Иванка Могилска
Места за загубване (20)

Кара

Най-смисленото, което мога да направя, е да гледам телевизия. Може би по-късно ще успея да запиша в бележника си като неотменна задача съпруг и дете, но докато намеря сили за това, просто ще сменям каналите. Вероятно ще се върна на работа и никога, никога повече няма да чатя. Може нечия случайна фраза или досадна реклама отново да ме запратят на улицата. А тя точно това и чака — да й попадне някой лабилен костюмар с лаптоп, на който да счупи токчетата, да го принуди да слезе от високото и да се огледа. Поне за да открие наблизо магазин за обувки, а докато го намери не се знае на какво може да попадне.

Заведение като това, в което бях, никога не е съществувало. Проспала съм последните две седмици, но сега мога да започна отначало. По-скоро да продължа сякаш в онази петъчна вечер не съм оставила улиците да ме хванат в капана си. Прибирам се в къщи и никакви смехове и изстрели не смущават слуха ми. Някаква жена на екрана се радва, че е спечелила тостер. Водещият се радва на нейната радост. Заобиколена от толкова щастливи същества, заспивам успокоена.

* * *

Приготвила съм дрехи. Сутринта ставам, правя кафе. Гримирам се. Викам такси. Ще отида навреме.

— Колко добре ти се е отразила почивката, мила! Къде беше? В къщи? Ужас! Ами че ти въобще не си си починала! Горката… Никъде ли нямаше места! А, ти сама си искала да си останеш в къщи?! Изглеждаш прекрасно въпреки това. Наистина.

Подминавам кудкудякащите секретарки. Чувам как зад гърба ми обсъждат — прическата, кръговете под очите, факта, че вместо да замина съм прекарала цялата отпуска в къщи. Влизам в кабинета си. Идва шефът.

— Здравей. Радвам се, че вече си добре. Искам да кажа от името на всички, че много ни липсваше. Надявам се, че ще поемеш работата си и ще се справяш прекрасно, както преди и че всички проблеми са останали зад гърба ти.

Притеснява се. Не ме гледа в очите. Дразни ме. Спирам да го слушам. Вадя кутията с цигари и си паля. Той млъква.

— Тук не се пуши. Нали знаеш.

— Напускам.

— Моля?!

— Подавам си оставката. Тръгвам си. Радвам се, че работихме заедно. За мен беше чест… Много ще ми липсвате всички… Научих много от работата си с теб. Ти си невероятен. Надявам се, че ще поддържаме и развиваме отношенията си и в бъдеще…

— Какво те прихваща?! Търпя своеволията ти твърде дълго. Напомням ти, че много хора биха се радвали да получават твоята заплата и твоите привилегии. Напомням ти също, че ако пошушна за поведението ти на този-онзи няма повече да можеш да припариш до голяма фирма и престижна работа. Ще търкаш входове до посиняване.

— Моля те, коригирай поведението си. Мъжкото ми честолюбие също беше силно засегнато, но въпреки това те оставих на работа и не съм ти създавал проблеми, затова…

Изпушила съм цигарата по време на тирадата му. Взимам си чантата, целувам го по бузата и си тръгвам. Свободна съм. Нямам идея какво ще правя. До преди час не мислех да напускам. Надявам се случаят да реши всичко вместо мен. Нали той започна цялата тази история. Няма офис, няма бележник, няма я Ева, няма го бара.

Сядам в някакво кафене. Поръчвам си кафе и кола. Вадя си цигарите. Скривам се в тоалетната и слагам още малко грим. Разрошвам пригладената назад коса. Раздърпвам пуловера, вдигам яката на ризата. Връщам се на масата. Пуша и ми се струва, че участвам във филм. Приличам на тези актьори, снимани във филмите за това как се правят филми. Забавлявам се със себе си. Сигурна съм, че някой ден ще включа телевизора и ще се погледна очи в очи с мен самата. Няма да си спомня кога съм снимана и как. Изпивам кафето и продължавам на водка. Забавно е. Водка в единадесет часа сутринта в празно кафене.

Никаква мисъл в главата ми — точно като филмова звезда съм! Изваждам бележника. Рисувам по полетата. Драскам върху часовете. Късам листове и се опитвам да си спомня как се правеше лястовица. Успявам да направя лястовица-инвалид с по-късо ляво крило.

Разхождам се с две водки в корема. Чувам непрекъснато музика в главата си. Музика, която винаги съм искала да чуя в някой филм. Подскачам. Крещя. Плаша кучетата, разхождащи стопаните си в парка. В подлеза едно момиче свири на цигулка. Идва приятелят й. Носи въже и пластмасова седалка. Подслушвам ги. Той работи като мияч на прозорци на високи сгради. Разказва й какво се вижда зад стъклата. Говори с такова настървение сякаш никога не е стоял зад прозорец, мислейки, че е сам. Целуват се. Доскучава ми. Продължавам нататък. Понеже все още ме снимат, а съм малко уморена решавам да се скрия в някое кино.

Наспивам се в киното. Когато излизам вече е тъмно. Размазана и рошава се завличам в бара. Не знам къде другаде да отида. Еуфорията е минала. Аз, операторът, е загубил камерата по пътя. После тихичко се е измъкнал и е оставил режисьорът да се оправя сам. Аз, режисьорът, не съумявам да запазя състава да не се разпръсне. Аз, всичките актьори, се разпилявам по улиците, а режисьорът няма какво друго да стори освен да се върне към някоя стара история и да се опита да я завърши или модифицира, така че да стане гледаема.

Аз и екипът ми сядаме на бара. Избираме си нарочно свободния трети стол от дясната страна. Нека дойде и ни изгони. Нека каже, че мястото е винаги запазено. Нека обещае, че ще сложи табелка с името си така, че всеки да знае коя е и да не се подлъгва.

Ева не идва. Продължавам с водката. Заведението се пълни все повече. Посетителите играят лъскава, алкохолна версия на прескочикобила. Не я търся. Въобще не чакам да се появи. Вероятно снощи си е пръснала черепа. В къщи. До хладилника. Или е решила, че е дошло време да се оттегли и сега, без да се усетя, постепенно ще заема нейното място. Ще знам всяка тайна на посетителите, ще им давам съвети, ще бъбря с Двете плитки и ще се науча да танцувам.

После ще дойде някой друг жаден за тайната. Ще знае, че я има. Ще се опитва да я изкопчи от мен. Ще се отчайва, ще ме следи, ще буйства, ще се съмнява, че аз съм тази, която я пази докато в крайна сметка не разменим местата си. Тогава ще разбере — ако каже тайната — думите ще я убият. Ако не я сподели, ще трябва да носи сам тежестта й и да се измъчва от знанието, че някъде тук, съвсем близо до него има още някой, който я знае и къта в себе си. По-добре е да се научи да носи тежестта на тайната, вместо лекотата от липсата й.

Възможно е снощи Ева да се е върнала. Сега продължава да седи на задната уличка, вътре в тъмната, тиха кола. Все така неподвижна. Може би иска да я намеря, да я измъкна оттам и да се върнем да пием водка. Без значение дали ще си говорим или не. Вече знам, че и двете пазим тайната. Може би чака да я открия. Какво да я правя, като я открия? Може просто да се напием. По женски.

Ако се опирам на здравия разум, ситуацията става все по-безсмислена. Има нещо, но реално няма нищо. Искам нещо, точно определено, но не мога да го назова. Дават ми го, а не мога да го взема. Изпадам в безтегловност. Вися между всички реални и нереални възможности, които имам и не мога да реша. Всеки избор влече след себе си дълга верига последици, нови избори, промени. Отдалечава те от това, което всъщност си искал и си избрал в началото. Забавям времето за избиране.

Трябва да я видя. Да приключим с тази глупава история. Може да съм си въобразила всичко. Всъщност нищо не се е случвало. Ева въобще не се интересува от мен. Аз съм просто откачалка, която си фантазира, прави си интересно, защото ежедневието е твърде скучно и обикновено. Снощи не се е случило кой знае какво. Затова защо да не намеря Ева?! Точно сега! На момента!

Събирам цялото си нахалство и я моля да ми разкаже за себе си. Градът е огромен. Мога да изчезна с необходимата ми информация и никога повече да не се върна. Няма значение, какво ще си помисли Ева. Важното е да си тръгна най-сетне успокоена. Трябва да се подготвя за историята. Представям си.

Тя разказва: какво е учила, къде е живяла преди, как се е стигнало до създаването на заведението. Разказва ми за приятелите си, дребните разочарования, големите и малки предателства. Оказва се, че имаме общи познати. Съвсем далечни, но добър повод за продължение на разговора. Обсъждаме техните нещастия. Любовните им преживявания. Ах, как са се запуснали! На нас това никога не може да ни се случи. И двете сме на едно мнение — бихме се стегнали, за да преодолеем всяка трудност. Никога не бихме се самосъжалявали така. Това е толкова унизително!

Не спираме да разменяме външни факти, без въобще да докосваме собствените си истории. Подпитвам и залагам всевъзможни капани. Колкото по-обикновена е историята на Ева, толкова по-голяма необходимост имам от потвърждение на нейната истинност.

Дали това ще ме успокои? За кратко. После ще ме загложди мисълта, че го е направила нарочно. Излъгала ме е, за да се съхрани. В крайна сметка възможно е да разказваме нашия живот, без да разказваме нашата история. Описваме подробно само нещата, от които знаем, че отсъстваме. Сигурна съм, че не си въобразявам. Ева има друга история. Историята, която улових да минава по лицето й веднъж, когато седях на бара и си спомнях за жълтия кон. Тогава, след нас, на барплота, остана разпиляна захар. Доказателство, че присъстваме. В една несъществуваща история?

Целодневното общуване с водката, ме изпълва с решимост. Трябва да я намеря! Наистина! Ще поискам обяснение. Дължи ми го! Въобще няма да се тревожа как ще ме разбере и как ще го изтълкува! Майната й! Слизам от високия стол. Зад мен се чува трясък. Не се обръщам. Обикалям по всички маси. Проверявам тоалетната. Намирам вратата за кухнята и нахълтвам вътре. Виждам друга врата. Проклето място — проядено от входове и изходи!

Попадам в заден двор. Лампа над вратата, дървета, каси, малка маса, струпани в единия ъгъл бутилки. Намирам няколко камъчета. Стрелям по бутилките.

Зъннн!

Всяка бутилка — лицето на Ева.

Зънн-зънн!

Всяко парче от бутилка — лицето на Ева.

Зънн-зънн-зънн-тряс!

Ще я направя на блещукащи прашинки.

Зънн-зънн-зънн-бхрстр!

От нея ще остане само краткотраен спомен. Докато съседите забравят, че тази нощ гамени от заведението са им попречили да спят.

Зънн-зънн-зънн…

… лицето на Ева не изчезва.

Напротив.

Очертава се все по-ясно.

Виждам устните й. Напрягам се да разчета по тях това, което казва…

— Ще слезеш ли долу тази вечер?

— Да.

— Добре.

Застивам с поредния камък в ръка. Ева! Истинска! Пред мен… от плът и кръв… всъщност… Вече е изчезнала. Кога е дошла? Колко дълго е стояла? Трябвало ли й е време, след като ме е видяла, да реши дали да се приближи? Имала е възможност да отмине, без да я забележа, защо тогава е останала? Защо не ме изгони?

Още час докато отворят клуба. Връщам се вътре. Срам ме е. До чашата ми стои забравен отдавна незвънелия телефон.

Не е издал звук откакто излязох в отпуска. Спомням си дните. Спомням си случки! Как е минал днешният ден не помня. Възможно е изобщо да не е минавал. Стои зад ъгъла и пуши. Когато онази с косата дойде, няма да може да ме прибере. Ще ми се губи един ден и ще е много къса връзката с оня свят.

Вълните на водката заплашват да ме удавят. Имам право да знам, къде на времевата карта са отбелязани пътищата към нашите спомени!

Смъквам се от стола и тръгвам към клуба. Надолу, надолу по стълбите. През морето от дим и звуци. Пак я няма. Следваща водка. Не е нито пред, нито зад, нито на бара. Отвсякъде съм притисната от поклащащи се. На дансинга — трима мъже — двама от тях огромни, облечени в черно, пушат, не помръдват. Разбирам го по огънчетата на цигарите им. Едва ли бих могла иначе — толкова черни ми се струват дрехите, очилата, косите им. Между тях — хилав господин, целият в бяло, танцува като преразтегната пружина. Толкова бързо се движи, че не мога да видя лицето му. Само ръце и крака се очертават в тъмното. Светлинките на цигарите и светкавиците на белите му панталони изпращат тайни знаци — точка, тире, точка, вълна… Свирка пропищява до ухото ми. Само още две глътки и вече няма да чувам нищо. Плаче ми се. Не. Реве ми се. Няма я или ме гледа злорадо отнякъде? Клубът се върти. Напих се… отново… От сутрешната свобода няма и следа. Не ми е интересно тук. Не знам какво да правя. Не искам да се поклащам. Не искам тази проклета музика да пробива ушите ми. Поекспериментирахме. Помечтахме за някаква си тайна, за алтернатива, за шанс за спасение от нищото, хайде да приключим вече с тази история. Плащам. Отивам си! Този път окончателно! Наистина!

Разбутвам хората и стигам до друг подиум — на първия продължава да беснее малкият беличък господин. На втория има маси, столове. Минавам покрай тях, за да изляза. Спъвам се в един стол, някой ме хваща за ръката, повдига ме. Вече съм върху стола.

Лице в лице с Ева. Тя ме държи за ръка и ме побутва в такт с музиката. Тонколоните са над главите ни. Не! На мястото на главата ми са! Стърча и се поклащам глупаво. Виждам, че устните й се движат. Не чувам нищо. Не! Чувам как някой крещи. Виковете му се преборват с музиката и предизвикват на дуел лутащите се прожектори. Разкъсват гърлото. Удрят се в стените и прогарят главите на хората, а те стоят долу, под нас и се усмихват одобрително. Земята се люлее пред мен. Търся опора. Подпирам се на лицето й. Отворила е уста срещу ми… Тя крещи? Не! Аз крещя! Крещя!

Виковете ни се сливат. Не мога да спра. Гласът ни е един. Протягам ръце към нейните. Чувствам се съвсем лека. Толкова лека, че когато столът се обръща, не усещам нищо. Викът й се променя. Чувам думи вместо крясъци. Те ме удрят в тила. Прожекторите излизат победители в дуела. Гледам я — все още високо над мен. Падам все по-надолу. Ева ме следва. Всички са се скупчили наоколо. Задушават ме. Ева се опитва да ме изправи. Устните й се движат. Дърпа ме. Нещастен опит да полетя. Тежкото ми тяло я повлича надолу. Никой не й помага. Ева се изправя отново и отново започва да ме повдига… Нещо иска от мен. Не зная какво… Искам да й отговоря. Тя залита… Подхващат я, подхващат и мен. Скриват я от очите ми… Ева! Ева! Ева!

Един заблуден прожектор ми помага да я намеря. Пръсва мрака на хиляди парчета. После вече не помня нищо.