Иванка Могилска
Места за загубване (8)

Кара

Тишината на стаята не ми дава мира. Пускам телевизора. Пускам музика. Завивам се през глава. Нямам какво да правя в къщи. Скучно ми е.

Как ли изглежда кухнята на Ева? Дали мие редовно чиниите? Дали прави мусака?

Ставам и се запътвам към нея. Минавам покрай прозорците на заведението. Вътре е. Отново с червена блуза. Стои точно срещу мен, права до бара. Подпряла се е на него и се усмихва. И аз се й усмихвам. Нещо ме заслепява за секунди. Едва сега виждам на кого се е усмихвала — един мъж я снима с фотоапарат. Вечерят заедно. Изглеждат погълнати от разговора си, спокойни. Приличат на двойка, живяла заедно години наред. Приличат и на любовници, едва намерили сили да се отделят един от друг. Бих искала да чуя за какво си говорят. Колкото по-обикновен и делничен е разговорът им, толкова повече ще му се радвам. Не влизам вътре.

Не знам накъде да поема затова просто сядам на бордюра. Мисля си за плочките. За следите по тях. От тези следи се образуват пукнатините, грапавините, дупките — йероглифи, разказващи историята на всеки един минувач. Само да може да ги разчете някой. Хората не полагат усилия. Вървят върху собствените си истории и когато плочките се наситят с твърде много информация (а според тях станат негодни за употреба), ги сменят. И всичко започва отначало. Стъпки, пукнатини, грапавини, дупки… Тя минава оттук всеки ден. В тези плочки е заключена нейната история. Във въздуха около заведението е нейната тайна. Дишам с пълни гърди.

Едва доловим звук на приплъзване зад гърба ми. Извръщам се. Махат част от стъклата на прозорците. В чест на последната топла есенна вечер, вероятно. Навсякъде, където е Ева, има топлина.

* * *

Какво би се случило, ако все пак успея да я привлека към себе си?

Не знам.

Ако я познавах, бих измислила какво да й предложа. Знам, че всичко е сделка. (Работата отдавна ме е научила на правилата на всяка една игра.) Само понякога се усъмнявам в това. Бързам да отпъдя подобни мисли. Ако не всичко е проценти, разход, приход, печалби и скрити фактури, как тогава ще й поискам каквото и да било? Какво да обещая, че ще получи в замяна?

Всяка вечер Ева седи на своя трон и се смее. Знам какво печелят тези, които попиват смеха й. Отчасти знам какво печели тя от тях. Но съм сигурна, че като всяка сделка, и тази си има тъмна страна. Ето това искам. Тъмната страна. Необявената печалба на Ева. Трябва да е много голяма, за да се съгласи да играе толкова смело и всеотдайно. Играе така, че никой в заведението не желае да се замисли какво има зад играта. Крие нещо, което искам да притежавам.

Какво е то?

Не знам.

Как се казва?

Не знам.

Ще го наричам просто тайната. Искам тайната. Искам да разглобя механизма на Ева и да го разуча. Но за това трябва да имам време. Сещам се, че след инцидента с таксиметровия шофьор шефът предложи да изляза в отпуска.

Тичам към офиса. Подавам молба. Шефът я подписва с доволна усмивка. Излизам. Портиерите ми пожелават приятен ден. Вратата хлопва зад гърба ми. Озовавам се с огромно количество неангажирано с нищо време. Още секунда с тази мисъл в главата и ще припадна. Непланираните отпуски изморяват. Когато няма хотелски резервации, екскурзовод, сауна, рум сървиз, карта с отбелязани на нея забележителности, отпуската се превръща в поредица от скучни дни, в които мечтаеш за офиса. Все пак рискувам. Няма да пътувам. Ще остана тук. Ще я разгадая. Искам да разчета знаците, които оставят живеещите с лекота, без да си задават въпроси или поне без да дават вид, че се страхуват от отговорите, за да мога да тръгна по тяхната пътека. Прибирам се. Не включвам телевизора. Навличам дрехите за отпуска и излизам.

Отивам да пия кафе. Ева вече е там. Поръчала си е закуска. Чете вестник. Не ме поглежда. Сякаш е сама в цялото заведение. Предвидливо съм изключила звука на телефона. Безсмислени са усилията ми да привлека вниманието й. Мълчи, не вдига глава от вестника. Не говори с барманките. Звъни телефонът й. Да, ще бъде тази вечер в клуба. Кой клуб, чудя се. Кога ходи в този клуб след като винаги, когато идвам, е тук? Още един телефонен звън. Чувам как убеждава някого, че ей сега идва. Решавам да я проследя. Плащам кафето и излизам още преди да е тръгнала. Не мога просто да вися отпред, затова събирам целия натрупан от филми опит, купувам вестник от първата будка, разгръщам страниците и чакам да излезе. Ръцете ми изтръпват. Мразя да чета вестник права. Тя излиза и свива по една задънена уличка. Отключва колата си. Булевардът се вижда. Тичам, спирам такси.

— Накъде сте?

Мълча. Чакам да видя посоката, в която ще поеме.

— Момент, сега ще Ви кажа.

Допирам изключения телефон до ухото си и започвам да говоря. Бръщолевя всякакви глупости. Шофьорът се изнервя. Най-накрая виждам как колата й излиза от уличката.

— Приятелката ми каза, че е сложно за обяснение, така че може ли просто да я следвате?

Той подкарва таксито със сумтене.

— А Вие защо не се возите с приятелката си?

— Тя… тя страда от клаустрофобия и не може да се вози с други хора в колата.

Цялото ми внимание е съсредоточено в малкия силует на мястото на шофьора в червената кола пред нас. Явно си е пуснала музика. На кръстовището колите ни спират една зад друга. Виждам, че Ева пее. Свивам се на задната седалка с надеждата, че шофьорът няма да коментира и разпитва. Слава богу, говори по станцията и това ме спасява. Нито тя ме вижда, нито той се учудва на странното ми гърчене. Продължаваме.

Ева паркира пред пощата и влиза вътре. Аз освобождавам таксито и се разхождам по малките магазинчета наоколо. Продавачките непрекъснато ме заговарят. Мразя прекалено любезните продавачки, на които се чувстваш длъжен.

Излиза от пощата с някаква жена. Тръгват пеша по улицата. Говорят. Не изглежда да бързат за някъде.

Офисите пращят от напрежение, което избива през мазилката на сградите, кара шофьорите да нарушават правилата за движение. Катаджиите спират винаги най-малко виновния. Продавачите се карат с клиентите. Циганетата продават вестници и се бият за една дъвка и две тубички лепило. Майка изпуска от поглед детето си на кръстовището и го набива от ужас, че нейното невнимание е можело да причини смъртта му. Детето се разплаква. Плачът стряска един уличен пес и така хлапето спасява пазарската чанта или глезените на пенсионерката, която се опитва да отключи входа на кооперацията. За съжаление не може да я спаси от крадци. Кучето освобождава терена и едно момче грабва чантите на бабката — и пазарската, и дамската. Бяга с чантите, бабката крещи след него. Той бута момиче с бяла пола и бели ботуши, тя стъпва на счупена плочка и кална дъждовна вода започва да се стича по краката й. Псувните й затъмняват тези на спрелите наблизо таксиджии, които досега са я оглеждали и коментирали. Тя се обажда с плачлив глас на някого по телефона и аз вече си представям как няколко дебеловрати мутанта тръгват по следите на момчето, което зад ъгъла е разтворило пазарската чанта и е извадило оттам хляба. Сграбчват го и скоро самият той прилича на къс кърваво тесто. Бабката в това време я разпитват изнервени полицаи, които, естествено, няма да открият нищо. Само след няколко дни във вестниците ще излезе кратко съобщение, в криминалната хроника, че е открит неидентифициран труп на момче на възраст 15–17 години, ако някой има информация, нека да се обади на телефон 166 или в най-близкото поделение на МВР. Бабката се оглежда за свидетели, но ние отдавна вече сме отминали. Само аз съм видяла, какво се е случило. Те двете, увлечени в незначителен разговор, не виждат нищо около себе си. Всички ме блъскат или аз блъскам някого и непрекъснато мърморя „извинете“ и „няма нищо“, а те вървят, сякаш улицата е тяхна. Само на моменти едната прихваща другата под ръка, за да я предпази от някой бързащ минувач. Изглеждат така спокойни и уверени, така безгрижни, сигурни — ако се изпречи нещо пред тях, ще го преодолеят, че започвам да се изнервям. Иска ми се да спъна непознатата, да я оскубя.

Представям си как се хвърлям на врата й с крясъци. Настава суматоха. И двете са объркани. Стоят и не помръдват от изненада. Размазвам грима им. Раздирам лицата. Ръцете ми са червени, изтривам ги в дрехите им. Повалям ги на земята и краката ми, независими от моята воля, започват да ги ритат. Плача и в същото време съм доволна, че тези устни никога повече няма да се усмихват и светът, в който съм свикнала да живея, отново ще ми изглежда нормален и удобен.

Преди да успея да се уплаша от себе си, те хлътват в някакъв блок. Вися отвън. Разглеждам надписите по пощенските кутии. Чудя се коя от тези фамилии й отива. Ако изобщо живее тук. Не излизат. В обраслия с треви и храсти двор има останки от пейки. Намирам една почти здрава и сядам, така че да мога да наблюдавам входа. Храстите ме скриват. Никой не може да ме види. Увивам се в якето си. Не отделям очи от входа, но ми става блудкаво, чоглаво. Струва ми се, че всичко това вече съм го правила, чувала, чела. Не се опитвам да си спомня къде. Вероятно чувството, че си губя времето, което ме застига на моменти, е виновно за тази лъжеповторяемост. А може всичко това вече да се е случвало и аз просто го прехвърлям в собствения си времеви коридор.

Понякога си мисля, че всички живеем абсолютно еднакъв живот. Просто сме започнали по различно време. Няма смисъл да ги следя. По-добре да се прибера в къщи, да се завия, да си пусна телевизора и да чакам да ми се случи това, което вече й се е случило. Това е единственият начин да разгадая тайната й.

* * *

Скачам стреснато. Стискам в ръцете си малко циганче. То изпищява, вперило в мен очи. Късното есенно слънце се е скрило. Леко съм замаяна. Вратът ми е схванат. Заспала съм на пейката, а цигането се е възползвало от случая да ми претръска джобовете. Пускам го. То разтрива китките си и не спира да ме гледа. После се навежда, взима камък и виждам как камъкът се приближава, а циганчето се отдалечава от мен и в последния момент успявам да се отдръпна. Няма смисъл да стоя повече тук. Тръгвам към пощата. Колата я няма там. Имам още половин свободен ден, с който не зная какво да правя. Вижда ми се толкова дълго времето, което трябва да прекося, за да стигна до вечерта, или по-точно до мига, в който ще затворя очи и ще заспя.

Прибирам се в къщи. Лягам си, завита през глава, и стискам очи. Сънувам три редици хора, които отиват на работа. Ева седи с гръб към тях и се смее. Те не я чуват. Или поне не дават вид. Гледат в земята и внимават да не се залеят с кафето, което носят. Тя се обръща. Знам, че е млада, но не мога да видя лицето й. Виждам само устните, без бръчки покрай тях. Разтварят се все повече. Заплашват да погълнат хората. Смехът е като вятър, който отвява чашите с кафе, завърта ги над редиците. Започва да вали кафяв дъжд. Хората са принудени да вдигнат глави нагоре и да отворят уста, ако искат да пият кафе, за да се събудят.

Ако не се събудят, ще направят хиляда грешки в работата си. Ще трябва да останат до късно вечерта, за да ги поправят. Половинките им ще се разсърдят. Ще ги очакват намръщени в къщи. Двамата ще се карат, децата ще слушат уплашени, прилепени до вратата на кухнята. После тя ще си легне, а той ще се прави на сърдит и ще продължава да пуши. Малкият им син ще отиде при него. Ще го дръпне за ръкава. „Иди да си легнеш при мама.“ И бащата ще отиде. На следващия ден те пак са на работа и трябва да отделят пари от заплатата си, за да платят грешките, направени предишния, което в края на месеца би довело до нови скандали. Затова никой не се колебае. Всички са вдигнали глави и пият кафявия дъжд. Капки кафе падат в устата им и докато преглъщат, от всички гърла се чува странен звук — сякаш се смеят. Спрат ли да се смеят, ще се задавят. Продължават и продължават да преглъщат. Ева отдавна е изчезнала и не вали, но никой не забелязва. Опитвам се да я намеря. Редиците се сгъстяват все повече. Звукът пробива ушите ми и това вече не е смях, а грачене. Виждам крилата на хората, черни и огромни. Те я закриват от очите ми… Знам, че е там, но не позволяват да я стигна. Започвам да скубя перата на хората… тогава те се обръщат срещу ми, обграждат ме. Не мога да я видя. Опитвам се да избягам, но кръгът се стеснява все повече и вече усещам разтворени клюнове, опрени в мен…

И се събудих.

* * *

Полагам усилия да не изляза от къщи. Разглеждам стари снимки. Целият първи А. Учителките, вперили победоносен поглед в обектива. „Випуск 19… на добър час!“ Ако някога се съгласи да дойде… За съжаление няма как да се съгласи, защото първо трябва да я поканя.

Не искам да правя нищо, което да ме отдалечи от нея. Не искам да се сближаваме… или поне не по обичайния начин:

Първите срещи на кафе. После историите ни. Моята. Нейната. Докато ги разкажем, вече имаме наша история. Започваме да разнищваме началото й — всяко недоразумение, дори най-незначителното впечатление. „Какво си помисли, когато ме видя за пръв път?“, „а ти?“… Докато уточняваме вече уточненото, започваме да си ходим на гости. Гледаме телевизия. Вечеряме или обядваме заедно, обменяме клюки, оплакваме се от шефа, от колегите, от цените. В един момент нещата задължително се объркват. Липса на време, паднала батерия на телефона. Все по-малко воля да поправяш и предотвратяваш тези ежедневни разминавания. Натрупаното недоволство не намира отдушник и сред поредица монолози на двете обвиняващи се страни, които не искаш да си спомняш, в крайна сметка изтриваш телефонния й номер. Устремяваш се към друга „най-добра приятелка“.

Затова е по-добре да спра. Близостта преди опознаването, когато знаете, но не споделяте, е най-пълна, защото без да се замисляте, знаете едни и същи неща. Лошото е, че не сте сигурни, че е така. Имате нужда от проверка. Ето защо все пак се запознавате, заговаряте, споделяте. Всяка дума, още от мига, в който си казвате имената, е тухла в стената, която ще ви раздели.

Ева…

Играя на игри в интернет. Времето едва-едва се влачи. Ръцете ми са изтръпнали. Малко преди полунощ пред очите ми вече се въртят лилаво-зелени кръгове.

Половин час по-късно съм пред заведението. Няма места. Хората стоят прави с чаши в ръце. Говорят. Смеят се. Обикалям навсякъде. Няма я. Ушите ми долавят всеки шум. Не е тук. Не чувам смеха й. Усещам как нещо вибрира. Отнякъде долитат глухи удари. Някъде изпод краката ми. Тя говореше за някакъв клуб. За кой клуб? Излизам навън и започвам нощната си обиколка.

Влизам във всякакви клубове и дискотеки. Всеки път на вратата ме претърсват. Стоя послушно, отстранила ръце от тялото. Неподвижна. Ако бодигардът чуе сърцето ми, ще помисли, че съм скрила под блузата си бомба. Охраната ме пуска. Аз се втурвам по стълбите или през вратите. Хората се поклащат заедно с музиката. Блъскат ме. Не виждам нищо освен гърбове, но нейния гръб не откривам. Чудя се дали смехът й може да заглуши музиката. Хората не си общуват. Не се усмихват. Поклащат се и поръчват питиета. Само там, където е Ева, има усмивки. Разбутвам чучелата, които са записали в тефтерите си, че нощем трябва да ходят по клубове и поради тази единствена причина седят тук. Не я намирам. Излизам.

Влизам в следващото заведение. Отново претърсване. Отново тази бомба в гърдите ми, която заплашва да избухне всеки миг. И отново игра на настъпваница сред поклащащи се гърбове. Някой ме дърпа за ръкава. Искам да избягам, защото ме дърпа тя и аз, след толкова търсене, не зная какво да й кажа. Нито защо съм тук, нито защо вървя вече два часа от клуб на клуб и какво съм смятала да направя като я намеря. Да се обърна или да отмина?! Нали Ева не знае, че съм я търсила… може да е просто още едно съвпадение. Харесваме едни и същи заведения. Обръщам се и се усмихвам, усещам как ръка се промъква към врата ми. Лицето ми срещу друго лице. Срещу усмивката ми — два мустака. Мирише на алкохол. Отдръпвам се. Разочарованият сваляч се повлича след мен. И тук я няма.

Продължавам към следващото заведение. Тази сутрин Ева каза, че ще бъде в клуба. Значи още някъде ходи редовно. Място, на което хората не се поклащат, а танцуват. Още едно място пълно с доброволни нейни жертви. Тичам от заведение на заведение. Промъквам се през малки улички. Озовавам се в дупки, които са приютили в себе си всички не издържали на напрежението, наркомани, алкохолици, неуспели в професията си комплексари, самотници, полупобъркани бивши величия, графомани, обикновени писатели, надебелели и окуцели балерини, скитници, изпросили няколко лева, за да се напият, певици, работещи усилено върху кариерата си на проститутки, плешивци, решещи останалите им три косъма на път… Първоначално се колебая дали да вляза, но все пак се решавам. Още не съм я измислила съвсем и е възможно тя да е някъде тук. Проправям си път между поклащащите се гърбове на моите оживели страхове и стискам очи, за да не я намеря.

Обикалям цяла нощ. Учудвам се, че една бомба може да издържи толкова дълго, без да избухне. Музиката ме е удряла безмилостно в гърдите и главата. Вие ми се свят. Аз съм малка парцалена кукла.

Забравили са ме на простора и вятърът ме е откраднал, защото му е омръзнало да е ерген.

Води ме по всички краища на земята. Представя ме на всякакви твари. Всички искат да ме пипнат. Да ме огледат. Чужденка и съпруга на вятър. Достатъчно интересна и без да полагам собствени усилия за това. Има само един проблем — моят мъж е невидим. Няма лице. Усещам го, но не знам как изглежда. Когато го моля да ми се покаже, той не разбира какво искам. Събира на куп найлонови торбички, листа, пластмасови бутилки и опаковки от вафли и ги издига високо, високо. Знам, че не прилича на тези неща. Веднъж се разярява не на шега и казва, че може би това ще ми хареса повече, след което вдига няколко къщи в моя чест. Знам, че и това не е той. Аз съм уморена, парцалена кукла. Не зная как изглежда този, от който не мога да избягам и когото отчаяно търся във формите на всеки предмет и лицето на всяко живо същество.

Намирам се между никъде и никъде. Тук явно е имало голямо парти. Разкъсани опаковки се удрят в краката ми и вятърът ги повлича в неизвестна посока. Слънцето се зъби насреща. Светлината му е студена, почти сива. Облаците флиртуват с него. Няма никакви хора. Колкото и изключителна да е, едва ли ще разбера, ако е била точно на това място — купон на открито. Едва ли оставя по-различни следи след себе си. Само фасове, бутилки от минерална вода и смачкани бирени кутийки. Не зная какви цигари пуши.

Никакви таксита наоколо. Искам само да спя. Празна съм и в същото време доволна, че не съм я намерила, че я е имало, без да я има. Опасността да я видя и да говоря с нея просто не съществува. Тръгвам пеша по улиците. Дрезгаво сиви са. Всичко е остро, режещо — като усещането от първото цигарено дръпване сутрин. Чучелата още спят или се опитват да се приведат в приличен вид, за да стигнат до офисите си. Имам още няколко дни от непредвидения си отпуск. Намирам такси. Седя на задната седалка и усещам миризмата на непознати, поклащащи се хора, която се е пропила в дрехите ми. Не мога да запомня миризмата й. Знам, че е хубава. По какъв начин хубава, не мога да си спомня.

* * *

Будна съм, но се въргалям в леглото. Опитвам се да си спомня какви цигари пуши. Заспивам. Отново се събуждам. Пред очите ми се мержлеят различни силуети. Трябва да отгатвам кой на кого е. Виждала ли съм някога всички тези хора? Заспивам. Пак се събуждам. Цял ден участвам в телевизионно състезание.

Телевизионна игра, в която аз съм на мястото на играча. Прожектори заслепяват очите ми. Знам, че наградата е огромна, но се притеснявам от камерите, вперили нахалните си очи в мен, и не мога да си спомня каква и колко точно беше. Задават ми въпроси. Въпроси, чиито отговори не може да не знам. Не отговарям. Гласът на водещия ми е странно познат. Опитвам се да помръдна незабележимо глава, така че да избягам от прожекторите и да го погледна в лицето. Искам да видя очите му и да разчета там какъв е отговорът на въпросите. Успявам да се извъртя някак и когато поглеждам към мястото на водещия, заставам лице в лице със себе си. Толкова съм изненадана, че никакъв отговор, никакво… дори най-дребно одобрение или неодобрение не мога да разчета там.

Обръщам се на другата страна. Унасям се…

Привечер се измъквам от леглото. Главата ми тежи. Не съм успяла да отговоря на нито един от въпросите.

* * *

Мотая се по улиците. Внимавам да не се отплесвам в мисли, защото тогава, искам не искам, краката пак ще ме отведат пред заведението. Не смея да отида там. Струва ми се, че ще разбере. Гледа ме така, сякаш знае. Знае и това, за което нямам име. Сега ако отида и се озова лице в лице с нея, съвсем неподготвена, тя ще разбере за моето нощно скитане и за въпросите, на които не можах да отговоря. Представям си…

Влизам в заведението и Ева ме посреща на вратата:

— Не ползвам парфюм. Виктори. Бяло.

Тогава сигурно ще избягам.

Блъсвам се в някаква сергия. Докато се извинявам на възмутената продавачка, виждам най-различни шарени тетрадки. Планът ми е готов.

Сядам на бара до прозореца. Какао с мляко. Тетрадка и химикал. Няма да й обръщам внимание. Само ще я следя изпод вежди. Ще проследявам колко доволни стават физиономиите на хората, докато тя ги разкъсва.

Дали си мие зъбите вечер? Или я мързи? Няма я. Все още. Пиша най-различни глупости. Всичко, което ми дойде на акъла. Това ново за мен занимание ме поглъща напълно. В последния момент виждам края на червената й блуза. Влиза в колата и потегля нанякъде. Толкова е неочаквано, че нямам време да скоча и да тръгна след нея.