Даниел Стийл
Пръстенът (41)

Глава тринадесета

Както бяха планирали, Ариана и Пол останаха в Ийст Хамптън до септември, а след Деня на труда се върнаха в града и започнаха да си търсят собствен дом. Пол започна работа при баща си, а Рут се присъедини към Ариана в търсенето й на подходящия дом. Точно след като отпразнуваха Рош Хашана заедно, те откриха една свободна малка къща и след много кратко обсъждане Пол реши, че тя трябва да бъде тяхна. За момента само я наемаха, но собственикът се канеше да я продаде в края на наемния срок. Младата двойка реши, че предложението е идеално. Щеше да им даде време да решат дали наистина харесват къщата.

Нуждаеха се единствено от повече мебели, а сега, когато момичетата бяха отново на училище, Рут имаше повече време да помогне. Не беше толкова заета с бежанската организация и прекарваше почти всеки ден с Ариана, дотолкова, че отново забеляза, че момичето не се чувства добре.

— Ариана, ходила ли си пак да се видиш с Каплан?

Рут я гледаше загрижено и Ариана кимна, като се опитваше да вземе решение за една тъкан, която беше поръчала така, че да подхожда на новия им килим.

— Е, ходили ли?

— Да, миналия четвъртък.

За миг избягна да погледне Рут в очите, после се обърна към свекърва си с лека усмивка.

— И какво каза той?

— Припадъците и проблемите със стомаха ми ще продължат още известно време.

— Смята ли, че това ще бъде нещо постоянно?

Рут я гледаше много загрижено, но Ариана поклати глава.

— Не. Всъщност, той дори не се притеснява. Каза, че в началото е било от трудностите при пътуването ми дотук. Но сега плащам цената за това, което съм правила след пристигането си.

— Какво означава това?

Внезапно тя разбра зашифрованото послание. Очите й се разшириха и тя се вгледа в Ариана с усмивка.

— Искаш да кажеш, че си бременна?

— Да, така е.

— О, Ариана!

Гледаше я щастливо и бързо прекоси стаята, за да я прегърне. Но после погледна дребната млада жена с нова тревога.

— Смята ли, че всичко ще бъде наред при теб? Не е ли прекалено рано, след като си била толкова зле… ти си толкова мъничка. Не си такава кобила като мен.

Тя стискаше здраво ръката на Ариана, безкрайно щастлива от новината. За миг си припомни радостта, с която научи, че очаква първото си дете.

— Единственото, което иска от мен, е да започна да ходя при специалист след известно време, когато раждането наближи.

— Това звучи разумно. А кога ще бъде това, между другото?

— В началото на април.

Вътрешно Ариана се сгърчи от тази лъжа, като се молеше Рут никога да не научи истината за бебето. Мълчаливо тя обеща на себе си и на Рут, че един ден наистина ще има дете на Лийбмън. Дължеше го на Пол да има негово дете и веднага щом станеше възможно, тя щеше да има друго, а и повече, ако той искаше това. Дължеше му всичко за това, че щеше да подкрепя детето на Манфред.

 

 

Месеците отминаваха и Пол ставаше все по-зрял, с все по-силно родителско чувство. Помагаше на Ариана да приготви стаята на бебето и й се смееше, когато тя прекарваше нощ след нощ в плетене на дрешки. Рут също беше донесла куп кутии с неща от нейните бебета и сякаш навсякъде, където Пол погледнеше, имаше мънички шапчици, чорапки, дрешки и пуловерчета.

— Е, като гледам това място, мисис Лийбмън, бих казал, че чакаме бебе.

Имаше още две седмици до Коледа. Пол смяташе, че тя е бременна само от пет месеца и половина, но всъщност раждането предстоеше само след шест седмици. Но като че ли никой не смяташе, че увеличените й пропорции са необичайни. Просто приеха, че впечатляващият й корем се дължи на факта, че всичко си личи повече при жена с размерите на Ариана. А Пол беше започнал да харесва корема й. Наричаше го със смешни имена и казваше, че трябва да го потрие два пъти, преди да тръгне за работа за късмет.

— Не прави това! — изпищя тя, когато той я погъделичка. — Ще го накараш отново да ритне.

— Сигурно е момче — каза той сериозно една вечер, докато слушаше на стомаха й. — Мисля, че се опитва да играе футбол.

Ариана изпъшка, завъртя очи и се разсмя на съпруга си.

— Със сигурност играе футбол там… с бъбреците ми, струва ми се.

На следващата сутрин, когато Пол тръгна на работа, се случи нещо странно. Часове наред Ариана се чувстваше обзета от носталгия по стария живот. Тя дълго седя, замислена за Манфред, извади кутията си с бижута и си сложи неговите пръстени. Спомняше си за плановете и обещанията им, после откри, че се чуди какво ли би мислил той за това дете. Зачуди се дори как ли би искал да го нарекат. Пол държеше на Саймън, на името на покойния му брат. А тя чувстваше, че това е нещо, което трябва да направи за него.

Докато преглеждаше нещата, които й навяваха спомени, тя стигна до плика със снимките, на които бяха тя и Манфред. Беше скрит в една книга и заключен в едно чекмедже, най-долу на бюрото. Тя ги измъкна и ги разстла върху скута си. Взираше се в лицето, което беше обичала, припомняше си всеки сантиметър от униформата, чуваше думите от първата им Коледа. Трудно беше да се повярва, че снимките от коледния бал са само отпреди година. От очите й се стичаха две реки от сълзи, които капеха от бузите й върху огромния й корем. Тя стискаше снимките и въобще не чу влизането на съпруга си. Миг по-късно той стоеше зад нея и гледаше снимките, първо объркано, а после с ужас, щом разпозна знаците по униформата.

— Господи, този кой е?

Той я гледаше ядосано и удивено, забелязал усмихнатото лице на Ариана до това на мъжа. Щом го чу, Ариана скочи ужасена. Тя въобще си нямаше представа, че той стои там.

— Какво правиш тук?

Сълзите бяха престанали, а когато се изправи, тя все още стискаше снимките в ръка.

— Дойдох да проверя как е жена ми и да разбера дали тя иска да дойде с мен на обяд, но ми се струва, че прекъсвам доста интригуващи лични мигове. Кажи ми, Ариана, всеки ден ли правиш това или само на големи празници? — Замръзна за миг, после продължи. — Имаш ли нещо против да ми кажеш кой е този?

— Това е… той беше германски офицер.

Гледаше Пол почти с отчаяние. Не беше този начинът, по който тя смяташе, че той трябва да научи.

— Това мога да видя и по нацистката емблема. Да имаш да ми кажеш още нещо? Например, колко евреи е избил? Или в кой лагер се е подвизавал?

— Той не е убивал никакви евреи и не се е подвизавал в никой лагер. Всъщност, той спаси живота ми. Предпази ме от един лейтенант, който искаше да ме изнасили, и от един генерал, който смяташе да направи от мен уличница. Ако не беше той… — Тя се разрида неудържимо, докато стискаше снимката на мъжа, който беше мъртъв от седем месеца. — Ако не беше той… сега най-вероятно щях да съм мъртва.

За миг Пол съжали за думите си, но когато погледна снимката, трепереща в ръцете й, усети, че гневът отново го завладява.

— Тогава какво, по дяволите, правиш на тези снимки весела и усмихната, щом животът ти е бил толкова застрашен? — Той посегна за снимките и тогава, безкрайно разгневен, осъзна, че тя танцува на някакъв бал с нацисткия офицер. — Ариана, кой е този мъж?

И тогава внезапно разбра как тя е оцеляла от лагерите. Майка му е била права. И той нямаше право да я осъжда за стореното. Момичето не е имало избор. Развълнуван, той се пресегна нежно към Ариана и я притисна до себе си, доколкото позволяваше огромният й корем.

— Съжалявам… о, скъпа, съжалявам. Мисля, че за миг забравих какво се е случило. Просто видях това лице и тази униформа и всичко ми изглеждаше толкова германско. Мисля, че за миг престанах да мисля.

— Но и аз съм германка, Пол.

Тя все още плачеше, ридаейки на рамото му.

— Да, но не си като тях. И щом е трябвало да бъдеш любовница на този мъж, за да оцелееш от войната, Ариана, на мен не ми пука какво точно се е случило.

Но когато изрече тези думи, усети как тя замръзна в ръцете му. Тя тихо се отдръпна от него и седна.

— Така си мислиш, нали, Пол? — Гледа го един безкраен миг, но той не отговори и тя продължи. — Мислиш, че съм била любовница на този мъж, за да спася кожата си. Е, това не е истина и аз искам да знаеш истината. След смъртта на баща ми и Герхард той, Манфред, ме прибра в къщата си, без да очаква нещо от мен. Не ме е изнасилвал, не ме е докосвал, нито ме е наранявал. Просто ми предложи закрилата си и стана единствения ми приятел.

— Това е вълнуваща история, но униформата е нацистка, нали, Ариана?

Гласът му я докосваше като лед, но тя стоеше, без да се страхува. Знаеше, че прави това, което трябва.

— Да, Пол, така е. Но имаше и някои почтени мъже, които носеха тази униформа и той беше един от тях. Нещата не са просто тези са добрите, а тези — лошите. Животът невинаги е толкова прост.

— Хайде, хайде, скъпа! Благодаря за урока. Но, честно казано, ми е малко трудно да преглътна това, че намирам у дома жена си, разплакана над снимките на някакъв проклет нацист и той след това се оказва неин приятел. Нацистите не са приятели на никого, Ариана. Не го ли разбираш? Как можеш да говориш такива неща? Ти си еврейка.

Той беснееше срещу нея, но тя се изправи и поклати глава.

— Не, Пол, не съм еврейка. Аз съм германка.

Той замлъкна шокиран, а тя продължи нататък, защото се страхуваше, че ако спре, думите ще й изневерят.

— Баща ми беше добър германец, банкер. Управляваше най-голямата банка в Берлин. Но когато изпратиха повиквателната на Герхард след шестнайсетия му рожден ден, баща ми не искаше той да заминава.

Опита се да се усмихне. Какво облекчение беше да му разкаже цялата история, да му каже истината, независимо какво ще й струва това.

— Баща ми не симпатизираше на нацистите и когато изпратиха повиквателната на Герхард, той беше убеден, че трябва да бягаме. Организира прехвърлянето на брат ми в Швейцария, а ден по-късно трябваше да се върне за мен. Само че сигурно нещо се е случило, защото той въобще не се завърна. Нашите слуги ме предадоха, хората, на които се бях доверявала през целия си живот — гласът й се повиши, — и нацистите дойдоха и ме отведоха. Оставиха ме цял месец в една килия, Пол, където ме държаха за откуп, в случай че баща ми се върне. Но той не го направи. Цял месец живях в мръсна, воняща, тясна килия, полугладна, почти полудяла, в стая, която беше наполовина на гардероба на майчината ми прислужница. После ме пуснаха, защото бях безполезна. Отнеха ми къщата на баща ми, задържаха всички вещи и ме изхвърлиха на улицата. Но генералът, който се нанесе в дома на баща ми в Грюнвалд, очевидно искаше да има и мен. Манфред, този мъж — посочи тя снимките с разтреперана ръка, докато сълзите се стичаха по лицето й, — ме спаси от него, а и от всички останали. Закриляше ме до края на войната. — Гласът й се пречупи. — До падането на Берлин, когато го убиха.

Тя погледна Пол, но неговото лице беше като вкаменено.

— А бяхте ли любовници, ти и този вонящ нацист?

— Не разбираш ли? Той ме спаси. Не те ли интересува това?

Тя го гледа дълго, а гневът се надигаше и в нея.

— Интересува ме това, че си била любовница на нацист.

— Тогава си глупак. Аз оцелях, по дяволите. Оцелях!

— Ти държеше ли на него?

Гласът му беше сух и въпреки че беше започнала да го обича, сега го ненавиждаше. Искаше й се да го нарани, както той нараняваше нея.

— Много държах на него. Той беше мой съпруг и щеше да бъде и сега, ако не беше мъртъв.

За миг те останаха вгледани един в друг, внезапно осъзнали казаното. Когато Пол заговори отново, гласът му трепереше.

— Чие е това бебе?

Искаше й се да го излъже, заради детето, но вече не можеше да го направи.

— На съпруга ми — отговори тя.

Гласът й беше силен и горд, сякаш отново връщаше Манфред към живота.

— Аз съм съпругът ти, Ариана.

— На Манфред — отговори тя меко, внезапно осъзнала какво причинява на Пол. Когато разбра цялата сила на удара, почти се олюля.

— Благодаря ти — прошепна той, завъртя се на пети и тръшна вратата.