Иванка Могилска
Места за загубване (9)

Ева

Когато нощем заведението затвори, едно име кръжи около мен — Кара.

Ще я нарека Кара. Мисля, че това е истинското й име. Приляга на мелодията, която остава в главата ми след нея.

Понякога се налага да излизам навън. Лошото е, че всичко, което ме заобикаля, се превръща в звуци и се настанява в главата ми. Ужасяващата мелодия на ежедневието ме замайва. Страхувам се от нея. Трябва да вървя до някого. Да се съсредоточа в него и така да туширам заливащите ме звуци. Случва се да срещам хора от заведението. Те нямат нищо против да повървя с тях. Така затвърждават усещането си, че сме приятели. Не се замислят, че не знаят нищо за мен и между нас приятелство не може да съществува. Или за разлика от мен знаят, че само такова приятелство е възможно?

Трябва да платя сметките на заведението, да взема новите менюта, които бях поръчала, и да свърша още някои дребни неща. Обаждам се на фирмата с менютата и под предлог, че не мога да ги намеря сама, ги моля да изпратят човек, който да ме вземе от пощата.

Чувам стъпките на Кара зад нас. Усещам дъха й във врата си. Завижда ми.

Тя иска да…

Върви редом с някого и те, като двойка, излъчват абсолютна сигурност и спокойствие. Всеки знае достатъчно за другия. Изтърпявал е различни приумици. Прощавал е малки и не толкова малки прегрешения и предателства. Преживявал ги е. Плакал е. Празнувал е с другия. Пътували са, хранили са се заедно. Пили са от една чаша и са се напивали. Карали са се за дреболии, които са били най-важните за момента. Разделяли са се и са се събирали. Усещали са омраза един към друг. Били са зависими един от друг. Страхували са се, колебали са се. Най-накрая са постигнали равновесие. Това личи в дребните жестове. В начина, по който пресичат улицата или вървят един срещу друг, за да спрат едновременно, да се усмихнат едновременно и да продължат нататък.

В това отношение е като всички останали. Мисли, че притежавам тайната на подобни взаимоотношения. Разочарова ме.

Най-сетне стигаме до офиса на фирмата. Главата ми е препълнена със звуци и се върти. Взимам менютата и щом чувам вратата да хлопва зад мен, сядам на стълбите да си почина.

Кара стои пред блока. Дебнем се. Тя не знае, че я гледам. Очаквам всеки миг да тръгне нагоре по стълбите…

Вече виждам как разглежда всяка врата…

Прилепва ухото си до нея. На едно място се чуват викове и обиди. Не. Не живее тук.

Следващата врата. Тихо е. Зад друга се чува бърборенето на малко дете. Качва се на горния етаж. Обикаля така цял ден. Врата по врата. Аз винаги съм един етаж по-високо. Наблюдавам я. Чакам да открия заедно с нея „собствената“ си врата, зад която очевадно няма как да се намирам. Скоро ще се качи на последния етаж и ще трябва да се срещнем очи в очи. Ще се престоря, че излизам. Трябва да се разминем по стълбите. Дори да не се гледаме в очите, лицата ни ще бъдат съвсем близо едно до друго. Дали ще се разминем, уж безучастно, ще зависи само от нашата смелост и находчивост. Вече е долепила ухо до последната врата на предпоследния етаж. Приготвям се за срещата.

В апартамента се чува глух удар. Сякаш нещо или някой се е ударил в стената или в самата врата. Кара се стряска. Замръзва. Повече никакъв звук не се чува. Прочита няколко пъти фамилията, изписана на табелата, и слиза надолу по стълбите. Отказва се! Просто е решила, че живея там. Ще дойде друг път. Кога? Зад вратата най-вероятно е паднал забравен в бързината рано сутринта чадър. Бил е облегнат на шкафа за обувки, точно срещу входната врата. Готов! Трябвало е само да го вземат в тази мрачна есенна утрин, но са забравили и това забравяне е причина за нашата неосъществена среща. Какво минава през главата й? Мисълта, че сме стояли от двете страни, аз съм залитнала и леко съм ударила вратата. Как иначе да си обясни последвалото удара твърде явно затишие? Не си и помисля колко е характерно то за един празен апартамент. Може би не се е опитвала да си го представи. На мен ми е познато, защото неговата мечта беше къщата да е празна дори когато той самият е вътре, за да може да постигне тази мъртва тишина на тухлите, завесите и килимите.

Кара смята, че аз я чакам от другата страна на вратата, но не е готова да провери до край. Ще се върне отново. Малко по-късно. Или утре. Но сега й е наистина невъзможно да остане. Не й хрумва да погледне нагоре и да види, че наистина съм тук, не ни разделя дори врата. Тя е от тези, който гледат единствено пред себе си.

Противно на това, което си представям, Кара никъде не отива. Стои долу пред входа. Помотава се малко, после сяда на една полусчупена пейка. Чака да изляза. Заспива. Минавам покрай нея и се прибирам в заведението.