Даниел Стийл
Пръстенът (38)

Глава десета

След седмица всички те се преместиха в огромната къща в Ийст Хамптън. На долния етаж на основната сграда имаше шест спални, три стаи за слугите, трапезария, достатъчно просторна да събере цяла армия, голяма и официална всекидневна, по-малък кабинет и стая, където да се събира семейството. Кухнята беше огромна и уютна. Отзад имаше къща за гостите и плажна къща, където можеха да се преобличат. Къщата за гости разполагаше с пет спални и Лийбмънови планираха те да бъдат заети през цялото лято с приятели и роднини.

Ваканцията започваше страхотно, но на следващия ден, след като пристигнаха, Рут чу от Пол, че Ариана се кани да се изнася през есента и да започва работа.

— Но защо, Ариана? Не ставай глупава. Ние не искаме да си отиваш.

Рут я изгледа съкрушено.

— Но аз не мога да ви се натрапвам постоянно.

— Не се натрапваш. Ти си едно от децата ни. Ариана, това е абсурдно. И ако държиш непременно да работиш, защо да не можеш да живееш вкъщи? — Тя вече изглеждаше разстроена от перспективата да изгуби момичето. — Ако искаш, продължи образованието си. Веднъж спомена, че искаш да го направиш. Можеш да правиш абсолютно всичко, но съвсем няма нужда да се изнасяш.

— О, Пол, тя изглеждаше толкова наранена — погледна го Ариана отчаяна, когато той я караше към града в открития си спортен автомобил, за да вземат някои специални дреболии, които бяха обещали на майка му да донесат от Ню Йорк. Имаше още два бански костюма за Деби, някои лекарства за Джулия и папка с документи, отнасящи се до женската организация, които Рут беше забравила на бюрото си. Грабнаха набързо всичко, после Ариана погледна малкия златен часовник, подарък от Рут. — Мислиш ли, че има време да свърша още нещо?

— Разбира се. Какво има?

— Обещах на доктор Каплан, че ще намина за някои витамини, ако имам време.

— Разбира се, че има време. — Той я погледна строго. — Трябваше да направим първо това.

— Да, сър — пошегува се тя.

Взеха всички неща, с които бяха обещали да се върнат, и поеха към центъра на града. Прекрасно беше да се чувстваш млад и да се наслаждаваш на лятото. Слънчевите лъчи им се усмихваха и Ариана се протегна доволно в колата.

— Искаш ли да се опиташ да шофираш по обратния път?

— Безценният ти автомобил? Пол, какво си пил?

Той се разсмя, че й е толкова леко на душата.

— Имам ти доверие. Каза, че знаеш да шофираш.

— Изключително съм поласкана, че ми позволяваш да карам новата ти кола.

Предложението му я трогна, защото знаеше колко много означава колата за него.

— Бих ти се доверил за всичко, което притежавам, Ариана. Дори и за новата си кола.

— Благодаря.

Не можа да му каже нещо повече. После стигнаха до кабинета на доктор Каплан и тя се приготви да влезе. Но той изскочи бързо, за да й помогне. Носеше бели ленени панталони и сако, а с широката си лека крачка и топлата си усмивка, изглеждаше млад и елегантен.

— Ще вляза с теб за минутка. От доста време не съм го виждал.

Вече нямаше особена причина да ходи при Каплан. Коляното, което го извади от действие, беше почти оздравяло. Всъщност накуцването му едва се забелязваше, а след упражненията, които щеше да прави това лято, до есента то щеше да бъде като ново.

Доктор Каплан се зарадва да го види и тримата побъбриха малко. После той пожела да останат с Ариана насаме. Пол се съгласи лесно и седна в чакалнята, като остави сламената си шапка на стола до него.

В кабинета Ариана беше обърнала към лекаря широко отворени очи.

— Как се чувстваш, Ариана?

— Добре, благодаря. Стига да внимавам какво ям.

Тя му се усмихна и той се замисли, че никога не я е виждал по-спокойна. Беше облечена в лятна рокля с широка пола и тясна талия. Огромна сламена шапка беше завързана под брадичката й със синя панделка, която имаше същия цвят като очите й.

— Изглеждаш чудесно. — Помълча неловко, после я погледна настойчиво. — Още не си им казала, нали?

— Не — поклати тя бавно глава. — Вече реших. Казахте ми, че ще си проличи през септември, така че щом се върнем от Лонг Айлънд, ще се изнеса и ще си намеря работа. И тогава ще им кажа всичко. Сигурна съм, че ще ме разберат. Но не искам да им натрапвам повече задължения или пък да очаквам от тях да издържат детето ми.

— Това е много благородно от твоя страна, Ариана. Но имаш ли някаква представа как ще се изхранвате ти и детето? Мислила ли си въобще за бебето или само за себе си мислиш?

Тези думи бяха необичайно строги за него и Ариана се почувства първо ядосана, а после наранена.

— Разбира се, че съм мислила за бебето. Само за него мисля. Какво искате да кажете?

— Че си на двайсет години, че нямаш никаква професия, че ще бъдеш сама с бебето в една страна, която не познаваш и където хората може да не те вземат на работа само защото си германка. Тъкмо приключихме война с Германия, а има хора, които дълго запазват озлоблението си от тези неща. Казвам ти, че няма да предложиш прилична перспектива на това бебе, а би могла да го направиш, ако не чакаш прекалено дълго. Ако направиш нещо по въпроса още сега.

Той се вгледа напрегнато в нея, а тя го изгледа неразбиращо.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, Ариана — каза той нежно, — да се омъжиш. Дай на себе си и на детето някакъв шанс. Знам, че това е дяволска работа, но, Ариана, откакто те видях за последен път, аз се измъчвам. Мисля, че това е единственото разрешение. Познавам Пол от бебе. Виждам какво изпитва към теб. Дяволски ще ми тежи на съвестта, че ти предлагам такова нещо… но кой ще е наранен? Ако се омъжиш за това момче в чакалнята, ти ще гарантираш бъдещето на детето, а и своето.

— Не се интересувам от себе си.

Беше шокирана от предложението му.

— А от бебето интересуваш ли се? Какво ще кажеш за това?

— Но аз не мога да го направя… не е честно.

— Не мислиш ли, че много момичета правят същото? Момичета, които имат много по-малко причини да го направят от теб… Ариана, бебето ще се роди след седем месеца. Мога да кажа, че се е родило преждевременно. Никой няма да знае. Никой. Дори и Пол.

Тя изгледа лекаря, шокирана от предложението му.

— Не мислите ли, че мога да се грижа сама за бебето?

— Разбира се, че не. Кога ли съм видял за последен път бременна жена да работи? Кой ще те наеме? И какво ще правиш?

Тя поседя в мълчание, после кимна замислено. Вероятно беше прав. Просто беше предполагала, че ще може да си намери работа в някой магазин. Но как да направи такова нещо… такава измама… как да причини това на Пол… как би могла да излъже така? Той беше неин приятел и по свой начин тя го обичаше. Всъщност, държеше много на него.

— Как мога да направя такова нещо, докторе? Не е правилно.

Тя усети как само при мисълта за това в нея се надига чувство за вина и срам.

— Можеш да го направиш заради нероденото си дете. Какво прави, за да стигнеш до Париж, а и до тук? Винаги ли беше честна? Нямаше ли да излъжеш, да стреляш или да убиеш, за да спасиш живота си. Трябва да сториш същото за бебето, Ариана. Да му осигуриш семейство, баща, приличен начин на живот, храна в корема, образование…

Ариана осъзна колко наивна е била да си мисли, че няколко пръстена, скрити в една кутийка, ще бъдат достатъчни да премине през това. Тя кимна бавно.

— Ще трябва да го обмисля.

— Направи го, но не мисли прекалено дълго. Ако чакаш още дълго, тогава ще бъде прекалено късно. А по този начин, когато бебето се появи след седем месеца, лесно ще мога да го обясня с крехкото ти здраве, пътуването ти от Европа, с такива неща.

— Мислите за всичко, нали?

Тя го погледна и разбра, че той й даваше тласъка, необходим за оцеляването й. Учеше я на правилата на играта, в която тя ставаше все по-добра. В сърцето си знаеше, че той е прав. Но къде ще свърши всичко това?

Той продължи да й говори.

— Ако го направиш това, Ариана, тайната ти ще бъде в безопасност при мен.

— Благодаря ви, докторе. За живота ми, а и за живота на моето бебе.

Той й подаде витамините, а когато тя си тръгваше, я докосна по рамото.

— Решавай бързо, Ариана.

Тя кимна леко.

— Добре.