Иванка Могилска
Места за загубване (3)

Кара

Аз съм фон. Слива ме с другите лица. Не ми дава контур. Не ме рисува. Искам да ме нарисува. Да ме оживи. Твърде далечна съм. Твърде редки са моите появявания. Моето ежедневие ме е стиснало в юмрука си и колкото и да го моля, не иска да се здрависа с нейното. Затова, когато се появявам, трябва да започвам отначало. Да привличам вниманието й. Да раздвижвам ръката й. Да я накарам да изпита поне желание да хване четката.

Когато бях малка, се затварях в банята, за да не ме намери баба, и се взирах в пода. Той беше покрит с мозайка. В малките бели и черни парченца виждах различни фигури. Куче с отворена уста, превзета дама с бална рокля, лале. После ме намираха и когато успеех пак да се скрия, ми трябваше време да намеря любимците си. Бях запомнила поне приблизително местата им. Знаех, че са там. Нямаше как да се преместят. Трябваше само да положа малко усилия.

Ева не иска нови фигури по мозайката. Задоволява се с това, което вече е открила. Няма време за повече. Няма сила. Ако се развали мозайката заради тези нови фигури? Ами ако — още по-лошо — стане по-красива?

Понякога си давам сметка, че усилията да събудя интереса й са безплодни и нелепи. Не мога да престана.

Все едно. Нищо не може да се направи. За търпеливите винаги идва сгоден случай или времето заличава желанието.

* * *

Вали. Някога скачахме в локвите. Сега ги прескачаме. За първи път неделята не е идеално подредено очакване на понеделника. Твърде много време, което заплашва да ме удави и което не знам как да прескоча. Навличам мушамата и излизам навън. Загубвам се по улиците. Без кола не знам накъде да поема. Наляво — надясно — наляво…

Имам усещането за ученическа чанта на гърба си… Точно така се случваше всеки път…

След мен върви тумба хлапета. Крещят. Заплитат в косата ми мокри листа. Събличат ми дъждобрана и започват да го тъпчат в калта. Нямам никакъв шанс да се измъкна. Плача и си повтарям: „Някой ден ще си купя огромна кола и ще ви премажа!“

Капки се стичат под блузата ми. Отрезвявам се. Качулката е паднала. Косата ми е мокра. Челюстта ме боли от стискане. Трябва да се скрия някъде. Влизам в първото попаднало заведение.

— Добре ли си?

Отново тя! Коварни шеги ми играят улиците, когато тръгна пеша по тях. Винаги ме изхвърлят на едно и също място. Капки се плъзгат по носа и падат в устата ми. Стискам все повече челюстта си. Гледам Ева. Не искам да усещам вкуса на есента, затова не мога да отворя уста и да й отговоря. Кимвам и сядам на бара. От лявата страна. Докато се усетя, пред мен се появяват чай и коняк. От другата страна тя вдига чашата си:

„Наздраве“

„Наздраве“ — кимам аз и капки вода покриват барплота. После тя чете нещо. Аз я зяпам. Барманките си говорят. Закачат я. Шегуват се с нея. Ева ги замерва със смеха си.

Тези, които се шегуват, са непонятни за мен. Завиждам на лекотата, с която спасяват себе си и другите от неловки ситуации, на нехайството им към изтичащото време. Старая се да гледам пред себе си. Имам чувството, че говорят за мен. Те трите. Смеят се. Аз съм изкупителната жертва на неделята.

Искам сметката.

— Уредена е — казва една от барманките. Поглеждам към третия стол, десния бар. Празен е. Нямам друг избор, освен да облека дъждобрана и да се моля да ми стигнат силите да доплувам до спасителния бряг на понеделника.

* * *

Хиляди малки бездействия ми заемат мислите.

— Готови ли са отчетите на банката?

— Направи ли справката?

— Как може да питаш до кога е срокът? До вчера, естествено!

— Някой да иска кафе?

— Приготви ли документите?

Заключвам вратата на кабинета и паля цигара. Правя фуния от някакви сгрешени документи и тръскам пепелта. Горя буквите. Гледам как хартията потъмнява, почернява, превръща се в рана. Дупка в сбърканата част на ежедневието. Поглеждам през нея…

Виждам Ева. Излиза навън. Разхожда се по улиците. Избира най-малките, най-тихите. Малко е неуверена. Светлината е ярка, а очите й са свикнали на сумрака в бара. Върви. Усеща, че минувачите се обръщат след нея. Мислейки, че никой не забелязва, опипва всички ципове и копчета на дрехите си. Приглажда косата. Ръцете й не усещат нищо нередно. Продължава да върви. Все повече хора я гледат. Не се опитват да прикрият любопитството си. Спират се, когато тя отминава. Сочат я на децата си с пръст. Обхваната от паника, Ева не забелязва как е стигнала до булеварда. Появата й предизвиква задръствания. Маха на някакво такси и се свива на задната седалка. Опитва се да си поеме дъх и да каже къде отива. Колата тръгва. От двете страни на булеварда има къщи и блокове. Тя знае, че зад всеки прозорец седи някой и я наблюдава. Вика останалите, живеещи в този дом. Всички се скупчват на прозореца. Бутат се. Настъпват се. Ева обръща глава и вижда, че в къщата отсреща са повдигнали единия край на пердето и също я гледат. Когато таксито спира пред задната врата на бара, тя сякаш не я отваря, а се плъзва през малкия процеп на пощенската кутия. После си взима вестник и сяда от дясната страна, третия стол.

Някой блъска по вратата ми. Гася цигарата. Отварям прозореца.

— Един момент, моля!

Отключвам и пускам задачите от чуждите бележници при себе си.

* * *

Разсипвам захар и чертая фигурки по барплота. Не поглеждам настрани. Чувам как прицелва смеха си в някого. Не към мен. Аз съм случайност. Грижата, която прояви към мен миналата неделя, също беше случайност. Прищявка на скуката.

Не ме поглежда. Тръгвам си с мъжа до мен. И той е случаен. Не съм го виждала преди. Тук всички са постоянни. Който дойде веднъж, остава и си пожелава да бъде обстрелван от смеха й. Ние единствени се измъкваме неранени. Виждам изуменото й лице в страничното огледало на колата на непознатия. Търси ме. Не е видяла къде изчезвам. Вероятно би се възмутила, ако знаеше. Или би ме поздравила. Може би е просто скучаеща жена с пари, която се чуди къде да прекара времето си.

Очите й изглеждат твърде млади за тази версия.

* * *

Изоставям работата си. Все повече закъснявам със сроковете. Искам да седя до барплота — левия — и да се топля.

Спомням си улица, бяла от слънце. Къщите танцуват пред очите ми. Няма никого. Жълт кон прекосява шосето. Спира и очите му се облещват срещу моите. Искам да извикам мама, но тя е далече. Казват, че е там, където няма коне. Още не мога да си представя такова място. Опитвам да избягам. Той не ме изпуска от поглед. Не мърдам повече. Усещам как слънцето влиза под кожата ми и ставам лека. Той идва към мен. Мятам се отгоре му и го пришпорвам. Препускаме към мястото, на което няма коне. Моят ще е първият. Майка ми ще го види и ще ме познае. Ще слезе от колата си и ще скочи зад мен. И ще препускаме през топлото.

Събуждат ме коравите ръце на баба. Лежа на средата на улицата. Питам я, къде е конят. Тя мърмори под нос и ме води в къщи. Слага ме на леглото. Противната миризма на кърпи с оцет гони жълтия кон. Никъде не го виждам, само установявам, че до ден днешен това е причината да ми е непрекъснато студено. Липсата на жълтия кон.

Ева стои до мен и ме гледа. Гледа ме въпросително. Изчервявам се.

— Не Ви чух, извинявайте.

— Питах може ли да седна, но ти явно си заета, така че…

— Не, не… В никакъв случай. Ще ми бъде много приятно.

Сяда до мен. Поръчва си чаша сок. Аз пия водка. Столът ми става неудобен. Мразя я. Защо дойде? Какво иска? За какво бихме могли да си говорим! Ставам нервна. Може би причината е, че отдавна не си бях спомняла нищо. Ако не мога да програмирам спомена, така че да се появява в удобно за мен време, той е излишен.

Различни хора влизат, устремяват се към нас. Поздравяват я. Прегръщат я. Карат я да се смее. Моделират я. Променят я всяка секунда. Тя е пластелинена. Ако владеех изкуството на смеха, бих могла да я моделирам и аз. Мълчи до мен. Не смея да дишам. Мразя я заради момента, в който ще проговори и ще разбере, че аз съм облак, който иска, но не знае как да пропусне лъчите й. Когато все пак се осмелявам да се обърна: крайчетата на устните й са отпуснати надолу; погледът й е загубил блясъка си; подпряла е главата си с ръце, за да се скрие от околните. Хванала съм я в миг на почивка, на поемане на въздух. Щом усеща, че я наблюдавам, мигновено се изпъва отново. Усмихва ми се. Очите се присвиват, готови да се скрият зад пелена от смях. Гледам ги и не чувам какво ми говори. Отварям уста, за да кажа…

Изчезнала е. До мен стои разкъсано пакетче захар. Рисувала е с пръсти. После е замазала фигурката.

* * *

Ако има дума, която да побира всички останали, бих й я повтаряла непрекъснато. Нямам предвид да побира най-великите, най-огромните, най-значимите. Напротив.

Мълча и изписвам името й по сметки, бланки, формуляри, салфетки…

Ева.