Даниел Стийл
Пръстенът (19)

Глава дванадесета

— Къде, по дяволите, е тя? — изгледа фон Райнхарт раздразнено Хилдебранд. — Фон Трип каза, че вчера я е завел там. Пита ли дежурната?

— Не, беше отишла някъде.

— Тогава се върни. За бога, имам по-важни работи от тези глупости, за които да се притеснявам.

Хилдебранд отиде да намери дежурната и след час отново докладва на капитана, докато фон Трип се занимаваше с някои неща, които не беше привършил предния ден.

— Какво каза дежурната? — викна капитанът на Хилдебранд от бюрото си.

Всичко през този ден вървеше зле. И въобще не му пукаше за генерала и за това проклето момиче. Бяха приключили с нея и каквото и да й се случеше сега, то не го засягаше. Ако генерал Ритер е хлътнал по нея, това си е негов проблем. Би трябвало да изпрати проклетия си адютант да я търси.

— Заминала е.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това заминала е — внезапно се ядоса той. — Избягала ли е?

— Не, няма такова нещо, капитане. Някой я е отвел. Дежурната каза, че е бил офицер, но не е сигурна кой.

— Провери ли в журнала? — изгледа го фон Райнхарт.

— Не. Да се върна ли?

— Няма значение. Щом е заминала, заминала е. Той ще поиска още половин дузина други до следващата седмица. А тази малка хубавица може и да не си заслужава тичането. Винаги има вероятност баща й да се появи някой ден. И ще трябва да се плаща дяволски много, ако Ритер я направи част от харема си.

Фон Райнхарт повдигна вежди и Хилдебранд се изсмя.

— Наистина ли смятате, че нейният старец е още жив? — погледна той с интерес началника си.

— Не, не смятам.

По-старшият офицер повдигна рамене и подкани Хилдебранд да се връща към работата си. И чак късно следобеда сам капитанът се запъти към казармите, за да си поговори с дежурната.

След малко тя извади журнала, без да продума и фон Райнхарт получи информацията, за която беше дошъл. След като прочете името, той се върна обратно, като размишляваше, докато вървеше по улицата. Вероятно фон Трип се завръщаше към живота в края на краищата. Беше се съмнявал, че той никога няма да се възстанови след загубата на жена си и децата си, нито пък от раната, нанесена му предната Коледа. След нараняването си Манфред сякаш се отказа от живота. Беше като празна черупка, не се появяваше дори и на по-освободената сцена на обществените отношения. Но може би сега… това беше интересно… Беше го подозирал и затова прекоси улицата, за да направи проверката. Много малко бяха нещата, които убягваха от вниманието на Дитрих фон Райнхарт.

— Фон Трип?

— Да, сър?

Манфред вдигна поглед изненадан. Не беше забелязал, че капитанът е влязъл. Още повече, че не го беше видял да излиза преди половин час. Тогава беше на другия край на залата, зает с търсенето на няколко папки, които някой беше сложил не където трябва.

— Бих искал да те видя в кабинета си, ако обичаш.

Манфред го погледна притеснен. По-старшият офицер не губи време.

— Манфред, случайно хвърлих поглед на журнала отсреща.

Но и двамата знаеха, че капитанът никога не върши нещо случайно.

— О?

— Да, о. При теб ли е?

Манфред кимна, но по лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Да.

— Мога ли да запитам защо?

— Исках я, сър.

Точно такъв грубичък отговор фон Райнхарт щеше да разбере лесно.

— Мога да разбера това, но знаете ли, че и генерал Ритер я иска?

— Не, сър. — Манфред усети, че настръхва. — Не, сър, не знаех. Въпреки че се срещнахме за момент вчера, в коридора на къщата на Грюнвалд. Но той с нищо не показа…

— Добре, добре, няма значение.

Двамата мъже се гледаха дълго в очите.

— Мога да те накарам да я отстъпиш на Ритер, както знаеш.

— Надявам се, че няма да го направите, сър.

Отговорът му изразяваше съвсем слабо чувствата му. За един дълъг миг и двамата мъже не проговориха.

— Няма да го направя, фон Трип. — Замълча за миг и продължи. — Хубаво е, че отново се съживяваш. — После се засмя. — Добре е, че отново ти пука за живота. От три години ти повтарям, че това е всичко, от което се нуждаеш.

— Да, сър. — Манфред се ухили убедително, но му се искаше да удари командващия офицер през лицето. — Благодаря ви, сър.

— Няма защо. — После се усмихна на себе си. — Така ще е по-добре за Ритер. Той е най-стар тук, а винаги взема най-младите момичета. Не се притеснявай. Имам друга, която ще му изпратя. Тя може да поддържа доброто му настроение седмици напред.

Той се разсмя грубо и махна на Манфред да напусне стаята.

И така… той беше я спечелил. И то чрез благосклонността на капитана. Усети, че в него напира въздишка, огледа се и забеляза, че вече е време да се прибира у дома.

 

 

— Лейтенант?

Лицето й се показа в коридора. Разкошната й златиста коса беше елегантно събрана на върха на главата й, а огромните сини очи нервно поглеждаха навън, за да разберат дали това е той.

— Добър ден, Ариана.

Той изглеждаше непоносимо официален, докато се взираше в сините очи, а тя стоеше срещу него нетърпелива.

— Какво… как…

Тя се заплете в думите, ужасена, и внезапно Манфред разбра.

— Всичко е наред. Нещата се уредиха.

— Ядосаха ли се много?

Огромните сини очи изглеждаха по-големи от когато и да било, когато той поклати глава. Всеки миг на ужас от изминалия месец проникваше през очите й. Толкова често му се бе струвала много смела, но сега изглеждаше като малко, беззащитно дете.

— Казах ти, че всичко е наред. Тук си в безопасност.

Искаше й се да го попита докога, но не посмя. Вместо това само кимна.

— Благодаря. Ще искате ли чаша чай?

— Да. — Той замълча за миг. — Ако и ти пиеш.

Тя кимна, без да продума и изчезна в кухнята. След малко се върна с поднос и две димящи чаши с безценна течност.

След месеца, прекаран в килията, за нея това беше едно от най-големите удоволствия. Да може отново да бъде чиста, отново да пие чай. Тя дори се беше осмелила да изпие сама една чаша този следобед, докато се разхождаше безцелно из дневната и разглеждаше книгите му, замислена за баща си и за Герхард. Не можеше да престане да мисли за тях. И болката от притесненията и мъката все още се виждаше в очите й.

Манфред остави чашата си и я погледна нежно. Много малко можеше да се каже. Прекалено добре знаеше колко трудно е да се справи с бремето на загубата. Той въздъхна леко и взе една от лулите си.

— Какво прави днес, фройлайн?

Тя поклати бавно глава.

— Аз… нищо… аз… разглеждах някои от книгите ви.

Това го накара да се замисли за чудесната библиотека, която беше видял преди това у тях, а и в своя дом много отдавна. И тогава реши да хване бика за рогата. Очите му внимателно я наблюдаваха, докато палеше лулата си.

— Хубав дом, фройлайн.

Тя веднага разбра за кой дом става дума.

— Благодаря.

— И един ден отново ще бъде ваш. Войната не може да продължи безкрайно.

Той остави лулата си. Очите му изразяваха цялото му съчувствие.

— И домът на моите родители им беше отнет.

— Наистина ли? — По лицето й проблесна интерес. — Къде е той, лейтенант?

Болката се върна в очите му, когато й отговори.

— До Дрезден.

На мига успя да прочете въпроса в погледа й.

— Не беше засегнат от бомбардировките.

Имението не беше… но всичко останало беше… всички останали… всички… децата, Теодор и Татяна… Мариана, жена му… родителите и сестра му, всички те… си отидоха. Точно както баща й и брат й. Със сигурност. Завинаги.

— Какъв късмет сте имали.

Той я погледна, изненадан от думите й, после се сети, че говорят за имението.

— Да.

— А семейството ви?

Той пое дълбоко дъх.

— Страхувам се, че нямаха такъв късмет.

Тя чакаше, а тишината натежаваше помежду им.

— Децата ми… моята… съпруга… родителите ми… Всички те бяха в града. — Той се изправи и отиде до камината. Сега тя можеше да вижда само гърба му. — Всички бяха убити.

Тя прошепна тихо:

— Толкова съжалявам…

Той се обърна към нея:

— Не по-малко съжалявам аз от теб, фройлайн.

Очите им се срещнаха и останаха така един дълъг миг.

— Има ли… — Трудно й беше да си наложи да го попита, но трябваше да узнае. — Има ли някакви новини?

Той поклати бавно глава. Време беше тя да погледне истината в очите. Усещаше, че някъде дълбоко в сърцето и мислите си тя отказваше да приеме цялата истина.

— Твоят баща, фройлайн, не смятам, че просто те е изоставил… и те е забравил. Според това, което съм чувал, той не е такъв човек.

Тя поклати глава бавно.

— Не е, знам. Нещо трябва да им се е случило. — Тя го погледна решително. — Аз ще ги открия след… след войната.

Той я изгледа с болка, а очите му овлажняха.

— Не мисля така, фройлайн. Смятам, че трябва да разбереш това сега. Надеждата, лъжливата надежда, може да бъде нещо много жестоко.

— Значи сте чули нещо?

Сърцето й препускаше, докато тя стоеше срещу него.

— Не съм чул нищо. Но… Боже мой, помисли! Той замина, за да отърве момчето от армията, нали?

Тя не каза нищо. Може би това беше просто жесток трик, за да я накара най-после да предаде баща си. Но тя няма да го направи. Дори и пред този мъж, на когото вече почти вярваше.

— Добре. Не ми казвай. Но аз предполагам, че е така. — Следващите му думи я шокираха. — Аз бих постъпил така. А и всеки разумен мъж би направил това, за да спаси сина си. Но той сигурно е смятал да се върне за теб, Ариана. А единственото, което би го спряло да направи това, е смъртта му. Неговата и на момчето. Няма начин да са успели да преминат в Швейцария, няма начин той да се е върнал. Сигурен съм, че граничният патрул ги е хванал. Трябва да е така.

— Но нямаше ли да чуя за това.

Докато слушаше думите му, по бузите й бавно се стичаха сълзи към брадичката, а когато проговори, гласът й едва се чуваше.

— Не непременно. Войските ни там не са от най-изтънчените. Ако са ги убили, а би трябвало да са, те просто са се отървали от тях. Аз… — За миг той изглеждаше объркан. — Вече се опитах да разбера, но никой не можа да ми каже нищо. Все пак смятам, че трябва да погледнеш истината в очите. Няма ги. Сигурно са мъртви.

Тя се извърна бавно с наведена глава и потръпващи рамене, а той излезе тихо от стаята. След миг тя чу, че вратата на спалнята му се затваря. Остана на мястото си, като ридаеше тихо, но накрая се отпусна на кушетката и се разплака. За пръв път, откакто започна целият кошмар, тя си позволяваше такова нещо. Когато престана, се почувства замаяна.

Не видя Манфред на следващата сутрин, а когато го срещна, избягваше очите му. Не искаше да вижда съжалението му, съчувствието и неговата собствена мъка. Единствено това можеше да стори, за да се справи със своята болка.

 

 

През следващите няколко дни Ариана често го виждаше как се вглежда в снимките на децата си. Тогава усещаше, че в нея се надига мъката по баща й и Герхард, защото знаеше, че няма да ги види никога повече. А сега, когато седеше по цял ден сама в дневната, усмихнатите лица на децата на Манфред я преследваха, сякаш я укоряваха, че е тук, с баща им, докато те не могат да бъдат повече с него.

Понякога негодуваше срещу тях за това, че я наблюдават непрестанно. Едното беше с плитки и бели атлазени панделки, а другото — с права руса коса и големи сини очи, които я гледаха над множество момчешки лунички… Теодор… Но тя негодуваше срещу тях най-вече защото чрез тях тя виждаше човешкото у лейтенанта, правеха го някак по-истински. А тя не искаше това. Не искаше да знае нищо за него, нито да се вълнува заради него. Въпреки това, което й беше казал, когато я доведе във Ванзее, той беше донякъде неин тъмничар. Не искаше да го вижда в друга светлина. Не искаше да знае мечтите, надеждите и болките му, нито пък искаше да споделя с него своите. Той нямаше право да узнае колко дълбоко наранена е. Вече беше видял прекалено много от нейния живот, от болката и уязвимостта й. Беше я виждал оставена на милостта на Хилдебранд в килията й в Райхстага, беше присъствал и на последните, мъчителни моменти в собствения й дом. Беше видял прекалено много, а нямаше право на това. Никой нямаше това право. Никога повече няма да споделя нищо от себе си с когото и да било.

Манфред фон Трип усещаше това, докато седеше вечери наред тихо загледан в огъня и пушеше лулата си. Говореше много рядко с Ариана, която седеше учтиво с него, изгубена в собствените си мисли, скрита зад стената на своята болка.

Три седмици бяха изминали, откакто тя беше в дома му, когато една вечер той я изненада. Остави лулата си, изправи се и каза:

— Искаш ли да се разходим?

— Сега?

Тя изглеждаше стъписана и малко уплашена. Дали е капан? Къде ще я води и защо? Погледът й го нараняваше, но той бързо разбра колко голям е страхът и недоверието й, независимо че бяха изминали толкова много спокойни дни. Беше необходимо дълго време, за да се изтрият спомените от дните, прекарани в подземията на Райхстага. Както и той се нуждаеше от много време, за да забрави това, което беше видял, когато се върна в Дрезден, за да огледа пораженията в дома си… разкъсаните кукли лежаха под огради и разсипан хоросан, сребърните орнаменти, с които Мариана толкова се гордееше… сега бяха стопени и почернели… като бижутата й… като мечтите им.

Манфред върна мислите си обратно към настоящето и погледна в изплашените сини очи.

— Не искаш ли да се пораздвижиш?

Той знаеше, че тя не е посмяла да излезе извън градината през всичките седмици, прекарани тук. Все още се страхуваше.

— Ами ако има въздушна тревога?

— Ще тичаме до най-близкото скривалище. Няма защо да се притесняваш. С мен ще бъдеш в безопасност.

Тя усети, че е глупаво да спори с този плътен, спокоен глас и с нежния му поглед, затова кимна бавно. Щеше да се покаже за пръв път навън от два месеца насам. Един месец беше в затвора и почти толкова във Ванзее, прекалено уплашена да излезе повече от няколко крачки извън къщата. Преследваха я всякакви страхове и тази вечер за пръв път Манфред осъзна колко големи са те. Той я наблюдаваше, докато тя обличаше палтото си, и кимна леко. Ариана не знаеше това, но точно такова беше изражението му, с което окуражаваше дъщеря си Татяна, когато знаеше, че тя се страхува.

— Всичко е наред. Въздухът ще се отрази добре и на двама ни.

Цялата вечер той се беше борил със собствените си мисли. Сега това му се случваше все по-често. Не само мисли за децата, родителите или съпругата му… сега се появиха и други… мисли за Ариана, които го измъчваха от седмици.

— Готова ли си?

Тя кимна мълчаливо с разширени очи, а когато излязоха навън в хладната вечер, той плъзна малката й ръка с ръкавица, за да го хване под мишница. Престори се, че не забелязва как тя несъзнателно се вкопчи в ръкава му, когато излязоха навън.

— Хубаво е, нали?

Тя вдигна очи към небето и се усмихна отново. Усмивката й се появяваше толкова рядко и беше така красива, че го накара и той да се усмихне.

— Да, наистина. И както виждаш, няма никаква въздушна тревога.

Но след половин час, когато се запътиха обратно към дома му, сирените завиха и хората хукнаха от къщите си към най-близките скривалища. Още при първия звук на сирените Манфред обви с ръка раменете й и побягна заедно с другите към скривалището.

Ариана бягаше с него, но всъщност не се интересуваше особено дали е в безопасност или не. Тя нямаше за какво повече да живее.

В скривалището пищяха жени, бебета плачеха, а децата играеха както винаги. Винаги големите бяха тези, които са изплашени. Децата бяха израснали с тази война. Едно от тях се прозяваше, а две други пееха някаква глупава песен, докато виковете около тях продължаваха, а в далечината се чуваха бомби.

Сред всичко това Манфред наблюдаваше Ариана — притихналото изражение на лицето й, тъжните й очи и без да се замисля, той хвана ръката й. Тя не каза нищо. Просто седеше, стиснала голямата гладка ръка в своята и наблюдаваше хората около себе си, като се чудеше защо ли живеят, какво ги кара да продължат напред.

— Мисля, че вече няма опасност, фройлайн.

Все още я наричаше така, в повечето случаи. Той се изправи, тя го погледна и двамата се отправиха забързани към дома си. Но това не приличаше на разходката от по-рано същата вечер. Сега той искаше да я отведе вкъщи, където тя щеше да е в безопасност.

Когато влязоха в коридора, останаха за миг там, смълчани, загледани един в друг. В очите им имаше нещо ново и различно. Но Манфред само кимна, после се обърна и тръгна нагоре по стълбите.