Цончо Родев
Вместо предговор (3)

Велики Преслав

„Ако ли някой селянин, беден странник, дойде отдалеч към крепостните стени на царския двор и ги види, диви се. И пристъпи ли към вратите — чуди се и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. Като влезе по-нататък, в двореца, и види високите палати и църквите, украсени с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи… бедният, като че ще си изгуби ума…“

Иоан Екзарх (Х в.) „Шестоднев“

И аз съм като „бедния странник“: дивя се и се чудя. Всичко тук смайва и поразява въображението — размерите (например от двореца е разкопана само една малка част и тя е върху петдесетина декара!), чудната архитектурна красота на постройките, изяществото на детайлите. И нека не скрия — изпитвам гордост! Горд съм, че — като българин — съм наследник на онези, които преди цяло хилядолетие са могли да създадат такава красота и такова величие.

Навсякъде тук, във Велики Преслав, витае една чутовна сянка — Симеоновата, — а около нея се тълпят стотици и хиляди други. Не, сред „другите“ аз не забелязвам нито цар Петър, нито Борис ІІ и Роман, нито киевския княз Светослав и византийския император Йоан Цимисхи. „Другите“ са прости и велики в своята простота труженици: умели строители, сръчни ваятели и художници, прекрасни поети, писатели и преводачи… И все пак сред тях се издига, властна и недостижима, сянката на Симеона.

Винаги, още от ранните ученически години, съм искал да науча има ли друг народ, който да е дал на света такава всестранно надарена личност като цар Симеон. Гениален пълководец, Симеон свързал името си с такива гръмки победи, като онези при Вулгарофигон и Ахело (нека си спомним например, че около петдесет години след битката при Ахело ромейският хронист Лъв Дякон, посетил онези места, писал: „И сега още могат да се видят купищата кости при Ахело, където тогава безславно била посечена бягащата войска на ромеите“) и с територия на България, която фактически покривала целия Балкански полуостров. Ловък дипломат, той диктувал политиката на тогавашния свят — пратениците му стигнали чак до Египет! Времето между походите запълвал със строителство — непознат български летописец говори, че Симеон строил Преслав двадесет и осем години, цялото време на царуването си, — с поощряване на писателите и преводачите, на изкуството и художествените занаяти. Неговата епоха днес всички наричат „златен век на българската култура“. Защото още тогава, в мрака на Средновековието, Симеон създал Преславската книжовна школа, в която творили такива писатели, като Константин Преславски и Йоан Екзарх, пък и сам царят неведнъж улавял перото — мнозина учени смятат, че именно той се крие зад псевдонима Черноризец Храбър и че именно царят е автор на забележителното съчинение „За буквите“. Подкрепян от него, Климент развил в далечния Охрид (забележете: в ІХ–Х век!) един истински университет; опитни познавачи на езика превеждали по Симеонова заповед всичко най-значително от световната литература; ваятелите и художниците, керамиците и архитектите, поощрявани от царя, създали не отделни хубави творби, а цяла школа в изкуството, изпреварила със столетия западния Ренесанс…

И в такъв случай чудно ли е, че сега докато стоя подпрян на единствената оцеляла колона на двореца, аз с цялото си сърце мечтая именно до това място на колоната да са се докосвали и неговите, Симеоновите ръце?

Полека се спущам по пътеката, отминавам казармените помещения и откопаните грънчарски работилници — дали именно там са били произвеждани тези облицовъчни керамични плочки, които и днес удивяват учените от цял свят? — и стигам до най-изящния паметник на българското Средновековие. Кръглата църква.

Пазачът, нахлупил избеляла фуражка, отключва катинара на оградата, въвежда ме вътре и с равен, загладен от дълги повторения глас ми обяснява: това е дворът с кладенеца по средата, по-нататък — притворът, и най-сетне кръглият многокатен корпус с позлатеното кубе… Слушам го, но думите му почти не достигат до съзнанието ми. Не виждам и руините. Край мене, стройна и блестяща като нова монета, се издига тя, „новата“ и „златната“ църква, бисерът на Велики Преслав. Виждам двора, ограден с мраморни колони, двете кули отпред, мозайките, дантелените мраморни украси, медта и среброто, взривовете от багри по стените, златното кубе горе; с една дума — виждам онзи храм, в който се е черкувал Симеон и в който Тудор Доксов, братовчед на царя, е записал словата: „Тези благочестиви книги, назовани Атанасии, преведе по повелята на нашия княз български Симеон от гръцки на славянски език епископ Константин, ученик на Методий, моравския архиепископ… а ги написа по повеля на същия княз черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6515 (907), индикт 14, дето е съградена светата златна нова църква от същия княз…“

Но после… после дошъл упадъкът. Изведнъж се оказало, че всичко се крепяло само върху могъщите плещи на Симеона; той бил и стожерът, и гранитната основа, и тласъкът. Наследникът му Петър бил христолюбив и богобоязлив, но нямал другите качества на своя велик баща. Още по-малко ги притежавали неговите синове Борис ІІ и Роман. Подушила слабостта им, Византия не пропуснала сгодния час…