Иванка Могилска
Места за загубване (4)

Ева

Толкова много хора наоколо. Всеки човек — звук. Подреждам ги. Говоря с тях. Слушам музиката на онова, което казват. Забравям думите.

Един звук все по-натрапчиво се повтаря. Обикаля наоколо. Търси пролука.

Преди седмица-две влязох в заведението и се разсмях, за да подредя картината. Нямаше да я забележа ако не беше онзи ужасен звук на счупено стъкло, който ме прониза, когато тя изпусна пепелника. Тогава я усетих. Така са преплетени всички емоции в нея, че сърцевината й не е звук, а цяла мелодия. Привлича ме. Имам желанието да си я тананикам. Забавляват ме неумелите й опити да привлече вниманието ми. Неудобството и интересът, с които ме гледа. Страхът, че става смешна. Чувам всичките й желания и колебания. Притеснява ме само една малка подробност — забелязах, че когато тя влиза — хармонията се разпада.

Наблюдавам я. Идва все по-често и по-често. Седи и си мисли, че ме държи под око, без да я забележа. Когато се приближавам, се вцепенява. Когато се отдалечавам, изпитва облекчение и тъга — иска да се върна обратно. Мелодията й става все по-богата.

Вероятно някъде съществува още някой като мен. Ако тя е този някой, мисля си, би трябвало да я позная.

* * *

Заведението е полупразно. Следобед е, а уличните лампи вече надничат през прозорците. Локвите се окичват с отраженията на светещи реклами. Спокойствието прелива от мен и обгражда цялото заведение, всички посетители. Пълнотата на мига ме кара да се смея, без да има какво толкова да се подрежда.

Изведнъж вратата се отваря с трясък и на прага застава нещо жълто и мокро. Скачам от мястото си. Тя! Черните й коси висят на мокри кичури.

— Добре ли си?

Не отговаря. Изсулва се покрай мен и сяда на отсрещната страна на бара. Обидена ми е сякаш. Все едно нарочно съм я накарала да дойде. Старая се да не й обръщам внимание. Чувам тъгата й, но не я разбирам. Не искам никакви безпокойства да пристъпват прага на заведението. Затова просто изчезвам от залата. Може би ще се откаже от опитите си и ще ме остави на мира.

Продължава да идва. Давам й възможност да ме заговори. Чакам да започне. Не мога да си представя как се започва. С обичайните посетители е лесно. Те не искат от мен друго освен да ги слушам и затова винаги започват сами. Тя иска мен. Забавлявам се, защото знам, че не може да получи нищо. Оставям играта в нейни ръце. Все пак тя е тази, която започна да идва и да ме търси.

Очаквам първата й дума с лек трепет. Това ще определи развитието на отношенията ни и дали изобщо ще имаме такива. Не предприема нищо, предпочита да си тръгне. Пускам я.