Даниел Стийл
Пръстенът (40)

Глава дванадесета

— Добро утро, скъпа!

Ариана примижа от ярката слънчева светлина, когато отвори очи, за да го погледне. Той беше оставил поднос със закуска на леглото и сега отваряше разни чекмеджета и поставяше съдържанието им в малък куфар, който лежеше на леглото.

— Какво правиш?

Тя седна в леглото, но се наложи да се стегне, за да не й прилошее. Кафето беше много силно, а и нощта беше дълга.

— Събирам ти багажа — усмихна й се той през рамо.

— Но къде отиваме? Родителите ти ще се върнат довечера. Ще се притесняват, ако не ни намерят…

— Дотогава ще сме се върнали.

— Ами куфара за какво е, Пол? Не разбирам.

Чувстваше се съвсем объркана, докато седеше там, все още гола, а този дългокрак мъж в морскосин халат събираше багажа й.

— Пол, престани, ако обичаш, и ми обясни.

В гласа й леко прозвуча паника.

— Ще го направя след минутка.

После, щом свърши, той се обърна, седна на леглото и взе ръката й, онази, върху която все още стоеше огромният диамантен пръстен.

— Добре, сега ще ти кажа. Тази сутрин отиваме в Мериленд, Ариана.

— В Мериленд? Защо?

Този път той я погледна открито. Сякаш за една нощ беше станал мъж.

— Отиваме в Мериленд, за да се оженим, защото се изморих да участвам в този театър и да се държим, като че ли сме на четиринайсет. Не сме, Ариана. Аз съм мъж, а ти си жена. И ако между нас може да се случи нещо като тази нощ, то може да се повтаря отново и отново. Няма да си играя игрички с теб, няма и да те моля. Обичам те и мисля, че и ти ме обичаш. — Гласът му отново поомекна. — Ще се омъжиш ли за мен, Ариана? Скъпа, обичам те с цялото си сърце.

— О, Пол…

Очите й се напълниха със сълзи и тя протегна ръце към него. Възможно ли беше да го ощастливи? Ако наистина се омъжи за него, тя винаги ще бъде добра с него, от благодарност за това, което той ще даде на детето й. Но единственото, което успя да направи, беше да се разплаче в прегръдките му. Това беше толкова важно решение, а тя все още не знаеше какво да прави.

— Защо не спреш да плачеш и не ми дадеш отговор? — Той целуна нежно шията й, после лицето, след това косите й. — О, Ариана, обичам те… колко те обичам…

Той я целуна отново и този път тя кимна бавно. После се обърна към него, а в ума й се появиха други лица… Манфред… баща й — за кратко си припомни дори Макс Томас, който я целуваше в стаята на майка й, в нощта, когато избяга от Берлин. Какво биха си помислили те за нея, ако тя се омъжи за този мъж? Но тя осъзна, че това няма значение, че решението си е лично нейно, както и животът. Не техен. Всички те си отидоха. Всички. Единствено тя остана… тя… и бебето й… и Пол. Сега той беше по-истински, отколкото всеки един от тях. Тя протегна ръка към него и бавно се усмихна. Правеше го с цялото си сърце и душа, прекосявайки цял един живот. Мълчаливо се закле никога да не предава любовта им.

— Е?

Той я погледна разтреперен, като се страхуваше да поеме ръката й, страхуваше се дори да помръдне. Но тя взе и двете му ръце и ги приближи до устните си. После целуна пръстите му един по един и притвори очи. Когато отново ги отвори, в тях имаше нежност, която докосна душата му.

— Да. — Тя му се усмихна и се приближи до него. — Да, скъпи. Да! Отговорът е да. — После зарови глава на рамото му, ликувайки. — Как ще те обичам, Пол Лийбмън. — Тя се отдръпна назад, за да го погледне. — Какъв чудесен мъж си ми ти…

— Боже мой — засмя се той. — Сигурно си полудяла. Но няма какво да гледам на подарен кон зъбите. Просто си остани такава и ми позволи да се погрижа за останалото.

Точно така и направи. След час бяха на път за Мериленд с куфарите си на задната седалка и с временната лична карта на Ариана в джоба му.

Няколко часа по-късно съпругата на мировия съдия от Балтимор ги снима, точно когато съпругът й тържествено погледна Пол и кимна, мърморейки:

— Можете да целунете булката.

— Майко… Татко…

Гласът на Пол почти трепереше, когато се изправи пред тях, но той нежно посегна към ръката й. Взе я и я стисна гордо, после се усмихна на родителите си, а видът му говореше, че той вече е мъж.

— Ариана и аз се оженихме. — Той се усмихна на дребничката, нервна Ариана. — Трябваше почти насила да я накарам да го направи, затова не исках да губя време, като ви чакам тук, за да го обсъдим. Така че… — Той погледна топло родителите си, които въпреки че явно бяха изненадани, не изглеждаха недоволни… — Мога ли да ви представя мисис Пол Лийбмън?

Той се поклони грациозно към нея, а тя направи реверанс. После в един кратък, прекрасен миг тя го целуна, след това бързо протегна ръце към Рут. По-възрастната жена я прегърна и я притисна за един дълъг миг, като си припомняше ужасяващо болното момиче, което спаси от кораба. Сам ги гледа известно време, после протегна ръце към сина си.