Даниел Стийл
Пръстенът (45)

Глава първа

Церемонията се извърши в един ясен, слънчев ден в Харвард ярд, между библиотеката Уайдънър и параклиса Апълтън. Наоколо сякаш имаше море от искрящи млади лица и високи, слаби тела, скрити под шапки и наметала. Всички те чакаха да получат дипломите, за които се бяха борили толкова дълго.

Ариана ги наблюдаваше с лека усмивка, а до нея, на един от тесните сгъваеми столове, седеше Макс и държеше ръката й. Той забеляза колко ярко блести под слънцето смарагдът, който тя вече носеше постоянно.

— Нали изглежда красив, Макс?

Тя се наклони нежно към забележителния белокос мъж, в който той се беше превърнал, а Макс потупа ръката й и се усмихна.

— Как да ти кажа, Ариана? Дори не съм сигурен кой точно е той.

— Някои хора просто нямат никакво уважение.

Те си шепнеха като две деца, а смехът все още искреше в очите им. Вече почти двайсет и пет години той беше постоянно с нея и след всичкото това време те все още се радваха на присъствието си.

Тя му се усмихна. Златистата й красота не беше избледняла, само беше станала малко по-скромна с времето. Чертите й все още бяха съвършени, косите й — златисти, очите й все още бяха огромни и все така тъмносини.

Макс беше този, който се беше променил много. Все още висок, слаб, почти кльощав, но сега имаше цяла грива от бяла коса. С деветнайсет години по-възрастен от нея, той тъкмо навършваше шестдесет и четири.

— О, Макс, толкова се гордея с него!

Този път ръката му я прегърна нежно и той кимна.

— Би трябвало да си. Той е свестен мъж. — После отново се усмихна. — И добър адвокат. Жалко, че иска да работи за онази превзета и надута фирма. Бих се гордял да имам съдружник като него.

Но въпреки че адвокатската работа на Макс беше нараснала забележително, тя все още беше относително скромна, в сравнение с фирмата, която беше направила предложение на Ноел предното лято. Едно лято той работи като стажант при тях и те побързаха да му предложат работа още от мига, когато завърши Харвард. Сега този момент беше настъпил.

До обяд всичко приключи и той се върна, за да прегърне топло майка си и да се ръкува с чичо Макс.

— Хей, вие двамата оцелели? Страхувам се, че слънцето вече ви е опекло.

Огромните му сини очи блестяха, когато сведе поглед към майка си, а тя му се усмихна. Той приличаше толкова много на Манфред, че тя понякога се стряскаше. Имаше високата, слаба фигура на баща си, широките рамене, елегантните ръце, но странно… от време на време се долавяше нещо… някакво изражение… някакъв лек намек за Герхард.

Тя гледаше усмихната Ноел… Да, те продължаваха да живеят в сина й.

— Скъпи, церемонията беше много хубава. И двамата бяхме толкова горди.

— Аз също, да знаеш.

Той приведе широките си рамене, за да й прошепне нещо, а тя докосна лицето му с ръка, върху която носеше пръстена печат от майка си на малкия пръст и пръстена, който получи от Манфред и който не сваляше от пръстта си, откакто се роди синът й.

През първите години след като Пол я напусна, тя не се отказа от безценните си пръстени. Те не само бяха последната й защита, но и единствените материални спомени от миналото. След време Макс извоюва връщането на къщата в Грюнвалд, заедно с част от нещата, които бяха останали в нея, както и имението на Манфред. Сумата не представляваше някакво зашеметяващо богатство, но въпреки това беше доста приятна и стигаше, за да се направят разумни инвестиции и да издържа себе си и детето с доста добър доход, поне до края на живота й. Не се нуждаеше от нищо повече. За нея бяха отминали дните на борба. Вече можеше да напусне книжарницата. Купи си малка градска къща в Ийст Сайд, инвестира всички пари и започна да прекарва всеки миг от живота си в грижи за единственото си дете.

През първите няколко години Макс се беше опитал да я убеди да се оженят, но после престана. Никой от двамата не искаше повече деца, а и всеки от тях, по свой си начин, беше прекалено свързан с хората, които е обичал в миналото. Вместо това Макс нае за известно време едно малко жилище, но накрая по настояване на Ариана си купи малък, но хубав апартамент срещу нейната къща. Ходеха на опера, на театър, вечеряха заедно, а от време на време изчезваха през празничните дни. Но накрая всеки се прибираше в собственото си убежище. Дълго време Ариана правеше това заради Ноел, но накрая то стана навик. И сега, въпреки че той беше в Харвард през последните седем години, Ариана все още прекарваше голяма част от времето си в своя дом.

— Съвсем прав си да се чувстваш горд, скъпи — изгледа го тя изпод периферията на сламената си шапка.

Той се замисли за миг и също като Макс се запита дали някога ще й проличи възрастта. Все още изглеждаше забележително красива, както и когато беше момиче.

Но Ноел поклати глава усмихнат.

— Не исках да кажа, че се гордея със себе си — прошепна той. — Имах предвид, че се гордея с теб.

Тя се разсмя тихо, докосна лицето му и хвана Макс под ръка.

— Не мисля, че би трябвало да казваш такива неща на майка си, Ноел.

— Точно така. Освен това — Макс се усмихна и на двамата — може да започна да ревнувам.

Разсмяха се и Ариана хвана Макс за ръка.

— Е, кога започваш работа, Ноел?

— Проклет да съм, ако започна работа още сега, чичо Макс. Ти шегуваш ли се? Ще имам ваканция.

Ариана се обърна и го погледна с изненада и задоволство.

— Така ли? И къде ще ходиш?

Все още не й беше казал нищо. Но сега беше мъж. Не очакваше да споделя всичките си планове с нея. Разумно, с помощта на Макс, тя се научи да приема, че той си е отишъл, още когато започна да учи в Харвард през есента на шестдесет и трета.

— Смятах да отида в Европа.

— Наистина ли?

Тя го погледна удивена. Заедно бяха ходили в Калифорния, Аризона, Големия каньон, Ню Орлийнз, Нова Англия… навсякъде, освен Европа, защото нито тя, нито Макс бяха готови да се завърнат. Какъв смисъл имаше да се връщат по старите места, да виждат домовете, любимите места и убежищата на хората, които са обичали, хора, които си бяха отишли, но все още не бяха забравени? Двамата с Макс отдавна бяха решили да не се връщат.

— Къде в Европа, Ноел? — пребледня тя за миг.

— Не съм решил. — Погледна я нежно. — Но вероятно ще мина през Германия, майко. Трябва… искам…

Тя кимна бавно.

— Можеш ли да разбереш?

Тя се усмихна кротко на сина, който толкова внезапно беше станал мъж.

— Да, скъпи, разбирам…

Но тя откри с изненада, че това я наранява. Толкова много беше искала той да получи всичко американско, опита се да създаде свят, където няма да има място за Германия в живота му, където момчето ще се чувства доволно с това, което има тук, и няма да иска да се завръща към предишния й свят.

— Не бъди толкова нещастна, Ариана — погледна я нежно Макс, когато Ноел отиде да донесе обяда им. — За него това не е завръщане. Той просто отива да види нещо, за което е слушал и е чел. В това няма чак толкова дълбок смисъл, колкото ти се струва. Имай ми доверие.

Тя вдигна очи към него и се усмихна.

— Може би си прав.

— Това просто е здравословно любопитство, повярвай ми. А и, все пак, не е само твоята родина, а и на баща му.

И двамата знаеха, че той е свещен за Ноел. Манфред винаги е бил нещо като Бог за Ноел. Ариана му беше разказала всичко за баща му — как я е спасил от нацистите, колко добър е бил, колко много са държали един на друг. Беше виждал снимките на баща си в униформа. Нищо не беше скрито от него, нищо не му беше спестено.

Макс я погледна отново и потупа ръката й под топлото слънце на Кеймбридж.

— Добра работа си свършила с него, Ариана.

— Така ли смяташ? — изгледа го тя палаво изпод периферията на шапката си.

— Да.

— А ти нямаш нищо общо с това, нали?

— Е, само малко…

— Макс Томас, ти си такъв лъжец! Той е толкова твой син, колкото и мой.

Един дълъг миг Макс не отговори, после се наведе и целуна шията й.

— Благодаря, скъпа!

И двамата подскочиха стреснати, когато Ноел ги връхлетя с два подноса и широка усмивка.

— Всеки ще разбере, че не сте женени, ако седите тук и се целувате. Сериозно ви говоря.

Тримата се разсмяха, а Ариана се изчерви.

— Ноел!

— Не ме гледай така, майко. Не аз съм този, който се държи като тийнейджър… и то посред бял ден! — подчерта той отново и тримата се разсмяха, а той им се усмихна доволно. — Радвам се да ви видя толкова щастливи.

— Не сме ли такива винаги?

Ариана изгледа изненадано Макс, а после и сина си, който кимна бавно.

— Да, учудващо е, но винаги сте щастливи. Все пак това не се случва често — усмихна се той отново.

Този път Ариана целуна Макс.

— Вероятно е така.

Тримата седнаха да обядват и тъкмо наближи времето да се държи реч, когато Ноел внезапно махна на някого. За миг наметалото му се развя, докато той правеше знаци и подканяше някого да се приближи, после седна широко усмихнат, с победоносен вид и сподели с майка си и с Макс.

— Тя идва.

— Нима? — пошегува се Макс.

Този път Ноел беше този, който се изчерви. След малко към тях се приближи една млада госпожица и Ноел веднага скочи.

Тя беше очарователно висока и грациозна, а пък колкото беше светъл Ноел, толкова тя беше тъмна. Беше с огромни зелени очи, тъмен тен и дълга, права, искрящо черна коса. Имаше дълги, слаби крака и Ариана забеляза, че е със сандали.

— Макс, майко, това е Тамара.

Представянето беше съвсем неофициално и момичето се усмихна, като показа идеалните си зъби.

— Тами, майка ми и чичо Макс.

— Приятно ми е.

Тя се ръкува учтиво с тях, като отмахна един тежък кичур от гарвановочерната коса и погледна Ноел в очите. За миг сякаш пробягна някаква тайна помежду им, някакво послание. Макс осъзна, че им се усмихва. Този поглед означаваше само едно нещо.

— И ти ли следваш право, Тамара?

Ариана я гледаше учтиво и се опитваше да не се тревожи от присъствието на това момиче в живота на сина й. Но много малко неща в нея можеха да я разтревожат. Изглеждаше много приятно, дружелюбно момиче.

— Да, мисис Трип.

— Да, но все още е адвокат в пелени — пошегува се Ноел и докосна кичур от блестящата коса. — Още е съвсем зелена — подразни я той, а очите й изпратиха шеговито мълнии.

— Остават ми още две години, докато завърша — обясни тя на Макс и Ариана. — Ноел е толкова самодоволен днес.

Тя каза това така, сякаш между тях имаше някаква уговорка. Сякаш Ноел беше повече неин, отколкото техен. Ариана разбра посланието и се усмихна.

— Като че ли всички сме доста впечатление от него, Тамара. Но ще дойде и твоят ред. Ще останеш ли в Харвард?

— Така мисля.

Но двамата отново си размениха погледи. Ноел се отнесе към въпроса без много вълнение и погледна спокойно Тамара.

— Ще се срещате понякога в Ню Йорк. Стига въобще да приключи с домашното си. Прав ли съм, малката?

— О! Вижте само кой го казва!

Внезапно изумените Ариана и Макс бяха съвсем забравени от младежите.

— Кой свърши вместо теб последните ти работи? Кой ти печата всичко през последните шест месеца?

И двамата се смееха, но той сложи пръст на устните си.

— Шшт, Тами, това е тайна, за Бога! Искаш да ми вземат дипломата ли?

— Не — усмихна се тя широко. — Просто искам да я дадат на мен, за да се измъкна и аз оттук.

Но в този момент гостът, който щеше да държи реч, вече беше готов да се обърне към тях. Ноел подгони Тамара, която се ръкува отново с Макс и майка му и после изчезна при приятелите си.

— Тя е много симпатична млада дама — прошепна Макс с усмивка на Ноел. — Всъщност е доста шокиращо красива.

Ноел кимна.

— А един ден ще стане дяволски добър адвокат.

Той се загледа омаян в далечината, а Ариана се облегна назад с усмивка, докато наблюдаваше сина си — така млад, така висок и златен.