Цончо Родев
Вместо предговор (5)

Народ не загива!

„… моите предшественици, царете на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои…“

(Из едно писмо на цар Калоян до папа Инокентий ІІІ от 1203 г.)

„Изпълнил мечтата си“ — казах. Наглед той направил нещо повече — изпълнявал мечтата и на Константин ІⅤ, и на Никифор Геник, и на още много византийски императори. Та нали всички те мечтаели българите да споделят съдбата на траки и славяни? Ето, желаният час настъпил: земята на българите била покорена, военната им сила — унищожена, твърдините — изпепелени…

Но бъдещето скоро щяло да покаже, че надеждите им били напразни: дълбоко под пепелта тлеели въглени — незагаснала жар от духа на българина и българщината, — които неведнъж лумвали в ослепителни и вихрени пламъци.

Изминали едва двадесетина години от покоряването на България, когато българите, които, по свидетелството на византийските хронисти Скилица и Кедрин, „отдавна жадували за свобода“, въстанали срещу омразната им византийска власт. Въстанието било обявено в Белград в 1040 година и начело на бойците застанал Петър Делян, син на Гавраил-Радомир от първата му жена, унгарска принцеса. Въстаническите войски потеглили на юг, посрещани навсякъде с възторг от българското население. Ниш и Скопие били освободени след няколко дни. Цялата Драчка област начело с „известния със своята мъдрост и храброст“ войвода Тихомир се присъединила към въстанието. Последователно били освободени земите в цяла днешна Македония, областите около Средец и планината Осогово, а един отред, воден от войводата Антим, нахлул в Средна Гърция, нанесъл тежко поражение на ромеите при античния град Тива и проникнал чак до Коринтския полуостров. Напразни били усилията на византийския император Михаил ІⅤ да спре въстаниците — навсякъде, където заставали гърди срещу гърди, ромеите търпели поражение. И тогава те прибягнали до старото си изпитано оръжие — коварството. Предателска ръка ослепила Петър Делян. Войводата Мануил Ивац, навярно син на храбрия Самуилов сподвижник Ивац, бил разбит с измама при Прилеп. Последна съпротива българите оказали при крепостта Бояна в подножието на Витоша. Водени от своя войвода Ботко, те дълго и безстрашно громили всички атаки на далеч по-многобройния враг, но накрая били разбити. Въстанието било напълно подавено.

Може би това е бил краят, последният предсмъртен напън на българина? — Нищо подобно! В 1072 година в Скопие избухнало ново въстание, начело на което застанал българският болярин Георги Войтех. Обединени със сърбите от областта Зета, българските въстаници бързо разширили действията си по всички земи на Македония. Но две поражения — при Костур и Таонион — решили съдбата на въстанието…

След две години въстанали крайдунавските градове. Наскоро след това се вдигнало и населението на Средец и Месемврия. В 1084 година въстанали и павликяните в Тракия.

Макар и да завършили неуспешно, тези въстания в различните краища на българските земи подкопавали и рушели устоите на Византийската империя. Друга, не по-малка сила, която подяждала основите й, било богомилството — една от най-значителните прояви на българския народ през Средновековието. Възникнало по времето на цар Петър като реакция срещу израждането на официалната църква, преследвано с огън и меч, през ХІ век богомилството се разпространило почти навсякъде в границите на Византия. Смелите проповеди на богомилските старейшини бичували насилниците и властниците и вдъхвали вяра у българите, настройвали ги за борба срещу поробителите.

Дълбоко под повърхността кръвта на българина кипяла и се вълнувала, ала цяло едно столетие след бунта на павликяните ново въстание не последвало. Но какво представлява столетието, когато съществува една жива, будна и готова за разплата народност? Погледнато през перспективата на историята, не е ли то едно мигновение? Най-сетне не представлява ли то набиране на сили за угнетения и приспиване на угнетителя?

А угнетителят — Византия — правел всичко, за да заличи от съзнанието на българина спомена за предишното му величие. Къде с огън и меч, къде с дарове и лукавство, ромеите полагали безкрайно старание да наложат в българските земи своята култура. Те строели църкви и манастири, поповете им проповядвали „свещеността“ на гръцкия език, реки от ромейско злато течели и облагодетелствували този или онзи от българските първенци, за да забравят те своя род и минало. Но хитрата политика не успявала. Тя се сблъсквала с някаква невидима, но непреодолима преграда и рухвала, сломена, в подножието й. Църквите, градени по планове на български местни майстори и с ръцете на български зидари, някак си все не заприличвали на цариградските, а — сякаш по някакво чудо — си оставали български. И нещо повече: църквите в Тракия повтаряли архитектурата на Самуиловото строителство, онези в Македония заприличвали на преславските и месемврийските… Вижте например църквата в Земенския манастир; трябва да имате твърде набито око, за да я различите от несебърската „Свети Йоан Кръстител“. По същия начин костницата на Бачковския манастир има архитектурни подобия в Костур и с. Дреново, Кавадарско, и… в старопрестолната Плиска на изток. Защото съпротивата на българските строители срещу византийския поробител намирала изява именно във формата и в здравото придържане към българската строителна традиция.

„Чудото“ ставало и при зографите. От тях изисквали да се придържат към цариградските иконописни канони и те наглед се подчинявали. Да, наглед! Защото в стенописите, останали от онова време, фигурите на светците са в сухата и скована поза на византийската школа, но лицата им са живи лица на българи, които понякога носят израза на страданието от робството, друг път — неприкрития гняв и желание за мъст на роба!

Но може би най-удивително било „чудото“ в писмеността. Усърдни ромейски попове издирвали „под дърво и камък“ всяка българска книга и с фанатично търпение изличавали от пергамента славянските писмена на Константин и Методий, за да пишат върху тях по гръцки. Жестоко и безмилостно били преследвани всички, които дръзвали да уловят пачето перо, за да продължат делото на Йоан Екзарх, Константин Преславски или Черноризец Храбър. Но дръзновението никога не е липсвало на българина! Дори и в годините на най-страшните гонения намирали се честни и верни на своя род писатели, които със силата на писаното слово поддържали духа и народностното съзнание на братята си българи. Така се появили апокрифните книги и летописи, които не са носили — не са известни и до днес — имената на своите автори.

Такъв е например летописът, с един цитат от който (за „цар Испор“) започнах моята разходка из старините. По дух той — неизбежно за онова време — е религиозно-мистичен, а историческите му сведения са пълни с грешки и преувеличения. Но нека бъдем снизходителни: онзи, незнайният, който в годините на византийското робство е рискувал живота си, за да разкаже на българите за тяхното минало, не е имал нито библиотеки, където да прави историческите си справки, нито спокойствие, за да подбира думите и стила си. Но затова пък той е имал смелост! Да, смайваща смелост да заяви (както Паисий след много векове), че българите са имали велики царе, че неведнъж са побеждавали враговете си и че преди, в годините на българската власт, тук, в нашите земи, е царяло небивало благоденствие. Ето например как същият този апокрифен летописец е разказвал — твърде прозрачно скрит зад уж богонравното „Сказание за пророк Исая“ — за България по времето на Симеона: „И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон.“ Или за приемника на Симеона: „И след неговата смърт прие българското царство син му цар Петър, и той бе цар на българите, още и на гърците… Тогава прочие, в дните и годините на свети Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино и вреше и кипеше от всяко божие дарование и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение божие.“ Можело ли е да има българин, който да прочете тези наивно-прелестни, но горди и пълни със самочувствие редове и да не се изпълни със стремеж да се върнат онези години на слава и добруване?

Така кипяла и се вълнувала българската кръв. И чакала искрата, която да доведе неизбежното. Него, „неизбежното“, ние знаем от историята: в 1185 година търновските братя Асен и Петър застанали пред портите на „новопостроения молитвен дом“, църквата „Свети Димитър“, издигнали над главите си не кръстове, а мечове, и повели жадните за разплата българи на бран за свобода. Две славни и кървави години продължило въстанието и в 1187 година победило. България била свободна! Едва тогава, в 1187 година, българите най-сетне намерили време да осветят църквата „Свети Димитър“ и именно в нея да увенчаят Асен І с короната на българските царе. А в 1190 година, някъде в проходите около Трявна, те съкрушили и сетния напън на Византия да повтори делото на Василий ІІ. След още петнадесетина години Калоян вече гордо се обявил за кръвен приемник на Симеона, Петра и Самуила и громейки латинци и ромеи и възвръщайки с меч някогашните граници на България, отмъщавал за ослепените преди две столетия воини.

Защо? Къде е била грешката на Константин, на Никифор Геник и на Василий Българоубиеца? Какво е било онова нещо, което те, уж прозорливите, не забелязали? Защо българите не споделили съдбата на траки и славяни? И откъде е произлизало моралното основание на Калоян, та да зове Симеон и Самуил свои предшественици и прародители?

Отговорът е един: на Балканския полуостров вече — в онова тъмно и далечно време — е съществувало не някакво случайно племе или сбор от родствени племена, а народ! Народ със свой облик, свои традиции, своя история, свое самочувствие. Един от най-старите обособени народи в Европа.

А народ не загива!

… Идете в ранно утро при някоя българска старина — която и да е българска старина — и там дочакайте да се сипне зората. Тогава край вас сенките ще оживеят: Исперих и Телериг, Крум и Омуртаг, Борис и Симеон. Ще оживеят и онези, безименните, които с меч или перо, с длето или рало са съзидали — преди повече от хилядолетие — основите на татковината ни. Ще видите сенките, а в ушите ви ще прогърмят отгласите на миналите векове.

И вие ще се почувствувате горди, че сте българи!