Даниел Стийл
Пръстенът (11)

Глава четвърта

Лятото измина без особени събития. Валмар беше зает в банката, а Ариана — в болницата, три предобеда на седмица. Училището вече не й пречеше и тя имаше повече време да работи в болницата и да ръководи нещата вкъщи. Тя, Герхард и баща им отидоха за една седмица на почивка в планината и когато се върнаха, Герхард навърши шестнайсет. Сутринта на рождения му ден баща му отбеляза развеселен, че синът му вече е мъж.

Очевидно такова беше и мнението на хитлеровата армия, защото за отчаяните последни напъни през есента на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта тя изпращаше повиквателни на всеки мъж или момче, на които можеше.

Герхард получи повиквателната си четири дни след рождения си ден, който той, сестра му и баща му бяха отпразнували с такова веселие. Трябваше да се яви след три дни.

— Не мога да повярвам. — Той се взираше на закуска в повиквателната. Вече беше закъснял за училище. — Но те не могат да направят това… могат ли, татко?

Баща му го изгледа мрачно.

— Не съм сигурен. Ще видим.

По-късно тази сутрин Валмар посети свой стар приятел, полковник, и научи, че нищо не може да се направи.

— Нуждаем се от него, Валмар. Нуждаем се от всички тях.

— Толкова ли е лошо?

— Дори по-лошо.

— Разбирам.

Поговориха за войната, за съпругата на полковника и за банката на Валмар, после той се отправи решително към офиса си. Докато седеше на задната седалка на ролса си, каран от шофьора му, размишляваше какво трябва да се направи. Няма да изгуби сина си. Вече беше загубил достатъчно.

Когато Валмар стигна в офиса си, той проведе два разговора. Върна се по обяд вкъщи, извади някои книжа от стенния сейф в кабинета си и се върна. Откри децата си на третия етаж, в стаята на Герхард. Ариана плачеше, а лицето на Герхард излъчваше страх и отчаяние.

— Не могат да го вземат, нали, татко?

Ариана вярваше, че баща й може да премества планини. Но в очите й имаше много малка надежда. Както и в очите на Валмар, когато й отговори тихо:

— Да, могат.

Герхард не каза нищо. Просто стоеше там, зашеметен от това, което се беше стоварило върху него. Повиквателната му все още стоеше отворена на бюрото му. От сутринта я беше чел стотици пъти. Още две момчета от класа му бяха получили повиквателни, но той не спомена за своята. Баща му беше казал да не говори за това, в случай че може да се направи нещо.

— Това означава, че заминавам.

Каза го с равен, безизразен глас и сестра му заплака отново.

— Да, това означава, Герхард. — Въпреки твърдостта на гласа му, той гледаше нежно децата си. — Бъди горд, че ще служиш на страната си.

— Луд ли си?

И двамата с Ариана се втренчиха в баща си шокирани и ужасени.

— Мълчете!

При последните си думи той отиде да затвори вратата на спалнята на Герхард. С пръст на устните им показа да се приближат и им прошепна.

— Не е необходимо да заминаваш.

— Така ли? — чу се развеселеният сценичен шепот на Герхард. — Уредил ли си го?

— Не. — Валмар поклати глава сериозно. — Не успях. Заминаваме.

— Какво?

Герхард отново беше шокиран, но баща му и сестра му си размениха знаещи погледи. Приличаше на бягството на Макс само отпреди няколко месеца.

— Как ще заминем?

— Утре ще те отведа в Швейцария. Може да кажем, че се чувстваш зле тук, у дома. Не си длъжен да се явиш преди вторник, а това е чак след три дни. Аз ще те преведа през границата и ще те оставя при мои приятели в Лозана. Или в Цюрих, ако се наложи. После ще се върна за сестра ти.

Той погледна нежно дъщеря си и докосна ръката й. Може би тя все пак ще види Макс отново.

— Защо тя да не дойде с нас?

Герхард изглеждаше объркан. Баща му само поклати глава.

— Не мога да подготвя всичко толкова бързо, а и ако тя остане тук, те няма да заподозрат, че се измъкваме завинаги. И без това ще съм тук на другия ден и ще остана с нея. Но и двамата трябва да запазите пълно, абсолютно мълчание по този въпрос. Животът на всички нас зависи от това. Разбирате ли?

И двамата кимнаха.

— Герхарл, поръчал съм фалшив паспорт за теб. Ако се наложи, ще го използваме на границата. И каквото и да правиш междувременно, искам да изглеждаш примирен с отиването в армията. Дори искам да изглеждаш доволен. Имам предвид и когато си в тази къща.

— Нямаш ли доверие в слугите?

Герхард все още беше наивен, въпреки всичките си шестнадесет години. Беше пропуснал да забележи голямата загриженост на Бертолд за Партията и сляпата вяра на Хедвиг в Адолф Хитлер.

— Не и когато става дума за живота ви.

Герхард повдигна рамене.

— Добре.

— Не събирай никакъв багаж. Там ще купим всичко необходимо.

— Ще вземем ли пари?

— Вече имам пари там. — Валмар беше подготвен от години. — Съжалявам само, че чакахме толкова дълго. Не трябваше въобще да се връщаме след почивката.

Той въздъхна дълбоко и Ариана се опита да го успокои.

— Не можеше да знаеш. Кога ще се върнеш от Швейцария, татко?

— Днес е понеделник. Ще тръгнем сутринта… Сряда вечерта. А ти и аз ще заминем в четвъртък вечерта, след като отида до банката. Може да кажем, че отиваме на вечеря и въобще да не се върнем. Ще се наложи малко да маневрираме, за да убедим слугите, че Герхард е заминал, без да се сбогува. Ако задържиш Ана и Хедвиг вън от стаите на Герхард утре и в сряда, може просто да им кажем, че той е тръгнал прекалено рано сутринта в четвъртък. Ако ти и аз сме тук, никой нищо няма да заподозре. Аз ще се опитам да се върна, докато стане време за вечеря.

— Какво каза в банката?

— Нищо. Няма да се наложи да обяснявам отсъствието си. Напоследък има достатъчно тайни срещи, за да се прикрия зад тях. Е, ясно ли ви е всичко сега? Деца, войната почти свърши, а когато дойде краят, нацистите ще повлекат всичко надолу със себе си. Не искам никой от вас да бъде тук по това време. Трябва вече да заминаваме. Ще оправяме нещата по-късно. Герхард, ще се срещнем в кафенето на ъгъла до офиса ми в единайсет преди обед. Оттам ще отидем заедно на гарата. Ясно ли е?

— Да.

Момчето внезапно стана мрачно.

— Ариана? Утре ще останеш тук горе, за да наглеждаш Герхард, нали?

— Да, татко. Но как ще напусне той сутринта къщата, без да го видят?

— Ще излезе в пет, преди някой да е станал. Ясно ли е, Герхард?

— Ясно, татко!

— Облечи си топли дрехи за пътуването. Ще трябва да вървим накрая.

— И ти, татко.

Ариана се загледа загрижено в баща си.

— И аз. Аз съм съвсем наясно, че трябва да го направя, благодаря ти. Вероятно много повече от това момче.

Той се изправи, разроши косата на сина си и се приготви да напусне стаята. Усмихна се на децата си, но те не му се усмихнаха в отговор.

— Не се притеснявайте. Всичко ще мине както трябва. И един ден ще се завърнем.

Той затвори вратата, а Ариана се замисли дали това наистина ще се случи.