Цончо Родев
Вместо предговор (4)

Сянката на Самуила

„… тоя войнствен и незнаещ никога почивка човек.“

Йоан Скилица

(византийски летописец — ХІ в.)

Първата българска държава просъществувала още половин столетие след падането на Преслав. И когато се пренасяме в онези страшни и величествени години, над всичко се възправя — гигантска и трагична — сянката на Самуила.

… Още в 969 година, когато Преслав доизживявал своите последни дни, югозападните български земи запазили своята независимост. Четиримата синове на болярина Никола — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил — не признали властта на Светослав, нито по-късно на Цимисхи и се обявили за самостоятелни. При тях се стекли мнозина видни българи от източните земи, както и всичко по-будно, което не се примирявало с чуждото господство. Тук намерил убежище и сваленият от Йоан Цимисхи български патриарх; след като напуснал Дръстър, където по времето на Симеон и Петър било седалището му, патриархът първоначално се преместил в Средец^[1], докато най-сетне установил своята църковна столица при държавната — в Охрид.

Смъртта на Йоан Цимисхи (976 г.) станала повод братята да се устремят към старите граници на България. Североизточната част на земята ни отново се върнала към държавата, а Самуил предприел действия и на юг, към Тесалия. Някъде по онова време Мойсей загинал при обсадата на Сер, а Давид — неизвестно при какви обстоятелства — в областта между Костур и Преспа. Останали двама: Аарон и Самуил. И войводите им, които с неустрашимостта и предаността си също си извоювали място в историята: Кракра, Никулица, Драгшан, Ивац, Димитър Полемарх…

Укрепването и успехите на Българската държава отново стреснали ромеите. Новият император Василий ІІ, заклет враг на българите, насочил всичката мощ на Византия срещу тях. В 986 година той предприел първия си голям поход към България, достигнал до Средец и го държал двадесет дни в обсада. Първи поход и първо поражение! Защото по обратния път след безуспешната обсада Самуил — макар че по това време начело на царството бил Роман — причакал византийците при „Траяновата врата“ (до гр. Ихтиман) и им нанесъл съкрушително поражение. Самият Василий едва успял да се спаси с позорно бягство, а съвременниците му (например ромейският поет Йоан Геометър) скръбно описали „крушението на ромейските копия пред българските стрели“.

Василий не се отчаял от поражението, а посветил цели тридесет години след това на борби против българите. Борби с оръжие и коварство. Жертва на оръжието станал Роман, който отново попаднал във византийски плен, а на коварството — Аарон, заплетен в ромейските интриги. Когато узнал за готвеното предателство, Самуил не се поколебал да предаде на смъртна казън и собствения си брат. И така в 994 година Самуил, след като фактически от двадесет години отстоявал делото и свободата на България, останал единствен „цар и самодържец“, за да воюва и се бори още точно двадесет години, до самата си смърт.

Удивителна и необикновена личност е този Самуил! Поел върху раменете си неизмеримата отговорност за съдбата на България, прекарал целия си живот в непрекъснати битки (Василий ІІ предприемал почти всяка година походи срещу държавата ни), той намирал време и сили да се занимава също с училищата и църквата, със строителство и дори — невероятен факт! — с мелиорация: както съобщава византийската хронистка Ана Комнина, цар Самуил пресушил със система от канали блатищата покрай река Дрин и над каналите построил сто моста. Трябва наистина да е била титанична силата му, за да обхване и ръководи цялата тази многостранна дейност. Помислете само: между две битки той строил и поправял крепости, издигал църкви, някои от които — запазени до днес — още смайват с изяществото на своята архитектура; столицата си Охрид той изградил като една от най-хубавите столици на онова време; построил и много дворци, за които и надменните ромеи говорели с уважение и завист — дворци в Преспа и Охрид, във Воден и Битоля, ловен замък в Соск (южно от Лерин) и чудно хубав летен дворец, наречен Пронища, на планината Томор… Ето как летописецът Йоан Скилица описва Пронища: „Един великолепен дворец, градини и места за развлечение.“

Когато човек чете за тези дворци, може би неволно ще си мисли за Самуил като за царете от приказките: алчни, ненаситни на богатства, загрижени единствено за удобствата и развлеченията си. А това е дълбоко погрешно. Дворците и замъците били същевременно и яки крепости, твърдини и опорни точки на българщината; да споменем само, че именно във „великолепния дворец“ Пронища се укрепил — след смъртта на царя — храбрият войвода Ивац, за да устои на всички византийски атаки; и да погледнем развалините от Самуиловия замък в Охрид — изящен по архитектура, но и непревзимаем като крепост… Лично аз съм склонен да мисля, че неустрашимият, но скромен Самуил е преследвал и още една цел със строежа на дворците: той е знаел, че те — както някога Плиска и Преслав — ще будят национална гордост у българите, ще бъдат материален израз на народностните възможности и сили, ще карат воините да се сражават не за голи чукари и планински сипеи, а за земя, разработена и разкрасена от български ръце и напоена с българска пот…

А думата „скромен“ аз не употребих случайно. Как да не е бил скромен този великан Самуил, който е имал възможност и морално право да накара писателите да го възпеят като втори Хектор или български Ролан, а се е задоволил да остави един-едничък надпис, поразяващ със своето смирение! Ето и самия текст на надписа, единствения, носещ името на Самуила: „В името на отца и сина и светия дух. Аз, Самуил, раб божи, полагам помен на баща си и майка си и брата си на този кръст. Това са имената на покойните: раб божи Никола, Рипсимия и Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 (992–993), индикт…“ Това е! Толкова! Тези са думите, които чутовният воин и великият строител пожелал да остави на бъдните поколения.

… И най-сетне настъпил краят! След двадесет години войни с променлив успех в 1014 година Василий ІІ спечелил битката при Беласица и я ознаменувал с едно от най-грозните престъпления, записани в историята на човечеството: ослепяването на 15 000-те пленени български войници. Сърцето на Самуил не понесло гледката на злощастните воини; като ги видял, царят изпаднал в несвяст и на третия ден след това починал. Една смърт, която напълно подхождала на личност като Самуила. С нея той споделил съдбата на своите воини и същевременно доказал моралното си превъзходство над онзи, победителя, влязъл в историята със зловещото прозвище „Българоубиец“!

Лишена от титаничната сила на Самуил, България бързо клоняла към печалния си залез. Гавраил-Радомир станал жертва на династически размирици, Иван-Владислав загинал при обсадата на Драч и… в 1018 година Василий изпълнил мечтата си: завладял и последните български земи и влязъл в Охрид като победител.