Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и начална корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Пръстенът

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-8181-70-3

История

  1. — Добавяне

„На Оми с любов.

Д. С.“

I
Касандра

Глава първа

Касандра фон Готард се беше отпуснала спокойно на брега на езерото в Шарлотенбургския парк и наблюдаваше вълничките, които се отдръпваха бавно от току-що хвърленото камъче. Дългите й тънки пръсти държаха друго — малко и гладко, спряха се за миг, а след това отново го хвърлиха във водата. Беше слънчев и горещ ден в края на лятото.

Дългата златиста коса падаше на меки вълни до раменете й, а гребен от слонова кост я задържаше встрани от лицето й. Очертанията на гребена в меката блестяща коса бяха така съвършени и фини, както и цялото й лице. Имаше огромни бадемови очи, които имаха същия наситеносин цвят като стръкчетата цветя в парка около нея. Това бяха очи, обещаващи смях, но в същото време нашепваха и нещо нежно. Очи, които те галят и се шегуват, после притихват, сякаш изгубени в някакъв далечен сън, отдалечен от действителността толкова, колкото замъкът на Шарлотенбург, на другия бряг на езерото, беше отдалечен от гъмжащия град. Старата крепост стоеше непоклатима, наблюдаваше я, като че ли тя беше някой, принадлежащ на нейното време, а не на своето. Излегната на тревата край езерото, Касандра приличаше на жена, излязла от картина или сън. Деликатните й ръце докосваха нежно тревата, докато тя се оглеждаше за някое друго камъче, което да хвърли. Наблизо, във водата, се поклащаха патици, а две малки деца пляскаха сияещи с ръце. Касандра ги наблюдаваше и сякаш изучаваше лицата им за един дълъг миг, докато те избягаха, смеейки се.

— За какво се беше замислила? — откъсна я от вглъбеността й един глас до нея и тя се обърна бавно с усмивка.

— За нищо.

Усмивката й стана по-широка и тя протегна ръка към него. Сложно изработеният, обсипан с диаманти пръстен-печат проблясваше на слънцето. Но той не го забеляза. Бижутата, които тя носеше, не значеха нищо за него. Интересуваше го единствено Касандра. Тя сякаш криеше тайната на живота и красотата. Беше въпрос, на който никога няма да открие отговора, дар, който никога няма да притежава напълно.

За пръв път се срещнаха миналата зима, на едно празненство по случай втората му книга — Der Kuss[1]. Искреността му беше шокирала цяла Германия, но независимо от това новата книга спечели по-бурно одобрение и от първата. Разказът беше изключително чувствен и еротичен, мястото му сред елита на съвременното немско литературно движение изглеждаше осигурено. За него спореха, беше модерен, понякога скандален, но и много, много талантлив. На тридесет и три Долф Стърн беше достигнал до върха. И тогава срещна мечтата си.

Красотата й го остави без дъх, когато я видя. Беше чувал за нея — в Берлин всеки знаеше коя е тя. Изглеждаше недостижима и ужасно крехка. Почти усети болка, когато я забеляза за пръв път, облечена в прилепнала копринена рокля с втъкано злато, блестящата й коса — едва покрита с миниатюрна златиста шапчица, с наметнато върху раменете палто от норка. Но не златото или кожите го шокираха, а нейното присъствие, изолираността и мълчанието й, сред силния шум в стаята и най-накрая — очите й. Тя се обърна, усмихна се и за миг му се стори, че умира.

— Поздравления.

— За какво?

Той я загледа, почти онемял, като усещаше как трийсет и трите му години намаляват на десет, докато не забеляза, че и тя е притеснена. Въобще не отговаряше на представата му за нея. Беше елегантна, но не надменна. Подозираше, че е изплашена от настойчивите погледи, от поглъщащата я тълпа.

Беше си тръгнала рано, изчезвайки като Пепеляшка, докато той поздравяваше новите гости. Прииска му се да хукне след нея, да я открие, да я види отново, поне за миг, да погледне пак в тези нежносини очи.

След две седмици се срещнаха отново. В парка, в Шарлотенбург. Той я беше наблюдавал, докато тя се взираше в крепостта, а после се разсмя на патиците.

— Често ли идвате тук?

Останаха за миг смълчани. Той — висок и тъмен, в рязък контраст с деликатната й красота. Косата му имаше цвета на нейната норка, очите му, взрени в нейните, приличаха на блестящи оникси.

Тя кимна и го погледна със загадъчната си, невинна усмивка.

— Бях свикнала да идвам тук като малка.

— От Берлин ли сте?

Въпросът изглеждаше глупав, но той не знаеше какво да й каже.

Тя се разсмя, без да е нелюбезна.

— Да. А Вие?

— От Мюнхен.

Тя кимна отново и после за дълго останаха смълчани. Той се чудеше за възрастта й. Двадесет и две? Двадесет и четири? Трудно можеше да определи.

Внезапно до него избликна кристален смях, докато тя наблюдаваше три деца, които лудуваха с кучето си. Те се изплъзнаха от бавачката си и се оказаха до колене във водата, а после непокорният булдог отказа да се върне при тях на брега.

— Веднъж направих същото и бавачката ми не ме доведе тук цял месец.

Той й се усмихна. Можеше да си го представи. Изглеждаше достатъчно млада да лудува във водата. Но с норката и диамантите, които носеше, му се струваше невероятно някога да е била достатъчно свободна, за да преследва из водата някое куче. И въпреки това той почти си я представяше с бавачката в колосана униформа и шапка, която я смъмря на брега. И кога ли е било това? Хиляда деветстотин и двадесета? Хиляда деветстотин и петнадесета? Тези неща му изглеждаха на светлинни години от собствените му битки по онова време. Тогава той се бореше да смогне едновременно с училището и с работата. Помагаше на родителите си в пекарната всяка сутрин преди училище и дълги часове следобед. Това му се струваше безкрайно далечно от тази бляскава жена.

След това той дълго скиташе из парка в Шарлотенбург, като си казваше, че има нужда от чист въздух и раздвижване, след като е писал цял ден, но си знаеше, че не е точно така. Търсеше това лице, тези очи, златистите коси… и накрая я откри, отново при езерото. Изглеждаше доволна от срещата им. После се превърна в нещо като негласно споразумение. Той излизаше да се разходи, след като приключеше писането и ако преценеше времето добре, успяваше да я завари там.

Превърнаха се в духовни пазители на крепостта, в заместители на родителите на децата, играещи край езерото. Изпитваха радост, че притежават всичко това. Разказваха си истории от детството, говореха за мечтите си. За ужас на баща си, тя е искала да се занимава с театър и това винаги е била тайната й мечта. Разбираше, че това няма да стане никога, но от време на време си мечтаеше да напише пиеса по-късно.

Когато говореше за творбите си, той винаги я завладяваше. Разказваше й как е започнал, какво чувство е изпитал, когато първата му книга постигнала успех. Славата все още му изглеждаше нереална и вероятно така щеше да бъде винаги. Пет години изминаха от първия му успешен роман, седем — откакто напусна Мюнхен и дойде в Берлин, три — откакто купи бугатито, а преди две години красивата стара къща в Шарлотенбург стана негова… но все още всичко му изглеждаше нереално. И това поддържаше възторга и удивлението в очите му. Долф Стърн все още не беше преситен от живота или писането, още по-малко пък от нея.

Тя го слушаше омаяна. Когато той говореше за книгите си, тя усещаше как случките стават истински, героите оживяват, както и самата тя, докато беше с него.

Седмица след седмица те се срещаха и той забеляза как страхът в очите й избледнява.

Сега, когато я срещна край езерото, в нея имаше нещо различно. Нещо забавно, младо и сладко.

— Имаш ли представа колко те харесвам, Касандра — каза й той закачливо един ден, докато се разхождаха бавно край езерото и се наслаждаваха на лекия пролетен бриз.

— А ще напишеш ли книга за мен?

— Трябва ли?

Тя сведе за миг сините очи, а когато отново го погледна, поклати глава.

— Едва ли. Няма за какво. Никакви победи, успехи или постижения. Съвсем нищо.

Погледите им се сплетоха за миг. Сините и черните очи си казваха неща, за които все още не можеше да се говори.

— Така ли мислиш?

— Такава е истината. Пътят ми в този живот е започнал с раждането и ще завърши със смъртта ми. А междувременно ще нося ужасно много хубави дрехи, ще ходя на хиляди подходящи вечери, ще изслушам безброй добре изпълнени опери… и това, приятелю, е всичко.

— А пиесата ти?

Тя повдигна рамене. И двамата знаеха отговора. Беше затворничка в диамантена клетка. После отново се разсмя.

— Така че единствената ми надежда за известност и слава е ти да измислиш нещо, да ме сложиш в някой роман и в главата си да ме превърнеш в екзотична личност.

Той вече го беше направил, но не смееше да й каже. Още не. Вместо това той продължи играта и я хвана под ръка.

— Добре. В такъв случай поне да е според желанието ти. Каква ти се иска да бъдеш? Кое ти изглежда достатъчно екзотично? Шпионка? Хирург? Любовница на много известен човек?

Тя направи гримаса и се разсмя.

— Колко ужасно. Наистина, Долф, много е скучно. Не, почакай…

Те спряха и се отпуснаха на тревата, а тя захвърли широкополата си шапка, като разтърси златистата си коса.

— Актриса мисля… можеш да ме направиш звезда на лондонската сцена… а след това… — Тя наклони глава на една страна, като навиваше кичур коса около дългите си, тънки пръсти, а пръстените проблясваха на слънцето. — След това… може да отида в Америка и да стана звезда и там.

— Америка, а? И къде?

— Ню Йорк.

— Била ли си някога там?

Тя кимна.

— С баща ми, когато навърших осемнайсет. Приказно беше…

Тя изведнъж се спря. Канеше се да му каже, че са били гости на семейство Астър в Ню Йорк, а после и на президента във Вашингтон, но това й се стори някак неподходящо. Не искаше да го впечатлява. Искаше да бъдат приятели. Харесваше го прекалено много, за да си играе с него. А каквито и успехи да беше постигнал, той никога нямаше да бъде част от този свят. И двамата знаеха истината. Това беше нещо, което въобще не обсъждаха.

— Бяхте какво?

Той я наблюдаваше. Слабото му, красиво лице се приближи до нейното.

— Бяхме влюбени в Ню Йорк. Поне аз бях.

Тя въздъхна и се загледа замечтано към тяхното езеро.

— Прилича ли по нещо на Берлин?

Тя поклати глава и примижа, сякаш така замъкът на Шарлотенбург щеше да изчезне.

— Не. Той е прекрасен. Нов, модерен, забързан и вълнуващ.

— А Берлин, разбира се, е толкова скучен.

Понякога не успяваше да спре смеха си. За него Берлин все още беше всички тези неща, с които тя описа Ню Йорк.

— Шегуваш се.

С гласа си го мъмреше, но не и с очите си. Радваше се на присъствието му. Обичаше ритуала на свободните им разходки. Все повече се измъкваше от оковите и ограниченията на ежедневните си задължения и идваше на срещите си с него в парка.

— Шегувам се, Касандра. Имаш ли нещо против? — погледна я той нежно.

Тя поклати бавно глава.

— Не, нямам. — Замисли се за миг, после продължи: — Имам чувството, че те познавам по-добре, от когото и да било.

И той се чувстваше по същия начин и това го притесняваше. Въпреки това тя си оставаше една мечта, една илюзия. Изплъзваше му се непрекъснато, освен когато бяха тук, в парка.

— Разбираш ли какво имам предвид?

Той кимна, несигурен какво да й каже. Все още не му се искаше да я плаши. Не му се искаше тя да престане да се среща с него за общите им разходки.

— Да, разбирам.

Дори по-добре, отколкото тя предполагаше.

Внезапно, завладян от моментна лудост, той взе ръката й с дълги, крехки пръсти в своята. Огромните пръстени, които тя носеше, тежаха върху нея.

— Имаш ли нещо против да пием чай у дома?

— Сега ли?

Сърцето й се сви някак особено от въпроса му. Искаше й се, но не беше сигурна… не смяташе…

— Да, сега. Има ли нещо друго, което би трябвало да свършиш?

Тя бавно поклати глава.

— Не, няма.

Можеше да му каже, че е заета, че има уговорена среща, че някъде я очакват за чая. Но не го направи. Само повдигна към него тези нейни огромни нежносини очи.

— Ще ми бъде приятно.

Двамата тръгнаха рамо до рамо, като се смееха и разговаряха, вътрешно притеснени, за пръв път изоставящи закрилата на Райската градина.

Той й разказваше смешни случки, а тя се смееше, забързана до него, като полюшваше шапката си.

Внезапно се забързаха към целта си. Сякаш бяха изграждали точно това през месеците, когато се разхождаха из парка.

Богато резбованата врата се отвори бавно и те пристъпиха в просторна мраморна зала. Едно огромно, красиво платно висеше над бюро Бийдермайер.

Стъпките им прокънтяха, когато тя го последва вътре.

— Ето къде живеел прочутият автор.

Той й се усмихна притеснено и остави шапката си на бюрото.

— Къщата е доста по-прочута от мен. Принадлежала е на някакъв барон през седемнадесети век и от тогава до сега е била в много по-забележителни ръце от моите.

Той се огледа около себе си с гордост и засия, когато тя отправи погледа си към гравирания таван в стил рококо, а после го обърна към него.

— Красиво е, Долф.

Изглеждаше съвсем притихнала и той й подаде ръка.

— Ела. Ще ти покажа и останалото.

Останалата част от къщата беше такава, каквато обещаваше да бъде още на входа. Имаше високи, красиво гравирани тавани, чудесни вътрешни стълби, малки кристални полилеи, изящни прозорци, които гледаха към пълна с ярки цветя градина.

На основния етаж имаше просторна всекидневна и една по-малка стая, която той използваше като кабинет. На другия етаж бяха кухнята, трапезарията и малка стая за прислужници, където държеше велосипеда си и три чифта ски. И над всичко това имаше две огромни, прекрасни спални с гледки към замъка и парка. Отвън, пред всяка спалня беше кацнал по един красив балкон. В по-голямата от двете спални имаше тясна виеща се стълба, свряна в ъгъла на стаята.

— Какво има там?

Беше заинтригувана. Къщата беше истинска прелест и Долф имаше всички основания да се гордее.

Той й се усмихна. Наслаждаваше се на възхищението и одобрението, което виждаше в очите й.

— Моята кула от слонова кост. Тук работя.

— Мислех, че работиш долу, в кабинета.

— Не. Там забавлявам приятелите си. Всекидневната все още малко ме плаши. Но това — посочи той нагоре — е мястото.

— Може ли да видя?

— Ако успееш да прегазиш през листите около бюрото ми.

Около добре подреденото му бюро нямаше никакви листи. Стаята беше малка, с хубави пропорции и триста и шестдесет градусова гледка. Имаше камина, която придаваше уют, и книги във всеки възможен ъгъл. В стаята можеше дори да се живее.

Касандра се настани щастливо в едно широко кресло от червена кожа и въздъхна.

— Какво чудесно, чудесно място.

Тя се вгледа замечтано в замъка.

— Мисля, че това беше причината да купя къщата. Кулата ми от слонова кост и гледката.

— Не бих те обвинила, въпреки че и останалото също е прекрасно.

Тя му се усмихна, както си седеше с крак, подвит под себе си, а лицето й беше придобило изражение, каквото досега той не беше виждал.

— Знаеш ли, Долф? Имам чувството, че най-после съм си у дома. Сякаш цял живот съм чакала единствено да дойда тук.

Очите й не се отместиха от неговите.

— Може би — гласът му, преминал в шепот, прозвуча меко в стаята — къщата е чакала теб през всичките тези години… както и аз.

Той усети как шокът го плисва като вълна. Нямаше намерение да й го казва.

Но в очите й не откри гняв.

— Съжалявам. Не исках.

— Всичко е наред, Долф.

Тя протегна ръка към него и диамантеният й пръстен-печат улови слънцето. Той пое ръката й нежно и без да се замисля я притегли безкрайно бавно в прегръдките си. Задържа я там сякаш цяла вечност, докато се целуваха под яркосиньото пролетно небе.

Стояха здраво притиснати в неговата кула от слонова кост. Тя го целуваше с жажда и страст, които само разпалваха неговия плам и сякаш изминаха часове, преди той да събере мислите си и да се отдръпне.

— Касандра…

В очите му се четяха наслада и болка. Тя се изправи и се извърна, като се загледа в парка.

— Недей — прошепна тя. — Не ми казвай, че съжаляваш. Не искам да го чуя… Не мога… — После се завъртя към него, а в очите й пламтеше болка, не по-малка от неговата. — От толкова време те желая.

— Но…

Той се ненавиждаше за колебанията си, но трябваше да го каже, макар и само заради нея.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Разбирам. Касандра фон Готард не може да говори такива неща, така ли?

В очите й имаше твърдост.

— Съвсем прав си. И не го правя. Но ми се искаше. О, Господи, как ми се искаше… Дори не знаех колко много ми се е искало досега. Не съм го правила преди. Живеех живота си точно както се очакваше от мен. И знаеш ли какво притежавам, Долф? Нищо. Знаеш ли коя съм? Никоя. Чувствам се празна. — Очите й се замъглиха от сълзи. — И се обърнах към теб, за да изпълня душата си. — Тя отново се извърна. — Съжалявам.

Той се приближи бавно до нея и постави ръце на кръста й.

— Недей. Не си и помисляй, че си никоя. Ти си всичко за мен! През всичките тези месеци исках да те опозная, да съм с теб, да ти дам нещо от това, което съм аз и да споделя част от теб. Просто не искам да те нараня, Касандра. Не искам да те увличам в моя свят, защото се страхувам, че няма да можеш да живееш в своя. Нямам право да го правя. Нямам право да те отвеждам в свят, където не можеш да си щастлива.

— Какво? Тук? — обърна се тя и го изгледа невярващо. — Мислиш ли, че може да съм нещастна тук, с теб? Дори и за час?

— Точно затова. Колко време ще продължи, Касандра? Час? Два? Един следобед?

Изглеждаше измъчен, като се извърна към нея.

— Достатъчно е. Дори и само един миг като този ми стига за целия ми живот. — Изящните й устни трепнаха и тя сведе глава. — Обичам те, Долф… обичам те… Аз…

Устните му пресякоха думите й и те бавно поеха надолу по стълбата. Но не стигнаха по-далече. Той взе нежно ръката й, отведе я до леглото си и свали меката сива коприна на роклята й, бежовия сатен на комбинезона, докато достигна фината дантела, която лежеше отдолу, и кадифето на плътта й. Останаха там часове наред. Устните им, ръцете, телата и сърцата им се сляха в едно.

 

 

Изминаха четири месеца след този ден и любовната им история промени и двамата. Очите на Касандра блестяха и танцуваха, тя се шегуваше и играеше с Долф, седеше, кръстосала крака в огромното му, красиво гравирано легло и му разказваше шеговити случки, станали предния ден. Колкото до Долф — работата му беше придобила ново съдържание и нови дълбини, а в него имаше някаква нова сила, която сякаш избликваше от него.

Бяха сигурни, че никой преди тях не е изпитвал същото. Те споделяха най-доброто от два свята: неговата трудна за спечелване, целеустремена борба към успеха и нейното ефирно пърхане, за да се освободи от златните си вериги.

Понякога те все още се разхождаха из парка, но по-рядко, а когато излизаха заедно извън дома му, той често забелязваше, че тя е тъжна. Имаше прекалено много други хора, прекалено много деца, бавачки и други двойки, които бродеха из парка. Искаше й се да бъде сама с него в техния собствен, интимен свят. Не желаеше да й се напомня за света извън неговите стени, който не им принадлежеше.

— Искаш ли да се връщаме?

Наблюдаваше я мълчаливо от известно време. Беше се излегнала изящно на тревата, роклята й от бледоморав воал падаше на гънки по краката й, слънцето улавяше златистите нюанси на косата й. Моравата копринена шапка лежеше захвърлена настрани в тревата, а чорапите й имаха същия цвят на слонова кост, както и детските й пантофки. Около шията й се виеше тежък наниз перли, а зад нея на тревата лежаха мъничките й ръкавици и моравата копринена чанта със закопчалка от слонова кост, направена така, че да подхожда на роклята й.

— Да. Искам да се връщаме. — Изправи се бързо с щастлива усмивка. — Какво гледаш точно сега?

Той я наблюдаваше толкова напрегнато.

— Теб.

— Защо?

— Защото си толкова невероятно красива. Знаеш ли, че ако пишех книга за теб, въобще нямаше да мога да намеря думи.

— Тогава просто кажи, че съм грозна, глупава и дебела.

Тя му се усмихна и двамата се разсмяха.

— Това ще ти хареса ли?

— Страшно много.

Отново беше станала палава и се шегуваше.

— Е, поне никой няма да те познае, ако те опиша такава.

— Наистина ли ще пишеш за мен?

Той се замисли продължително, докато вървяха към къщата, която и двамата обичаха.

— Някой ден ще го направя. Но не сега.

— Защо?

— Защото все още съм така завладян от теб, че не бих написал нищо членоразделно. Всъщност — усмихна й се той от забележителната си височина, — може никога да не успея.

Следобедите им заедно бяха свещени и често се разкъсваха между възможността да ги прекарат в леглото или пък да поседят в уюта на кулата му от слонова кост и да разговарят за работата му. Касандра беше жената, която той беше чакал половин човешки живот. А в него тя откри това, от което винаги отчаяно се е нуждаела — някой, който да разбира странните лъкатушения на душата й, копнежите, разпилените парчета, бунтарството срещу забраните на нейния свят, водещи до самота.

Разбираха се. И знаеха, че за момента нямат никакъв избор.

— Скъпа, искаш ли чай?

Тя хвърли шапката и ръкавиците си на шкафчето във фоайето и отиде да вземе гребена от чантата си. Той беше от слонова кост, с вградени оникси — красив и скъп, като всичко, което й принадлежеше. Върна го в чантата си и се обърна с усмивка към Долф.

— Престани да се усмихваш, глупчо… чай?

— Ммм… какво? Да. Исках да кажа не. Остави това, Касандра. — Стисна здраво ръката й в своята. — Ела горе.

— Каниш се да ми покажеш нова глава от книгата, нали? — усмихна се тя с несравнимата си усмивка, а очите й проблясваха.

— Разбира се. Имам цяла нова книга, която искам да обсъдя с теб в подробности.

 

 

Час по-късно, докато той спеше тихо до нея, тя се загледа в него с насълзени очи. После се плъзна извън леглото. Мразеше да си тръгва. Но сега беше почти шест часът. След десет минути тя излезе напълно облечена от просторната баня в бял мрамор и притвори внимателно вратата й. По лицето й се четяха огромен копнеж и тъга. Поспря се до леглото и сякаш усетил, че тя стои до него, Долф отвори очи.

— Тръгваш ли си?

Тя кимна и в един миг си размениха погледи, изпълнени с болка.

— Обичам те.

Той разбра.

— Аз също.

Седна в леглото и протегна ръце към нея.

— Ще се видим утре, скъпа.

Тя се усмихна, целуна го отново, изпрати му още една целувка от коридора, преди да забърза надолу по стълбите.

Бележки

[1] Целувката (нем.). — Б.пр.