Даниел Стийл
Пръстенът (48)

Глава четвърта

— А ти, Максимилиан, вземаш ли тази жена за своя…

Церемонията беше кратка и очарователна. Ноел ги гледаше с насълзени очи, благодарен, че е толкова висок и малко хора могат да забележат овлажнелите му ресници.

— Може да целунете булката.

Те се целуваха дълго и очевидно им беше по-приятно, отколкото бе прилично. Поканените от тях приятели се разкискаха и Ноел потупа Макс по рамото и му се усмихна.

— Добре, добре, стига толкова. Меденият месец ще бъде в Италия. Това е само бракосъчетанието.

Макс се обърна към него развеселен, а Ариана се усмихна и пооправи косата си.

Бяха решили бракосъчетанието и приемът да бъдат в Карлайл. Беше близо до дома им, а и имаше прекрасна зала, голяма точно толкова, колкото им беше необходимо. В края на краищата бяха поканили почти четиридесет души за церемонията и официалния обяд. Един малък квартет вече свиреше за онези, които искаха да танцуват.

— Може ли, майко? Мисля, че първият танц трябва да бъде между булката и баща й, но може би ще приемеш тази по-модерна вариация върху темата.

— Ще ми бъде приятно.

Той се поклони, тя хвана ръката му и двамата бавно се завъртяха в плавен валс. Той танцуваше приказно, също като баща си и Ариана се зачуди дали това не е въпрос на гени. Момчето притежаваше грациозност на движенията, на която не можеше да устои почти никоя жена, която го наблюдаваше как се носи по дансинга. Когато Ариана се огледа щастливо покрай него за новия си съпруг, тя видя Тами, застанала кротко в един ъгъл. Черната й коса беше стегната здраво на кок. Носеше малки диамантени обици и красива черна вълнена рокля.

 

 

— Виж ги само тези двамата!

Ноел стоеше до Тами и се усмихваше на майка си. Тамара се чувстваше малко неудобно сред тълпата непознати, но тя винаги беше щастлива, щом е с Ноел. Все пак беше странно да го види тук. Свикнала беше да го вижда в джинси и поло да играе бейзбол с приятелите си в двора на Харвард. Вече два пъти през тази зима беше идвал да я види. Сега тъкмо му беше казала за една своя идея.

— Ти какво мислиш, Ноел?

— За кое?

Той се усмихваше разсеяно на майка си от мястото си.

— Знаеш за кое.

— За преместването ти в Кълъмбия? Мисля, че си полудяла. Имаш шанса да вземеш диплома от Харвард, детенце. Това нещо е доста важно, за да го захвърлиш заради малко секс.

— За теб това ли представлявам? — присви тя очи.

Изглеждаше едновременно ядосана и наранена. Но той побърза да вземе ръката й и да я целуне.

— Знаеш, че не е така. Опитвам се да ти кажа, че само защото си така дяволски похотлива — той й се усмихна едновременно закачливо и нежно, — ти нямаш желание да седиш в Харвард през следващите две години, докато аз пътувам насам-натам.

— Но това е глупаво. Така ще бъде трудно и за двама ни. Ще имаш да пишеш повече неща и да правиш разследвания сега, когато работиш. Колко време смяташ, че ще можеш да останеш в Кеймбридж. А училището ще става все по-трудно и аз едва ще успявам да се измъкна. Ако съм тук, просто двамата ще правим каквото трябва, но ще бъдем заедно.

Огромните очи го гледаха жално и той трябваше да възпира себе си, за да не започне да й се моли да изпълни думите си.

— Тами, аз просто не искам да влияя върху решението ти. То е толкова важно. Говориш за значителна промяна, която може да промени цялата ти кариера.

— О, не бъди такъв сноб, за бога? Става дума за Кълъмбия, а не за някой затънтен университет.

— Откъде знаеш, че ще се съгласят да се прехвърлиш?

Отчаяно се опитваше да изпълни дълга си, но и той искаше също толкова много тя да се премести.

— Вече питах и ми казаха, че мога да започна през следващия семестър.

Гледаше я напрегнато, без да продума.

— Е? — погледна го тя в очакване.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че точно тук е мястото, където трябва да бъда благороден и да започна да те разубеждавам.

— А ти искаш ли го?

Тя изучаваше изражението му и той я погледна открито.

— Не. Искам да живея с теб. Точно тук. Точно сега. Но това е ужасно егоистично. Трябва да го знаеш. — Той се приближи до нея и телата им се докоснаха леко. — Обичам те и искам да си до мен.

— Тогава ме остави да направя това, което искам.

Тя му се усмихна и той й отвърна на усмивката точно когато Макс и Ариана се приближиха до тях, като ги гледаха с възхищение.

Бяха толкова млади и хубави, толкова щастливи и свободни, на човек му се искаше просто да поседи до тях, да бъде част от това, което имаха те, сякаш гледаше надолу по широк, открит път.

— Помниш ли Тами, майко?

— Да.

Ариана погледна топло момичето. Харесваше я. Харесваше външността и духа й. Но не беше съвсем сигурна за този нежен и настойчив поглед в очите на сина си.

— Може би трябва да повторя запознаването. В края на краищата майка ми има ново име.

Този път Ариана се изчерви, а Макс, който стоеше до нея, се усмихна широко.

— Майка ми, мисис Максимилиан Томас, вторият ми баща, Макс Томас и приятелката ми Тамара Лийбмън.

— Лийбмън… — Ариана беше изненадана, но бързо успя да обуздае чувствата си. — Роднина ли сте на Рут и Самюъл Лийбмън.

Не посмя да спомене името на Пол. Тами кимна леко, с объркан поглед, защото видя по лицето на другата жена нещо, което не разбираше.

— Те са ми баба и дядо, но са починали преди много време. Аз не ги познавах.

— О — Ариана замлъкна за миг, — тогава си…

— Дъщеря на Пол и Марджъри Лийбмън. А леля ми Джулия живее в Лондон. Може би познавате и нея.

— Да…

Ариана щеше да се задуши и внезапно пребледня.

 

 

Тами нямаше откъде да знае какво стои зад шока на Ариана. Тя само усети болката на отблъснатия и когато след няколко минути се завъртя бавно на дансинга, по лицето й се плъзнаха сълзи.

— Тами? Плачеш ли?

Ноел я погледна нежно и тя поклати глава. Но отричането беше безполезно.

— Хей, хайде да излезем оттук за минута.

Поведе я надолу по стълбите към фоайето, после бавно поеха из залите.

— Какво има, мила?

— Майка ти ме мрази.

Когато каза тези думи, едно леко ридание й се изплъзна. А толкова й се искаше всичко да бъде наред! Знаеше колко близък е Ноел с майка си. Беше важно да попадне на мястото си от самото начало. Знаеше това. Но вече всичко свърши.

— Видя ли лицето й, когато чу името ми? Тя едва не припадна, щом разбра, че съм еврейка. Не си ли й казвал досега?

— Не съм смятал, че трябва, за бога! Тами, та това са седемдесетте години! Да си евреин не е кой знае какво.

— За теб може и да не е, но не и за нея. Както и това, че ти си германец, беше шок за моите родители. Но аз поне ги предупредих. Как си могъл да не разбереш това за майка си? Тя е антисемитски настроена, за бога, а ти дори не го знаеш!

— Не, не е! Още малко и ще я наречеш нацистка.

Не беше много вероятно, но точно така го беше изрекъл нейният баща.

— Ноел, ти нищо не разбираш…

Тя стоеше във фоайето и наблюдаваше хората, които вървяха забързани по улицата.

— Не е така! Много добре разбирам, че се набутваш в техните глупости и всичките им стари игрички. Това не е наша битка, Тами. Ние сме хора — черни, бели, кафяви, жълти, евреи, ирландци, араби. Ние сме американци. Това е красотата на тази страна. Всичко останало вече няма значение.

— За тях има…

Тя го гледаше съкрушена. Отново се замисли за майка му, но той я притегли здраво в ръцете си.

— Но за мен няма. Вярваш ли ми?

Тя кимна.

— И ще поговоря довечера с майка ми, преди тя да тръгне за летището и ще разбера дали си права.

— Знам, че съм права, Ноел.

— Не бъди толкова сигурна…

Но тя отказа да се върне на празненството. Качиха се за малко горе, за да си вземе палтото. После Тами се сбогува учтиво с майка му и той я качи на едно такси.

 

 

— Приятелката ти е много хубава, Ноел — каза кратко Ариана, когато седнаха в дневната й, след като се върнаха от приема в хотела. Имаше още три часа, докато дойде време тя и Макс да пътуват към летището. За медения си месец щяха да се върнат в Европа, но само в Женева и Рим. — Изглежда чудесно момиче.

Когато изрече това, в стаята настъпи объркано мълчание. Вече бяха обсъждали въпроса с Макс, когато останаха сами за няколко минути.

Ноел стоеше срещу нея, близо до камината, а погледът му говореше, че не може да разбере тона й.

— Тя смята, че не я харесваш, майко. — Отговор не последва. — Защото е еврейка. Вярно ли е?

Това си беше обвинение и Ариана сведе бавно очи.

— Съжалявам, че смята така, Ноел. — После отново вдигна очи към сина си. — Но не това е причината.

— Тогава тя е наполовина права — ти не я харесваш?

Той изглеждаше ядосан и наранен от думите й и тя с болка продължи:

— Не съм казала това. Тя изглежда добър човек. Но, Ноел… — Тя го изгледа мрачно. — Трябва да престанеш да се виждаш с това момиче.

— Какво? Шегуваш ли се?

Той се отдръпна от камината и закрачи из стаята.

— Не.

— Е, какво точно става тук? Аз съм на двайсет и шест години, а ти ми казваш с кого мога и с кого не мога да се виждам?

— Казвам ти го за твое добро.

Вълнението от изминалите часове изглежда беше отминало и внезапно Ариана придоби уморен и състарен вид. Макс докосна ръката й нежно, но дори и той не можеше да я успокои за това, че сега трябваше да нарани сина си.

— Това не е твоя работа, по дяволите!

Тя примижа леко.

— Съжалявам, че го казваш. Но факт е, че щом баща й разбере за вас, ти ще бъдеш наранен, Ноел. По-добре е да знаеш това отсега.

— Защо? — изръмжа той, агонизирайки. — И въобще какво, по дяволите, знаеш ти за баща й!

В стаята настъпи продължителна тишина, която Макс се канеше да прекъсне, за да спаси Ариана, но тя вдигна ръка.

— Бях омъжена за него, Ноел. В началото, когато дойдох в Щатите.

Този път синът й изглеждаше шокиран. Той се отпусна тежко на един стол.

— Не разбирам.

— Знам — каза тя кротко. — И съжалявам. Просто не смятах, че някога ще се наложи да научиш за това.

— Но ти наистина ли беше омъжена за баща ми?

— Да, но когато дойдох тук, изплашена и овдовяла, бях ужасно болна. Пристигнах на един кораб, за който се плащаше от женската организация тук. Мисля, че сега дори и не съществува, но тогава беше много влиятелна. Станахме приятелки с една прекрасна жена — за миг тя се замисли за нея, натъжена от казаното от Тами, че Рут е починала. — Рут Лийбмън. Това е бабата на Тами. Те решиха да ме приберат в дома си. Бяха чудесни с мен. Грижеха се за мен, докато оздравях. Но те смятаха, че съм еврейка. А аз бях достатъчно глупава да не им покажа грешката им.

Замълча. Стори им се, че измина дълго време, преди отново да погледне сина си.

— Те имаха син. Върна се от Тихия океан, защото беше ранен и се влюби в мен. Тогава аз бях на двайсет, а той само на двайсет и две. И след баща ти той изглеждаше… ами… като малко момче. Но беше сладък, а и тъкмо беше изоставен от момичето, за което е бил сгоден преди войната. А… — тя преглътна — … аз открих, че съм бременна с теб, Ноел. Смятах просто да ги напусна и да те родя, но… нещо… не знам какво се случи… Пол непрестанно ме молеше да се омъжа за него и всичко изглеждаше толкова просто. Нямах нищо, което да ти дам, а ако се омъжех за Пол Лийбмън, можех да направя всичко за теб. — Тя тъжно изтри една сълза от лицето си. — Смятах, че… той ще ти даде всичко, което аз нямах, а аз щях винаги да му бъда благодарна. — Тя избърса сълзите от лицето си с ръка. — Но две седмици, преди да се родиш, той се върна един следобед и ме намери да разглеждам снимките на баща ти. Тогава се разбра всичко. Не можех да го лъжа повече. Казах му истината. Тогава той разбра, че бебето е на Манфред, а не негово. — Гласът й звучеше някак далечен, а тя стоеше, загледана в нищото. — Напусна къщата същия ден и не го видях повече. Контактуваше с мен само чрез адвокатите си. — Гласът й омекна още повече. — Никога повече не видях никого от тях. За тях аз бях нацистка.

Ноел стана от стола, приближи се до майка си и леко разроши косата й.

— Те не могат да направят нищо, майко! Нито на мен, нито на Тами. Времената сега са различни.

— Това няма значение.

Той повдигна нежно брадичката й с ръка.

— Има. За мен.

— Напълно съм съгласен с теб, Ноел. — Макс се изправи и за пръв път от половин час проговори. — А сега, ако ми простиш, че съм такъв егоист, бих искал да остана насаме с майка ти, докато тръгнем.

Знаеше, че на Ариана й се беше струпало достатъчно.

— Разбира се, Макс.

Ноел целуна и двамата и дълго не помръдна от преддверието.

— Не се сърдиш, че не съм ти казала, Ноел, нали?

Тя го гледаше тъжно, докато стояха на вратата, но той поклати бавно глава.

— Не съм сърдит, майко, само изненадан.

— Той ще се оправи — настоя Макс, когато я върна обратно в стаята. — Не дължиш обяснения на никого, скъпа. Дори и на него.

Целуна я нежно и тя го последва вътре.

Ноел вече се беше качил в едно такси и след минути влезе в апартамента си и грабна телефона. След няколко мига тя вдигна телефона. Звучеше необичайно потисната.

— Тами, трябва да те видя.

— Кога?

— Сега.

След двайсет минути беше при него.

— Имам няколко изненади за теб, малката.

— Например?

Той не знаеше откъде да започне. Затова реши да кара направо.

— Например, че твоят баща едва не е станал мой баща.

— Какво?

Тя го гледаше объркана и той започна да обяснява бавно. Измина почти половин час, преди да си изяснят всичко, а после двамата останаха загледани един в друг.

— Мисля, че никой от семейството не знае, че е бил женен преди.

— Е, очевидно родителите му са знаели, а и сестрите му. Чудя се дали майка ти знае.

— Може би. — Тя се замисли за миг. — Той е толкова взискателен на тема честност и никакви тайни, че вероятно й е казал, когато са се срещнали.

— Всъщност той не е виновен. Майка ми е тази, която се е опитала да го заблуди.

Но Ноел изрече тези думи тихо, бяха изпълнени само с нежност и състрадание за това, което се е опитала да направи. Представи си двайсетгодишната бременна бежанка и сърцето му се сви за нея.

Трагедията, която се е случила в едно друго поколение, с времето отново ставаше част от историята. Това не променяше нищо за тях, имаше значение само за онези, които преди много време бяха участвали в драмата.

— Ще му кажеш ли за нас, Тами?

— Не знам. Може би.

— Мисля, че трябва да го направиш сега. Нека не отлагаме повече разкриването на никакви тайни. Искам да си свалим картите. Родителите ни са имали достатъчно изненади в живота си.

— Това означава ли, че искаш да живееш с мен, Ноел?

Дълбоките й зелени очи го гледаха, изпълнени с надежда, и той кимна тържествено.

— Да.