каза тя.

Де Лароза прехвърли поглед върху нея.

— Извинявай — каза той. — Мислех си за оказионния магазин.

— Още ти дължа дванайсет долара за онзи стол „Морис“ — засмя се тя.

— Това е една от най-успешните ми инвестиции.

— И какво бе започнал да казваш?

— Ъъ… какво? — почувства се малко неловко той, че е забравил мисълта си.

— Казваше колко добре ни познаваш и двамата.

— А, да. „Обич“ вероятно би била твърде силна дума за случая. Аз се нуждая и от двама ви.

— Естествено. Предполагам, че няма да е вярно, ако кажем, че между всички нас няма обич. Аз обичам Доналд. Обичам и теб.

— Ти обичаш властта, скъпа моя. Това е твоята страст.

— Може би просто липсата й ми е дошла до гуша.

— Работата е там, че след понеделник вечер ти ще се превърнеш в един лукс, който Доналд няма да може да си позволява.

Някаква полуусмивка заигра за кратко по устните й.

— Знаеш ли, доста съм изненадана, че и ти ще застанеш под светлината на прожекторите на своя любим Пачинко! — редом със следващия президент на Съединените щати.

Де Лароза отмести поглед от нея. „Пачинко“ бе най-грандиозното негово постижение, увеселителен парк, какъвто светът още не познаваше. Проектирането и построяването му бяха отнели дълги години. Но оповестяването на кандидатурата на Доналд Хочинс при откриването на парка бе неотделима част от неговия план. Дори самата Домино бе част от него. Де Лароза не вършеше нищо без план. Най-после той махна с ръка.

— Ситуацията ще бъде крайно деликатна — каза той. — Надявам се, че ще съумееш да се справиш с нея. Признавам, че ако изобщо някой е способен да го стори, това си ти. Но китайците имат една поговорка: „Петелът не трябва да се пъчи, докато тигърът е наблизо“. Наоколо ще е пълно с тигри, които само чакат той да направи грешка, за да го схрускат. Това ще го унищожи.

— Тогава ще трябва да действам много хитро.

— Както и си доказвала, че можеш.

— Извинявай. Обидих ли те? Не искам да те наранявам.

— Не, разбира се. Зная, че никога не би наранила някого нарочно. Стана просто така, че аз изглежда си отразях… Как бе онази поговорка за пръста?

— „Ядосан на ръката, взе че си отряза пръста“. Глупава поговорка.

— Да, но вярна. Повече няма да те видя, нали? Това е всъщност новината, която ми донесе.

— Разбира се, че ще се виждаме. Ще бъдем добри приятели.

— Не, делови партньори.

Забележката му я зашемети, сякаш й бе ударил плесница.

— Това ли е била за теб връзката ни през цялото това време? — запита тя. — Надявах се, че е нещо повече от работа. Ти си ми много скъп. Предполагах, че го разбираш.

Той наблюдаваше как дима от цигарата му се къдри към тавана, потъвайки в локвите светлина от вграденото луминесцентно осветление.

— Да — каза той накрая. — Разбирам го. — Тя се протегна и докосна ръката му с върха на пръстите си. — Ти си забележителна — продължи той. — Имаш това, което в Бразилия наричаме beleza inexplicada. Качество, което не може да бъде описано.

— Благодаря.

— Той знае ли за теб? Всичко за теб?

— Не. Необходимо ли е да знае?

Той поклати глава отрицателно:

— Но, ако разбере?

— Някой ден ще му обясня всичко.

— Не, не, няма да можеш, любов моя. Това е нещо, което никога няма да можеш да направиш. Но това си е твой проблем. — После добави: — Значи тази среща бе просто за да си поговорим, така ли? Кратък разговор. Явно трябвало е да бъда разочарован точно последния път.

Тя се придвижи съвсем близо до него, толкова близо, че той усещаше топлината й. Наведе се над него и гърдите й докоснаха тялото му. Устните й се разходиха по клепачите му. Усещането го накара да потрепери.

— Не — каза тя. — Ти си ми много скъп. Ти бе много добър с мен и аз зная какво те прави щастлив, Виктор. Искам нашата последна лична среща да те остави по-доволен от всякога. Една незабравима нощ. Довечера в осем часа ще дойдеш в апартамента ми и аз ще ти дам своя подарък за сбогом, mui bita?

— Да — отговори той. — Разбирам. — Той въздъхна, опиянен от уханието й, без да откъсва поглед от разтвореното й деколте, от роклята, повдигната от зърната на гърдите й. Пръстите й обиколиха леко врата му и наведоха главата му към нея, така че бузата му се долепи до гърдите й.

— И защо трябва да чакаме до довечера? — запита той с треперещ глас.

— Защото — започна тя със сподавен, приканващ, неподвластен на времето шепот — искам да мислиш за тази вечер през целия ден. Така накрая ще бъде много по-приятно.

Той затвори очи, извърна глава, така че да потъне под деколтето й и след миг смучеше от възбуждащия мед на втвърдените й зърна.

— Ти си шедьовър — прошепна той, — би могла да откраднеш брега от морето.

— Трябвало е да станеш поет, Виктор — каза нежно тя.

Ти си поетът, скъпа моя. — Но дори в този момент забравеният страх плъзна обратно в него и ужасът от това, което трябваше да бъде сторено, засъска като грозна заплаха в ушите му. И той не можеше да си позволи да го пренебрегне.