Иванка Могилска
Места за загубване (2)

Ева

Знам, че Кара се приближава…

Невероятните истории започват просто и логично. За съжаление можеш да разбереш това дълго след като са се превърнали на спомен. Тогава, преодолял респекта и страха си от чудото може би ще успееш да подредиш липсващите парчета и да получиш обяснение. Стигаш до първопричината. Учудваш се на себе си — тя е толкова дребна — моментен страх, порив да кажеш на някого, че го обичаш или да го стъпчеш…

Можел си да спестиш толкова главоболия, безсънни нощи, плач, ако в този момент не си се подчинил на емоцията, на някоя нелепа мисъл. Можел ли си? И започваш да предъвкваш събитията отначало…

Срещам го една вечер на улицата. Носи книги, папка (по-късно разбирам, че са чертежи), от палтото му се подават моливи. На горния ляв джоб има огромно синьо петно. Той не ме вижда. Блъсва се в мен и понеже съм ниска, бузата ми обърсва джоба му.

— Извинявайте — казвам и придържам книгите, докато намести папката под мишницата си. Вали и ако се разпилеят по земята, срещата ни ще започне зле.

— Няма нищ… О, боже!!! Аз ли направих това? Много съжалявам. Боли ли Ви? Добре ли сте? Имате много нежна кожа… Толкова бързо…

Тромав е и трябва да поддържам и папката, докато се суети около мен. Нищо не разбирам. По тротоара се разхвърчават моливи. Продължава да вали. Не се сещаме да се скрием. Докосвам бузата си. Нищо необичайно. Само пръстите ми са сини. Засмивам се насреща му.

— Това е мастило. Сигурно се е разтекъл някой химикал в джоба Ви.

Веднага губи интерес. Втурва се да събира разпилените моливи. Кой ли ще изпере палтото?

Не знам дори името му. Изваждам кърпичка, хващам го за ръкава и го дърпам да се изправи. Чистя го. Продължава да вали. Знам, че няма да помогне, но така мога да го задържа още минута поне.

Малко преди това…

Обикалям за пореден път града, без дъждът да ми прави впечатление. На едно място виждам три черни котки, излегнали се на три бели автомобила. Нереално е като в романите, които четях като малка. Камбаната на близката църква удря пет пъти. После времето спира без видима причина. Вероятно котките са преместили опашките си от дясно на ляво. Не срещам никакви хора. Ако времето е спряло за момент и ние сме консервирани в настоящия миг, защо аз се движа? Обикалям улиците отново и отново. Не срещам никого. Заричам се, че първия, който срещна ще задържа при себе си, за да може следващия път, когато на някоя котка й хрумне да си премести опашката от дясно на ляво, да не се разстройвам от това.

Когато най-накрая го срещам, не разсъждавам дали ще си подхождаме или не. Това е без значение. Понякога просто се налага да си подхождаш, да се излъжеш сам, защото страхът така или иначе ще те измами. По-добре е доброволно да избереш своя вид лъжа. От мига, в който го издърпах, за да почистя петното до бягството му от малката музикална кутия, в която живеехме и която възприемаше все повече като единствена пречка за своето развитие, никой от нас не си призна, или поне не гласно, че другият е само спасителна лъжа. Кратка почивка преди да се втурнеш да търсиш друга, по-удобна. След изчезването му бях по-щастлива отколкото в деня, в който го доведох в дома си.

Ако трите черни котки върху трите бели коли не бяха преместили опашките си от дясно на ляво навярно някоя друга история би ме навела на същите мисли.

Предпочитам да си казвам, че ако не бяха тези котки, може би нищо нямаше да се случи.

* * *

Струва ти се, че всеки миг ще откриеш причината за вашето фиаско. Разглеждаш с лупа дори трепването на миглите — твоите и на другия. Отговорът е в единия от двама ви. Никога не ти хрумва да го търсиш между двама ви.

Седя в стаята. Обицата ми се плъзга по блузата и тупва на земята. Той се стряска и изкривява линията. Спрели сме дори часовника, за да не го смущава, а сега този трясък.

Не смея да помръдна. Само главата ми леко се е наклонила, освободена от част от тежестта. Той е замръзнал с поглед, вперен в изкривената линия на чертежа. Страхувам се да се обърна. Когато виждам лицето му, надвесено над мен, не мога да го позная. Целият е червен. Сигурно ще получи удар и ще се строполи до обицата — син камък с изрисувано цвете върху него и със сребърен обков отстрани. „Дано не я е настъпил — мисля си. Тези са ми любимите.“ Никога не ме е удрял. Ако ме удари, ще си отида. Но той не ме докосва. Само все повече почервенява. Главата му всеки момент ще експлодира. Ще ме опръска с кръв и мозък. Защо просто не ме удари и да приключим? „Кажи нещо, миличък? Много съжалявам. Не съм мърдала. Не знам как стана. Просто гледах през прозореца и тя падна. Прости ми, любов моя. Моля те, кажи нещо.“ — по-добре да се извинявам, вместо да чакам експлозията.

— Защо изобщо носиш тези глупави дрънкулки? — изригва вулканът и после… После с жест ми заповядва да млъкна и се връща при чертежа си. Не е настъпил обицата, но тя остава на пода. Не мога да я взема. Не мога да помръдна, защото при следващия, дори най-незначителен шум той наистина ще се пръсне и ще трябва да чистя целия под и дрехите си, а обицата все едно няма да мога да нося повече, защото полицията ще я прибере. Нали винаги прибират оръжието, с което е извършено престъплението.

Продължавам да гледам през прозореца. Не виждам нищо, само се моля да не падне и другата обица. Цялата ми енергия е насочена към това да поддържам закопчалката й затворена. Той се е успокоил и продължава да работи. Ако някой вдигне обицата от пода, може да се смята, че нищо не се е случило.

Или…

В кухнята съм. Плача. Няма причина. Ние се обичаме. Той е добър, мил, с чувство за хумор, грижовен, с хубава професия. Идва и ме прегръща. Трие сълзите ми.

— Недей да плачеш, миличко. Недей. Сълзите ти оставят следи по масата. Ще повредиш дървото.

Утешавам се. Или поне не плача вече. Мечтая си да го убия. Кроя планове докато ме прегръща. Искам да е мъчително. Но не мога да понасям кръв. Ще припадна преди да съм успяла да го довърша и тогава е ясно кой кого. А той… той не понася никакви звуци. Може би просто трябва да пусна прахосмукачката до ухото му и така да го свърша. Трудно ще е да я извадя незабелязано. Имам изрично нареждане да чистя само когато го няма.

Малко по-късно мия чаши. Веро на гъбата. Гъбата в чашата. Завъртане. Изплакване. После следващата. Застава зад мен. Мълчи. Стискам чашата. Стъклото се пропуква. Продължавам да натискам. Чашата се разпада в ръцете ми.

— Щеше да ме удариш, нали? Знам, че искаше да ме удариш с чашата!

— Исках — казвам. Не разбирам защо откритието те радва толкова.

После той събира парчетата от чашата, изхвърля ги и ме целува по врата. Аз…

Въпрос на нерви е, кой ще си тръгне пръв. Този, който напуска, ще вземе чувството за вина със себе си. Другият е жертвата. Чист, невинен, изоставен, верен до край. Той печели симпатиите. Затова стискам зъби и чакам.

Правя вечерната си разходка между големия дъбов скрин и тоалетката, покрай креслата. (Винаги закачам единия край на червените им покривала.) Стигам до прозореца. Поглеждам. После обратно към скрина. Никога не се гледам в огледалото. Виждам как всяка моя крачка излъсква кафявия под все повече и повече. Няма да престана докато подът не заприлича на лист хартия. После листът ще се скъса. Ще падна, изляза, приключа с нормалните понятия за вън и вътре. Тогава сигурно той ще ме търси. Имам чувството, че желанието му да успее е породено от страстта му да ме тормози. За да стигне върха, трябва да работи много. Когато работи, трябва да е тихо. Мразя тишината!

Един ден, малко преди кафявият под да изтънее съвсем, търпението ми е възнаградено. Прибирам се. Заключвам вратата. Няма го. Всяко скръцване ме кара да подскачам.

Успокоявам се бързо. Сигурна съм, че го няма. Изнесъл е хартиите, писците, домашните си чехли. С наслаждение се разхождам по дървения под, без да си събувам обувките. Симфония от почукванията на токчетата ми по паркета. Гривната ми се удря в шкафа и го одрасква. Спя с дрехите. С обувките. С обиците. Мечтая си леглото да започне да скърца при всяко мое помръдване. Купувам си радио и телевизор. Пускам ги едновременно. Пея. Свиря с уста. Говоря на огледалото. Сигурна съм, че говоря и насън. За съжаление спя сама и няма кой да потвърди. Една нощ нагласям диктофон на възглавницата си. На сутринта прослушвам записа. Доволна съм. Говоря и на сън.

Докато живеем заедно, си измислям една игра. Разхождам се по улиците и се опитвам да разгранича шумовете. Кола, тролей, автобус, отваряне и затваряне на врата — дървена, желязна, стъклена. „Такси!“, злобен шепот на продавачки, откъслеци от разговори, дори дръпване от цигара, падане на кестени и листа… После си избирам звук, винаги се намира един по-особен, и го следвам. Опитвам се да отгатна кой е собственикът му. Как изглежда, къде живее. Сверявам истинския образ с въображаемия. Все по-рядко греша.

Измислям нови звуци. Подреждам ги в главата си. Размесвам ги. После пак. И пак. Той се върти в леглото по цели нощи, а аз измислям. Той се оплаква, че сънува кошмари. Аз му съчувствам. През деня бързам да изляза, да събирам още, за да мога вечерта да започна да сътворявам любимия си звук за тази нощ.

Него вече го няма, но не мога да спра. Продължавам да измислям. Главата ми се препълва. Подреждам ги непрекъснато. Мозъкът ми отказва да спре. Измисля още и още. Не мога да си поема дъх без нов звук да се намести в главата ми. Мъча се да намеря един, който да подчинява останалите, да ги дирижира. Колкото повече търся, толкова повече се натрупват, а този, който ми трябва, го няма… Струва ми се, че ще оглушея.

Нощем звуковият терор е най-силен. Оставам на автопилот, абсолютно оглупяла и безчувствена. Както когато той живееше при мен и усещах как тишината премазва главата ми. Сякаш все още спи от лявата страна на леглото.

Решавам да премахна наистина всяка следа от него. Да се отърва от къщата, в която сме живели. Не просто да я продам — да я залича. Да не остане никакъв спомен за нея, защото тишината се е просмукала в тухлите и ме унищожава, преоблечена с дрехите на безбройни звуци.

Тегля заем от банката. Наемам работници, проектанти, дизайнери. След шест месеца заведението е готово. Набирам персонал. Влизат първите посетители. Идват все повече хора. Шумът е невъобразим. Тишината е мъртва!

Започвам да се смея все по-често и звуците в главата ми се подреждат. Не измислям нови, нито усещам ужасното притискане на слепоочията.

От ненужната вече игра ми остава особена дарба — мога да изтегля душата на всеки, който влиза, и да я превърна в звук. Достатъчно е да се разсмея и всички посетители на заведението се превръщат в мелодия, звучаща в главата ми. Забавно е. Притежавам най-съкровената тайна на всеки един. Това ме лишава от възможността да съм близка с тях. Няма какво да откривам. Можем да общуваме спокойно. Възможност да ме наранят не съществува. Те се радват на моето внимание. Ценят го. Домогват се до него и в същото време са спокойни, защото знаят, че няма да ги занимавам със себе си. Моята история е неразказваема.

Смехът подрежда целия хаотичен свят, който нося в главата си. Щастлива съм. Това е всичко, което съм искала — обградена от внимание и в същото време предпазена от наранявания. Понякога само превъртам в ума си цялата история отначало и не мога да си спомня — смеех ли се преди да го познавам?