Иванка Могилска
Места за загубване (5)

Кара

Как ще реагира, ако й напиша писмо? Не email, не sms. Най-обикновено, старомодно писмо. Как ще отвори плика? Ще го разкъса? Ще потърси нож? Ще го отвори веднага или ще изчака? Ще забрави тази смешна приумица и ще го намери след време, докато бърка в джоба на някой, вече излязъл от мода, панталон?

Успокоявам се с мисълта, че не знам името й и затова не мога да изпратя писмото. Оставено от моята ръка, то ще загуби чара си. Няма да е забъркан никой друг. Пощальонът няма да поеме част от моята отговорност.

Истината е, че не зная какво да напиша. Няма и една дума, която да изпитвам необходимост да й кажа.

Бял лист, запечатан в плик и донесен от пощальона, е твърде опасен. Може да го отвори и да прочете нещо, което не желая да признавам.

* * *

Цял ден обикалям. Среща ме на улицата. Вървим една срещу друга сякаш се познаваме от години. Ще спре срещу ми всеки миг. Тогава…

Кани ме на кафе. Седим някъде извън бара, извън всички офиси, коли, апартаменти, с изключени телефони. Някъде, където има река. От време на време Ева се смее на шегите, които разказвам. Разказвам все повече и повече. Една след друга. Карам я да се залива от смях. Всички се обръщат и ни гледат, но това не ме притеснява. Никой не би могъл да се разсърди на хора, които се смеят…

Виждам я да идва срещу мен. Като закована съм. Седя и гледам как се приближава. Успявам само да се усмихна на жената, която ме подминава и ме поглежда изумено, защото, разбира се, това не е Ева. Как би могъл смехът да се разхожда по улиците в работен ден? Включвам си телефона. Скалъпвам поредната лъжа за шефа, който крещи нещо за последно предупреждение, и побягвам към офиса.

* * *

Опитвам се да разсмея продавачката на вестници. Подхвърлям й смешки, докато тя ми подава, както всяка сутрин, вестниците. Или не ме е чула, или е толкова изненадана, че не знае как да реагира.

Слушам новините по пътя към офиса. Не забелязвам червените предупреждения на светофара и се натрисам в някакво такси. Нищо сериозно. Шофьорът започва да крещи. Не го слушам. Стоя, покачена на десет сантиметровите си токчета, и гледам как подскача около мен дебеличкият таксиджия, зачервен от гняв. Смея се. Смея се,

докато не идва полиция. Всъщност смея се и след това, чакайки шефа да се разбере с хората в полицейското управление за служебната кола. Смея се, когато се опитва да поговори с мен и ми предлага да си взема отпуска. Най-накрая той прекъсва смеха ми с два шамара. Моят шеф, който някога искаше да му родя три малки шефчета, за да ги разхожда с количка по улицата.

Тя застрелва хората от упор и всеки отговаря на изстрелите й с усмивка. Аз се забавлявам, за което получавам шамари от настоящия си шеф и бивш любовник. Той зарязва работата си и ме изпраща до в къщи. Някога имаше ключ. Една вечер просто смених бравата. Влиза вътре. Разхожда се. Иска да говорим сериозно. Аз искам да го разсмея. Резултатът — недоумение, съчувствен поглед от негова страна и два аспирина. Този път спя, без да сънувам.

* * *

Седя с гръб към нея. Опитвам се да чета. Гласът й ми пречи. Говори с някакви хора. По говора мога да си представя как изглежда жената — превзета, с дълъг остър нос и боядисана в червено или русо коса. Мъжът мърмори тихичко в знак на съгласие със своята мила.

Изведнъж Ева решава, че мястото на дългоносата е неудобно и я убеждава да се сменят. Сега гърбовете ни могат да се разгледат. Делят ги само два бели стола. Тя говори непрекъснато. Не дава думата на никого. Механично отгръщам страниците на книгата. Слушам я. Онези двамата се кикотят.

„Господи, мила, колко забавна си!“

Имам желание да се обърна и да ги разгледам. Вероятно и нейната цел е такава — да ме спипа, че я слушам, да си достави удоволствието на още една победа. Продължавам да разлиствам страниците на книгата. Свела съм поглед към тях и се опитвам да се концентрирам върху плетеницата от букви.

„Мила, ти си майстор на всякакви истории. Толкова се радваме, че се запознахме. Мога да те слушам безспир.“

Ева е неудържима. Бълва думи. Онези двамата въздишат блажено — някой измисля уникален начин да ги забавлява. Само тях. Специално тях. Те са готови да повярват на всяка нелепица само ако им обещаят, че са първите, които я чуват, че е измислена единствено за тях.

Полагам всички усилия да не се смея. Тя се пали все повече. Колкото повече се развихря, толкова по-безинтересна става. Може би прилича на себе си, но със сигурност не прилича на Ева.

Потънала в книгата, не мога да реагирам, когато виждам червения сок по страниците.

„Господи, мила, внимавай! Дай да те избърша.“ Суетня зад гърба ми. Искам кърпа от барманката. Изтривам се и си тръгвам. Все още услужливите й събеседници не са я оставили на мира и тя не знае, че моята залята с доматен сок книга е останала самотна и подгизнала на барплота — доказателство, че нещо се е случило.

* * *

Влизам и я виждам веднага. Седи на бара — точно срещу вратата, и говори с някакъв мъж. Отново по-млад от нея. Толкова са увлечени в разговор, че не ме усеща. Сядам в дъното на заведението, за да мога да ги наблюдавам. Пуша наргиле. Гледам втренчено. Този път не се смее. Не се усмихва. Искам да знам за какво си говорят.

Превръщам се на ухо. Слушам лицата им. Водят един от онези разговори „за живота“, в които всички казваме повече, отколкото искаме, и които са безсмислени, защото докато говорим, сме способни да променим света, а после, щом еуфорията премине, се чудим, защо изприказвахме всичко това, главата ни боли като след препиване и ни е срам да срещнем този, с когото ни се е струвало, че сме летели. Не говори тя. Не лети тя. Само помага на момчето срещу нея да разпери крилата си. Слуша и от време на време вметва по някоя дума. Не се смее. Всеки смях би обидил хвърчащия.

Виждам профилите им. Наведени са един към друг, почти шепнат въпреки високата музика. Ева го гледа, той нея не. Само говори и говори. Тя се извърта все повече. Все повече обръща лицето си към мен и подлага ухо под устните му. Посягам да дръпна от наргилето, когато ме вижда. Не е очаквала. Вкаменява се. Очите й не се отделят от моите. Каменна е сега. Очите й са каменни. Страхуват се да помръднат. Притеснявам се момчето да не усети, че тя вече не го слуша. Толкова е увлечен в себе си, че не забелязва. Не знам какво изразява камъкът — радост, изненада, гняв, объркване… Приятно ми е да го държа в подчинение. Да го видя безпомощен, лишен от оръжието му. Бих могла да го държа така докато оръжието ръждяса, докато устата й се вкаменят наистина и тя престане завинаги да се усмихва. Това би ми помогнало да се върна към нормалния си делник и може би дори да се съглася да отгледам три малки шефчета. Ще се лиша от единственото място, на което мога да си спомням, да се ядосвам от това и да усещам, че има и нещо друго, което неусмихващите се пропускат. Устоявам на изкушението.

Кимвам й. После отмествам погледа си. Камъкът омеква. Превръща се на глина. Не се усмихва. Проверява с бърз поглед дали момчето е забелязало нещо. То не спира да говори. Усещам как се е съсредоточила в мен, макар че не желае да ми обръща внимание. Момчето чувства, че приземяването е започнало, но не разбира защо и кога. Ева клати глава срещу него, появява се усмивка. Той плаща на барманката и се сбогува. Не е разбрал какво се е случило, но усеща нечие невидимо присъствие. Аз допушвам наргилето си и също тръгвам. Тя остава — камък с тежестта на птиче перо, гледа пред себе си и продължава да се усмихва.