Иванка Могилска
Места за загубване (23)

Ева

Седя на стола си и чакам. Денонощно. Не зная колко време вече я няма. Все по-малко и по-малко чувам. Хората идват, отиват си, говорят ми. Кимам в знак на съгласие. Нямам желание да говоря. Така се разсейвам. Постепенно клиентите спират да ми обръщат внимание. Не искам да ги изслушвам, да давам съвети. Безполезна съм за тях. Безинтересна. Седя на любимото си място с поглед, вперен в прозореца, и не мърдам. Звуците ги няма. Отново съм без тайна. Съвсем, съвсем обикновена. Очаквам я. Макар да не зная ако дойде какво бих могла да й дам? Не е ли по-добре, че не идва? Може би е запазила дарбата си да чува, но след като звуците вече ги няма, какво да я доведе тук? Постепенно хората спират да посещават заведението. Вратата все по-рядко се отваря. Персоналът напуска. Прозорците се покриват с прах. Понякога немирни хлапета рисуват по тях. Мислено им благодаря. През следите оставени от техните пръсти все още мога да виждам част от улицата.

Струва ми се, че времето отново е спряло. Този път нямам причина да търся спасение, защото аз също съм спряла. Неподвижна. Без желание за движение. Седя в сумрака, вперила поглед в прозореца. Всички съмнения са се изпарили. Тихо е. Около мен. В мен. Понякога само долавям далечен смях. Това ми дава нови сили. Знам, че Кара се приближава.