Иванка Могилска
Места за загубване (17)

Ева

За първи път Кара идва с някого. Вярно, аз я поканих, но то беше, защото знаех, че лъже. Убедена бях, че приятелят не съществува. Следя ги цяла вечер. Говорят си. Карат се. Колко близки са? Защо го е довела? Мислех, че това място е специално за нея. Ако е така, то тя би го споделила само с друг, по-специален от самото заведение и от мен.

Лицето ми не иска да се разтегне в усмивка. И точно затова полагам усилия и се усмихвам все по-широко и по-широко. Краищата на устните ми се сцепват. Боли, но това няма значение. Клиентите ми казват, че никога не съм се усмихвала така ослепително и никога не са ме виждали толкова щастлива. За пръв път усещам, че проявяват любопитство — искат да знаят причината. Разсейвам се за миг и когато се обръщам към масата им Кара вече я няма, а той сваля една от сервитьорките. В края на смяната й си тръгват заедно.

Металната врата се блъсва в гърбовете им и Кара отново се появява. Сякаш се е крила нарочно, за да си тръгне той. Осъзнала е грешката си, че го е довела на това място. Вероятно затова са се скарали. Приближава се към мен през тълпата от посетители. Сега вече е моя. Хрумва ми да я запозная с различни хора, които идват тук всяка вечер, за да не се чувства неловко, когато не мога да й обърна внимание. За да не идва никога повече с някой друг. Цепнатите ъгълчета на устата престават да ме болят. Усмихвам се специално за нея. Тя промърморва, че си тръгва. За пръв път от години ми се струва, че не съм чула някого добре. Но не… Чула съм. Съвсем правилно съм чула. Изведнъж главата ми се стяга. Болката сгърчва лицето ми. Успявам да се овладея. Надявам се, че никой не е видял. Възможно ли е Кара да е виновна? Да си върви! Щом не знае какво иска, нито как да го вземе. Щом е така страхлива, че си позволява да ме нарани със своето оттегляне от играта. Поредното й оттегляне. Викам й такси и с яд осъзнавам, че се надявам, докато чакаме, да се разколебае и да остане. Напразно. Таксито се бави, а тя не престава да ме гледа. Гледа ме настойчиво, умолително, изискващо. Не я разбирам, не я чувам, не ме интересува. Усмихвам се. През цялото време се моля цепнатите крайчета на устните ми да не прокървят. Тогава би останала, но то ще е вероятно от съжаление. Таксито идва. Кара не се качва, а продължава да ме гледа. Не знам защо я питам:

— Какво има? Защо ме гледаш така?

— Хубава си — казва. Таксито чака. Никой не помръдва. Писна ми. Вече съм взела решение. Не мога да позволя още някой да ме ползва за спасение. Това вече ми се е случвало. Хващам я за китките, отварям вратата на таксито и я набутвам вътре.

Докосвам ръцете й и изпитвам желание да започна за пореден път отначало. Но се страхувам. Няма да мога да се отърва от заведението.

Забравила съм какво има отвъд звуците. Други звуци? Как живеят останалите хора?

Дали и те крепят поне една измислица в главата си? Мечтали са за нещо, борили са се с нокти и зъби да го осъществят. Успели са. Ето го — уродливото творение на техния живот — вече реалност. И те са отговорни за него. Отговорна съм за заведението и за хората, които идват. Затова потискам желанието да последвам таксито й, после да се изгубя по тъмните, криви улички, да прекося набързо, като престъпник, твърде осветените булеварди и да вървя. Да вървя докато си измисля нов живот и тогава спокойно да започна отначало. Не мога непрекъснато да започвам отначало. Затова проверявам с пръст дали не са прокървили ъгълчетата на устата ми, след което усмихната и щастлива влизам в заведението.